Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (117) (Разбиране как добрите хора стават зли)

За тихата ярост от садизма на надзирателите

Дъг-8612 в интервю, което той даде по-късно за насочен към студентите филм за нашето изследване, красноречиво сравни Станфордския затворнически експеримент с реалните затвори, които е опознал като член на персонала, работещ в затвор в Калифорния:

Станфордският затвор беше много безобидна затворническа ситуация и въпреки това накара надзирателите да станат садистични, затворниците — хистерични, а други затворници — да напускат на тълпи. Тук имате безвредна ситуация, а нещата не се развиха така. Тя подпомогна всичко, което нормалните затвори подпомагат. Ролята на надзирателя подпомага садизъм. Затворническата роля подпомага объркване и срам. Всеки може да е надзирател. По-трудно е да си нащрек за импулса да станеш садист. Това е тиха ярост, злонамереност, може да я държиш скрита, но тя няма къде да иде; тя се появява по страничните алеи, садистично. Мисля, че човек има повече контрол като затворник. Всеки трябва да [натрупа опит като] затворник. Има истински затворници, с които съм се срещал в затвора, които са хора с изключително достойнство, които не унижаваха надзирателите, които винаги бяха почтителни към надзирателите, които не предизвикваха у надзирателите садистични импулси, които можеха да се издигнат над срама, присъщ на ролята. Те знаеха как да запазят достойнството си в тази ситуация.^[1]