Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (93) (Разбиране как добрите хора стават зли)

В Двора избухва насилие

По време на преброяването в 7 ч и видимо по-безгрижното пеене, изисквано от затворниците, избухва насилие. Затворник Пол-5704, изтощен от липсата на сън и раздразнен от това, че е нарочен за малтретиране от почти всички смени, отговаря на удара. Той отказва да прави коремни преси, както му е наредено. Серос настоява, че всички други трябва да продължат с коремните преси, без да спират, докато 5704 се съгласи да се присъедини към тях: само неговото подчинение може да спре тези болезнени физически упражнения. Затворник 5704 не се хваща на стръвта.

В дълго интервю с Кърт Банкс Пол-5704 описва своята гледна точка за инцидента и враждебността, която загноява в него:

„Имам отвратителни мускули на бедрата и не ми трябвало да ги разтягам. Казах им това, но те рекоха: «Млъквай и ги прави така или иначе». «Майната ти, малък боклук» — отвърнах, докато лежах на земята. Когато ставах, за да ме тикнат в Дупката още веднъж, той [Серос] ме бутна срещу стената. Сборичкахме се, блъскайки се силно един друг и викайки. Исках да извия под него и да го ударя по лицето, но за мен това би представлявало бой… Аз съм пацифист, не мислех, че имам това в себе си. Нараних си обаче крака, когато се борехме, и настоях да ме види лекар, но вместо това ме бутнаха в Дупката. Заплаших наистина, че ще го «изравня със земята», когато изляза от Дупката, така че те ме държаха там, докато всички останали закусваха. Когато най-накрая ме пуснаха от тъмничния затвор, бях бесен и наистина се опитах да ударя този надзирател [Серос].

Бяха нужни двама надзиратели, за да ме обуздаят. След като ме заведоха в отделна стая за самостоятелната ми закуска, се оплаках от болката в крака и помолих за лекар. Не позволих надзирателите да изследват крака ми, защото те какво разбират от това?

Храних се сам, но се извиних на [Варниш], който беше най-малко враждебен към мен. Човекът, който наистина искам да смажа обаче, е «Джон Уейн» — този човек от Атланта. Аз съм будист, а той продължава да ме нарича комунист само за да ме провокира — и го постига. Сега мисля, че доброто отношение от страна на някои надзиратели, например големия Ландри [Джеф] е само защото им е наредено да се държат така“.^[1]

Надзирател Джон Ландри отбелязва в дневника за деня, че 5704 е затворникът, който е в най-големи неприятности, или „поне е най-наказвания затворник“:

След всеки епизод той [5704] демонстрира значителна депресия, но духът му, който той нарича „изродска психика“, продължава да се повдига. Той е един от затворниците с най-силна воля. Освен това отказва да мие чиниите от обяда, затова препоръчах да му даваме гадни вечери и да го лишим от привилегията му да пуши — той е пристрастен пушач.

Да разгледаме следната противоположна и проницателна гледна точка — на надзирателя Серос — за този критичен инцидент и психологията на лишаването от свобода по принцип:

Един от затворниците, 5704, изобщо не сътрудничеше, затова реших да го вкарам в Дупката. По това време това беше редовна рутина. Той реагира с насилие и установих, че трябва да се защитя — не като мен, а като надзирател. Той ме мразеше като надзирател. Реагираше на униформата. Чувствах, че това е образът, който той има за мен. Нямах друг избор, освен да се защитя като надзирател. Чудех се защо другите надзиратели не се впускат да ми помогнат. Всеки беше изумен.

Осъзнах тогава, че аз съм също толкова затворник, колкото и те. Аз бях просто реакция на техните чувства. Те имаха по-голям избор в действията си. Не мисля, че ние имахме. И двете страни бяхме смазани от потисническата ситуация, но ние, надзирателите, имахме илюзията за свобода. Те го виждаха така тогава, иначе щях да напусна. Всички влязохме като роби на парите. Затворниците скоро станаха наши роби; ние пък бяхме роби на парите. Осъзнах по-късно, че всички сме роби на нещо в тази среда. Да мисля за него като за „просто експеримент“ означаваше, че никаква реална вреда не може да се нанесе. Това беше илюзията за свободата. Знаех, че мога да напусна, но не го направих, защото не можех като роб на нещо там^[2].

Затворник Джим-4325 се съгласи за робската природа на своята ситуация: „Най-лошото по отношение на това преживяване е свръхструктурираният живот и абсолютното подчинение, което човек трябва да демонстрира пред надзирателите. Унижението да сме почти роби на надзирателите е най-лошото“.^[3]

Същевременно надзирател Серос не позволи на чувството си, че е хванат в капана на ролята си, да пречи на упражняването на властта на позицията си. Той отбеляза: „Наслаждавах се да ги притеснявам. Притесняваше ме, че «Сержанта», 2093, беше толкова овчедушен. Карах го да лъска ботушите ми седем пъти и той никога не се оплака“.^[4]

В своите разсъждения надзирател Ванди разкри дехуманизиращото възприятие за затворниците, което се беше промъкнало в мисленето му за тях: „Затворниците бяха вече много овчедушни към четвъртък с изключение на кратка схватка между Серос и 5704 — дребен инцидент с насилие, който изобщо не ми хареса. Мислех за тях като овце и изобщо не ме интересуваше тяхната ситуация“.^[5]

В доклада на надзирател Серос с окончателната му оценка той предложи различен поглед към оформящото се чувство на дехуманизиране от страна на надзирателите към затворниците:

Доста пъти забравях, че затворниците са хора, но винаги се хващах, осъзнавах, че те бяха хора. Просто мислех за тях като „затворници“, губейки контакт с тяхната човешка природа. Това ставаше за кратки периоди от време, обикновено когато им давах заповеди. На моменти съм уморен и отвратен, това е обикновеното ми психично състояние. Освен това действително упражнявам волята си да ги дехуманизирам, за да ми бъде по-лесно.^[6]

Нашият персонал е съгласен, че от всички надзиратели този, който най-последователно „следва стриктно правилата“, е Варниш. Той е един от най-възрастните надзиратели, на 24 години, като Арнет. И двамата са докторанти, така че би трябвало да са малко по-зрели от другите надзиратели, чиято възраст беше 18 години — Серос, Ванди и Дж. Ландри.

Всекидневните доклади на Варниш са най-подробните и дългите, включително разкази за отделни инциденти със затворническо неподчинение. Въпреки това той рядко коментира какво правят надзирателите и в тези доклади няма намек за психологическите сили, които действат. Варниш наказва затворниците само заради нарушения на правилата и никога произволно. Ролевата му игра е толкова цялостно интернализирана, че той е затворнически надзирател винаги когато е в тази затворническа среда. Той не е драматичен и малтретиращ като някои от другите, например Арнет и Хелман. От друга страна, не се опитва да накара затворниците да го харесват, както правят другите, например Джеф Ландри. Той просто си върши работата колкото се може по-рутинно и ефикасно. Виждам от информацията за него, че той се смята за егоистичен на моменти, с привкус на догматизъм.

„На моменти имаше отчетлива тенденция да минимизираме усилията, като не тормозим затворниците толкова, колкото можехме да го направим“ — съобщава Варниш.

Начинът, по който ролите могат да започнат да управляват не само емоциите на човека, но и неговия разум, е разкрит интересно в анализа на Варниш върху него самия, написан след изследването:

Започнах в този експеримент, мислейки, че вероятно ще мога да действам по начин, подходящ за експеримента, но с напредването му бях твърде изненадан да открия, че чувствата, които исках да си наложа, започваха да надделяват над мен. Всъщност започвах да се чувствам като надзирател, а наистина мислех, че съм неспособен на такъв вид поведение. Бях изненадан — не, бях изумен — да открия, че наистина бих могъл да бъда — ъ — че мога да действам по начин, който е толкова абсолютно необичаен за всичко, което бих могъл да си мечтая да правя. И докато го правих, не изпитвах никакво съжаление, не изпитвах никаква вина. Едва след това, когато започнах да разсъждавам какво бях направил, това поведение започна да ме осенява и осъзнах, че това беше част от мен, която преди не бях забелязвал.^[7]