Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (89) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Видимото напрежение на Сержанта

Последният затворник, който Комисията трябва да оцени, е „Сержанта“, затворник 2093, който — верен на себе си — седи изправен на високия стол, с гърдите напред, главата назад, а брадичката подвита — идеалната военна поза, ако някога съм виждал такава. Той иска предсрочно освобождаване, така че да може да вложи времето си „в по-продуктивна употреба“ и отбелязва, че е „следвал правилата още от първия ден“. За разлика от повечето други затворници, 2093 няма да се откаже от заплащането в замяна на предсрочното освобождаване.

— Ако трябваше да се откажа от заплащането, което съм си изработил досега, това би било още по-голяма загуба на пет дни от живота ми, отколкото ако не се откажа. — Той добавя, че относително малкото заплащане едва ли компенсира времето, което е прекарал в затвора.

Прескот го напада за това, че не звучи „автентично“, че е измислил всичко предварително, че не е спонтанен, че използва думи, за да прикрие чувствата си. Сержанта се извинява, че е създал това впечатление, защото винаги е имал предвид това, което казва, и се опитва да изразява ясно каквото има да каже. Това омекотява Карло, който уверява Сержанта, че той и Комисията ще обсъдят неговия случай много сериозно и след това го поздравява за добрата му работа в затвора.

Преди да приключи интервюто, Карло пита Сержанта защо не е поискал предсрочно освобождаване първия път, когато то е било предложено на всички затворници. Сержанта обяснява: „Щях да поискам предсрочно освобождаване първия път само ако недостатъчен брой други затворници го искат“. Смятал, че другите затворници имат по-големи трудности в затвора от него и не искал молбата му да изпревари нечия друга. Карло внимателно го порицава за тази демонстрация на блестящо благородство, което според него е тъп опит да повлияе върху преценката на Комисията. Демонстрацията на изненада от Сержанта дава да се разбере, че той е имал предвид това, което е казал, и не се опитва да впечатлява комисията или някой друг.

Това видимо заинтригува Карло и той иска да научи личния живот на младия мъж. Карло пита за семейството на Сержанта, за приятелката му, какъв тип филми харесва, дали отделя време да си купува сладолед във фунийка — всички малки неща, които — взети заедно — придават уникалната идентичност на човека.

Сержанта отговаря делово, че няма приятелка, рядко ходи на кино и че обича сладолед, но не е можел да си позволи да си купи фунийка наскоро. „Всичко, което мога да кажа, е, че след като ходих през летния семестър в Станфорд и живях на задната седалка на колата ми, имах малко трудности да спя първата нощ, защото леглото беше твърде меко тук, в затвора, и освен това ям по-добре в затвора, отколкото през последните два месеца, и че имах повече време да си почина, отколкото през последните два месеца. Благодаря ви, сър.“

Еха! Какво нарушение на очакванията ни предлага този млад мъж. Неговото чувство за лична гордост и набития му строеж прикриват това, че е бил гладен цяло лято и че не е имал легло, в което да спи, докато е посещавал лятното училище. Това, че ужасните условия на живот в нашия затвор могат да са по-добър начин на живот за някой студент, е шокираща изненада за всички нас.

В известен смисъл Сержанта като че ли е най-едномерният, безмисловно подчиняващ се затворник от всички, но той е и най-логичният, обмислящият и нравствено последователен от групата. Хрумва ми, че един от проблемите, които този млад мъж може да има, произтича от неговата отдаденост на живот според абстрактни принципи и от това, че не знае как да живее ефективно с другите хора или как да моли другите да подкрепят това, от което той има нужда — финансова, лична и емоционална. Той изглежда твърде силно обвързан от вътрешната си решимост и външната си военна поза, така че никой всъщност няма достъп до истинските му чувства. Може да се окаже, че има по-труден живот от този на останалите му връстници.