Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (62) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Свещенически пъзел

Отец Макдърмът е едър мъж — висок е около 1,88 м. Слаб и спретнат, той изглежда така, сякаш редовно ходи във фитнес салон. Оплешивяващата му глава дава на лицето му повече територия, на която да се фука с голямата си усмивка, фино изсечения нос и румената кожа. Стои изправен, седи изправен и има добро чувство за хумор. Макдърмът е ирландски католически свещеник в края на 40-те си години, който има опит като пасторски консултант в затвор на Източния бряг^[1]. С неговата колосана яка и внимателно изгладен черен костюм той е филмова версия на добродушния, но строг енорийски свещеник. Изумен съм от лекотата, с която той влиза и излиза от своята роля на свещеник. Сега е сериозният учен, в следващия момент е загрижен свещеник, после е някой, който осъществява професионални контакти, но винаги се връща във водещата си роля като „свещеника мъж“.

В офиса на директора на затвора преминаваме през дълъг списък на библиографски справки с анотации, който съм подготвил за него, за да му помогна да подготви доклад върху междуличностното насилие. Той е видимо впечатлен, че му отделям толкова много време и е доволен от библиографската справка, затова пита: „Какво мога да направя, за да ви помогна?“.

Отговарям: „Всичко, което бих искал, е да поговорите с колкото е възможно повече от студентите изследвани лица в нашия експеримент във времето, с което разполагате, и след това на базата на казаното от тях и наблюдаваното от вас да ми дадете честната си оценка колко реалистичен е техният затворнически опит според вас“.

— Естествено, с удоволствие ще върна жеста. Ще използвам като база за сравнение затворниците, с които съм работил във Вашингтон, окръг Колумбия — затвор, в който бях пратен да работя в продължение на няколко години — отвръща ми отецът.

— Страхотно — много високо ценя вашата помощ.

Сега е време да сменя ролите: „Главният надзирател е поканил всички затворници, които искат да говорят със свещеник, да се регистрират за тази привилегия. Няколко от тях наистина искат да говорят с вас, а някои искат религиозна служба да се провежда тук през този уикенд. Само един затворник, номер 819, се чувства зле и иска да спи повече, така че няма да говори с вас“.

„Окей, да вървим, би трябвало да е интересно“ — казва отец Макдърмът.

Главният надзирател е сложил два стола срещу стената между Килии 2 и 3 за свещеника и всеки затворник, който дойде при него. Нося още един стол за мен, за да седна до пастора. Джафи е отстрани до мен и изглежда много сериозен, докато лично ескортира всеки затворник от килията му за разговора със свещеника. Джафи видимо се наслаждава на фалшивата реалност на този сценарий с истински свещеник, играещ своята пасторска роля с нашите мними затворници. Той наистина си влиза в ролята. Аз се притеснявам повече за вероятните оплаквания на затворниците и какво добрият отец ще направи, за да ги коригира. Питам Джафи, за да сме сигурни, че Кърт Банкс записва това на видео отколкото се може по-близко, но ниското качество на нашата видеокамера не позволява толкова близки планове, колкото бих искал.

Повечето взаимодействия приемат една и съща форма.

Пасторът се представя: „Отец Макдърмът, синко, а твоето име?“.

Затворникът отговаря: „Аз съм 5486, сър“ или „Аз съм 7258, отче“. Само няколко отговарят с имената си; останалите просто казват номерата си вместо имената. Любопитното е, че свещеникът не трепва; аз съм много изненадан. Социализацията в затворническата роля видимо действа.

— В какво си обвинен?

„Обир с взлом“ или „въоръжен грабеж“, или „взлом“, или „нарушение на чл. 459“ са обичайните отговори.

Някои добавят — „Обаче съм невинен“ или „Бях обвинен в… но не съм го направил, сър“.

Свещеникът след това казва: „Радвам се, че те виждам, млади момко“ или казва малкото име на затворника. Пита къде живее, за семейството му, за посетителите.

— Защо тази верига е на крака ти? — пита отец Макдърмът един от затворниците.

— Мисля, че е за да предотврати възможността да се движим наоколо свободно — е отговорът.

Пита някои затворници как се държат с тях, как се чувстват, дали имат оплаквания и дали може да предложи някаква помощ. След това нашият свещеник надскача всички мои очаквания с основни въпроси за правния аспект на тяхното лишаване от свобода.

— Някой плати ли гаранция за теб? — пита той един от тях. Обратното, за 4325 той сериозно пита: „Какво мисли адвокатът ти за твоя случай?“.

В името на разнообразието пита другите: „Казал ли си на семейството си за обвиненията срещу теб?“ или „Видя ли се вече с обществения защитник?“.

Внезапно всички сме в „Зоната на здрача“. Самият пастор Макдърмът се е спуснал дълбоко в ролята на затворнически капелан. Очевидно нашият мним затвор е създал много реалистична ситуация, която е обгърнала и свещеника в същата степен като затворниците и надзирателите, и мен.

— Не ни е позволено да се обаждаме по телефона и все още не сме изправени на съд; дори не е спомената дата за процеса, сър.

Свещеникът казва: „Е, някой трябва да поеме твоя случай. Имам предвид, може да се бориш и оттук, но какъв смисъл има просто да пишеш до главния съдия на наказателния съд? Ще мине много време, преди да получиш отговор. По-добре семейството ти да осъществи този контакт с адвокат, защото ти нямаш много възможности в настоящата ти ситуация“.

Затворник Рич-1037 казва, че планира да е „адвокат на себе си, защото ще бъда адвокат скоро, след като завърша юридическото си образование след няколко години“.

Свещеникът се усмихва сардонично. „Общото ми наблюдение е, че адвокат, който представлява себе си на своето дело, обикновено е твърде силно емоционално ангажиран. Знаеш тази стара максима: «Всеки, който представлява себе си, има глупак за адвокат».“

Казвам на 1037, че времето му е изтекло и махам на главния надзирател да го смени със следващия затворник.

Пасторът е изненадан от прекомерната официалност на Сержанта и отказа му да обмисли получаването на правна помощ, защото „Справедливо е да си излежа присъдата, която имам, за престъплението, в което съм обвинен“. „Има ли други като него, или той е специален случай?“ — Пита Макдърмът. „Той е нашият специален случай, отче.“ Трудно е да харесаш Сержанта; дори пасторът се отнася към него по покровителствен начин.

Затворник Пол-5704 ловко използва възможността да си изпроси цигара от пастора, знаейки, че не му е позволено да пуши. Когато я запалва и поема дълбоко въздух, ме поглежда със самодоволна усмивка и голям знак с ръката за „победа“ — неговото невербално „Хванах те!“. Ръководителят на Комисията по оплакванията извлича максималното от този отдих от затворническата рутина. Очаквам след това да иска още една цигара за по-късно. Забелязвам обаче, че надзирател Арнет открито си води бележки за това провинение и знам, че ще накара затворника да плати скъпо за тази контрабандна цигара и неговата ухилена, тарикатска физиономия.

С напредването на интервютата едно след друго в празни приказки, оплаквания от малтретиране и нарушаване на правилата, ставам все по-неспокоен и объркан.

Само затворник 5486 отказва да бъде засмукан в сценария, а именно да се преструва, че това е истински затвор и че той е истински затворник, който има нужда от истински пастор, за да му помогне да си върне свободата. Той е единственият, който описва ситуацията като „експеримент“ — такъв, който излиза от контрол. Джери-5486 е най-здравомислещият в групата, но е най-малко демонстративен. Осъзнавам, че той досега е бил като сянка, обикновено не е бил посочван от надзирателите от която и да е смяна за някакво специално действие и дори рядко е бил забелязван по някакъв повод, бунт или нарушаване на реда досега. Отсега нататък ще го държа под око.

Следващият затворник, обратното, е нетърпелив да накара пастора да му помогне с юридическите въпроси. Той обаче е изумен, когато осъзнава, че цената на това е много висока. „Ами да предположим, че адвокатът ти поиска 500 долара като сума за сключването на договор веднага. Имаш ли 500 долара в себе си? Ако не, родителите ти ще трябва да ги извадят и нещо повече: да го направят веднага.“

Затворник Хъби-7258 приема предложението на свещеника за помощ и му дава името и телефонния номер на майка си, така че тя да може да уреди юридическата помощ. Казва, че братовчед му работи в офиса на местния обществен защитник и може да е на разположение да плати гаранцията за него. Отец Макдърмът обещава да изпълни молбата му, а Хъби светва, сякаш Дядо Коледа му дава нова кола.

Целият спектакъл става дори още по-странен.

Преди да си тръгне и след като искрено е поговорил със седем от нашите затворници, пасторът — по най-добрия пасторски начин — пита за единствения неохотен затворник, който може да има нужда от помощта му. Искам от надзирател Арнет да насърчи 819 да отдели няколко минути, за да поговори със свещеника; това може да му помогне да се почувства по-добре.

По време на затишието, докато затворник 819 е подготвян за срещата с пасторския консултант, отец Макдърмът ми доверява: „Всички те са от наивния тип затворници. Не знаят нищо за затвора или за какво той служи. Това е типично за образованите хора, които виждам. Това са хората, които човек иска да се опитат и да променят системата на затворите — утрешните лидери и днешните гласоподаватели — и те са тези, които ще оформят образоването на общността. Те просто не знаят достатъчно за какво служат затворите и какво те могат да направят на човека. Това, което правите тук обаче, е добро, то ще ги научи“.

Приемам това като знак за увереност, регистрирам неговата проповед за деня, но продължавам да съм не по-малко объркан.

Затворник Стю-819 изглежда ужасно, ако се изразим меко: тъмни кръгове под очите, невчесана коса във всяка друга посока, но не и надолу. Тази сутрин Стю-819 е направил нещо лошо: в яростта си е разхвърлял килията си, късайки възглавницата и разпилявайки перата навсякъде. Беше поставен в Дупката и неговите съкилийници трябваше да почистят бъркотията. Депресиран е след посещението на родителите си предната вечер. Един от приятелите му каза на надзирател, че докато родителите му смятали, че са имали страхотен разговор с него, той смятал обратното. Те не изслушали оплакванията му и състоянието му не ги интересувало, макар че той се опитал да им го обясни, но те приказвали и приказвали за някаква проклета пиеса, която току-що гледали.

Пасторът: „Чудя се дали сте обсъдили идеята твоето семейство да ти наеме адвокат“.

Затворник 819: „Те знаеха, че съм затворник. Аз им казах какво правя тук, за номерата, регулациите, малтретирането“.

Пасторът: „Как се чувстваш сега?“.

Затворник 819: „Имам силно главоболие; имам нужда от лекар“.

Намесвам се, опитвайки се да открия причината за главоболието му. Питам го дали е типична мигрена или може би е причинено от изтощение, глад, топлина, стрес, запек или проблеми със зрението.

Затворник 819: „Просто се чувствам като изцеден. Нервен“.

След това се пречупва и започва да плаче. Големи сълзи, силни, тежки въздишки. Пасторът спокойно му подава носна кърпа, за да избърше сълзите си.

— Не може всичко да е толкова лошо. Откога си на това място?

— Само три дни!

— Ще трябва да си по-малко емоционален.

Опитвам се да утеша 819, уреждайки да си вземе таймаут в стаята за почивка извън Двора, всъщност зад паравана, където записвахме ставащото. Казвам му, че може да си почине удобно и ще му донеса вкусна храна. След това ще видим дали главоболието ще мине до следобеда. Ако не, ще го заведа до Студентския здравен център за преглед. Накрая го карам да обещае да не се опитва да избяга, защото го водя в зона с минимална сигурност. Питам го дали наистина се чувства толкова зле, че да е необходимо да бъде освободен веднага. Той настоява, че иска да продължи и се съгласява да не се опитва да прави някакви нередни неща.

Пасторът към 819: „Може би реагираш на миризмата на това място. Въздухът тук угнетява. Има неприятна миризма, нужно е време, за да свикнеш с нея. Въпреки това тя си е тук, тя има някакво токсично качество, което може би е твърде силно, но смрадта дава ясно да се разбере реалността на затвора. [Макдърмът усеща мириса на урината и фекалиите, който сега не напуска затвора ни и с който сме свикнали и не забелязваме, докато не ни обърнат внимание.] Трябва да върнеш равновесието си, много от затворниците се научават да се справят“.

Докато излизаме от Двора, по коридора към моя офис пасторът ми казва, че изследването протича като истински затвор и по-конкретно, че той вижда типичния „синдром на начинаещите престъпници“ — тези, които са изпълнени с объркване, раздразнителност, депресия и прекалена емоционалност. Той ме уверява, че такива реакции се променят след около седмица, защото не помага за оцеляването на затворника да е толкова мекушав. Добавя, че според него ситуацията е по-реална за 819, отколкото момчето е готово да признае. Съгласяваме се, че 819 има нужда от консултиране. Отбелязвам, че макар устните на 819 да трепереха, ръцете му да се тресяха и очите му да бяха пълни със сълзи, той пак не можеше да признае, че не може да оцелее тук, че иска да си тръгне. Мисля, че той не може да приеме идеята, че е страхливец, че мъжествеността му може да бъде заплашена, затова иска ние — иска аз — да настояваме той да си тръгне като начин за запазване на репутацията си. „Може да е така. Това е интересна възможност“ — добавя отец Макдърмът, разсъждавайки върху всичко, което току-що беше станало.

Докато му казвам „довиждане“ добавям между другото, че добрият отец няма да се обажда на родителите, нали? „Разбира се, че ще се обадя. Длъжен съм. Това е мое задължение.“

„Естествено, колко глупаво от моя страна, ваше задължение, точно така.“ (Точно от това имам нужда: да се занимавам с родители и адвокати, защото свещеник е обещал и е длъжен да спази обещанието си, дадено в ролята на истински свещеник, макар да знае, че това не е истински затвор и те не са истински затворници, но по дяволите — пиесата трябва да продължи.)

Посещението на пастора подчертава засилващото се объркване тук между реалност и илюзия, между ролева игра и самоопределена идентичност. Той е истински свещеник в реалния свят с личен опит в истински затвори и макар напълно да осъзнава, че нашето е мним затвор, той толкова пълно и дълбоко изпълнява своята роля, че помага нашето шоу да се трансформира в реалност. Седи изправен, държи ръцете си по определен начин, има определени жестове, навежда се напред, за да даде личен съвет, кима с разбиране, потупва рамене, мъмри глупостта на затворниците и говори с тон и ритъм, които ме връщат в детството в неделното училище в католическата църква „Св. Анселм“. Той не можеше да представи по-съвършен образ на свещеник дори ако беше изпратен от кастингова агенция. Докато той вършеше своите свещенически дела, беше сякаш се намираме на снимачната площадка на странен филм и аз се възхищавах колко добре този актьор изпълнява ролята си. Ако не друго, пасторското посещение допълнително трансформира нашия симулационен експеримент в още по-реалистичен затвор. Това беше особено вярно за онези затворници, които могат да поддържат съзнанието, че всичко това е „просто експеримент“. Свещеникът беше направил с посланието си нова среда. Нашият сценарий сега в ръцете на Франц Кафка или Луиджи Пирандело ли беше?

И тогава от Двора се надига ново изригване. Затворниците крещят. Те пеят високо нещо за затворник 819.

Арнет: „Затворник 819 направи нещо лошо. Кажете го десет пъти високо“.

Затворници: „Затворник 819 направи нещо лошо“. (Отново и отново многократно.)

Арнет: „Какво ще се случи със затворник 819 за лошото нещо, което направи, затворник 3401?“.

Затворник 3401: „Затворник 819 е наказан“.

Арнет: „Какво става със затворник 819, а 1037?“

Затворник 1037: „Не съм сигурен, г-н надзирател“.

Арнет: „Той е наказан. Отгоре, 3401“.

Затворник 3401 повтаря мантрата, докато 1037 добавя още по-високо: „Затворник 819 е наказан, г-н надзирател“.

Затворник 1037 и всеки от останалите получава същия въпрос и всеки отговаря по един и същ начин — индивидуално и след това заедно.

Арнет: „Да го чуем пет пъти, за да сме сигурни, че сте го запомнили. Заради лошите неща, които затворник 819 направи, вашите килии са с краката нагоре. Да го чуем десет пъти“.

„Заради лошите неща, които затворник 819 направи, моята килия е с краката нагоре“.

Затворниците пеят фразата многократно, но 1037 — този, който планира да става адвокат, вече не участва с другите. Надзирателят Джон Ландри жестикулира заплашително към него с палката си, за да се включи в програмата. Арнет спира пеенето, за да попита какво не е наред; Ландри го информира за неподчинението на 1037.

Затворник 1037 предизвиква Арнет. „Имам въпрос, г-н Надзирател. Ние не би трябвало никога да изричаме лъжи, нали?“

Арнет в неговия най-официален, спокоен, напълно автентичен стил отговаря: „Ние не се интересуваме от твоите въпроси сега. Дадена е задача, сега да го чуем. «Заради това, което затворник 819 направи, моята килия е с краката нагоре» — десет пъти“.

Затворниците пеят фразата, но губят бройката и го правят 11 пъти.

Арнет: „Колко пъти ви беше казано да го изпеете, затворник 3401?“.

Затворник 3401: „Десет пъти“.

Арнет: „Колко пъти го направихте, г-н 3401?“.

Затворник 3401: „Десет пъти, г-н надзирател“.

Арнет: „Грешка, направихте го 11 пъти. Направете го отново, направете го както трябва, направете го десет пъти, както ви наредих: «Заради това, което затворник 819 направи, килията ми е с краката нагоре» — десет пъти“.

Те го крещят точно с тези думи още десет пъти.

Арнет: „Всеки да заеме позицията“.

Без дори миг двоумене, всеки ляга на земята за лицеви опори. „Надолу, нагоре, надолу, нагоре. 5486, това не са коремни превъртания, а коремни преси, дръж гърба изправен. Надолу, нагоре, надолу, нагоре, надолу и останете долу. Превъртете се по гръб за вдигане на краката.“

Арнет: „Петнадесет сантиметра е важното тук, човече. Всеки да направи 15 см и кракът на всеки ще остане там, докато кракът на всеки е на 15 см“.

Надзирател Дж. Ландри измерва, за да определи дали краката на всеки са повдигнати точно на 15 см над земята.

Арнет: Всички заедно, десет пъти: „Няма да направя грешката, която 819 направи, г-н Надзирател“.

Арнет: Сега с пълно гърло: „Няма да правя никакви грешки, г-н Надзирател!“.

Те се подчиняват в идеален унисон. Затворник 1037 отказва да крещи, но въпреки това пее, а сержанта се наслаждава на възможността да изкрещи подчинението си на властите. Тогава всички пеят много любезно в отговор на последната заповед на надзирателя: „Много благодаря за това много приятно преброяване, г-н Надзирател“.

Прецизният унисон на затворниците би бил повод за завист за всеки хоров диригент или за лидер от „Хитлеровата младеж“, мисля си. Нещо повече: колко далече те — или ние — стигнахме след неделните кикотения по време на преброяването и игривите лудории на новите затворници?