Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (202) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Колко добри са добрите самаряни, когато бързат?

Екип от социални психолози организира истински влиятелна симулация, която демонстрира, че неуспехът да се помогне на страдащи непознати е по-вероятно да се дължи на ситуационни променливи, отколкото на диспозиционна неадекватност^[1]. Това е едно от любимите ми изследвания, затова нека го разиграем ролево отново, все едно вие сте участник.

Представете си, че сте студент, който учи за свещеник в Теологичната семинария на Принстънския университет. На път сте, за да изнесете проповед върху притчата за Добрия самарянин, така че да може да бъде записана за психологически експеримент върху ефективното общуване. Знаете много добре пасажа от Евангелието на Лука, глава 10. В него се разказва за единствения човек, който спрял, за да помогне на жертва в беда отстрани на пътя от Йерусалим до Йерихон. Евангелието ни разказва, че той ще пожъне своята справедлива награда в Рая за това, че е бил Добрия самарянин на земята — библейски урок за добродетелите на алтруизма, в който да се вслушаме всички.

Представете си освен това, че сте се запътили от катедрата по Психология към центъра за видеозаписване и минавате покрай непознат, свил се на алеята в тежка беда — паднал е на земята, стене и очевидно има нужда от помощ. Е, можете ли да си представите някакви условия, които ще ви накарат да не спрете, за да бъдете Добрия самарянин, особено когато умствено репетирате притчата за Добрия самарянин точно в този момент?

Превъртаме към психологическата лаборатория. Казва ви се, че закъснявате за назначената сесия за видеозапис и затова трябва да бързате. Други студенти по теология са разпределени по случаен начин в условия, в които научават, че имат малко време или много повече време, за да стигнат до центъра за видеозаписване. Защо обаче времевият натиск върху вас (или другите) трябва да има значение, ако сте добър човек, свят човек, човек, който мисли за добродетелта на намесата, за да се окаже помощ на непознати в беда, както е направил този библейски Добър самарянин? Аз съм готов да се обзаложа, че вие бихте искали да вярвате, че няма да има значение, че в тази ситуация ще спрете и ще помогнете, без значение какви са обстоятелствата. И другите семинаристи ще се притекат на помощ на човека в беда.

Опитайте отново: ако сте се обзаложили така, губите облога. Заключението от гледна точка на жертвата е следното: не бъдете човек в нужда, когато хората закъсняват и бързат. Почти всеки един от семинаристите — цели 90% от тях — подминава непосредствено убедителния шанс да бъда Добър самарянин, защото бърза, за да стигне навреме за изнасянето на проповед за него. Те са обект на сблъсък на изискванията на задачите: да помогнат на науката или да помогнат на жертвата. Печели науката, а жертвата е оставена да страда. (Както вече се досещате, жертвата всъщност е доверено лице на експериментатора.)

Колкото повече време смятат семинаристите, че имат, толкова по-вероятно е да спрат и да помогнат. Следователно ситуационната променлива времеви натиск обяснява големите вариации в това, кой помага и кой е пасивен страничен наблюдател. Няма нужда да се прибягва до диспозиционни обяснения, че студентите по теология са кораво сърдечни, цинични или безразлични, както се приема за неоказалите помощ нюйоркчани в случая на бедната Кити Дженовезе. Когато изследването е повторено, се получава същият резултат, но когато семинаристите са на път да изпълнят не толкова важна задача, огромното мнозинство наистина спира, за да помогне. Урокът от това изследване е не да питаме кой помага или не помага, а по-скоро кои са социалните и психологическите характеристики на ситуациите, когато се опитваме да разберем ситуациите, в които хората не успяват да помогнат на тези в беда^[2].