Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (165)

По неволя овчар

Червенокосия и ранените пристигнаха без особени приключения на Орлов връх. Тяхното придвижване беше по-спорно, тъй като трябваше да мислят само за раните си и никакви акции не ги задържаха по пътя.

Още от пръв поглед бригадният установи, че не всичко наоколо е в ред. Сякаш бивакът бе обитаван или най-малко често посещаван от ловните. Той се канеше да подготви другарите, че не би било удобно да остават тук, докато не се разбере напълно кой бе причинил някои промени на това място: пепелта от кухнята бе сметена и огнището замаскирано с големи камъни, отърколени от съседните скали. Тук очевидно бе пипала човешка ръка, но не се знаеше дали тая ръка е приятелска или злоумишлена.

Той тръгна да разучи околността. В това време му донесоха, че някакво си малобройно стадо пасе по края на брезовата гора, но от овчаря нямало никаква следа.

— Останете там и щом се яви овчарят, веднага ми го доведете! — заповяда той.

Измина цял преди обед, но овчарят все още не се вестяваше около стадото си. Тогава командирът се запъти да провери сам, като си мислеше, че в крайна нужда лявата му ръка никак не би му попречила да действува с шмайзера така, както бе действувал доскоро. Той вървеше до пояс между храстите, а от двете му страни го следваха другари.

Малкото стадо пасеше на полянката между брезите. Някои овце бяха налягали на сянка под дърветата и сънливо преживяха.

Изведнъж сред листата се мярна човешка фигура, висока колкото копраля.

— Един дангалак… — прошепна четникът Раковски, който пръв беше забелязал непознатия.

— Кой там! — подвикна Червенокосия.

— Аз — Дядо Ване! Без пашпорт съм, даскале.

Той носеше пушка на рамо и пистолет, затъкнат под колана на кръста му.

Дългунестият, подаден като върлина над ниските храсти, запоклаща рамена, упътен към партизаните. Той се ръкува с бригадния, който веднага попита чие е това стадо.

— На партизаните, чие!

И Ване му разказа, че като прехвърлял Милена и детето й в някакво си село — той посочи с глава на изток, — забрал овцете от кошарата на един туз и в тъмното ги подкарал насам.

— Казвай, какво има из село? — запита Червенокосия, като го прекъсна.

— Нещо се умислиха нашите чорбаджии. Нали братушките идат насам, затуй.

— Така.

— Е, тогава, защо не дигате въстанието?

— Чакаме нареждане от партията, Дядо Ване. Върви да те водя при другарите.

— Писарят тук ли е? Много страхове брах и за него. Искам да го видя сега на какъв хал е.

Но едва след два дни те се видяха със Савата и срещата между двамата бе най-сърдечна. А Зеленко, когато му подаваше ръка и се здрависваше с него, попита:

— Не си ли ти Дядо Ване? Помня, когато правихте турска борба с нашия луд талигаджия от ротата. Там в оная градина беше, когато беряхме ябълки за офицерите през есента…

— Не си спомням за тебе — рече Дядо Ване, — но ако си мераклия, борвам се и с тебе. Само мир да е!