Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (292) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Каква е същността на героизма и героите?

Кога човек, който се ангажира в действие, квалифициращо се като героичен акт на базата на критерии, които ще представим след малко, не става „герой“? Освен това при какви обстоятелства неговият акт може да се смята не за героичен, а за страхлив?

Действието на Кристина имаше положителното последствие да прекрати ситуация, която беше излязла от контрол и бе започнала повече да вреди, отколкото беше намерението за нея по време на планирането й. Тя не се смята за герой, защото просто изразяваше личните си чувства и убеждения, които бяха преведени (от мен като главен изследовател) в резултата, желан от нея. Не беше нужно тя да сигнализира пред по-висшестоящите, за да се намесят и да спрат излезлия от контрол експеримент.

Да сравним нейното положение с това на двама потенциални герои в това изследване: затворник Клей-416 и затворник „Сержанта“. И двамата открито се съпротивляваха срещу авторитета на надзирателите и пострадаха значително, докато го правят. Гладната стачка на Клей и отказът да изяде надениците предизвикаха пълния контрол на надзирателите и би трябвало да обединят другарите му, за да защитят правата си. Не стана така. Отказът на Сержанта да говори на висок глас мръсотии независимо от тормоза от надзирателя „Джон Уейн“ също би трябвало да се разглежда като героично предизвикателство от другарите му и да ги обедини в решимостта да не се поддават на такава злоупотреба. Не стана така. Защо не? И в двата случая те действаха сами, без да споделят ценностите или намеренията си с другите затворници, без да поискат тяхната подкрепа и признание. Затова беше лесно на надзирателите да ги нарекат „смутители“ и да ги определят за виновниците, отговорни за малтретирането на останалите затворници от надзирателите. Техните действия биха могли да се смятат за героични, но те не могат да бъдат разглеждани като герои, защото така и не направиха стъпки за промяна на цялата злоупотребяваща система, като привлекат и други дисиденти на борда.

И друг аспект на героизма се вижда от техния пример. Героизмът и героичният статус винаги са социални атрибуции. Някой друг, а не актьорът придава тази чест на човека и делото. Трябва да има социален консенсус за значимостта и смисленото последствие от даден акт, за да бъде той сметнат за героичен, а неговият извършител да бъде наречен герой. Чакайте! Не толкова бързо! Палестинско камикадзе, което е убито, докато убива невинни цивилни евреи, получава героичен статус в Палестина и демоничен статус в Израел. По същия начин агресорите може да се мислят за героични борци за свобода или за страхливи агенти на тероризма в зависимост от това кой прави атрибуцията^[1].

Това означава, че дефинициите на героизма винаги са обвързани с културата и времето. И до днес кукловоди разиграват легендата за Александър Велики пред децата в отдалечените села на Турция. В градовете, в които са били неговите командни пунктове и войниците му са се женели за местни жени, Александър е велик герой, но в селищата, които просто са били завладени по време на безмилостния му стремеж да управлява известния свят Александър е изобразяван като голям злодей дори и след повече от 1000 години след смъртта му^[2].

Нещо повече: за да станат част от историята на която и да е култура, действията на героя трябва да бъдат записани и запазени от тези, които са грамотни и които имат властта да пишат историята или да я предават в устната традиция. Бедните, туземните, колонизираните, неграмотните хора имат по-малко широко признати герои, защото няма записани свидетелства за техните действия.