Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (126)

Зеленко се разкрива в нова светлина

Защракаха затвори на карабини и пълнители на шмайзери, задрънчаха манерки, засъскаха ремъци на прехвърляни на гръб раници. Поде се сподавен шепот, пламнаха ярко като въглени партизански очи. Мануш ходеше от човек на човек и проверяваше оръжието. Само Зеленко не вземаше участие в тая подготовка. Той седеше край угасналия огън на кухнята, дърпаше жадно пушека от цигарата си и мислеше за своя многостранен живот.

Синовете на стария размениха годните си стражарски пушки с разхалтавеното оръжие на някои другари и поръчваха на баща си да поздрави майка им. „И да не хълца — така й кажи, тате!“ Те пак ще се върнат, когато свърши черното тегло.

— Вземи си от къщи палтото, тате!

— Вземи го. Как може в балкана само по една антерия!

Овчарчето — притегнато с патронници през гърдите, с карабина в ръка и засукало ръкави до лакти — ходеше от четник на четник и изпитваше настроението им:

— Другарю Караджа, бой ще падне!

— Бой, само че малките се изключват, знаеш ли? Върви питай Черния.

— Аз без командира не мога, нито той може без мене — отвръщаше момчето, като придаваше на гласа си твърде суров тон.

После тръгна да дири Зеленко. Искаше да сподели и с него това, което го вълнуваше. А изборът му падна върху стария войник, защото му се щеше да го изпита: харесва ли му огънят, на който отиват, и сетне да се похвали може би, че на него и окото му не трепва — овчарчето е преживяло и по-страшни работи.

Тъкмо по това време нови светкавици озариха разлюляната от вятъра гора; ревнаха с проглушителен тътен свирепи гръмотевици и заплиска пороен дъжд.

Четниците се изпокриха кой където свари.

Под грамадната ела край огнището седеше Зеленко. Калитко го завари да разказва на струпалите се под сушината младежи за преживелиците си, които нямаха край. Устата му дълго не спираше.

— Всичко е до имането — разказваше увлечено той. — Дайте ми „мазило“ и ще ви сготвя каквато щете гозба; такава, че пръстите си да оближеш!

— Така и баба знае — заявиха в един глас Здравка и Джуна.

— А веднъж — слушайте сега да ви разправя — в казармата ми се падна да пържа щраусови яйца, големи като ей тази манерка…

— Да вярвам ли? — попита Здравка.

— Защо пък да не вярваш? На празния човек може да се принце всякаква лакомия, както и да стори каква ли не щеш лудория. Вземете за пример германския „пророк на пророците“ Хитлер: сърбеше го гърба, искаше да яде бой и ето че братушките го тупат като брашнен чувал!

— Тупат неговите малоумни овчици, а на него какво му е!…

— Вярвайте, значи — отсече Зеленко и продължи: — А нашите офицери бяха най-празните кратуни през онова време. Кадроваци — това ви стига, за да разберете какво представляваха…

— Карай по-нататък, Чичин — рече Местан.

— Беше ги пратил подарък на господата някакъв си германски авиатор, който — яка му душа, ако не е пукнал досега! — уж летял над Африка. И май че такава беше работата — добави разказвачът, без да го е грижа, че се съмняват в истинността на разказа му.

Между това опитаха се да подкладят огън в огнището, но дъждът плискаше така неудържим, че всички усилия оставаха напразни.

Куршуменосивите облаци с диво боботене се премятаха ниско над гората, гръмотевиците се засрещаха в надпревара, блъскаха се гръмовито в околните скали, наречени Гребена; вятърът плющеше като хиляди разкъсани рибарски платна; дърветата удряха чела едно о друго и всичко потъмня, сякаш бе настъпила дълбока нощ.

Мануш тичаше нагоре-надолу и мечешкият му глас безпокойно призоваваше към ред и дисциплина.

— Другари, не се отлъчвайте нито крачка от бивака! Другари, пазете оръжието!…

Но не можеше с нищо друго да помогне срещу налетялата хала.

Изобилният дъжд плющеше по главите и плещите, проникваше навред, пълнеше шиите и ръкавите на момчетата, подливаше цялата земя; потоците се стичаха по скалите и на пенести вълни летяха към долищата.

А през това време Зеленко продължаваше своите дълги и предълги истории.

Един попита нещо за политиката на властта и Зеленко веднага промени темата на разговора. Думите му потекоха леко като вода. Калитко разбра. Този човек имаше чудната дарба да се приспособява. Той съвсем не беше това, за което се препоръчваше там, под голите скали, когато заглавикваше войничетата край огъня. Затуй го слушаше със зяпнала уста; слушаха го и останалите другари под елата. А между тях имаше бивши гимназисти, студенти, будни работници; имаше и един млад лекар, който наскоро бе потърсил убежище в гората при партизаните. Така умееха да говорят само командирът и Горан…

Към групата, пленена от дъжда, постоянно прииждаха и други партизани, които търсеха сушина. По едно време дойде и самият командир.

За миг светна светкавица и ослепи всички наоколо. Нейната бяла светлина странно затрептя и се стопи между скалите. Последвалият гръм разтърси издъно планината. Всички затвориха болезнено очи, а когато ги отвориха, пред тях настана някакво чудо: близкият столетен бор беше пламнал — от корена до върха — като чудна факла, готова да се превърне в неугасим пожар. Но дъждовните струи го угасиха внезапно, както и беше пламнал внезапно.

През време на разговора Зеленко повдигаше бавно очи и спираше поглед на овчарчето. И в тия неповторими погледи Калитко сякаш четеше един и същи, неизменен въпрос: „Позна ли сега с кого си имаш работа?“

А погледът на момчето отвръщаше: „Ти си ме изиграл, тъй ли била работата?“

Но коя беше причината, задето се смяташе за изигран, Калитко не смееше да признае и пред себе си. Може би съвестта го гризеше, задето неотдавна се бе опитал да критикува и злепоставя стария войник пред очите на командира. Но всичко това бе станало поради неговата неопитна юношеска представа за хората и света: „Слабо съм го познавал. Трябваше да се помъча да го разбера и тогава да се произнасям за него.“

Приблизително такива мисли се въртяха в главата му.

На езика му пригорча от тия съмнения. И той поиска веднага да се обясни със Зеленко и да му изповяда какъв грях е извършил спрямо него, как му е постлал пред Червенокосия.

Но Зеленко тъкмо се беше разпалил и разказите му тепърва започваха. Той минаваше с чудна лекота от една тема на друга, като засегна и творчеството на някои световно известни писатели, откъдето Калитко научи и това — кой беше този Тарас Булба.

Той беше чел, значи, беше се интересувал също като овчарчето от света, от книгите и хората и Калитко неволно си спомни думите му: „Мене, чичин, дето ме бутнеш и аз съм там!…“

Вятърът беше съборил палатката и прогони нейните обитатели насам-натам, дето можеха да опазят от дъжда поне главите си.

Тъкмо тогава се яви и командирът, наметнат с платнище в защитен цвят. Той се вслуша в думите на Зеленко, който разказваше, разказваше…

Редом с това Калитко сякаш беше изпаднал в дълбок сън и тоя сън идеше направо от приказките на стария войник. И като слушаше често преплитащите се в разговора думи и фрази: „класова борба — политика — свобода — право“, Калитко започваше тихичко да трепери, като че ли обхванат от мъчителна треска. И съвсем не на място сред разговора подхвърли:

— Никогаш толкоз не се е святкало и гърмяло като сега!

Зеленко пак го погледна.

Калитко наведе глава и си каза: „Знам, знам какво искаш да ми кажеш, пък мене ме е срам да те гледам!…“

Когато всички се смълчаха, той попита студено:

— Свършихте ли заседанието?

— Защо питаш, малкия? И ти ли искаш да ни кажеш нещо? — усмихнато отвърна Дафина, извърнала глава към него.

— Такова нещо, но аз искам да си поприказваме самички с него — рече момчето, като протегна към Зеленко изквасената си от дъжда ръка. — Бива ли, Чичин? — И отметна глава встрани, като го канеше да се заделят малко по-нататък.

Старият войник се дигна от подгизналата земя, избърса с мокра длан дъждовните капки по брадясалото си лице и тръгна след Калитко.

Заделиха се под гъстите лешникови храсти и там, под непрекъснатия напев на проливния дъжд, на светкавиците и тътена на небето, се отдадоха на най-сърдечен разговор.