Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (13)

Бягство

Минаваше полунощ. Гъстият мрак се бореше с бледата светлина на уличните лампи, около които играеха неспокойни мушици. Скоро заваля ситен дъждец, който се ръсеше като през сито от ниско прихлупеното небе. Селото спеше дълбоко. На разсъмване патрулите, сънливи и измръзнали, бяха по-малко бдителни. По-право, тяхната бдителност бе слаба: повече не може да се търпи; по-скоро да става, каквото ще става. През никое време в миналото не можеше да се влезе така безшумно в Ягодово, както сега, когато всичко живо, наплашено от събитията, страхливо спеше. Войската се бе прибрала в съседното село Велево.

На няколко пъти през нощта Калитко става и проверява будилника. Последния път тежко въздъхна, а сърцето му заигра като овчарска хлопка.

— Три часа. Време е!

Намъкна пътнешком цървулките си. Облече се. Постави ножа на кръста си. Майка му спеше на пода, без да го усети.

— Мале, мале… — глухо прошепна той на прощаване. Светне, за да не прояви слабост, стисна зъби и си рече: — Какъвто ми е късметът…

Тихичко пропълзя навън и се заоглежда в тъмнината. Мъртва тишина владееше навред. Чичото и челядта му дълбоко спяха зад спуснатите басмени завеси на новата къща. Овцете изрядко проблейваха и трополяха. Калитко се отправи при тях. Мили му бяха животните. Сърцето му се пълнеше с жалост.

— Ще се прощаваме, мили мои овчици! — рече овчарчето с развълнуван глас. — Щом се разсъмне хубавичко, аз ще съм вече в планината. Да се погледаме сегичка.

Тъгата му растеше всекиминутно. За малко остана да се разхълца. Повторно стисна зъби, овладя се.

Мигача дали е плакал? Надали! За кого щеше да плаче тази сиротинка? А Калитко оставяше майка. Ето мъчнотията.

Но момчето не можеше да понася вече живота в село. Рано или късно полицейските слуги пак ще го арестуват, ако не седи мирно, и то взе решение на всяка цена да бяга.

Погали една овца по влажната муцуна, погали втора, трета. Най-дълго се застоя при виторогия Ганчо. Притисна главата му до лицето си, милваше го с бузата си, целуваше го по големите очи и кротко му говореше:

— Ти нищо не знаеш, Ганчо. Запалиха къщата на учителя, пребиха училищния слуга и прокудиха извън селото сума свят. А и мене биха и затваряха в кауша… Биха ме на два пъти, без да съм виновен… Не може да се търпи вече. В село людете ходят като подплашени. Лошо! Пияни жандармеристи бият, гонят, убиват селяните и работниците по фабриките. Не, няма да ме разбереш, Ганчо. Довиждане! Ако се върна жив и здрав, пак ще си поговорим.

Овчарчето се отдръпна, готово да тръгне. Но отново се върна, пак прегърна овена и добави:

— Какъвто ми е късметът, Ганчо. Тръгвам, па…

От очите му покапаха сълзи, заедно с дъждовните капчици те леко цапкаха по рогата на животното. Мъката му беше безкрайна. Но би била стократно по-безкрайна, ако някой дойдеше в тоя миг и му попречеше да изпълни решението си.

Кучето, което неспокойно скачаше около него, спря да маха опашка и легна между краката му. То сякаш предчувствуваше раздялата, остро душеше и ближеше ръцете на момчето. Калитко го хвана за лапите и го притегли на гърдите си.

— А тебе бях те забравил. Ти ще дойдеш с мен, Селим. Но мълчешката, помни!

Улиците бяха още съвсем глухи. Дъждецът продължаваше да ситни. Овчарчето се промъкна под сенките на стоборите. И Селим след него.

От дъното на разграден двор го погнаха кучета. Селим обели зъби и заръмжа. Калитко глухо го свика, сетне се спусна край насипа на железопътната линия, като се озърташе плахо. От торбата на гърба му вратът му бе почервенял, с изопнати жили. Пред него израснаха трите явора. Той искаше да се обади на говедаря, но не го намери в колибата.

Дядо Радуил го чакаше сред лещака, под голямата скала край реката. Беше стъкнал огън и печеше в пепелта цял пояс картофи за изпроводяк на малките.

— Компирите са веке готови — каза той, като ги вадеше от нажежената пепел и духаше с уста изпопарените си пръсти. Сетне протегна ръка под дъжда и добави: — Таласъмчо и другото минаха реката.

— Дядо, не ни трябва Таласъмчо. Ние сме яки и сами ще си помагаме.

— Бързай тогава, съмва се.

Овчарчето се наведе и целуна набръчканата ръка на говедаря.

— Сбогом, дядо. Наглеждай мама да не плаче.

— Бог да помага, момченце. Елате си пак се тъй живо и здраво. Галиба няма да ме заварите, ама каквото е писано отгоре…

Калитко дигна поглед. Старецът беше съвършено отпаднал. Едва се държеше на крака и цял се тресеше. Той си беше свършил работата на земята и слезе от планината да дочака своя гроб. А младото пастирче отиваше нагоре, към Орлов връх, където партизаните се готвеха за решителна борба с потисниците на народа за нов, свободен и щастлив живот.

Дъждът престана. На изток небето се проясни. Кървави проблясъци обагриха далечните планински зъбери.

Калитко тръгна под тежкия товар. Селим също нагази реката, не се отделяше от малкия и цапкаше, тревожно задъхан, из студените води.

Старият говедар дълго гледа към насрещния бряг на реката. Момчето се изгуби между храстите, но той продължаваше да гледа нататък. Някакво вцепенение го задържаше на място. Стоеше като забравен. Сянката му, изпърво мъгливо, сетне все по-ярко се заочертава върху мократа земя; преметна се като призрачен мост през реката и спря на другия бряг. Едва тогава дядо Радуил се извърна към изгряващото слънце и замижа. Нещо го бодна в сърцето. Отвори уста като при мъчителен задух и прошепна:

— Ай, да му се не видеше! Галиба… стига ми толкоз!…

Той се сви болно, изохка веднаж, изохка втори път, ала никой не го чу. Сетне изведнаж се свлече и грохна по гръб върху мокрия пясък. Очите му останаха отворени и изцъклени.

Той нямаше повече нужда от Таласъмчо. Тънка усмивка бе застинала на устните му. Сякаш беше доволен, много доволен от това, което бе сторил през живота си за партизаните.