Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
VeGan (2015)

Издание:

Иван Хаджимарчев. Овчарчето Калитко

Редактор: Лиляна Илиева

Художник: Юри Минчев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Димитър Захариев, Ан. Златанова

Коректори: Маргарита Деспотова

 

Дадена за печат на 26.V.1955 г.

Печатни коли 32 1/0

Авторски коли 50

Формат 58/84 1/16

Тираж 10 000

Поръчка № 54(396)

Цена 1955г. — 13,50 лв.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, 1955 ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Изпитанията не спират

През това време ловните доведоха две нови жертви. Те бяха вързани един за друг с белезници през китките на ръцете. Ако тъмнината позволяваше, по лицата им можеха да се наброят сума морави петна, някои покрити със съсирена кръв.

Командата, която вървеше след тях, затропа по коридора и заглъхна в един от ъглите на мазето.

Часовоят облегна рамо на стената и се вслушва дълго.

Ненадейно откъм мазето долетяха тъпи удари, борба, писъци и свирепи ругатни, които продължиха до късна полунощ…

Войникът отвори килията и каза:

— Ятаци!…

Писарят не беше доволен, дето го безпокояха и прекъсваха мислите му тъкмо сега, когато сърцето му се късаше от виковете под краката му, но пак попита:

— Селяни, работници? Много ли са?

— Само двама.

Изведнъж отекна такъв пронизителен вик, че и писарят, и войникът потръпнаха от глава до пети. Часовоят побърза да дръпне вратата на килията и тръгна по коридора. Някой ревеше колкото му държаха силите.

Той викаше като ранено животно и дълго не млъкна. Сетне виковете се смениха с някакви несвързани думи, без смисъл и съдържание. Навярно те бяха във връзка с изтезанията там долу и плод на болна фантазия:

— Назад! Назад! Две крачки назад, три крачки назад, пет крачки назад!…

И пак:

— Две крачки назад! Три крачки назад! Пет крачки назад! — Това продължи до съмнало.

Единият от селяните беше полудял.

Откъм мазето долетяха думите:

— Ако не млъкне, застреляйте го!

Малко след полунощ пристигна и подполковникът, придружен от капитана. Той се връщаше от събранието на първенците и едва се държеше на крака.

Подпоручикът притърча и рапортува за промените в казармата. Част от ротата беше излязла в контраакция…

— Това ще видим после. Изкарайте ми арестанта, друго не ме интересува — рече комендантът. След това се обърна към капитана и заповяда да му доведат едно отделение войници. Капитанът изтича в двора на казармата.

Когато водеше писаря към дежурната стая, Лимонов прошепна на ухото му:

— Що не ме послуша, що?!… Сега никой не ти е крив!

— Да се върже! — изръмжа без много уговорки подполковникът, когато писарят застана пред него. — При мене няма да имаш това щастие, каквото си имал досега. Аз саморъчно ще те ликвидирам и с крака ще затъпча ямата! Подпоручик, да се вземат търнокопи и лопати!…

Лимонов изхвръкна навън. Остана само часовоят, който придружаваше затворника. Комендантът крачеше из дежурната и продължително ръмжеше:

— Хмм… кон-спи-ра-тор! Цялото корито те сочи като убиец. Що не се признаеш? — И като тропна с крак, допълни: — Фантом! Аз само по тебе ли ще викам? Отговаряй!

Савата не отговори. Сърцето му болезнено се свиваше пред приготовленията, които носеха явния белег на неговата безвъзвратна гибел. Но съзнанието му работеше нормално, в пълна яснота, и той не изпитваше страх от тия приготовления: ако трябваше да умре, той щеше да умре за убежденията си. Какво повече?…

Капитанът и подпоручикът се върнаха. Вън по коридора вече трополяха стъпките на войниците от отделението, дигнато с „тревога“ от сън…

 

 

Колата на подполковника хвърчеше по посока на север между два реда голи хълмове. Камионетката с войниците следваше след нея. Върху голия й под, обвързан с въжета и паднал на една страна, лежеше писарят.

Хладен нощен вятър лудо брулеше лицето и ушите му; звездите грееха със студен блясък. Освен гърмежа на мотора, мъртва тишина владееше наоколо. Но Савата не мислеше вече за нищо. Само чувствуваше, че от силното течение главата му се маеше, виеше му се свят и му се спеше, спеше!…

Колите направиха остър завой и спряха близо до една малка горичка край пътя. Смъкнаха от камионетката обречения и го развързаха. На войниците бе заповядано да се отстранят на стотина крачки между дърветата и да изкопаят гроба.

Подполковникът се обърна към жертвата:

— Какво мислиш още, писаре? Трябва да знаеш, че и моето търпение има край. Ще ти задам последния въпрос и сетне… ти знаеш вече какво те чака!

— Говори, господин Делимарков — обади се и капитанът.

— Слушай сега — подзе комендантът: — Кой уби старшията?

Писарят пак мълчеше.

— Ти, ти! Но ти не си сам. Ти!…

Неочаквано един страшен удар събори Савата. Той грохна на земята, без да издаде стон. Подполковникът разкрачено се наведе над него.

Измина цяла минута в пълно мълчание, нарушавано само от напрегнатото дишане на тримата. Грозно отекваха откъм младата гора копките на търнокопите в ръцете на гробарите. След това шефът се обърна към офицера с лачените ботуши и прошепна:

— Да?…

— Да! — отвърна капитанът.

— Без съд и присъда, нали? — внезапно се откъснаха тия думи от устата на стария общински служител.

Този въпрос живо засегна подполковника. Но това беше за кратко: през пияното му съзнание премина лента от редицата престъпления, които бе извършил през живота си като офицер. Но той бързо прогони от душата си мрачните спомени и веднага се заля с леден смях:

— Ха-ха-ха! Виж го ти, капитане: той искал съд и присъда! Не, аз убивам без формалности и както ми се иска!

Като каза това, подполковникът протегна ръка и дръпна спусъка на парабела си. Чу се страшен гръм. Куршумът свирна край ухото на Савата и се заби в земята.

Подполковникът се наведе в тъмнината, близо до лицето му, и пак повтори:

— Фантом! Казвай: кои са твоите оръдия, кой утрепа без съд и присъда старшията?…

Савата гледаше с презрение своя мъчител, без да каже дума.

В същия миг се чу честа стрелба откъм Велево. Партизаните бяха влезли вече в престрелка с жандармеристите… Там беше Червенокосия, там беше Мануш и тридесетина смели четници, които искаха да освободят писаря…

Колата полетя обратно за казармата.