Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (271) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Военноморските пехотинци студенокръвно убиват иракски цивилни

Фокусирах се върху разбирането на природата на гнилата каца на затворите, която може да корумпира добрите надзиратели, но има по-голяма, по-смъртоносна каца — тази на войната. Във всички войни във всички времена във всяка страна войната трансформира обикновените, дори добри хора в убийци. Това е, което войниците са тренирани да правят — да убиват посочените техни врагове. Същевременно при екстремалния стрес на бойните условия с умората, страха, гнева, омразата и отмъщението с пълна газ хората могат да загубят нравствения си компас и да отидат отвъд убийството на противниковите бойци. Ако не се поддържа строго военната дисциплина и ако всеки войник не знае, че носи лична отговорност за действията си, които се надзирават от старшите офицери, бесовете се отприщват в невъобразими оргии на изнасилвания и убийства не само на вражески войници, но и на цивилни. Знаем, че такава загуба е налице в Май Лай и при други по-малко известни военни масови убийства, например тези на „Тайгър Форс“ във Виетнам. Тази елитна бойна единица оставя 7-месечна диря от екзекуции на невъоръжени цивилни^[1]. За съжаление бруталността на войната, която се разлива от бойното поле към родния град, отново стана истина в Ирак^[2].

Военните експерти предупреждават, че след като войниците трябва все повече да се бият срещу неуловими врагове в асиметрична война, ще става все по-трудно за тях да поддържат дисциплината, когато са под такъв стрес. Военновременни зверства се случват във всички войни и се извършват от повечето окупационни войски, дори и високотехнологичните. „Битката е стрес, а криминалното поведение към цивилни е класически синдром на боен стрес. Ако вкарате достатъчно войници в достатъчни бойни действия, някои от тях ще убиват цивилни“ според висш служител във военен тинк-танк във Вашингтон^[3].

Трябва да признаем, че войниците са добре обучени убийци, които успешно за завършили интензивна учебна програма в тренировъчните лагери, а бойното поле е техният полигон. Те трябва да се научат да потискат миналото си нравствено обучение, ръководено от Божата заповед „Не убивай!“. Новият военен тренинг, който действа, за да преструктурира мозъка им да приема убийството по време на война като естествена реакция, е известен като науката „убийствология“. Този термин, измислен от пенсионирания подполковник Дейв Гросман, днес професор в Уест Пойнт по военна наука, е разработен в книгата му On Killing („За убиването“) и на уебсайта му^[4].

Понякога обаче „науката за създаване на убийци“ може да излезе от контрол и да превърне убийството в нещо обикновено. Да разгледаме реакциите на 21-годишен войник, който току-що е убил цивилен гражданин в Ирак, отказал да спре на контролно-пропусквателен пункт. „Беше като нищо. Там убиването на хора е като смачкването на мравка. Имам предвид, че убиваш някого и е като: «Окей, да идем и да си вземем малко пица». Искам да кажа, че мислех, че да убиеш някого ще е променящо живота преживяване. И тогава го направих и беше един вид: Добре, няма значение“.^[5]

На 19 ноември 2005 г. крайпътна бомба избухва в град Хадита, Ирак, и убива американски морски пехотинец и ранява други двама войници. Съобщава се, че през следващите часове 15 иракски цивилни са били убити от импровизирано взривно устройство според разследване на военноморските сили. Случаят е приключил, тъй като много иракчани са убивани по този начин почти всеки ден. Същевременно местен човек (Тахер Табет) заснема на видео надупчените от куршуми тела на мъртвите цивилни и го предава на бюрото на списание „Тайм“ в Багдад. Това предизвиква по-сериозно разследване на убийствата на 24 цивилни от този батальон морски пехотинци. Изглежда, че те са влезли в три къщи и методично са избили с изстрели и гранати повечето от обитателите им, включително седем деца и четири жени. Освен това са застреляли шофьор на такси и четирима студенти, които са спрели таксито си на близката улица.

Очевидно има опит за прикриване от старшите военноморски офицери, когато осъзнават, че това са непровокирани убийства на цивилни от военноморските пехотинци, които са изоставили правилата при задържане… През март 2006 г. командирът на батальона и двама от неговите ротни командири са освободени от командването; единият казва, че е бил „политическа жертва“. Текат още няколко разследвания, докато пиша това, и е възможно да се открият още по-старши командири, които са виновни. Към този ужасен разказ е важно да се добави, че военноморските пехотинци от 3-ти взвод, рота „Кайло“ са опитни войници, които са на втората или третата си мисия. Те са участвали в ожесточени боеве по-рано във Фалуджа, където почти половината от другарите им са избити или сериозно ранени в бой. Имало е много гняв и чувства на отмъщение, които са се натрупвали преди касапницата в Хадита^[6].

Войната е ад за войниците, но винаги е по-лоша за цивилните и особено за децата в зоните на бойни действия, когато войниците се отклонят от моралния път и действат жестоко към тях. В един друг скорошен инцидент, който се разследва, американски войници убили 13 цивилни в село Ишаки, Ирак. Някои били намерени завързани и застреляни в главата, включително седем деца. Ръководители от американската армия, признавайки, че са били убити цивилни, нарича жертвите „странични смъртни случаи“ (отново пример на евфемистично назоваване, свързано с нравственото дезангажиране)^[7].

Представете си какво става, когато старши офицер дава на войниците разрешение да убиват цивилни. Четирима войници, обвинени в убийството на трима невъоръжени иракчани по време на щурмуване на къща в град Тикрит, Ирак, е казано от техния бригаден командир — полковник Майкъл Стийл, да „избият всички мъже бунтовници и терористи“. Войникът, който съобщава това ново правило на ангажиране, е заплашен от колегите си, ако каже на някого за убитите^[8].

Един от най-силните ужаси на войната е изнасилването на невинни цивилни жени от войници, както е документирано в масовото убийство на жени тутси от милицията хуту в Руанда, описано в глава 1. Нови твърдения за сходна ужасна бруталност излязоха на повърхността в Ирак, където група от американски войници (101-ва въздушнодесантна дивизия) са обвинени във федерален съд в изнасилване на 14-годишно момиче, след като убиват родителите му и 4-годишната му сестра, а след това го застрелват в главата и изгарят всички тела. Доказателствата са ясни: те са възнамерявали да направят това кърваво нападение, като първо си сменят униформата (за да не бъдат идентифицирани), след като виждат младото момиче на контролно-пропусквателния пункт, и след това убиват семейството й, преди да я изнасилят. Армията първоначално обвини за убийствата бунтовниците^[9].

Нека надскочим абстрактните генерализации, статистики и военни разследвания, за да чуем признанията на няколко разпитващи от американската армия за това, което са видели и което самите те са направили в малтретирането на затворници. Както ще видим, те говорят публично за широкоразпространеното малтретиране и моделите на изтезания, на които са били свидетели и които лично те са практикували.

Освен това накратко ще прегледаме наскоро разкритата програма в Гитмо, която дава възможност на младите жени разпитващи, по медиен прякор „пиленцата на мъченията“, да използват различни сексуални примамки в арсенала си от тактики за разпит. Тяхното присъствие и тактики трябва да са били с одобрението на командирите; те не просто решават да използват секса в Куба по собствена инициатива. Ще научим, че не само нисшите военни полицаи от резерва на армията в Сектор 1А са се ангажирали в презрени злоупотреби, но дори елитните войници и военни офицери са извършили дори още по-брутални актове на насилие срещу затворниците.

И накрая ще видим мащаба на мъченията като практически безграничен, защото САЩ „аутсорсва“ изтезанията към други страни в програми, известни като „предаване“, „извънредно предаване“ и дори „обратно предаване“. Ще открием, че не само Саддам е изтезавал народа си, но и САЩ са го правили, а новият иракски режим също изтезава своите сънародници мъже и жени в тайни затвори из целия Ирак. Човек може да изпитва единствено печал за иракчаните, когато техните мъчители са дегизирани по толкова различни начини.