Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (99)

За партизани, за духове и за друго

Тежки дъждовни облаци задръстиха небето. Вятърът клатеше върховете на дърветата. И изведнъж топъл дъждец запопръсква с весело шупортене по листата на лещака. Войниците разкатаха платнищата и се наметнаха.

Когато похапнаха, черноокото поиска да узнае новини от село. Преди да почне, Зеленко близо две минути се бави, като ровеше с главня из огъня и жадно дърпаше пушека от цигарата.

— А че, какво те интересува, земляк, да ти кажа? — подхвана той, като захвърли угарката в огъня и запали нова папироса от главничката. — И в Средногорието са се навъдили шумкари…

— Убили кмета — прекъсна го землякът.

— Сила Сампсонова! Това се казва, чичин — продължи старият войник. — Сербез беше нашият кмет, а врата му — като на бик! „Аз, казва, само от бога се плаша.“ Заял се с нашенци: бой, тояги, скубане на коси и разни ми там дивотии. Не правел разлика — жена на шумкар, жена на ятак. Разчува се и стига до ушите на батенките от гората. „Чакай да видим, моля, къде отиваш ти, човеко-господине!“ — И тръгват да го ловят жив… Но трудно, чичин: кметът ляга-става с два пълни кобура на кръста, че и карабина, бомби и прочее оръжие, че и кучета, пуснати от синджир!

Заспал господ. Легнал и кмета да спи, пиян-залян. Хърка ли хърка. Спокойна му е душицата, санким. И изведнъж, чичин — туп-туп, джангър! — отварят се порта след порта, тропат стъпки, значи. Ама преди това целият караул извързан в селото.

— Ставай! — викат шумкарите, вмъкнали се през чардака в спалнята.

Кметът опулва очи и изврясква като яре:

— А-а-а, ме-е-е!

Хваща се за кобурите, пък те — вятър ги вее! — празни.

Смеят се насреща му партизаните. Повеждат го през селото. А там, чичин, ти барем знаеш, чинар посред мегдана. Мятат му петелката и го дръпват нагоре, към звездите…

Зеленко млъкна. След това, като погледна поред момчетата, полугласно подхвърли:

— Момчета, мярнат ли ви се шумкари, дигайте ръце и падайте на молба. Покорните те не закачат.

— И аз така… да ви кажа ли… мисля: пишманя се, дето дойдох в ротата — глухо процеди безвеждото.

— Тукашните не са опасни: бихме ги и пак ще ги бием! — заяви землякът и тупна с ръка приклада на пушката си.

— Брей, да му се не видеше! Опитай се, да те видим! — подхвана Зеленко, но Рашко бързо го прекъсна:

— Ти срещал ли си партизани и така ли правеше? — попита той.

Приказливецът подсвирна и рече:

— Мене нищо не ме стряска. Аз, чичин, нося дух хладен и пресметлив…

Черноокото поиска да узнае:

— А ти, чичин, защо дойде при ловните? Нали е опасно? Да беше си седял в къщи.

— Тежка е кърската работа на село — закачи го другото войниче.

Чичин преглътна закачката, като чакаше време да й отговори, и продължи:

— Аз ли? Аз ходя като „сладка и меденка“, дето ми скимне, защото не ми трябва много. Тъй ми ти седи работата, чичин: аз дойдох за кашавар на господата. Но някой шмекер — знам го: колегата от войнишката кухня — взел, че пуснал в сутляша шепа порцеланови копчета. Господата глътнали по едно копче, двамата германци — сигурно са били много гладни! — по три парчета, а сам подполковника — две. Наби ме той с камшика и ме прати в строя. Сетне станах фелдшер. Тогава капитанът се разболя и дума: „Докторе, дай ми нещо за грип, например аспирин.“ Препоръчах му да се намаже с газ. „А — казва, — такъв доктор още не съм пляскал!“ Наби ме и ме прати в строя.

Момчетата се засмяха. Землякът каза:

— Сетне поручика, сетне подпоручика те напляска…

— В казармата всичко върви по канален ред — рече Зеленко.

— А сега — добави черноокото — фелтфебела ще те набие за огъня!

— Къде ще! Сигурно няма да угади. Но ако бие, нека бие и сетне да ме прати дома. Аз си купувам, значи, свободата с тоя огън. Омръзна ми…

Черноокото скочи на крака и тръгна по огъня да го гаси с ботушите. Зеленко го хвана за ръкава:

— Гарга! Кой командува тук? Гледаш ли двете нашивки на рамото ми? — Той отметна платнището си и наведе рамо. — Седни и не се плаши, аз съм насреща.

После се обърна към другото:

— А ти си още зелен, чичин. Ти ли ще ме учиш кое е тежко и кое е леко? Аз имам много занаяти и както ми отърва, така прахосвам времето. Защо да се напъвам? Аз знам: с всяка изминала минута човешката мисъл става по-богата и чакам времето си. Тогава ще ида в Бургас, ще се метна на някой чуждестранен параход и тръгвам да видя свят!

Рашко се сви в черупката си. След кратко мълчание той запипа издутината по челото си и каза:

— Е, щом си скиторил толкоз и щом си изпекъл сума ти ми занаяти, мож ли ми излекува рога?

Зеленко бързо забравяше всяка обида. Но не отговори веднага. Той имаше навик да интригува със забавяне на отговорите. Вглежда се дълго в огъня, подхвърли наръч хвойнови клонки и ги разбута с главнята; сетне се вгледа и в „рога“ на войника.

— Това, твоето, чичин, е мъртва кост. Ама медицината пара̀ не чини и не лекува какво да е. Ти слушай мене: иди на гробищата и натъркай мястото с камъче от непознат гроб. Посред нощ да натъркаш и буцата ще се разнесе. Да натъркаш, ама преди първи петли да са пропели. Инак магията не хваща.

— Може ли от гроба на партизанина, дето е при гарата долу?

— Не може! Непознат трябва да е гроба. Има и друго…

Зеленко се ровеше из народните поверия и думите му се лееха, лееха:

— Ще вземеш да свариш черна кокошка, ама жива ще я цамбурнеш в ператника с вряла вода. Пак посред нощ, преди петлите да са се обадили. Измий си тогава очите със същата вода и веднага ще се разнесе.

Рашко се загледа в пламъците, замислен сериозно върху казаното. Огънят нестихнало пращеше, сякаш му насипваха сол на кристалчета. Рой искри политаха на красиви извивки и се стапяха под зеления свод на елите.

Землякът трепна от някакъв далечен спомен и прекъсна разказвача:

— Бай Зеленко, помниш ли как полудя чичовия Петров аргатин Масуря?

Зеленко мълчеше.

— Разправяй, разправяй, чичин! — нетърпеливо настоя момчето с буцата.

Зеленко повторно се увлече. Изпърво той заговори за странични неща; но пак във връзка с някакви магии и духове, за нечисти сили, таласъми и тайнствени неща. Разбира се, всичко това беше една празна глупост. Но Рашко току присядаше да му разказват, слушаше със затаен дъх, а очите му още повече се опулваха.

Между другото двамата земляци се слушаха и щом единият кажеше нещо, другият веднага потвърждаваше. Рашко — твърде наивен и простоват — им вярваше във всичко, макар да го обземаше неволен страх от страшните приказки на Зеленко.

— Масуря… като сегичка помня — отново се прехласна разказвачът, — рано си отиде. Преди да тръгна по гурбет, заедно пасяхме овцете. Сербез момък беше. Масуря му викахме. Седим ние, значи, около такъв един огън в корията и пушим. Трима души и аз — четвъртия. Чуваме посред нощ врясък:

— Уа, уа, уа!…

— Брей, пеленаче реве! — рече Масуря.

Въртим глави и търсим — отде ли иде плачът? Вятър! Какво ти дете? Селото далече, посред нощ — невъзможно!

Ослушваме се. Пак реве.

— Уа, уа, уа!…

— Отивам да видя — каза Масуря.

Голям куражлия.

— Не ходи — казвам, — нечист дух е. Стой си при огъня, при огъня не смее да доде.

Но той — сербез такъв — тръгна. Станахме и се опряхме на гегите. Чакаме втренчени в тъмното. Времето минава, а не иде! Час-два — няма го! Съмна се. Поемаме. Намерихме го паднал край пътя — душа бере.

— Масур!…

Той мълчи, побелял като восък, и поклаща глава с изпрашени коси.

На гръб го завлякохме в село. Като дойде на себе си, разправя:

„Дете! Плаче! Истинка ви казвам!…“

Прекрачил той към него — чакай, батювото — и изведнъж не дете, а голям шопар: „грух-грух-грух!“ — превърнал се, духът му недин!

Подгонил го Масуря — шопарът задимил, нийде се не вижда. Пак седи, пак се явява — тлъст, иде насреща и плаче: „Ау, ау, ау!“ — а от опашката му пушилка се дига до небето.

— Така беше — обади се черноокото момче.

— Хукнал да бяга, ама шопарът го настига, мята се на гърба му:

„Грух-грух-грух!“

— На нечисто място е попаднал — заяви голобрадото.

— Масуря рекъл да вика, ама гласа му се схванал. Хуква тогава, пък духът не го оставя: превръща се на огън, бучи, пращи и търчи в краката му.

— Умря ли? — попита Рашко.

— При такъв зор и ти няма да устискаш — вместо Зеленко отвърна землякът.

— Кара-вара, момчето полудя. А сетне младо и зелено го заровиха в черната земя — добави Чичин.

— Викат, Величка смахнатата се превърнала на прасе.

— Вятър! Ти не ги слушай. Историята на Величка е друга.

— Разкажи, Чичин! — отново помоли Рашко.

— Очите ми се затварят! — широко се прозина войникът.

— Ти разкажи, а сетне можеш да спиш. А щом извардим шумкарчето, аз ще те събудя.

— А че, хубаво момиче беше тази Величка. Като слънце, с алтънени руси плитки. Един път тръгнала за близкото село, дето имаше женена сестра. Връща се по мръкнало — тъмно като сега. Минава през корията, по „Тавлъшкия път“ А там наблизо, ти барем знаеш, земляк, в долчинката има камен кръст. Разбойници на времето съсекли двама младоженци. Върви тя, значи, и си подпява, ама тихичко, и се обръща на разни страни. Страхува се. Из един път от долчинката някой заплаква. Величка изстинала. Захванала да се кръсти. Ама кръста не хваща. И гледа — иде една мома в бяла премяна, хубава, руса, със звезда на челото. Иде и казва: „Величке, ела, какичка, да ме срешиш. Десет години несресана ходя, срамота е за хубостта ми!“ Величка — страх не страх — клекнала и взела да я реши с гребенчето, което смъкнала от косата си. Реши и мълчи. И завчас момата се превърнала на яре: ме-мее!

Величка рипва и хуква.

А зад нея, само̀ до петите й, някой плаче:

„Величке, защо ме оставяш несресана?“

Пак същата мома. Пак пристъпва разплетена, Величка рѐши, а какво й е на душата, тя си знае. Рѐши и мълчи. Но този път момата се превръща на млада кобилка и цвили: хиии-хиии!

Момичето хуква презглава. Как се е прибрало в къщи, никой не знае! А сега ходи като смахнато и ту косите си реши със зелено гребенче, ту вряска като яре, ту цвили като млада кобилка.

Зеленко завърши разказа си. Настъпи дълго и тежко мълчание. Сетне русокосото внезапно попита:

— Кажи, чичин, ако хванем овчарчето, ще има ли за нас отпуска, да си идем дома?

— Ще има, ще има, чичин. Щом го хванем и ще има — отговори Зеленко.

Хвойновите върхари бяха на свършване. Рашко тръгна да събира нови. Другите двама останаха при огъня и току подбутваха горящите главнички; огънят гореше с лениви пламъчета.

Рашко се мяркаше зад храстите с огряна от светлината каска. И сечеше с войнишкия си нож хвойната. Но като не искаше да пропусне нищо от разговора, изведнъж се обади:

— Бай Зеленко, чакай да дойда, па тогаз разправяй.