Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (278) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Войната срещу тероризма оформя изместването в парадигмата на изтезанията

В съответствие с предишните президентски провали — в тяхната „Война срещу съществителните“ (срещу Бедността и Дрогата) администрацията на Буш обяви „Война срещу тероризма“ след атаките от 11 септември 2001 г. Централната предпоставка на тази нова война беше, че тероризмът е основната заплаха срещу „националната сигурност“ и срещу „родината“ и че трябва да му се противопоставим с всички необходими средства. Тази идеологическа основа се използва на практика от всички страни като инструмент за спечелване на обществена и военна подкрепа за агресията, както и за репресии. Беше използвана свободно от десните диктатури в Бразилия, Гърция и в много други страни през 60-те и 70-те години на XX век за оправдаване на изтезанията и екзекуциите от взводове на смъртта на техни граждани, които са били определени като „врагове на държавата“^[1]. Десните християндемократи в Италия използваха „стратегията на напрежението“ в края на 70-те години на XX век, за да преувеличат страха от тероризма от Червените бригади (радикални комунисти) като средство за политически контрол. Разбира се, класическият пример е този на Хитлер, който определя евреите като причината за икономическия крах на Германия през 30-те години на XX век. Те са вътрешната заплаха, която оправдава външна програма за спечелване на хора и изисква унищожението им както в Германия, така и във всички страни, които нацистите окупират.

Страхът е предпочитаното психологическо оръжие на Държавата, за да уплаши гражданите, така че да жертват основните си свободи и правова защита в замяна на сигурността, обещана от тяхното всемогъщо правителство. Страхът беше важният фактор, който спечели подкрепата на мнозинството от американската общественост и Конгреса първо за превантивната война срещу Ирак, а по-късно за безсмисленото поддържане на различни политики на администрацията на Буш. Първо, страхът се разпространяваше по Оруелов начин чрез прогнозиране на ядрено нападение срещу САЩ и техните съюзници от арсенала от „оръжия за масово унищожение“ на Саддам Хюсеин. Например в навечерието на гласуването в Конгреса на резолюцията за Иракската война президентът Буш каза на нацията и на Конгреса, че Ирак е „зла държава“, която заплашва сигурността на Америка. „Познавайки реалностите — отбеляза Буш, — американците не трябва да пренебрегват заплахата, която надвисва над нас. Изправени пред ясни доказателства за опасност, ние не можем да чакаме за окончателното доказателство — пушещото дуло, — което може да дойде под формата на облак с формата на гъба“.^[2] Този облак с формата на гъба се разпростря над Америка не от Саддам, а от екипа на Буш.

През следващите няколко години всички ключови членове на администрацията на Буш повтаряха такива страшни предупреждения в реч след реч. Беше подготвен доклад от Отдела за специални разследвания на Комисията за реформа на управлението за члена на Камарата на представителите Хенри А. Уаксман за публичните изявления на администрацията на Буш за Ирак. Той се използва като база данни за всички изявления на Буш, Чейни, Ръмсфелд, държавния секретар Колин Пауъл и съветника по националната сигурност Кондолиза Райе. Според доклада тези пет официални лица имат 237 конкретни „фалшиви и подвеждащи“ изявления за иракската заплаха в 125 публични прояви — средно по 50 за всеки от тях. През септември 2002 г. — първата годишнина от атаките от 11 септември — е документирано, че администрацията на Буш направила близо 50 подвеждащи и измамни изявления пред обществеността^[3].

В своя разследващ анализ печелилият наградата „Пулицър“ автор Рон Съскинд проследява голяма част от рамката на войната на администрацията на Буш до изявление на Чейни точно след 11 септември. Чейни я дефинира: „Ако има 1% вероятност пакистански учени да са помогнали на Ал-Кайда да построи или да разработи ядрено оръжие, трябва да се отнасяме към това като нещо сигурно от гледна точка на нашата реакция. Не става дума за нашия анализ… става дума за нашата реакция“. Съскинд пише в книгата си The One Percent Doctrine („Доктрината на единия процент“): „Е, то вече е изговорено: стандарт на действие, който ще поставя в определена рамка събитията и реакциите на администрацията и в следващите години“. Той отбелязва, че за съжаление огромното федерално правителство не действа ефективно или ефикасно под новите форми на стрес, например тази война срещу тероризма, и при когнитивния дисонанс от неочаквания бунт на поробените народи.

Различен метод за разпалване на страх може да се види в политизирането на системата за предупреждаване за терористични актове (цветните кодове) от Министерството на вътрешната сигурност на администрацията на Буш. Вярвам, че първоначално намеренията за нея са били да служи — както служат всички предупреждения за катастрофи — за мобилизиране на гражданите да се подготвят за заплаха. В течение на времето обаче единадесетте мъгляви предупреждения така и не донесоха някакъв реалистичен съвет за гражданско действие. Когато са предупреждавани за ураган, на хората се казва да се евакуират; ако сме предупреждавани за торнадо, знаем, че трябва да се оттеглим в убежище в мазето, но когато има предупреждение за терористична атака, за която ще се направи опит по някое време, някъде, ни се казва просто да бъдем „по-внимателни“ и разбира се, да продължим да си гледаме работата, както обикновено. Никога не е имало някакво публично обяснение или инструктаж, когато всяка от тези множество заплахи не успя да се материализира, въпреки техните уж „достоверни източници“. Мобилизирането на националните сили при всяко повишение на степента на заплаха струва поне милиард долара на месец и създава ненужна тревожност и стрес сред населението. Накрая излъчването на цветово кодираните нива на заплаха беше не толкова валидна система на предупреждение, колкото скъп начин на правителството да гарантира и да поддържа страха на нацията от терористи — в отсъствието на каквито и да било терористични заплахи.

Френският екзистенциалист Албер Камю посочва, че страхът е метод; терорът създава страх, а страхът спира хората да мислят рационално. Той ги кара да мислят в абстракции за врага, терористите, бунтовниците, които ни заплашват и които следователно трябва да бъдат унищожени. След като започнем да мислим за хората като клас от лица, като абстракции, те се разтопяват в „лицата на врага“ и примитивните импулси да бъдат убивани и изтезавани излизат на повърхността дори сред обикновените мирни хора^[4].

Официално заявих критиката си с тези „фантомни сигнали за тревога“ като дисфункционални и опасни, но има доказателства, че вдигането на рейтинга на Буш тясно корелира с пускането на тези аларми^[5]. Въпросът тук е, че като събуждаше и поддържаше страхът от врага пред портите ни, администрацията на Буш успя да позиционира президента като Всемогъщ главнокомандващ на държава във война.

Като се нарече „главнокомандващ“ и съществено разшири властта, дадена му от Конгреса, президентът Буш и неговите съветници започнаха да вярват, че са над националното и международното право и че следователно всяка тяхна политика е законна просто като се наложи в наново преработена официална правна интерпретация. Семената за цветята на злото, които са разцъфтели в тъмницата на Абу Граиб, бяха посети от администрацията на Буш в нейното триъгълно формулиране на заплахите за националната сигурност, страха и уязвимостта на гражданите, и разпитите/ изтезанията, за да се спечели войната срещу тероризма.