Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (134) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Ролевите игри на възрастните в СЗЕ

Искам да добавя два последни пункта за властта на ролите и използването на ролята за оправдаване на простъпките, преди да се придвижа към последния урок. Нека надскочим ролите, които нашите доброволци играеха, за да си спомним ролите, играни в максимална степен от гостуващия католически свещеник, шефа на нашата Комисия по предсрочното освобождаване, обществения защитник и родителите във времето за посещения. Родителите не само приеха нашето шоу на затворническа ситуация като безобидно и интересно, а не като враждебно и деструктивно, но и ни позволиха да наложим набор от произволни правила върху тях, както бяхме направили с децата им, за да ограничим поведението им. Разчитахме те да играят вплетените роли на конформни, подчиняващи се на закона граждани от средната класа, които уважават авторитета и рядко предизвикват системата директно. По същия начин знаехме, че нашите затворници от средната класа е малко вероятно да скочат директно на надзирателите дори когато бяха отчаяни и имаха числово превъзходство от девет на двама, когато някой надзирател отсъстваше от Двора. Такова насилие не беше част от тяхното заучено ролево поведение, както би могло да е при участници от по-долните класи, които щеше да е по-вероятно да вземат нещата в свои ръце. Нямаше ни най-малко доказателство затворниците дори само да фантазират за такива физически атаки.

Реалността на всяка роля зависи от системата за подкрепа, която я изисква и я поддържа в границите й, без да позволява да нахлуе някаква алтернативна реалност. Спомнете си, че когато майката на затворник Рич-1037 се оплака от лошото му състояние, спонтанно активирах моята роля на Институционален авторитет и оспорих нейното наблюдение, намеквайки, че трябва да има някакъв личен проблем с 1037, а не операционален проблем с нашия затвор.

В ретроспекция моята ролева трансформация от обикновено състрадателен преподавател във фокусиран върху данните изследовател и закоравял директор на затвор беше най-дистресираща. Извърших неуместни или странни неща в тази нова, странна роля, например срязването на оправданите оплаквания на тази майка и нервността ми, когато полицаят от Пало Алто отказа молбата ми да преместя затворниците в общинския затвор. Мисля, че тъй като толкова пълно бях приел ролята, това ми помогна да направя така, че затворът да „действа“ толкова добре. Като приех ролята обаче, с нейния фокус върху сигурността и поддържането на „моя затвор“, не успях да оценя необходимостта да се прекрати експериментът в момента, в който втори затворник премина границата.