Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (56) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Подготовка за посетителите: двуличният маскарад

Бях се надявал, че Карло ще може да дойде от Оукланд, за да работи с мен по най-добрия начин да се подготвим за вълната от родители. Както обикновено обаче, старата му кола беше развалена и на ремонт; поне се надявам, че ще може да дойде навреме за планираната му поява на следващия ден като шеф на нашия Борд по предсрочното пускане на свобода. След дълъг телефонен разговор планът на играта е уточнен. Ще направи това, което всички затвори правят, когато им дойдат нежелани посетители, готови да документират малтретирането и да конфронтират системата с искания за подобрение: персоналът на затвора покрива петната от кръв с покривчици, крие труповете, като праща проблемните затворници там, където не се виждат, и разкрасява сцената.

Карло предлага мъдър съвет за това, което мога да направя за краткото време, за да създам видимост за родителите на добре смазана, благоразположена система, която добре се грижи за техните деца, докато ние отговаряме за тях. Той обаче дава ясно да разбера, че трябва да убедим тези бели родители от средната класа и те да повярват в доброто, което вършим с изследването и — подобно на синовете им — да ги накараме да се подчинят на изискванията на властите. Карло се смее, когато казва: „Вие, белите, със сигурност обичате да се подчинявате на Човека, така че те знаят, че вършат правилното нещо — просто правят това, което прави всеки друг“.

Преминаваме към действие: затворниците мият подовете и килиите си, табелата на Дупката е махната и дезинфектант със свеж мирис на евкалипт се пръска навсякъде, за да противодейства на миризмата на урина. Затворниците са обръснати, измити с гъба и толкова спретнати, колкото е възможно. Чорапените шапки и хавлиите за глава са складирани настрана. И накрая: главният надзирател предупреждава затворниците, че всяко оплакване ще доведе до преждевременно прекратяване на посещенията. Искаме от дневната смяна да работи извънредно до 21 ч, за да се справим с посетителите и освен това да бъде готова да помогне, ако изникне очакваният бунт. Като предпазна мярка каня цялата група от резервни надзиратели също да дойде.

След това нахранваме затворниците с най-добрата гореща храна: пилешки пай с допълнителни порции и двоен десерт за чревоугодниците между тях. Дворът се изпълва с нежна музика, докато те се хранят. Дневните надзиратели сервират вечерята, докато тези от нощната смяна наблюдават. Без смеха или кикота, които обикновено придружаваха храненето, атмосферата е странно цивилизована и твърде обикновена.

Хелман седи начело на масата, облегнат назад, но все пак показва голямата си палка, размахвайки я насам-натам: „2093, нещата никога не са били толкова добре за теб, нали?“.

2093 отговаря: „Не, не са били, г-н Надзирател“.

— Майка ти никога не ти е давала допълнително, нали?

— Не, не ми е давала, г-н Надзирател — послушно отговаря Сержанта.

— Виждаш ли колко ти е добре тук, 2093?

— Да, г-н Надзирател. — Хелман взема някакво парче от чинията на Сержанта и се отдалечава, докато му се подиграва. Антипатията между тях се задълбочава.

Междувременно в коридора пред главната врата на затвора правим последни приготовления за посетителите, чийто потенциал за създаване на неприятности е реалистичен страх. Срещу стената на трите кабинета на надзирателите, главния надзирател и директора подреждаме дузина сгъваеми столове за посетителите, докато чакат да влязат. Докато те слизат в мазето, в добро настроение от това, което изглежда като ново, забавно преживяване, преднамерено и системно поставяме поведението им под ситуационен контрол според плана. Те трябва да бъдат научени, че са наши гости, на които даваме привилегията да посетят синовете, братята, приятелите и любовниците си.

Сузи Филипс — нашата привлекателна рецепционистка — ги посреща топло. Тя е настанена зад голямо бюро с дузина ухаещи червени рози в единия край. Сузи е друга моя студентка по психология, а също и „Станфордска кукличка“ — избрана е за екипа на мажоретките заради външния й вид и гимнастическите й способности. Тя записва всеки посетител, отбелязвайки времето на пристигане, броя на групата и името и номера на затворника, който ще посети. Сузи ги информира за процедурата, която трябва да се следва тази вечер. Първо, всеки посетител или група се среща с главния надзирател за кратък разговор, след което могат да влязат в затвора, когато техният роднина или приятел е свършил с вечерята си. На излизане трябва да се срещнат с директора на затвора, за да обсъдят притеснения, които имат, или да споделят впечатленията си. Те се съгласяват с тези условия и след това сядат да изчакат, докато от интеркома се чува тиха музика.

Суси се извинява за това, че трябва да чакат толкова дълго, но изглежда, че затворниците тази вечер имат нужда от повече време от обикновено, защото се радват на двойни десерти. Това не се харесва на някои от посетителите, които имат и други неща за вършене и стават нетърпеливи да видят своя затворник и това необичайно място, наречено затвор.

След като го обсъжда с главния надзирател, рецепционистката ни информира посетителите, че тъй като на затворниците е било нужно толкова дълго време, за да се нахранят, ще трябва да ограничим времето за посещения на десет минути и да пускаме само по двама посетители на затворник. Посетителите недоволстват; те са разстроени от децата/ приятелите си за това, че са толкова невнимателни. „Защо само двама?“ — питат те.

Сузи отговаря, че пространството вътре е много малко и има противопожарен закон за максимален брой обитатели. Тя добавя между другото: „Вашето дете или приятел не ви ли каза за ограничението от двама посетители, когато ви покани тук?“.

— По дяволите! Не, не ми е казал!

— Съжалявам, предполагам, че е пропуснал, но сега вече ще знаете за следващото ви посещение.

Посетителите се опитват да извлекат максималното от ситуацията и приказват помежду си за това интересно изследване. Някои се оплакват от произволните правила, но забележителното е, че те смирено им се подчиняват, както правят добрите гости. Подготвили сме сцената за тях: да повярват, че това, което виждат на това приятно място, е стандартът, и да не повярват на онова, което може да чуят от техните безотговорни, егоистични деца и приятели, които вероятно ще започнат да се оплакват. Така те без да знаят също стават неволни участници в затворническата драма, която поставяме.