Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (110)

Видях, видях!…

Зад гърба им притърчаха тъй, че вятър засвири в ушите на забягалите, а околните листа заиграха. Един момчешки глас прегракнало заеча:

— Бай Вълчане, фелдфебелът!… Дръж отдолу, ще го изтървем! — А оръжието му отсечено затрака: трях! трях! трях!

Калитко го забеляза, хвърли се напред и радостно завика:

— Мигач! Мигач! Дай патрони, че моите се свършиха. Дай, да му се не видеше!

Но Радуил, понесен като вихър, разпалено тичаше подир ловните и само за миг извърна глава:

— Чувай другарката, дордето се разплатим с пцетата! — викна той.

— Не е честно, Мигач! Не си приятел! Че аз няма ли да ударя барем едно пце?

Друг един — в кариран голф, снажен като скала и с необикновено развити гърди под вишнев пуловер, — който бягаше по петите на Мигача, изпълни молбата му. Без да продума, той бръкна в джеба на винтягата си, извади пачка патрони и я хвърли в краката на момчето. Сетне хукна надолу, дето зачестените гърмежи и бомбените избухвания не спираха.

Щом я разпозна по голфа, овчарчето повторно викна:

— Другарката Дафина!… — и зяпна от изненада. Калитко изщрака затворът на карабината, тичешком я напълни и последва партизанката.

Един войник — объркан от внезапния устрем на нападателя и страхувайки се от обкръжаване — пълзеше по скалите под чадърообразните ели. Заграбваше с шепи поникналата трева, държеше се за нея и стъпваше в скалните пукнатини, като искаше да се докопа за отвъдната страна на Паче-дере.

Калитко притегли карабината към рамо, замижа и дръпна спусъка:

— Вряннн! — Като куп събарящи се тенекета гърмеше „пущината“ му.

Многогласо ехо, долетяло от скалистите урви, замая главата му.

Войникът (това беше черноокият земляк) се отплещи от първата пукнатина и отскочи назад. Той беше млад, не знаеше да се пази и повтори опита си. Пръстите му шареха по камъните, пак запълзя и вече подхващаше увисналия клон на дървото…

Последва втори гърмеж.

… Пълната му манерка пропука като детско пищовче. Водата запръска в къса дъгичка, потече по гащите му и обля нажежената от слънцето сиво-жълта скала.

Калитко се ядоса. В бързината ръцете му трепереха — ще се изложи пред своите и девойката! Той скръцна зъби, напрегна воля, овладя се и за трети път се прицели, но по-дълго. Този път вече улучи: куршумът шибна дебелите части на земляка. Момчето подскочи като гумена топка, извърна се и пльосна по гърба си. Очите на овчарчето светнаха.

— Видях! Видях как падат пцетата от моя огън! — завика с цяло гърло Калитко, обърнал глава към стария бук.

Горица припряно му помахваше оттам и го викаше да се върне. Но той не искаше да остави работата си наполовина и остро се ослуша. Раненият тежко пъшкаше…

Стрелбата на партизани и жандармеристи все повече се отдалечаваше, като за миг се разрастваше и все тъй за миг замираше — храст! храст! — като настъпен орех.

Той се канеше да отиде и да довърши войничето. Но закъснял четник се мярна пред погледа му, който врътна рязанката си над главата и се развика:

— Малкият! Оглушя ли? Върви при другарката, проклето хлапе!…

Миг след това същият изчезна и сетне се чу кратък пистолетен гърмеж… Този изстрел доуби черноокия земляк.

— Така — да помниш!… Отърваха ме от един грях — с облекчение продума Калитко и побягна при ранената другарка.

Опиянен от победата, задъхан и ухилен до уши, той застана под буката и заизстрива с ръкав потта от челото си.

Той имаше съвършено детски, радостно-глупав израз. Горица го сепна от забравата:

— Заседѝ се на едно място, лудчо! Още нищо не се знае, а той!… Влизай в корубата!

— Знае се другарко. Сметохме ги, както вихрушка смита боклук. Нека пак заповядат.

И разчувстван като никога досега, той внезапно притисна девойката, разтърси я на три пъти и на три пъти задъхано продума:

— Другарко! Другарко! Другарко!…

Горица тъжно се усмихна. Една светла сълзица блесна в бадемовите й очи. Отрони се от дългите ресници, полази по бузата, капна и опари ръката на овчарчето.

Тя плачеше от радост за избавлението им.