Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (183) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Обикновени хора, индоктринирани в необикновено убийство

Една от най-ясните илюстрации в моето изследване как обикновените хора могат да бъдат накарани да се ангажират в зли дела, които са чужди на миналата им история и нравствени ценности, идва от забележително откритие на историка Кристофър Браунинг. Той разказва, че през март 1942 г. около 80% от всички жертви на Холокоста все още са живи, но само 11 месеца по-късно около 80% са мъртви. В този кратък период от време Endlosung („Окончателното решение“ на Хитлер) е заредено с енергия чрез интензивна вълна от мобилни отряди за масови убийства в Полша. Този геноцид изисква мобилизацията на широкомащабни машини за убиване по същото време, когато физически годните немски войници са нужни на рухващия руски фронт. Тъй като повечето полски евреи живеят в малки градчета, а не в големите градове, въпросът, който Браунинг повдига по отношение на немското висше командване, е: „Откъде са намерили човешката сила по време на тази ключова година от войната за такова изумително логистично постижение в масовите убийства?“.^[1]

Отговорът му идва от архивите за нацистките военни престъпления, които документират дейностите на Запасния батальон 101 — военна единица от около 500 мъже от Хамбург, Германия. Това са възрастни, семейни мъже, твърде стари, за да бъдат призовани в армията. Те са от работническата или от долната средна класа и нямат предишен опит като военни полицаи. Това са необучени новобранци, изпратени в Полша без предупреждение или тренинг за тайната им мисия — тоталното унищожение на всички евреи, живеещи в отдалечени полски села. Само за четири месеца те убиват от упор поне 38 хиляди евреи и организират депортирането на още 45 хиляди в концлагера в Треблинка.

Първоначално техният командир им казва, че това е трудна мисия, на която батальонът трябва да се подчини. Добавя обаче и че всеки може да откаже да екзекутира тези мъже, жени и деца. Архивите сочат, че първоначално половината от мъжете отказват и оставят другите полицейски запасняци да се ангажират в масовите убийства. В течение на времето обаче процесите на социално моделиране надделяват, както и породеното от вина убеждаване от онези запасняци, които извършват убийствата, заедно с обичайния натиск на груповия конформизъм — „как ще бъдат възприемани от техните другари“. Към края на смъртоносното им пътуване до 90% от мъжете в Батальон 101 са сляпо подчиняващи се на своя командир и лично участват в разстрелите. Много от тях позират гордо за снимки на убитите от упор от тях евреи. Подобно на тези, които правят снимките на малтретиране на затворниците в Абу Граиб, тези полицаи позират на „трофейните си снимки“ като горди разрушители на еврейската заплаха.

Браунинг дава ясно да се разбере, че не е имало някакъв специален подбор на тези мъже, нито пък самоподбор, личен интерес или кариеризъм, които биха могли да обяснят масовите убийства. Вместо това те са толкова „обикновени“, колкото можете да си представите — докато са поставени в нова ситуация, в която имат „официално“ разрешение и насърчение да действат садистично срещу хора, които произволно са етикетирани като „враг“. Най-видимото в проницателния анализ на Браунинг на подобни всекидневни актове на човешко зло е, че тези обикновени мъже са част от могъща властова система, политическа полицейска държава с идеологически оправдания за унищожаването на евреите и силна индоктринация на моралните императиви дисциплина, лоялност и дълг към държавата.

Интересното е, че за аргументацията, която изграждам — експерименталните изследвания могат да имат релевантност в реалния свят — Браунинг сравнява подлежащите механизми, действащи в онази далечна земя в далечно време, с психологическите процеси, действащи както в изследванията на Милграм върху подчинението, така и в нашия Станфордски затворнически експеримент. Авторът отбелязва: „Спектърът от поведения на надзирателите на Зимбардо обезпокоително наподобява групировките, които се оформят в Запасния полицейски батальон 101“ (Browning, с. 168). Той показва как някои стават садистично „жестоки и груби“, наслаждават се на убийствата, докато други са „груби, но справедливи“ в „играта по правилата“, а малцина от тях се квалифицират като „добри надзиратели“, които отказват да убиват и правят малки услуги на евреите.

Психологът Ървин Стоб (който като дете е оцелял от нацистката окупация на Унгария в „защитен дом“) е съгласен, че повечето хора при определени обстоятелства имат способността за крайно насилие и унищожение на човешкия живот. В своя опит да разбере корените на злото в геноцида и масовото насилие по света Стоб е започнал да вярва: „Злото, което възниква от обикновеното мислене и се извършва от обикновени хора, е нормата, а не изключението. […] Голямото зло възниква от обикновени психологически процеси, които се развиват, обикновено прогресивно, по континуума на разрушението“. Той подчертава значимостта на това обикновени хора да са хванати в ситуации, в които могат да се научат да практикуват зли действия, които се изискват от по-висши властови системи: „Да си част от система оформя гледищата, награждава придържането към доминиращи гледища и прави отклонението психично трудно и изискващо много усилия“.^[2]

След като е оцелял от ужасите на Аушвиц, Джон Стайнър (мой скъп приятел и колега социолог) се върна след десетилетия в Германия, за да интервюира стотици бивши мъже от нацистката СС: от редници до генерали. Той имаше нужда да знае какво е накарало тези мъже да прегръщат такова зло ден след ден. Стайнър установи, че много от тези мъже имат високи резултати на F-скалата — инструмент за измерване на авторитаризма, което ги привлича към субкултурата на насилие в СС. Той ги нарича „спящи“ — хора с определени черти, които са латентни и може никога да не се изразят, ако специфична ситуация не активира тези насилнически тенденции. Той заключава, че „ситуацията обикновено е най-непосредственият детерминант на поведението в СС“ събуждайки „спящите“ и превръщайки ги в активни убийци. От тази огромни по обем данни от интервютата Стайнър открива и че тези мъже са водили нормален — свободен от насилие — живот както преди, така и след техните изпълнени с насилие години в средата на концентрационните лагери^[3].

Богатият опит на Стайнър с много от мъжете от СС на лично и научно равнище го кара да направи две важни заключения за институционалната власт и ролята на разиграването на бруталността: „Институционалната подкрепа за ролите на насилие има очевидно много по-широк ефект, отколкото по принцип се осъзнава. Когато имплицитни и особено експлицитни социални санкции подкрепят подобни роли, към тях обикновено са привлечени хора, които може не само да извличат удовлетворение от природата на своята работа, но и са квази-екзекутори в чувствата и в действията си“.

Стайнър продължава, за да опише как ролите могат да надделеят над характеровите черти: „Става очевидно, че не всеки, играещ брутална роля, трябва да има садистични черти на характера. Тези, които продължават в роли, които първоначално не са благоприятни за личността им, често променят ценностите си (т.е. склонни са да се приспособяват към това, което се очаква от тях в тези роли). Има членове на СС, които ясно се идентифицират с и се наслаждават на своята позиция. И накрая, има и хора, които са отвратени от това, което им се нарежда да правят. Те са се опитвали да компенсират, като помагат на затворниците винаги когато е възможно. (Животът ми беше спасен от персонал на СС на няколко пъти.)“.

Важно е да се признае, че стотици хиляди германци, които се превръщат в извършители на зло по време на Холокоста, не го правят просто защото изпълняват заповеди, издадени от властите. Подчинението на властова система, която дава разрешение и награждава за убийството на евреи, е изградена със скелето на силен антисемитизъм, който е съществувал в Германия и в други европейски страни по онова време. На този предразсъдък е дадена посока и е разрешен от германската верига на командването на обикновените германци, които стават „Хитлерови охотни екзекутори“ според анализа на историка Даниъл Голдхаген^[4].

Макар че е важно да се отбележи мотивиращата роля на омразата на немците към евреите, анализът на Голдхаген страда от два дефекта. Първо, историческите доказателства показват, че от началото на XIX век насам в Германия има по-малко антисемитизъм, отколкото в съседни страни като Франция и Полша. Освен това той греши в минимизирането на влиянието на Хитлеровата властова система — мрежа, която възвеличава расовия фанатизъм, и конкретните ситуации, създадени от властите, например концлагерите, които механизират геноцида. Взаимодействието на личните променливи на германските граждани със ситуационните възможности, осигурени от Система на фанатични предразсъдъци, се комбинира, за да овласти толкова много хора да станат охотни или неохотни екзекутори за държавата си.