Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (207) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Вашингтон, окръг Колумбия, 28 април 2004 г. Бях в столицата, представлявайки Американската психологическа асоциация на среща на президентите на Съвета на Научното общество. С изключение на времето, когато пътувам, рядко имам време, за да гледам телевизия в средата на седмицата. Когато започнах да прехвърлям каналите в хотелската стая, попаднах на нещо, от което замръзнах. Невероятни образи проблясваха на екрана в програмата на Си Би Ес 60 Minutes II („60 минути II“)^[2]. Голи мъже бяха натрупани един върху друг във висока пирамида, а американски войници стояха ухилени над купчината от затворници. Жена войник влачеше гол затворник насам-натам на кучешка каишка, завързана за врата му. Други затворници гледаха ужасено, сякаш са на косъм от нападение на зли немски овчарки. Кадрите продължаваха и продължаваха като порнографска презентация: голи затворници бяха накарани да мастурбират пред пушеща цигара жена войник, която поздравяваше одобрително с пляскане на ръце; затворници бяха накарани да симулират фелацио.

Изглеждаше немислимо американски войници да малтретират, унижават и измъчват своите пленници, като им налагат хомоеротични пози. Въпреки това обаче снимките бяха налице. И други невероятни кадри се сменяха на екрана: затворници, които стоят или са наведени в неудобни пози със зелени качулки или дамски розови бикини върху главата. Това ли бяха чудесните млади мъже и жени, изпращани в чужбина от Пентагона на славната мисия да занесат демокрацията и свободата в Ирак, който наскоро беше освободен от тирана/ мъчителя Саддам Хюсеин?

Беше изумително да видя, че в много от образите в това предаване на ужасите самите извършители се появяват заедно с жертвите си. Едно е да вършиш злодеяния, съвсем друго е да документираш собствената си виновност с графични, трайни снимки.

Какво са мислели, когато са правели своите „трофейни снимки“? И накрая се появи образът, който скоро щеше да стане представителният образ на психичните изтезания. Затворник с качулка несигурно се беше покачил на кашон с разперени ръце, а за пръстите му бяха завързани електрически проводници. Бяха го накарали да повярва (сержант Дейвис), че ако краката му поддадат и той падне от кашона, ще бъде убит от електрошок. Качулката му беше вдигната за малко, за да види жиците, тръгващи от стената и стигащи до тялото му. Това бяха фалшиви електроди, чиято цел беше предизвикване на тревожност, а не на физическа болка. Не знаем колко дълго е треперел от истински ужас за живота си, но лесно можем да си представим травмата от това преживяване и да изпитаме емпатия към този мъж с качулка на главата.

Поне дузина изображения се смениха на екрана; исках да изключа телевизора, но не можех да откъсна поглед, защото бях завладян от яркото въздействие на тези снимки и тяхното нарушение на очакванията. Преди дори да започна да обмислям хипотези какво би могло да предизвика такова поведение у войниците, бях уверен заедно с останалата част от нацията, че изтезанията са дело само на няколко „гнили ябълки“. Генерал Ричард Б. Майърс — председател на Обединения комитет на началник-щабовете на САЩ — в телевизионно интервю обяви изненадата си от тези обвинения и изумлението си от тези изображения на престъпен тормоз. Той обаче каза, че е сигурен, че няма доказателства малтретирането да е било „системно“. Точно обратното, настоя, че това са изолирани случаи на неколцина „войници калпазани“. Според този авторитетен военен говорител цели 99,9% от американските войници се представят по образцов начин в чужбина, т.е. няма нужда да сме разтревожени от този по-малко от 1% от тях, които са дефектни войници, извършили тези гнусни злоупотреби.

Затворът Абу Граиб: затворническа пирамида с усмихващи се надзиратели от военна полиция

Затворът Абу Граиб: военен полицай дърпа затворник на земята с кучешка каишка

„Честно казано, смятам, че всички ние сме разочаровани от действията на неколцина — каза бригаден генерал Марк Кимит, интервюиран от предаването 60 Minutes II. — Всеки ден ние обичаме нашите войници, но честно казано, някои дни невинаги се гордеем с тях“. Беше утешително да знаем, че само няколко „гнили“ ябълки, служещи като затворнически надзиратели в многото военни затвори в Америка, се ангажират в такива немислими актове на злонамерени изтезания^[3].

Чакайте малко! Как би могъл генерал Майърс да знае, че това е изолиран инцидент, преди да е проведено цялостно разследване на неговата система от военни затвори в Ирак, Афганистан и Куба? Разобличението току-що беше публикувано; нямаше как да е имало достатъчно време някой да е провел цялостно разследване, за да се правят такива твърдения. Имаше нещо притеснително по отношение на тази авторитетна декларация, оневиняваща Системата и обвиняваща неколцината на дъното на кацата. Неговото твърдение напомняше онова, което полицейските шефове казват на медиите винаги когато се разкрие полицейски тормоз над заподозрени за престъпление — обвиняване на няколкото гнили ябълки — лоши ченгета, за да се отклони фокусът от нормите и обичайните практики в задните стаички на полицейските участъци или самото полицейско управление. Това втурване към приписването на диспозиционна преценка за „лошото момче“ на няколко правонарушители е твърде често срещано сред пазителите на Системата. По същия начин училищните директори и учителите използват този инструмент, за да обвиняват особено „нарушаващи реда“ ученици, вместо да отделят време, за да оценят отчуждаващите ефекти на скучния учебен план или лошите практики в класните стаи на конкретни учители, които може да са причинили такива нарушения на дисциплината.

Държавният секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд осъди актовете като „ужасни“ и „неотговарящи на ценностите на нашата нация“. „Фотографските изображения на американския военен персонал, които обществеността видя, несъмнено засегнаха и разяриха всеки в Министерство на отбраната — каза той. — Всички нарушители трябва да бъдат наказани, процедурите — оценени и проблемите — коригирани.“ След това добави изявление, което по заобиколен начин сне критиките от армията заради нейната липса на подходящо обучение и подготовка на Запасната армейска военна полиция за такава трудна мисия: „Ако някой не знае, че вършенето на показаното на тези снимки е погрешно, жестоко, брутално, непочтено и противоречащо на американските ценности, аз не знам какъв тип обучение може да се осигури, за да бъде научен“.^[4] Ръмсфелд обаче бързо предефинира природата на тези действия като „малтретиране“, а не като „мъчение“. Той каза: „Обвиненията досега са в малтретиране, което според мен е технически различно от мъчение. Няма да говоря за думата «мъчение»“.^[5] Таймаут за още една пауза в този разказ: за каква техническа подробност говори Ръмсфелд^[6]?

След като медиите разнасяха тези образи по целия свят в най-гледаното време по телевизията, на първите страници на вестниците, в списанията и по уебсайтовете в продължение на дни, президентът Буш започна незабавна и безпрецедентна програма за контрол на щетите, за да предпази репутацията на своята армия и на администрацията си, особено своя държавен секретар по отбраната. Той съвестно обявява, че ще организира независимо разследване, което да стигне до „дъното на това“. Чудех се дали президентът освен това ще нареди разследване, което може да стигне и до „върха“ на този скандал, така че да можем да видим цялостната картина, а не просто нейната рамка. Така изглеждаше, имайки предвид, че заместник-директорът по операциите на коалицията в Ирак бригаден генерал Марк Кимит публично заяви: „Бих искал да седя тук и да кажа, че това са единствените случаи на малтретиране в затворите, за които знаем, но знаем, че е имало и някои други, откакто сме тук, в Ирак“. (Това не противоречи ли на твърдението на генерал Майърс, че е било изолиран инцидент и не е системно?)

В действителност има толкова много случаи на малтретиране, изтезания и убийства, които се разкриват, след като скандалът в Абу Граиб взривява капака, че според подполковник Джон Скинър от американското Министерство на отбраната към април 2006 г. са започнати повече от 400 отделни военни разследвания на такива обвинения.

Макар че съм виждал много ужасяващи образи на крайно малтретиране в провеждането на изследвания върху изтезанията в Бразилия и при подготовката на лекции върху изтезанията, нещо веднага ми направи впечатление като различно и въпреки това познато по отношение на снимките, които извираха от този екзотично наречен затвор, Абу Граиб. Разликата беше свързана с игривостта и безсрамието, демонстрирани от извършителите. Беше просто „забавления и игри“ според видимо безсрамната редник Линди Ингланд, чието усмихнато лице опровергаваше хаоса около нея. Въпреки това ме преследваше чувството за нещо познато. С шока на разпознаването осъзнах, че гледането на някои от тези образи ме кара да преживявам отново най-лошите сцени от Станфордския затворнически експеримент. Там бяха торбите върху главите на затворниците, голотата, сексуално унизителните игри, които включваха симулиран секс или мъже, които скачат на „прескочикобила“ над други мъже, докато гениталиите им се виждат. Тези сравними злоупотреби бяха наложени от студентите надзиратели на своите колеги-затворници. Освен това точно като в нашето изследване най-лошите злоупотреби бяха се случвали по време на нощната смяна! Нещо повече: и в двата случая затворниците бяха задържани, преди да бъдат изправени на съд.

Сякаш най-лошият сценарий на нашия затворнически експеримент беше осъществен в течение на месеци при ужасяващи условия вместо в нашия кратък, относително безобиден симулиран затвор. Бях видял какво може да стане с добрите момчета, когато са потопени в ситуация, даваща им на практика абсолютна власт в отношенията с поверените им затворници. В нашето изследване надзирателите нямаха предварително обучение за ролята си и получиха само минимален надзор от персонала за ограничаване на техния психичен тормоз над затворниците. Представяйки си какво би могло да стане, когато всички ограничения, които действаха в нашата експериментална среда, са отстранени, знаех, че в затвора Абу Граиб трябва да са действали могъщи ситуационни сили и дори още по-доминиращи системни сили. Как можех да зная истината за поведенческия контекст в онази далечна ситуация или да открия някаква истина за Системата, която го беше създала и поддържала? За мен беше очевидно, че Системата сега се бори яростно, за да прикрие собственото си съучастничество в изтезанията.