Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (124) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Личностни мерки

Три типа инструменти за измерване на индивидуалните различия между участниците бяха приложени, когато те дойдоха за тяхната оценка преди експеримента няколко дни преди началото на изследването. Тези инструменти бяха F-Scale of authoritarianism (F-скала за авторитаризъм), Machiavellian Scale of interpersonal manipulation strategies (Скала за макиавелизъм за стратегии за междуличностна манипулация) и Comrey Personality Scales (Личностните скали на Комри).

F-Scale^[1] (F-скала). По тази мярка за ригидно придържане към конвенционалните ценности и подчиняващата се, безкритична нагласа към авторитета нямаше статистически значими различия между средния резултат на надзирателите (4,8) и този на затворниците (4,4) преди те да бъдат разделени в двете роли. Очертава се обаче един очарователен резултат, когато сравним резултатите на F-скалата на петте затворници, които останаха до края на първата седмица, и петимата, които бяха освободени предсрочно. Тези, които издържаха авторитарната среда на Станфордския затворнически експеримент (СЗЕ), имаха два пъти по-висок резултат (средно аритметично = 7,8) по традиционност и авторитаризъм, отколкото техните освободени преждевременно другари (средно аритметично = 3,2). Изумителното е, че когато тези резултати бяха подредени по рангов ред от най-ниските до най-високите стойности на F-скалата, се откри силно значима корелация с броя дни престой в експеримента (корелационен коефициент = 0,90). Затворникът е вероятно да остане по-дълго и да се приспособи по-ефективно към авторитарната затворническа среда до степента, до която той има високи резултати по ригидност, придържане към традиционните ценности и приемане на авторитета — характеристиките, които описват нашата затворническа среда. Обратното, затворниците, които се справиха с натиска най-зле, бяха младите мъже, които имаха най-ниски резултати за тези измервани от F-скалата черти — нещо, което някои биха казали, че е тяхно достойнство.

Machiavellian Scale^[2] (Скала за макиавелизъм). Този инструмент, както посочва името, оценява приемането на стратегии за спечелване на ефективно предимство в междуличностните взаимоотношения. Никакви значими различия не бяха открити между средния резултат на надзирателите (7,7) и малко по-високия среден резултат на затворниците (8,8), нито пък тази мярка прогнозираше продължителността на престой в затвора. Ние очаквахме, че умението на хората със силно развита черта макиавелизъм да манипулират другите може да е релевантно във всекидневните им взаимодействия в тази среда, но макар че двама от затворниците с най-високи резултати по макиавелизъм бяха тези, преценени като най-добре приспособили се към затвора, двама други, които оценихме също като добре приспособяващи се, имаха най-ниските резултати по макиавелизъм.

Comrey Personality Scales^[3] (Личностни скали на Комри). Този въпросник за самоотчет се състои от осем субскали, които използвахме за прогнозиране на диспозиционните различия между надзирателите и затворниците. Тези инструменти за измерване на личността са: Заслужаване на доверие, Подреденост, Конформизъм, Активност, Стабилност, Екстраверсия, Мъжественост и Емпатия. По този инструмент средните резултати на надзирателите и тези на затворниците бяха на практика взаимозаменяеми; никой дори не се доближаваше до статистическа значимост. Нещо повече: по всяка субскала груповата средна стойност попадаше в диапазона от 40-ти до 60-ти персентил на нормативната мъжка популация според Комри. Този резултат подкрепя твърдението, че личностите на студентите в двете различни групи могат да се дефинират като „нормални“ или „средностатистически“. Крейг Хейни и Кърт Банкс наистина свършиха добре своята задача за предварителния подбор: избиране на извадка от студенти доброволци, които са „обикновени мъже“. Освен това нямаше предварителни диспозиционни тенденции, които биха могли да разграничат тези хора, които играеха ролята на надзиратели, от тези, изпълняващи ролята на затворници.

Няколко интересни, макар и незначими различия бяха открити между затворниците, които бяха освободени рано, и тези, които издържаха пълната катастрофа. „Издържалите“ имаха по-високи резултати по Конформизъм (приемане на обществото такова, каквото е), Екстраверсия и Емпатия (услужливост, съчувствие, щедрост), отколкото тези, които трябваше да бъдат освободени заради екстремалните им стресови реакции.

Ако изследваме резултатите на онези надзиратели и затворници, които най-много се отклоняват от средното за тяхната група (с 1,5 стандартни отклонения или повече), се появяват някои любопитни модели.

Първо, нека погледнем някои личностни характеристики на конкретни затворници. Моето впечатление за затворник Джери-5486 като „най-интегриран“ беше очевидно подкрепено от по-високите му резултати от всички останали затворници по Стабилност, като почти всички други негови резултати бяха много близо до нормата за популацията. Когато той се отклонява от другите, това е винаги в положителна посока. Той имаше и най-висок резултат по Мъжественост („не плаче лесно, не се интересува от любовни истории“). Стюарт-819, който увреди килията си и стана причина за огорчение на съкилийниците си, които трябваше да почистват кашата след него, имаше най-нисък резултат по Подреденост (степента, до която човек е педантичен и загрижен за чистотата и подредеността). Независимо от правилата за обратното, на него не му пукаше. Отгатнете кой получи най-висок резултат по субскалата за Активност (харесване на физическата активност, усърдна работа и физически упражнения)? Да, наистина, това беше Сержанта-2093. Заслужаването на доверие е вярата в базисната честност и добрите намерения на другите, и Клей-416 поведе по това измерение. И накрая: от профилите на затворниците за кого подозирате, че получи най-висок резултат по Конформизъм (вяра в правоналагането, приемане на обществото такова, каквото е, и негодувание от нонконформизма на другите)? Кой реагира най-силно срещу съпротивата на Клей-416 на изискванията на надзирателите? Не друг, а нашият красив младеж Хъби-7258!

Сред надзирателите има само няколко индивидуални профили, които са интересни като „атипични“ в сравнение с резултатите на колегите им. Първо, виждаме, че „добрият надзирател“ Джон Ландри, а не брат му Джеф, има най-висок резултат по Емпатия. Надзирател Варниш има най-нисък резултат по Емпатия и Заслужаване на доверие, но най-висок по загриженост за чистотата и подредеността. Той има и най-високия резултат по макиавелизъм от всички надзиратели. Събрани заедно тези характеристики в един синдром, той описва хладнокръвно ефикасното, механично и дистанцирано поведение, което той демонстрираше по време на цялото изследване.

Макар че тези резултати подсказват, че личностните мерки наистина прогнозират поведенческите различия в някои отделни случаи, трябва да сме предпазливи в свръхгенерализирането на тяхната полезност за разбиране на индивидуалните поведенчески модели в нова обстановка, например тази. Например въз основа на всички мерки, които изследвахме, Джери-5486 беше „най-супранормалният“ от затворниците. Същевременно втори в редицата с резултати по личностните въпросници, които биха го класифицирали като „най-нормалния“, е Дъг-8612. Неговият разстроен разказ за играта и след това „полудяването“ едва ли може да се прогнозира от „най-нормалния“ му статус преди експеримента. Нещо повече: не можахме да открием личностни предшественици за различията между четиримата най-зли надзиратели и другите, които бяха по-малко малтретиращи. Нито една личностна предразположеност не би могла да обясни тази крайна вариация в поведението.

Ако погледнем личностните резултати на двамата надзиратели, които очевидно бяха най-подлите и най-садистичните към затворниците — Хелман и Арнет — и двамата се оказаха обикновени, средностатистически по всички личностни измерения с изключение на едно. Те се отклоняваха само по Мъжественост. Интуитивният теоретик на личността би изглеждал оправдан да приеме, че Хелман — нашия гадняр „Джон Уейн“ — би застанал начело в скалата по Мъжественост. Вярно беше обаче точно обратното: той получи по-ниски резултати по Мъжественост от всеки друг надзирател и в интерес на истината — по-нисък резултат и от всеки затворник. Обратното, Арнет получи най-висок резултат по Мъжественост в сравнение с всички надзиратели. Психодинамичните аналитици със сигурност биха приели, че жестокото, доминиращо поведение на Хелман и неговите хомофобски упражнения са били мотивирани от формиране на реакция срещу неговата немъжествена, вероятно латентно хомосексуална природа. Преди обаче да изпаднем в аналитичен възторг, трябва бързо да добавя, че нямаше нищо в начина му на живот след това през последните 35 години, което да характеризира този млад мъж като нещо друго освен нормален и точен съпруг, баща, бизнесмен и социално отговорен гражданин.

Самоотчети за настроението чрез прилагателни. Два пъти по време на изследването и незабавно след сесията с интервютата накрая всеки от студентите попълни списък с прилагателни, които според него най-добре описват настоящото му настроение. Комбинирахме тези прилагателни за настроението на такива, които отразяват отрицателни срещу положителни настроения и отделно такива, които изобразяват активност срещу пасивност. Както може да се очаква от всичко, което видяхме за състоянието на затворниците, те изразяваха три пъти повече отрицателен афект, отколкото положителен и много по-силна цялостна негативност, отколкото надзирателите. Надзирателите изразиха малко повече отрицателен, отколкото положителен афект. Друга интересна разлика между двете групи е по-голямата флуктуация в настроенията на затворниците. В хода на изследването те демонстрираха два до три пъти по-голяма вариация в настроението си в сравнение с относително стабилните надзиратели. По измерението активност-пасивност затворниците обикновено получаваха два пъти по-високи резултати, сочейки два пъти по-силна вътрешна „възбуда“, отколкото надзирателите. Макар че затворническият опит имаше отрицателно емоционално въздействие върху надзирателите и затворниците, отрицателните ефекти върху затворниците бяха по-дълбоки и нестабилни.

Сравнявайки затворниците, които останаха, с тези, които бяха освободени преждевременно, настроението на освободените преждевременно е белязано от категорично по-негативен тон: депресия и нещастие. Когато скалите за настроението бяха дадени за трети път, точно след като изследваните лица научиха, че изследването е прекратено (освободените преждевременно изследвани лица се върнаха за сесията с интервютата накрая), бяха видими резките промени към положително настроение. Всички вече „бивши затворници“ избраха самоописателни прилагателни, които характеризираха настроението им като по-малко отрицателно и много по-положително — намаляване на негативността от първоначално високото ниво (15,0) на ниско равнище (5,0), докато тяхната позитивност се повиши рязко от първоначалния нисък резултат 6,0 на 17,0. Освен това те сега се чувстваха по-малко пасивни, отколкото преди.

По принцип вече нямаше никакви различия по тези субскали за настроението между затворниците, освободени преждевременно, и тези, които издържаха шестте дни. Щастлив съм, че мога да съобщя жизненоважното заключение, че в края на изследването и двете групи студенти се бяха върнали до нивото си на нормално емоционално реагиране отпреди експеримента. Това връщане към нормалността като че ли отразява „ситуационната специфичност“ на депресията и стресовите реакции, които тези студенти преживяха, докато играеха необичайните си роли.

Този последен резултат може да се интерпретира по няколко начина. Емоционалното въздействие на затворническия опит беше преходно, тъй като страдащите затворници бързо се оттласнаха обратно към нормалното си ниво на настроението в момента, в който изследването беше прекратено. Той говори и за „нормалността“ на участниците, които толкова внимателно бяхме подбрали, и това връщане свидетелства за тяхната издръжливост. Същата цялостна реакция сред затворниците обаче би могла да дойде от много различни източници. Тези, които останаха, бяха приповдигнати от своята новооткрита свобода и знанието, че са оцелели от това изпитание. Онези, които бяха преждевременно освободени, вече не бяха емоционално дистресирани, тъй като се бяха приспособили отново към живота навън, след като беше минало време от присъствието им в отрицателната ситуация. Вероятно бихме могли да припишем някои от техните нови положителни реакции на удовлетворението от виждането на събратята им освободени, а това ги освобождаваше от бремето на вината, която е възможно да са изпитвали заради преждевременното напускане, докато техните приятели е трябвало да останат и да изтърпят изпитанието.

Макар някои надзиратели да посочиха, че са искали изследването да продължи още една седмица, както е планирано, като група и те бяха доволни да видят края му. Техният среден резултат за позитивност се увеличи повече от два пъти (от 4,0 на 10,2), а ниският им резултат за негативност (6,0) стана още по-нисък (2,0). Следователно като група те също успяха да си възстановят емоционалното спокойствие и баланс независимо от ролята им в създаването на ужасните условия в тази затворническа среда. Това повторно приспособяване на настроението не означава, че някои от тези млади мъже не бяха притеснени от това, което бяха направили, и от неуспеха си да прекратят малтретирането, както забелязахме по-рано в техните реакции след експеримента и от ретроспективните им дневници.

Анализ на видеозаписите. Имаше 25 относително дискретни инцидента, които можеха да се идентифицират на видеозаписите на взаимодействията между затворниците и надзирателите. Всеки инцидент или сцена бяха обработени за присъствието на десет поведенчески (и вербални) категории. Двама оценители, които не участваха в изследването, независимо един от друг обработиха тези видеозаписи и тяхното ниво на съгласие беше удовлетворително. Тези категории бяха: Задаване на въпроси, Издаване на заповеди, Предлагане на информация, Използване на индивидуализиращо обръщение (положително) или Деиндивидуализация (отрицателно), Отправяне на заплахи, Оказване на съпротива, Помагане на другите. Използване на инструменти (за някаква цел) и Проява на агресия.

Както е показано на фигурата, обобщаваща тези резултати, като цяло имаше прекомерно много отрицателни, враждебни взаимодействия между надзирателите и затворниците. Себеутвърждаващата активност до голяма степен беше прерогатив на надзирателите, докато затворниците по принцип приемаха относително пасивна поза. Най-характерни за надзирателите в различните ситуации, които бяхме записали, са следните реакции: издаване на заповеди, обиждане на затворниците, деиндивидуализиране на затворниците, демонстриране на агресия срещу затворниците, заплашване и използване на инструменти срещу тях.

Първоначално затворниците се съпротивляваха срещу надзирателите, особено в първите дни на изследването и по-късно, когато Клей-416 обяви гладна стачка. Затворниците обикновено индивидуализираха позитивно другите, задаваха им въпроси, даваха им информация и рядко демонстрираха отрицателно поведение към другите, което стана типично за доминиращите надзиратели. Отново: това се случваше само в първите дни на изследването. От друга страна, двете най-редки поведения, които наблюдавахме през шестте дни на нашето изследване, бяха индивидуализирането и оказването на помощ на другите. Беше записан само един такъв инцидент на оказване на помощ — самотен знак на човешка загриженост за друго човешко същество, появил се между двама затворници.

Графика, сравняваща поведението на надзирателите и затворниците в СЗЕ (от видеозаписите)

Записите подчертаха количествено това, което наблюдавахме в процеса на изследването: надзирателите непрекъснато ескалираха тормоза над затворниците. Ако сравним две от първите взаимодействия между затворници и надзиратели по време на преброяванията с две от последните, забелязваме, че в еднаква продължителност от време първоначално не се появяват деиндивидуализиращи обръщения, но при последните преброявания се наблюдава солидната средна стойност от 5,4. По същия начин надзирателите първоначално изричаха малко пренебрежителни обиди — средно 0,3, но в последния ден унижаваха затворниците средно 5,7 пъти в същата продължителност от време.

Според времевия анализ на тези видео данни това, което затворниците правеха, беше просто да излъчват все по-малко поведение в течение на времето. Наблюдаваше се общо намаление във всички поведенчески категории в течение на времето. Те почти не инициираха, а просто ставаха все по-пасивни с напредването на дните и нощите.

Анализът на видеозаписите освен това ясно показа, че нощната смяна на „Джон Уейн“ беше най-трудна за затворниците в сравнение с другите две смени. Поведението на надзирателите от тази трудна и жестока смяна се различаваше значимо от това на предходната или на следващата смяна по следните параметри: издаване на повече заповеди (съответно средно 9,3 срещу 4,0 за стандартизирани времеви единици); изричане на два пъти повече унизителни обиди към затворниците (съответно 5,2 срещу 2,3). Освен това те прибягваха по-често до агресивни наказания на затворниците в сравнение с надзирателите от другите смени. По-фината вербална агресия в смяната на Арнет не е идентифицирана в тези анализи.

Анализ на аудиозаписите. От време на време правехме аудиозаписи със скрити микрофони на интервютата между един член на персонала със затворниците и надзирателите, и на разговорите между затворниците, осъществяващи се в килиите. Бяха създадени девет категории, за да уловят общата природа на това вербално поведение. Отново: записите бяха класифицирани в тези категории от двама независими съдии, които го направиха надеждно.

Освен задаване на въпроси, даване на информация, отправяне на молби и изисквания, другите категории се фокусираха върху критиката; положителната/ отрицателната перспектива; положителната/ отрицателната самооценка; индивидуализиращи/ деиндивидуализиращи обръщения; желание да се продължи изследването или да се изостави и намерение да се действа в бъдеще по положителен или отрицателен начин.

С изненада открихме, че надзирателите са склонни да имат почти два пъти по-отрицателна перспектива и отрицателно отношение към себе си в сравнение с повечето от затворниците. В действителност „добрият надзирател“ Джеф Ландри изрази по-отрицателно отношение към себе си, отколкото който и да е затворник и по-общ отрицателен афект, отколкото всички затворници с изключение на един — Дъг-8612. Нашите интервюта със затворниците бяха белязани от тяхната обща негативност в изразяването на афект и в отношението им към себе си и в намеренията (предимно намерение да са агресивни и демонстриране на отрицателна перспектива към тяхната ситуация).

Тези интервюта показаха ясни различия в емоционалното въздействие на преживяването между затворниците, които останаха, и тези, които бяха освободени преждевременно. Сравнихме средния брой изрази на отрицателна перспектива, отрицателен афект, отрицателно отношение към себе си и намерение за агресивност, които бяха демонстрирани от останалите срещу освободените затворници (на интервю). Затворниците, освободени преждевременно, изразяваха очаквания, които бяха по-отрицателни, и имаха по-силен отрицателен афект, по-отрицателно отношение към себе си и четири пъти повече намерения да са агресивни, отколкото събратята им, които останаха до края. Тези интересни тенденции са близо до статистическата значимост.

Поставянето на микрофони в килиите ни даде информация за темите, които затворниците обсъждаха насаме по време на кратката отмора от преброяванията, слугинските трудови задачи и другите публични събития. Спомнете си, че тримата затворници във всяка килия първоначално бяха непознати. Те можеха да се опознаят само когато бяха сами в уединението на килиите си, тъй като „социалните разговори“ не бяха разрешени в „публичното време“. Ние приехме, че те ще потърсят обща почва, за да общуват един с друг, имайки предвид теснотията на килиите и очакването им да взаимодействат през двете седмици. Очаквахме да ги чуем да говорят за живота им в колежа, специалностите, професиите, приятелките, любимите отбори, музикалните предпочитания, хобитата, какво ще правят през остатъка от лятото, след като експериментът приключи, или може би какво ще направят със спечелените от участието пари.

Съвсем не! Почти никое от тези очаквания не се реализира. Цели 90% от всички разговори между затворниците бяха свързани със затворнически проблеми. Само 10% се фокусираха върху лични или автобиографични разговори, които не бяха свързани със затворническото преживяване. Затворниците се интересуваха най-вече от храната, тормоза от надзирателите, сформирането на комисия по оплакванията, изковаването на планове за бягство, посетителите и поведението на затворниците в другите килии и тези в Дупката.

Когато те имаха възможност да се дистанцират временно от тормоза на надзирателите и скуката на всекидневния си график, да надскочат затворническата роля и да установят личната си идентичност в социално взаимодействие, те не го правеха. Затворническата роля доминираше във всички изрази на индивидуалния характер. Затворническата среда доминираше в перспективата им и в техните притеснения — принуждавайки ги да приемат разширена времева ориентация. Нямаше значение дали представянето на Аза им се наблюдава или е свободно от чужди погледи.

След като не споделят своето минало и очаквания за бъдещето, единственото, което всеки затворник знае за другите, се базира на наблюденията как те се държат в настоящето. Знаем, че онова, което те трябваше да наблюдават по време на преброяванията и другите робски дейности, обикновено беше отрицателен техен образ. Този образ беше всичко, с което те разполагаха, за да изградят впечатлението си за личността на събратята си. Тъй като се фокусираха върху непосредствената ситуация, затворниците допринесоха и за насърчаването на манталитет, който засилваше негативността на техните преживявания. По принцип успяваме да се справим с лошите ситуации, като ги категоризираме във времева перспектива, представяща си по-добро, различно бъдеще, комбинирана със спомени за успокояващо минало.

Това самоналожено интензифициране на затворническия манталитет имаше едно още по-вредно следствие: затворниците започнаха да приемат отрицателните образи, които надзирателите бяха развили по отношение на тях. Половината от всички документирани лични взаимодействия между затворниците биха могли да се класифицират като неподкрепящи и несътрудничещи. Още по-лошо: винаги когато затворниците правеха оценъчни твърдения за или изразяваха отношение към събратята си затворници, в 85% от времето те бяха нелицеприятни и унижаващи! Тази честота е статистически значима: по-силният фокус върху затворническите, отколкото върху незатворническите теми би се появил веднъж на сто по случаен път, докато фокусът върху отрицателните атрибуции за събратята затворници, противопоставен на положителните или неутралните теми би се появил по случаен начин само пет пъти на сто. Това означава, че такива появяващи се поведенчески ефекти са „реални“ и е малко вероятно да се припишат на случайни флуктуации на темите, обсъждани от затворниците насаме в килиите.

Като интернализират гнета на затворническата среда по този начин, затворниците си формираха впечатления за своите събратя предимно чрез наблюдаването как те са унижавани, действат като подчиняващи се овце или изпълняват безмисловно унизителни заповеди. Без да развият никакво уважение към другите, как биха могли да имат някакво самоуважение в този затвор? Този последен неочакван резултат ми напомня за явлението „идентификация с агресора“. Психологът Бруно Бетелхайм^[4] използва този термин, за да характеризира начините, по които затворниците в нацистките концлагери са интернализирали властта, която е била присъща на техните тирани (терминът за пръв път е използван от Ана Фройд). Бетелхайм отбелязва, че някои затворници действат като техните нацистки надзиратели и не само малтретират другите концлагеристи, но и дори носят части от изхвърлени униформи на СС. Отчаяно надявайки се да оцелее във враждебна, непредвидима среда, жертвата предугажда какво иска агресорът и вместо да му се противопостави, прегръща неговия образ и се превръща в това, което е агресорът. Плашещият властови диференциал между властните надзиратели и безпомощните затворници се минимизира психологически чрез такава умствена гимнастика. Човек става едно със своя враг — в собственото му съзнание. Тази самоизмама пречи на реалистичните оценки на собствената ситуация, потиска ефективното действие, стратегиите за справяне или бунта и не позволява развитието на емпатия към страдащите събратя^[5].