Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (22)

Калитко пише на майка си

Освен шмайзера, карабини, бомби, нагани и сурови партизански лица, в отреда имаше и малка библиотека. Като научи за нея, Калитко веднага помоли да му дадат някакво четиво.

— Какво да е! — викаше той и нетърпеливо търкаше длани.

— Дайте му „Спартак“ — предложи командирът.

Още с първите си страници книгата го завладя. Прочете я на един дъх. В нея той намери много близки неща с живота, който водеше отредът. Описваха се борбите на въстаналите римски роби, техните геройства, мъки и патила. И тогава, както и сега, знатните патриции и императори притесняваха народа. Пращаха робите по арените, за да бъдат разкъсвани от диви зверове или да се бият роби срещу роби пред очите на тълпите. Римската робия, значи, продължаваше и у нас, само че съпроводена с по-изобилно проливане на народна кръв.

Червенокосия имаше някаква прилика с героя на романа — Спартак: беше храбър, безстрашен, хитър, прозорлив, добър и разбираше болките на хората.

Грабнат от подвизите на Спартак, Калитко чувствуваше душата си разтърсена като от електрически ток. Между това той изпитваше безкрайна нужда да сподели възторга и удоволствието си от прочетеното. Но с кого? Овчарчетата бяха свитички — не биха го разбрали; командирът нямаше време и Калитко не желаеше да го безпокои. По-късно може би, когато се удаде случай, той ще го заприказва за това, но сега не посмя. Тогава малкият реши да пише на майка си. Майките най-добре разбират своите деца. При това тя ще разбере по какви пътища е тръгнал нейният син, за да не скърби за него.

Той дори тръсна глава в учудване, задето досега не бе се сетил да й пише. Малко ли неща се бяха събрали за описване? Например за чудните пръчици?… Тъкмо сега му се падаше случай, а после — бог знае кога. Щом тръгне да носи писмата в Ягодово, той ще подхвърли и своето в двора, та майка му да го намери на „утрето.“

Така щеше да стори. Тайно и невидимо. Не бива да й се обажда. Тя би се разплакала и с плач и молби ще иска да го задържи.

Калитко помоли Дафина за къс хартия, намери молив и навлезе в сенчестата гора. Седна на един плосък камък с лист върху коляното и написа със своя малко разкрачен почерк и малко разбъркано от вълнение горе-долу следното:

„Поздрав.

Мила мале, прощавай и недей тъжи. Аз избягах не от хубаво. Ти барем знаеш. Помниш ли как биеха в Ягодово пред очите на всички? Ами учителя помниш ли? Не можах да изтрая. Сякаш мене ме болеше и се реших. Сега съм по-добре от всякога. Мъчно ми е, вярно, за тебе и за овцете, ама ще дойде време пак да се съберем. Нека първом мине бурята, както казва командирът. Сетне все ще е по-добре от по-напреж. Всички ще живеем като хора. И Денко Шилето ще си получи чифтето, ние му го пазим. А той каквото е дробил, ще отговаря. Така е дошло времето…“

Впусна се да разправя за четения роман. Описа накратко героя и продължи:

„Такъв искам да стана, мале. Да се боря за свободата. Срамота е, когато и момичетата хванаха гората, ние мъжете да седим със сгърнати ръце.

Аз ще ти разкажа за Горица — ученичката, най-младата партизанка. Боса и раздърпана дойде при нас. Ама как са я мъчили, мъчили, скубали косите й, били я, газили я до несвяст… Но нали е решителна, пробила тавана на кауша, дето била затворена, и се измъкнала като лисица в тъмното.

Ама колко е добра, да знаеш! Винаги ни помага, съветва, грижи се за нас, учи Агапи, Мусата и други на четмо и писмо. Като я гледаш, мале, не можеш да се не разплачеш: хубава, хубава, а толкова нещастна! Имала баща — убили го; имала братче — и него; че и сестра й отишла: откънали главата й като на пиле, занели я в кръчмата, турили я на масата, навъртели се и пияни дълго играли хоро около нея! Ех, мале, мале, не е за приказване!…“

В гърдите му се бе набрало много. Трябваше да изкаже впечатленията си докрай и продължи да плюнчи молива:

„Четох и друга една книга — «Село Борово» Много ми хареса младият селянин, който препуща кончето си като фъркато, а червената му антерия се вее, вее на вятъра. Искам, мале, скоро да има въстание, да се метна на някое конче и лудо да препущам от село на село в пазвата със заповедите на командира. «Преди не успяхме — казва той, — но сега сигурно. Утрешния ден е наш!»

Така, мале. Скоро ще се свърши нашата, на хубаво ще се свърши. Да послушаш командира, как хубаво говори! От камък да си, сърцето ти ще се обърне.

Татко го уби фабриката. Замотан на каиша, донесоха го дома на пихтия… Мъчно си спомням как беше. Помня само сълзите ти, мале. Но не било фабриката, а господарите го убиха. За техните мръсни печалби отиде той, така ще ти каже командирът. Но стига мъки! И ние, бедния народ, искаме да живеем…

Поздрав на чичо Калитин, мале. Да не ми се сърди. Селим е при мене… Сетне влез при стадото да погалиш Ганчо, моя обичен овен. Дай му коматче хляб от ръката си.

Друго какво да ти пиша? А, сетих се. Вчера командирът ни подбра, беше и ученичката, и слязохме в дерето на учение. Трътлето никак не го биваше, но пък Радуилчо изстреля и вмъкна в брезата три куршума от всички четири, а аз — само два. Ако опитам още веднаж-дваж, надявам се да надмина Мигача, но търпение. Само Горица сполучи с четирите куршума на място… Засега пушки не са ни дали, но и то ще стане и ние чакаме с нетърпение. А когато ми дадат пушка, мале, ще се радвам знам, но пак няма да ми достига нещо: бинокъл! Командирът обещава, обещава, ама да го изкопае ли човекът? Оживял ми е на корема. Да имам, веднага ще се изкатеря на Орлов връх да погледна към село. Ката ден бих гледал, дано те мярна мале.

Сбогом, мале. Ще се видим скоро, вярвай.

Твой син: Калитин (Спартак)“

Следваше малко обяснение за второто му име. Като се видят, той ще й обясни как стои работата. Но ако решат да му дадат име, Калитко непременно ще иска то да бъде „Спартак“.

Овчарчето внимателно сгъна писмото на четири и го сложи в пазвата си на голо. Сетне се покачи на камъка и легна по гръб. Загледа се в розовите облачета, които плавно се носеха над гората. Върховете на елите сякаш плуваха и нещо го люлееше, люлееше. Не след много той видя няколко бледи звезди — мръкваше. Калитко замечта. Сега мечтите му се носеха далече сред звездното пространство. Унесе се и заспа неусетно.

Една топла ръка прекъсна преплетените нишки на съня му. Сбута го и рече:

— Хайде, момчето ми!

Овчарчето отвори очи. Надвесила едра снага ниско над него, Дафина му се усмихваше.

— Командирът отдавна свири. Но аз те оставих да поспиш.

— У-у, то се стъмнило! — рече Калитко и разтърка очи. Сетне глухо добави: — Сънувах черни кучета…

Партизанката сложи ръка на рамото му и проговори:

— Пази се, моето момче. Много да се пазиш. Командирът ще те натовари със задача, пази се…

— Ще има ли задача? За писмата? Ще тръгна, аз това чакам — заприказва на един дъх той.

— Не знам да ти кажа — дигна рамене тя.

Червенокосия не се разправя дълго с него. Само няколко думи бяха достатъчни Калитко да разбере.

Дафина чакаше настрана. Поведе го към скалите да вземе торбичката си и каквото още му се полагаше. Лагерът бе обран като с метла. Не се виждаше нито палатка, нито шмайзери, ни човек.

— Къде са нашите? Ядохте ли хляб?

Партизанката не отвърна веднага. Даде му някаква раница, която той преметна на гръб и намести на раменете си; сетне обясни:

— Тази вечер ще минем така. Няма какво да се яде.

Овчарчето изведнъж почувствува разочарование и глад. Не бе допускало партизаните да останат без храна. Но сами си бяха виновни: не биваше да раздават питите кашкавал от мандрата, а да си ги задържат в запас.

Дафина долови, мисълта му и каза:

— Не е за първи път. Трябва да свикваме.

Калитко се изчерви до уши. Разкаяние изпълни душата му и той рече да се поправи:

— Знам това. Попитах случайно. Къде са другите?

Момичето го поведе в тъмнината по стръмната пътека към дола. По нея току-що бе минал командирът, помамил след себе си Селим.

— Погледни светлината при началото на колоната. Тръгваме — отвърна Дафина.

Калитко напрегна поглед. Далече там, между тъмните силуети на дърветата, късичко просветна джобно фенерче.

Не след много той се сблъска с Агапи, с гимназистката и две други партизанки.

— Тук ли е Мигача?

Гапи недоволно рече:

— Дадоха му пушка и тръгна с другарите. Три чети потеглиха… За нас няма още.

— Ще има, не бързай! — глухо заяви Калитко. — Ти винаги си недоволен.

— Къде отиваме?

— Командирът знае.

Калитко разбра. Една част от отреда, разделена на три групи от по няколко човека, бе тръгнала на акция. Останалите, както винаги след акция, сменяваха лагера и отиваха неизвестно где. Може би нейде зад Орлов връх, на Сърна бивак, щяха да чакат завръщането на другарите. Самият той за пръв път получаваше задача, гордо премълчаваше това, но сърцето му биеше лудешки от нетърпение.

На другия ден бе 30 май. На тая дата преди една година, изправен в ябълковата градина, край долното течение на реката в Ягодово, бе убит братът на Мануш — Ангел Полето. Убиха го заедно с един другар от Гъбово. Сега командирът бе решил да проведе няколко акции с пропагандно значение. Натам отиваше и Калитко с това, което тежеше в пълната му пазва, и той често го опипваше с ръка.