Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (190) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Шокиращото поведение на анонимни жени

Основната процедура в този пръв експеримент включва подвеждането на студентки в бакалавърска степен да вярват, че прилагат поредица от болезнени електрошокове на други жени под прикритието на правдоподобно „прикритие“. Те ще имат множество възможности да приложат електрошок на всяка от две други жени, които са видели и чули зад еднопосочно огледало. Половината от студентките са разпределени по случаен начин в експериментално условие на анонимност, или деиндивидуализация, а другата половина — в контролно условие, в което идентичността им е видима, или индивидуализация. Четирите студентки във всяка от десетте отделно тестирани групи с деиндивидуализация са с прикрит външен вид с качулки и широки, прекалено големи за тях лабораторни престилки, а имената им са заменени с числа от едно до четири. Експериментаторът се отнася към тях като към анонимна група, а не като отделни хора. Тези процедури се изпълняват уж за да се маскира тяхното невербално поведение, така че другите да не могат да идентифицират реакциите им. Групата за сравнение, обратното, получава табелки с имената, които ги карат да се чувстват уникални, но всичко друго е същото като при доброволките в деиндивидуализираните групи. Както деиндивидуализираните, така и контролните изследвани лица са в групи от по четири жени и от тях се иска многократно да прилагат електрошокове на всяка от жените „жертви“ в хода на 20 опита.

Прикритието е, че целевите жени са изследвани лица в експеримент върху творчеството под стрес. Работата на изследваните лица е да ги стресират чрез прилагането на болезнени електрошокове, докато аз като експериментатор в съседната стая, също зад огледало, прилагам теста за креативност.

За разлика от парадигмата на Милграм, няма авторитет, който директно да ги притиска да действат агресивно, като прилагат тези болезнени електрошокове, защото аз изобщо не взаимодействах с тях по време на епизодите с електрошоковете. Студентките можеха да ме виждат през прозореца за наблюдение заедно с всяка от двете жени в изследването уж на креативността. Освен това нямаше натиск за конформизъм с групата, защото те не взаимодействаха една с друга, тъй като бяха в отделни кабинки една до друга. И накрая, нямаше дори натиск върху тях да изпълняват задачата, за да не нарушат обосновката на изследването. Ако някоя от четирите в групата приложеше електрошок, целевата жена започваше да играе ролята на наранена, така че да има достатъчно стрес, който да повлияе върху нейната креативност. Така липсата на електрошокове нямаше да е нито неподчинение, нито конфронтация — човек просто можеше да е пасивен наблюдател на прилагането на електрошокове от останалите от екипа, вместо да е активен извършител.

Интересуващото ни поведение беше продължителността на приложения електрошок — колко дълго всяка студентка продължаваше да държи натиснат бутона, след като се появи сигналът, че генераторът е зареден. Тяхното решение беше не дали да натиснат бутона за прилагане на електрошок, а колко бързо вдигат пръста си от него или продължават да го натискат и да прилагат по-дълги електрошокове на жертвата. Разбира се, те можеха да изберат да не следват инструкциите и да откажат дори да натиснат бутона (никой не го направи).

Едно от доверените лица (жени) беше описано като много мило, другите — като „злобни“ в техните аудио записани интервюта. Това беше направено, за да се създадат различни нагласи към тях в съзнанието на техните „причинители на стрес“. Всъщност и двете жени бяха доверени лица, обучени да действат така, сякаш ги боли, когато сигналната лампа за електрошок светне, и да се представят убедително, докато студентките в другата стая наблюдават.

Преди началото на експеримента всяка от студентките в изследването получи един болезнен електрошок (от 75 волта), за да знае, че боли, но разбира се, никакви електрошокове не бяха прилагани по време на експеримента. За всеки от 20-те опита жените трябваше да решат дали и за колко дълго време ще прилагат това стандартно ниво на електрошокове на жена, която видимо страда от техните действия. След тръгването на първата целева жена мястото й се заемаше от втората целева жена за още един рунд от 20 опита с електрошокове. Тъй като всеки член на четиричленните експериментални и контролни групи беше тестиран в съседни индивидуални кабинки, техните „съекипници“ не можеха директно да влияят върху поведението им. Въпреки това те имаха чувството, че са в група, защото първоначално бяха заедно, докато слушаха аудиозаписите. Важно е да се отбележи, че с изключение на манипулацията за анонимност срещу идентифицируемост, всичко в изследването беше идентично за двете групи.

Резултатите са ясни: жените в условието на деиндивидуализация дадоха два пъти повече електрошокове на двете жертви в сравнение с жените в групата за сравнение, които бяха случайно разпределени в условието с индивидуализация. Нещо повече: жените, които бяха анонимни, приложиха еднакви електрошокове на двете целеви жени: тази, която преди бяха оценили като приятна, и другата, която беше оценена като неприятна. Нямаше значение какво са чувствали преди по отношение на тях, след като пръстът им беше на бутона. Освен това те увеличиха продължителността на електрошоковете и за двете в хода на 20-те опита, държейки все по-дълго пръста си на бутона, докато жертвите им се гърчат и стенат пред тях. Обратното: индивидуализираните жени правеха разграничение между приятните и неприятните целеви жертви, прилагайки все по-малко електрошокове на приятната жена в сравнение с неприятната.

Това, че анонимните жени пренебрегват предишното си харесване или нехаресване на двете целеви жени, когато имат възможност да им навредят, говори за драматична промяна в съзнанието им, когато са в това психично състояние на деиндивидуализация. Ескалирането на електрошоковете в хода на многократните възможности за прилагане на болезнените последици като че ли е възходящ ефект на емоционалната физиологична възбуда, която изпитват. Агитираното поведение става самоподкрепящо се, като всяко действие стимулира по-силна, не толкова контролирана следваща реакция. Преживелищно, това идва не от садистичните мотиви да желаят да навредят на другите, а по-скоро от зареждащото с енергия чувство за собствената доминация и контрол върху другите в този момент от времето.

Тази основна парадигма е повтаряна със сравними резултати в редица лабораторни и полеви изследвания, използвайки деиндивидуализиращи маски, прилагане на бял шум или хвърляне на стиропорни топки срещу целевите жертви, и с военен персонал от белгийската армия, както и с ученици и различни студенти. Сходно ескалиране на електрошоковете в течение на времето се открива и в изследване, в което учители, прилагащи електрошок, уж образоват техните ученици-жертви — и те прилагат повишаващи се нива на електрошокове в различните обучителни сесии^[1].

Станфордският затворнически експеримент, както си спомняте, разчита на деиндивидуализиращите сребърни слънчеви очила с огледални стъкла за надзирателите и персонала заедно със стандартни униформи във военен стил. От тези изследвания произтича едно важно заключение: всичко или всяка ситуация, която кара хората да се чувстват анонимни, сякаш никой не знае кои са или не се интересува да знае, намалява тяхното чувство за лична отговорност, а по този начин създава потенциал за зли действия. Това става особено вярно, когато се добави втори фактор: ако ситуацията или някаква институция им дадат разрешение да се ангажират в антисоциални или агресивни действия срещу другите, както е в тази изследователска среда, хората са готови да воюват. Ако вместо това ситуацията внушава просто намаляване на егоцентричността с анонимност и насърчава просоциалното поведение, хората са готови да правят любов. (Анонимността по време на партита често способства за по-социално ангажиращи купони.) Затова прозрението на Уилям Голдинг за анонимността и агресията е психологически валидно, но по по-сложни и интересни начини, отколкото той представя.

Тез нужди дрехи сякаш променят нрава ми!

Уилям Шекспир, „Зимна приказка“^[2]

Анонимността може да бъде предоставена на другите не само с маски, но и по начина, по който хората са третирани в дадена ситуация. Когато другите се отнасят към вас така, сякаш не сте уникален човек, а просто недиференциран „друг“, обработван от Системата, или съществуването ви се пренебрегва, се чувствате анонимни. Чувството за липса на лична идентифицируемост също може да породи антисоциално поведение. Когато изследовател се отнася към студенти, доброволци в изследване, или хуманно, или като към „морски свинчета“ в експеримента, познайте кой го обира, докато той не гледа? По-късно тези студенти се оказват сами в кабинета на преподавателя изследовател с възможност да откраднат монети и химикалки от купа, пълна с тях. Тези, които са в експерименталното условие на анонимността, крадат много по-често, отколкото студентите, към които са се отнасяли хуманно^[3]. Любезността може да е нещо повече от своя собствена награда.