Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (148) (Разбиране как добрите хора стават зли)

СЗЕ беше абсолютно неетичен

На базата на такава абсолютна етика Станфордският затворнически експеримент със сигурност трябва да се прецени като неетичен, защото човешки същества наистина бяха подложени на значителни изтезания. Хората страдаха много повече, отколкото можеха да очакват, когато изразиха желание да участват в академично изследване на „затворническия живот“ което се провежда в престижен университет. Нещо повече: това страдание ескалира в течение на времето и доведе до такъв краен стрес и емоционален смут, че петима от извадката от първоначално здрави млади затворници трябваше да бъдат освободени преждевременно.

Надзирателите също страдаха от осъзнаването какво са направили под булото на своята роля и зад техните създаващи анонимност огледални слънчеви очила. Те можеха да виждат и да чуват болката и унижението, които причиняваха на събратята си студенти, които не бяха направили нищо, за да заслужат подобна бруталност. Осъзнаването на техния неопровержимо прекомерен тормоз на затворниците беше много по-силно, отколкото дистреса, преживян от участниците в класическото изследване на Стенли Милграм върху „сляпото подчинение на авторитета“ което ще обсъдим в дълбочина в следващата глава^[1]. Неговото изследване беше оспорвано като неетично, защото изследваните лица са можели да си представят болката, която уж причиняват, като прилагат електрошокове на намираща се в друга стая жертва — „учещ“^[2]. В момента, в който изследването приключва обаче, те откриват, че „жертвата“ всъщност е доверено лице на изследователя, което изобщо не е било наранено, а само се е преструвало, че е. Дистресът им идва от съзнанието им за това, което е можело да направят, ако електрошоковете бяха реални. Обратното, дистресът на нашите надзиратели произтичаше от осъзнаването, че техните „електрошокове“ на затворниците бяха напълно реални и продължителни.

Допълнителна характеристика на изследването, която би се класифицирала като неетична, бе неразкриването предварително природата на арестите и формалната регистрация в полицейското управление на студентите, които бяха разпределени по случаен начин да играят ролята на затворници, или на родителите им, които бяха напълно неподготвени за това неочаквано неделно нахлуване в живота им. Бяхме виновни и в манипулиране на родителите да мислят, че ситуацията на техните синове не беше толкова лоша, колкото бе в действителност, чрез различни измамни и контролни процедури, които въведохме в часовете за посещение. Ако си спомняте, ние се притеснявахме, че родителите ще заведат синовете си у дома, ако осъзнаят напълно малтретиращата природа на този мним затвор. За да предотвратим такива действия, които биха сложили край на изследването, им организирахме шоу. Направихме го не само за да запазим нашия затвор, но и като базисна съставка на затворническата ни симулация, защото подобни измами са обичайни в много системи, разследвани от надзорни комисии. Като опъват добре изглеждащ червен килим, мениджърите на системата контрират оплаквания и притеснения за отрицателните аспекти на ситуацията.

Друга причина СЗЕ да се смята за неетичен е фактът, че изследването не беше прекратено по-рано, отколкото го направихме. Трябваше да сложа край, след като вторият затворник разви тежко стресово разстройство през третия ден. Това трябваше да е достатъчно доказателство, че Дъг-8612 не симулира емоционалната си реакция и кризата от предишния ден. Трябваше да спрем, след като следващ и следващ, и следващ затворник развиваха крайни разстройства. Ние обаче не го направихме. Беше възможно обаче да прекратя изследването в неделя — в края на пълната седмица — като „естествен край“ ако намесата на Кристина Мазлак не ме беше принудила да сложа преждевременен край. Може би щях да го прекратя след една седмица, защото аз и малкият персонал в лицето на Кърт Банкс и Дейвид Джафи бяха изтощени от справянето с 24-часовата логистика и необходимостта да удържат ескалиращия тормоз от страна на надзирателите.

В ретроспекция: вярвам, че основната причина да не прекратя изследването по-рано, когато то започна да излиза от контрол, беше резултат от конфликта, създаден у мен от двойните ми роли на главен изследовател и следователно пазител на изследователската етика на експеримента, и на директор на затвора, нетърпелив да поддържа на всяка цена интегритета и стабилността на своя затвор. Бих искал да вярвам, че ако някой друг беше играл ролята на директор на затвора, щял да види светлината и щях по-скоро да надуя свирката. Сега осъзнавам, че трябваше да има човек с власт над моята, някой, който да отговаря за надзора на експеримента.

Въпреки това се чувствам отговорен за създаването на институция, която даде разрешение за появата на такъв тормоз в контекста на „психологията на лишаването от свобода“. Експериментът успя прекалено добре в създаването на някои от най-лошите неща в реалните затвори, но резултатите се получиха за сметка на човешко страдание. Съжалявам за това и до днес не преставам да се извинявам за приноса си към тази безчовечност.