Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (9) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Malleus Maleficarum и програмата WID на инквизицията

Един от първите документирани източници на широкоразпространената употреба на диспозиционното гледище към разбирането на злото и освобождаването на света от неговото пагубно влияние е текст, който се превръща в библията на Инквизицията: Malleus Maleficarum, или „Чукът на вещиците“^[1]. Той е бил задължително четиво за съдиите от Инквизицията. Текстът започва с главоблъсканица, която трябва да се реши: как злото може да продължи да съществува в свят, който се управлява от изцяло добър и всемогъщ Бог? Един от отговорите: Бог го позволява като проверка на душите на хората. Поддадеш ли се на това изкушение, отиваш в Ада; устоиш ли на изкушението, ще бъдеш поканен в Рая. Същевременно Бог ограничава прякото влияние на Дявола над хората заради по-ранното му корумпиране на Адам и Ева. Решението на Дявола е да има посредници, които да вършат неговото зло: той използва вещиците като своя индиректна връзка с хората, които те корумпират.

За да се намали разпространяването на злото в католическите страни, предложеното решение е да се открият и да се елиминират вещиците. Това, което е нужно, е средство за идентифициране на вещиците, за принуждаването им да признаят еретизма и след това да бъдат унищожени. Механизмът за идентифицирането и унищожението на вещиците (който в наше време може да стане известен като програма WID) е прост и директен: откриване чрез шпиони кои от населението са вещици, проверка на тяхната вещерска природа чрез самопризнания, изтръгнати с различни техники за изтезания, и убиване на онези, които не издържат проверката. Макар че представих лековато това, което е внимателно планирана система на масов терор, изтезания и унищожение на незнайно колко хиляди, този тип опростенческо редуциране на сложни проблеми по отношение на злото подхранва огъня на Инквизицията. Превръщането на „вещиците“ в презряна диспозиционна категория осигурява готово решение на проблема на общественото зло, като просто унищожава колкото се може повече агенти на злото, които се идентифицират, измъчват и варят или горят на кладата.

Имайки предвид, че Църквата и нейните държавни съюзи са управлявани от мъже, не е чудно, че жените е по-вероятно да бъдат етикетирани като вещици, отколкото мъжете. Заподозрените обикновено са маргинализирани или заплашителни по някакъв начин: овдовели, бедни, грозни, деформирани или в някои случаи смятани за твърде горди и могъщи. Ужасният парадокс на Инквизицията е, че пламенното и често искрено желание за борба със злото генерира зло в по-голям мащаб, отколкото светът е виждал и преди. То въвежда използването от Държавата и от Църквата на инструменти и тактики за мъчение, които са върховната перверзия на всякакъв идеал за човешко съвършенство. Изключителната природа на човешкия ум, който може да създава велики произведения на изкуството, науката и философията, е извратена, за да се ангажира в актове на „креативна жестокост“, които целят да пречупят волята. Инструментите на Инквизицията и днес са изложени в затворите по света, във военни и граждански центрове за разпити, където изтезанията са стандартна оперативна процедура (както ще видим по-късно при посещението ни в затвора Абу Граиб)^[2].