Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (49)

Телефонът звъни

Зррр! Зррр!

Писарят грабна слушалката.

Предаваха за нападението на гара Врабец.

Кметът спеше на хлад в театралния салон, върху наредени един до друг столове. Тримата стражари не се виждаха, а караулният началник бе отишел да обядва. Както винаги пак на писаря оставаше да вземе решение по случай тревожните новини, които се предаваха от Велево. Но той умишлено се помайваше:

— Да будя ли кмета? — И веднага си отговори с горчива усмивка на уста: — Остави! Ще се разсъни в лошо настроение. После иди го спирай…

Понякога кметът просто беснееше. Изскачаше на площада и започваше да стреля с пистолета си.

На изстрелите притичваха богаташките синове — бранници или членуващи в селското ловджийско дружество, грабваха общинското оръжие, образуваха хайка и тръгваха да гонят партизани. Напразен и смешен изглеждаше този шум, предизвикан от чувството на страх или — да се поперчат и покажат.

Затуй писарят го остави да хърка и се върна при звънящия телефон.

— Ало! Оглушахте ли? — гъгнеше някакво сипкаво тенорче бързоречиво и потрепващо.

Савата се спотайваше, за да мине време. Сетне попита:

— Кой там?

Вместо отговор в слушалката яростно ругаеха:

— Идиоти! Ще отговаряте с главите си!

— Я поспри, поспри! — викна писарят. — Вие по-добре мислете за вашите глави.

— Пратете хора, дявол да ви вземе! Гара Врабец е нападната! Сражението продължава!

— Не можем да ви помогнем — отвърна сърдито Савата. — Кметът отсъствува. Стражата ни е недостатъчна. Не можем да помогнем нито с половин човек. Ние също се опасяваме от нападение.

Тенорчето прекъсна сипкавите си протести. Чу се смътен говор между него и някой друг:

— Ягодовци са калпав народ.

Другият се ядоса и избумтя с юмрук по някаква маса. Но какво избъбри, писарят не разбра. Чуха се стъпки, хласна се врата и през тая отворена врата се чу как някой тихичко си свирукаше германската песен „Лили Марлен“.

— Нямат хора. Така отговарят — замърмори пак тенорчето.

— Викай, викай! — настоя сърдит глас.

Телефонистът отново се зае да звъни. Тогава писарят отвърна:

— Добре! Изпращаме ви нашите трима стражари и част от караула. Не можем без охрана. Винаги така постъпваме.

Савата затвори телефона и притърча в двора на изгорялата община. От обора излезе горският Евтим.

— Заповядам: намерѝ веднага Наско Ширита, стражарите, свикай доброволците и ловците! Бягай!…

Наско дотърча навреме. Наоколо нямаше жива душа. Слънцето жареше от опаленото небе. Писарят посрещна Ширита, поведе го към дъсчения навес, дето се тулеше гарираният камион, и рече:

— Ширит, пази!…

— Остави на мене, писаре.

— По-бърже! Разслабвай гайките на колелата.

Момчето работеше със сръчността на опитен механик и за по-малко от пет минути всичко се нареди.

Между това Ширита се шегуваше:

— Бай Сава, виж да ти кажа: какво ни се пада след тая работа?…

Писарят дигна рамена.

— Не, ти кажи друго: каква смърт предпочииташ: от въже или куршум?

Савата не отговори.

— Тъй. Но знаеш: щом ни угадят, веднага излизаме в балкана — продължаваше със същия тон Наско и трескаво отвърташе гайките.

Савата провери полуотвъртените гайки и тръгна към площада.

Насреща идеше шофьорът. Той обслужваше главно пожарния автомобил-цистерна. Той се държеше за бузата и правеше кисело лице. Писарят разбра.

— Зъбобол? — попита той.

— Не ти е работа!

— Хващай се за кормилото. Врабец е нападната.

Шофьорът пусна бузата си, вмъкна се в будката и запали мотора. Моторът загърмя. Колата потегли и застана насред площада.

Запристигаха и останалите.

— Скачай вътре! Не се бавете! По-скоро!

Наблизо затрещяха залпове. Богаташките хашлаци с викове до небето се изсипаха на мегдана, запремятаха се в каросерията и пак почнаха да стрелят.

— Стига! Не хабете патроните напразно — викна писарят.

Последен Пантю увисна на каросерията и с мъка бе издърпан навътре. В подобни минути Бричката се криеше и нийде не подаваше глава. Това бе известно от миналото.

Моторът отново забръмча, колата се откъсна от мястото си, друсна се еднаж-дваж и забуча по пътя, обгърната от гъсти облаци пушилка.

Застанал при ъгъла на мегдана, гологлав и рошав, Денко Шилето размяташе синия пешкир с червените кенари и викаше:

— Момчета, чирака ми хванете! Доведете ми Радуилча, да ви река бравос!

Зад гърба на Савата хлопна врата. Зачервенял и подпухнал, кметът се подаде зад сирената на балкона, надвеси се над железата и попита с дрезгав глас:

— Какво става?

— Партизани, кмете!…

Без да се бави, кметът измъкна пистолета си и обрули листата по високите връхчета на тополата в насрещния двор. Сетне затрополи по стълбището и слезе при телефона.

— Врабец не се обажда, писаре!

След малко той повтори:

— И Велево не се обажда.

— Изрязали са жиците. Така правят.

— Беля работа.

Кметът поклати глава и затърси табакерата си. Запали и погледна часовника:

— Дано стигнат навреме.

— За четиридесет минути — отвърна писарят. А в себе си реши: „Никога няма да стигнат. Гайките са развъртени, шофьорът има зъбобол… и навярно той бе заслепял от болка, щом не прегледа колата, преди да тръгне.“

Около минута кметът седя замислен на стола, запали нова цигара. Димеше като комин. И пак отвори сребърните капаци и погледна стрелките на часовника.

— Шумкари са това, не е шега! — продума той, без да го питат, като насън.

Двамата излязоха от кметството и се отбиха в съседната кръчма. Щом ги подушиха, селяните в заведението престанаха да бъбрят. И до един обърнаха питащи очи към кмета. Кметът започна да разказва на висок глас това, което ставаше и което имаше да стане след излавянето на партизаните.

Някой глухо подхвърли:

— Кмете, Кулиния син, казват людете, пак са го мярнали. Вярно ли?

— Ех, да може да ми падне това хлапе! — отговори кметът, като палеше трета цигара.

Внезапно иззад ъгъла изскочи, потънал в пот, Пантю и през-глава затупка към общината.

— Хей, тук! Чакай! Къде? — викна кметът през отворения широк прозорец.

Стражарят дойде запъхтян, застана на място и прибра ръце до кантовете на панталоните си.

— Гонят ли те?

— Колата закъса, господин кмете. Щяхме да се изпобием. Колелото изскочи, завъртя се тъй и падна в реката!

Кметът позеленя като гората.

Писарят престорено заруга болния от зъбобол:

— Нали ти казвах, кмете: негодни са нашите хора. Липсва им съвест, не си гледат работата.

— Казал! — сърдито рече кметът, но веднага млъкна.

Савата продължи все така безстрастно:

— Трябва да се друсне глоба на шофьора, за да се научи! — А в себе си мислеше: „Зъбобола му дойде тъкмо навреме и много ни помогна.“

Кметът сърдито отвърна:

— Заискал си съвест! Не, работата е друга: няма да ти дадат свястна кола, а стара като потопа!…

Хашлаците — бранници и от ловното дружество — се върнаха обратно. Един по един минаваха те из крайните улички без победа, без гърмежи и песни. Срамуваха се да подадат глави на мегдана.