Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (126) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Добродетелта на науката

От една гледна точка СЗЕ не ни казва нищо за затворите, които социолозите, криминолозите и наративите на затворниците да не са ни разкрили за злините на затворническия живот. Затворите могат да са брутални места, които изваждат на повърхността най-лошото от човешката природа. Те подхранват повече насилие и престъпност, отколкото конструктивно превъзпитание. Рецидивизмът от 60% и повече показва, че затворите са станали въртящи се врати за тези, които са осъдени за криминални престъпления. Какво добавя Станфордският затворнически експеримент (СЗЕ) към нашето разбиране на проваления експеримент на обществото със затворите като негови инструменти за контрол на престъпността? Мисля, че отговорът се крие в базисния протокол на експеримента.

В реалните затвори дефектите на затворническата ситуация и тези на хората, които я населяват, се смесват и са неразривно преплетени. Спомнете си моето първо обсъждане със сержанта в полицейското управление на Пало Алто, в който обясних причината да провеждаме това изследване, вместо да отидем в местния затвор и да наблюдаваме какво става. Този експеримент беше планиран да оцени влиянието на симулираната затворническа ситуация върху онези, които живеят в нея — надзиратели и затворници. Чрез различни експериментални контролни механизми ние успяхме да направим редица неща и да извлечем заключения, които нямаше да са възможни в реална среда.

Системните процедури за подбор гарантират, че всеки влязъл в нашия затвор е нормален, средностатистически и максимално здрав, и няма предишна история на антисоциално поведение, престъпления или насилие. Нещо повече: тъй като това бяха студенти, по принцип бяха над средното по интелигентност, с по-ниски резултати за предразсъдъци и по-уверени в своето бъдеще, отколкото техните не толкова образовани връстници. След това по силата на случайното разпределение — ключът към експерименталните изследвания — тези добри хора бяха разпределени случайно в ролята на надзирател или на затворник независимо каква склонност може да са имали към едната или другата роля. Управляваше случайността. Допълнителен експериментален контролен механизъм включваше системното наблюдение, събирането на множество форми на доказателства и статистическите анализи на данни, които съвместно можеха да се използват за определяне на въздействието на преживяването в параметрите на изследователския план. Протоколът на СЗЕ отделяше човека от мястото, диспозицията от ситуацията, „добрите ябълки“ от „гнилите каци“.

Трябва обаче да признаем, че всички изследвания са „изкуствени“, след като са само имитация на аналога им в реалния свят. Въпреки това, независимо от изкуствеността на експерименталните изследвания като СЗЕ или тази на социалнопсихологическите изследвания, с които ще се срещнем в по-нататъшните глави, когато такива изследвания се провеждат по чувствителен начин, улавящ същностните характеристики на „обикновения реализъм“, резултатите могат да имат значителна генерализируемост^[1].

Нашият затвор очевидно не беше „реален затвор“ в много от своите осезаеми характеристики, но улавяше централните психологически характеристики на лишаването от свобода, които според мен са от централно значение за „затворническото преживяване“. Естествено, всеки резултат, извлечен от експеримент, трябва да повдига два въпроса. Първо: „В сравнение с какво?“. След това: „Каква е неговата външна валидност — паралелите в реалността, които той би могъл да обясни?“. Ценността на такива изследвания обикновено се крие в способността им да хвърлят светлина върху подлежащите процеси, да идентифицират каузалната последователност и да установяват променливите, които опосредстват наблюдавания ефект. Нещо повече: експериментите могат да установяват каузални взаимоотношения, които — ако са статистически значими — не могат да се отхвърлят като случайни връзки.

Пионерът на социалната психология, теоретикът изследовател Курт Левин настоява десетилетия преди това за науката експериментална психология. Той твърди, че е възможно да се абстрахират концептуално и практически съществени въпроси от реалния свят и да се тестират в експерименталната лаборатория. С добре планирани изследвания и внимателно проведени манипулации на независимите променливи (предшестващите фактори, използвани като поведенчески предиктори), той смята, че е възможно да се установят определени каузални взаимоотношения по начини, които не са възможни в областта на изследванията чрез наблюдение. Същевременно Левин отива и по-далеч, за да защитава използването на това познание, за да се предизвиква социална промяна, използвайки изследователски доказателства за разбирането, както и за опитите за промяна и усъвършенстване на обществото и човешкото функциониране^[2]. Опитах се да следвам неговия вдъхновяващ пример.