Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (137) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Когнитивен дисонанс, който рационализира злото

Интересна последица от играта на роля публично, която противоречи на собствените вътрешни убеждения, е създаването на когнитивен дисонанс. Когато има несъответствие между нашето поведение и убежденията ни, и когато действията не следват от релевантните нагласи, се създава състоянието когнитивен дисонанс. Дисонансът е състояние на напрежение, което може силно да мотивира промяната или на публичното поведение на човека, или на вътрешните му виждания в усилие да се намали дисонанса. Хората стигат до забележителни крайности, за да приведат несъответстващите убеждения и поведение в някакъв вид функционална кохерентност. Колкото по-голямо е несъответствието, толкова по-силна е мотивацията да се постигне консонанс и толкова по-крайни промени можем да очакваме да видим. Дисонансът е малък, ако навредите на някого, когато имате множество основателни причини — животът ви е бил застрашен, това е било част от работата ви като войник, наредено ви е било да действате от властна фигура или са ви дали богати награди за действие, което е противоречало на пацифистките ви убеждения.

Странното е, че ефектът на дисонанса се засилва с намаляването на оправданието за такова поведение, например когато противно действие се осъществява за малко пари, без заплаха и само с минимално достатъчно оправдание или с неадекватна обосновка. Дисонансът расте и опитите той да се намали са най-интензивни, когато човекът има чувство за свободна воля или когато не забелязва или не оценява напълно ситуационния натиск, който го притиска да извърши несъответстващото действие. Когато е било публично, несъответстващото действие не може да се отрече или модифицира. Следователно натискът да се промени се упражнява върху „по-меките“ елементи на уравнението на дисонанса — вътрешните, лични елементи: ценности, нагласи, убеждения и дори възприятия. Огромен брой изследвания подкрепят тези прогнози^[1].

Как дисонансът може да мотивира промените, които наблюдавахме в нашите надзиратели в СЗЕ? Те бяха изразили доброволно желание да работят на дълги, трудни смени срещу малка надница — по-малко от 2 долара на час. Получиха минимални насоки как да играят трудната си роля. Трябваше да поддържат ролята последователно по време на 8-часовата смяна в продължение на дни и нощи винаги когато са в униформа или в Двора, или в присъствието на други хора, независимо дали са затворници, родители или други посетители. Трябваше да се върнат към ролята си след 16-часова почивка от рутината в СЗЕ, когато не бяха „на работа“. Такъв мощен източник на дисонанс вероятно беше основна причина за интернализиране на свързаните с публичната роля поведения и за осигуряването на вътрешна подкрепа на когнитивните и афективните стилове на реагиране, които даваха възможност за все по-себеутвърждаващо и малтретиращо поведение в течение на времето.

Има и още. След като се бяха ангажирали с някакво действие, което е дисонансно на личните им убеждения, надзирателите изпитваха силен натиск да го осмислят, да разработят причини защо правят нещо, противоречащо на истинските им убеждения и нравствеността, която защитават. Разумните човешки същества могат да бъдат подмамени да се ангажират в ирационални действия в редица типове среда с дегизирано дисонансно ангажиране. Социалната психология предлага предостатъчно доказателства, че когато това стане, умните хора правят глупави неща, нормалните хора — луди неща, а моралните хора — неморални неща. След като са ги направили, те предлагат „добра“ рационализация защо са сторили това, което не могат да отрекат, че са направили. Хората са по-малко рационални и са много по-умели в рационализирането — отхвърлянето на несъответствията между техния личен морал и действията, които му противоречат. Това им позволява да убедят себе си и другите, че техните решения са се ръководени от рационални съображения. Те са нечувствителни за собствената си силна мотивация да поддържат последователност пред лицето на такъв дисонанс.