Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (129) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Защо ситуациите имат значение?

В определени влиятелни социални обстоятелства човешката природа може да се трансформира по начини, които са толкова драматични като химическата трансформация в завладяващата приказка на Робърт Луис Стивънсън за д-р Джекил и г-н Хайд. Трайният интерес към СЗЕ през десетилетията, изминали оттогава, според мен се дължи на изумителното разкритие на експеримента за „трансформацията на характера“ — на добрите хора, които внезапно стават извършители на зло като надзиратели или патологично пасивни жертви като затворници в отговор на ситуационните сили, които им въздействат.

Добрите хора могат да бъдат накарани, прелъстени и въведени в злото поведение. Ти могат да бъдат накарани и да действат по ирационален, глупав, саморазрушителен, антисоциален начин, когато са потопени в „цялостната ситуация“, въздействаща върху човешката природа по начини, които предизвикват чувството ни за стабилност и последователност в индивидуалната личност, характер и нравственост^[1].

Искаме да вярваме в същностната, непроменяща се доброта на хората, в тяхната сила да се съпротивляват на външния натиск, в рационалната им оценка и след това отхвърляне на ситуационните изкушения. Надаряваме човешката природа с богоподобни качества, с нравствени и рационални способности, които ни правят едновременно справедливи и мъдри. Опростяваме сложността на човешкия опит, като издигаме видимо непропусклива граница между Доброто и Злото. От едната страна сме Ние, Нашите роднини и Нашето семейство; от другата страна изхвърляме Тях, Техния различен род и Другия вид. Парадоксално: като създаваме този мит за нашата неуязвимост на ситуационните сили, се поставяме в положение, удобно за падане, тъй като не сме достатъчно бдителни за ситуационните сили.

СЗЕ заедно с много други изследвания в социалните науки (представени в глави 12 и 13) ни изпращат послание, което не желаем да приемем: повечето от нас могат да претърпят значими характерови трансформации, когато сме хванати в клещите на социалните сили. Това, което си представяме, че бихме направили, когато сме извън това тежко изпитание, може изобщо да не прилича на човека, който ставаме, и на действията, на които сме способни, след като влезем в мрежата му. СЗЕ е призив да изоставим опростенческите идеи за Добрия Аз, който доминира над Лошите ситуации. Ние сме в най-добра позиция да избягваме, да предотвратяваме, да предизвикваме и да променяме такива отрицателни ситуационни сили само като осъзнаваме тяхната потенциална власт да ни „инфектират“ така, както са го правили с други, които са били в подобни обстоятелства. Добре е да интернализираме значимостта на признанието на древноримския автор на комедии Публий Теренций Афер: „Нищо човешко не ми е чуждо“.

Този урок би трябвало да се е преподавал многократно от поведенческата трансформация на надзирателите в нацистките концлагери и от онези в деструктивните секти, например „Народният храм“ на Джим Джоунс, и по-наскоро от японската секта Аун Шинрикьо. Геноцидът и зверствата, извършени в Босна, Косово, Руанда, Бурунди и наскоро в региона Дарфур в Судан също осигуряват убедителни доказателства за хора, които предават своята човечност и състрадание на социалната власт и абстрактните идеологии на завладяването и националната сигурност.

Всяко дело, което някога е било извършено от човешко същество, колкото и да е ужасно, е възможно за всеки от нас — при подходящите или погрешните ситуационни обстоятелства. Това познание не извинява злото; то по-скоро го демократизира, разпределя вината за него сред обикновените действащи лица, вместо да го обявява за царство само на девианти и деспоти — Те, но не и Ние.

Основният прост урок, на който ни учи СЗЕ, е, че ситуациите имат значение. Социалните ситуации могат да имат по-дълбоки ефекти върху поведението и психичното функциониране на отделните хора, групите и националните лидери, отколкото сме си представяли за възможно. Някои ситуации могат да упражняват такова могъщо влияние върху нас, че може да бъдем накарани да се държим по начини, които не бихме могли предварително да прогнозираме като възможни^[2].

Ситуационната власт е най-видима в нова среда — такава, в която хората не могат да разчитат на предишни насоки за своите нови поведенчески възможности. В такива ситуации обичайната система на наградите е различна и очакванията се нарушават. При такива обстоятелства личностните променливи имат малка прогностична стойност, защото зависят от преценки на въображаеми бъдещи действия, базирани на характерни минали реакции в познати ситуации, но рядко в типа нова ситуация, в която сме в момента, например от нов надзирател или затворник.

Следователно винаги когато се опитваме да разберем причината за някакво озадачаващо, необичайно поведение — наше или чуждо, — трябва да започваме с анализ на ситуацията. Би трябвало да прибягваме до диспозиционни анализи (гени, личностни черти, личностна патология и т.н.) само когато ситуационно базираната детективска работа не успява да придаде смисъл на загадката. Моят колега Лий Рос добавя, че такъв подход ни подканва да практикуваме „атрибутивна благотворителност“. Това означава да започваме не с обвиняване на действащото лице за дадено дело, а по-скоро да сме щедри и първо да изследваме сцената за ситуационните детерминанти на този акт.

За атрибутивната благотворителност обаче е по-лесно да се говори, отколкото да се практикува, защото повечето от нас имат силна умствена предубеденост — „фундаменталната атрибутивна грешка“, която пречи на такова разумно мислене^[3]. Обществата, които насърчават индивидуализма, например САЩ и много други западни страни, са започнали да вярват, че диспозициите имат по-голямо значение от ситуациите. Ние твърде силно подчертаваме личността в обясняването на всяко поведение, като същевременно подценяваме ситуационните влияния. След като прочетете тази книга, се надявам, че ще започнете да забелязвате колко често виждате този двоен принцип в действие в собственото си мислене и в решенията на другите. Нека сега разгледаме някои от характеристиките, които правят така, че ситуациите да имат значение, както се илюстрира от нашето Станфордско затворническо изследване.