Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (29)

Ще плащаш

Два пъти през нощта Кула бе подложена на жестоки мъки. Двамата стражари я притискаха за ръце и крака към пода, а шишкавият въртеше гумата. Пот като град капеше от лицето на мъчителя. Биеха я до изгубване на свяст, а сетне я заливаха с вода. По тялото й не остана здраво място.

Наско Ширита помоли писаря да се намеси:

— Отърви я от ръцете му, инак ще вляза и ще го удуша! — заканително ръмжеше той.

Савата хукна нататък и се вмъкна в малкото салонче на театъра. Тъмно. На сцената трептеше тънкото пламъче на тенекиена газена лампичка, ограбена от селяните, и разсипваше снопчета мъждукаща светлинка.

— Къде е работничката? — попита влезлият.

Бричката святкаше в мрака изблещени очи. Сетне, както бе източил гумата до тавана, за миг отпусна ръка и изтри чело с ръкава на мръсната си куртка.

— Що питаш? — озъби се той, надвесен от сцената.

Вместо отговор Петела веднага се покатери горе. Подът на сцената скърцаше под тромавите стъпки на пияните стражари. Кула, просната по гръб, замърда глава; отвори едното си око, погледна писаря и простена:

— Ще плащаш!…

Тя не знаеше, че Савата идеше да я освободи, а и писарят разбра заканата и се обърна шепнешком към старшията:

— Тази сцена за бой ли е? Стига си лудувал, прекаляваш го!

— Писаре, благоволи да се не бъркаш.

— Внимавай, човек!… Чуваш ли как?

— Петел, махай се — ще се скараме! Ти не знаеш. Тя не благоволява да каже къде е сина й. Куло, благоволи да издадеш, което те питат.

Кула, премазана и прилепнала към пода, поиска да се надигне, но главата й бързо хлопна о дъските и пак засъска:

— Ще платиш, еничерино!…

Гумата, изрязана от файтонено колело, отново заигра в ръцете на палача и Кула припадна.

Писарят не издържа. Сърцето му се сви от мъка. Още малко — и щеше да се нахвърли върху старшията. Но той съобрази, овладя се и се затече обратно в мрака на нощта.

Навън беше глуха тишина. Само откъм горния край на селото, иззад каменните зидове на училищното подземие, прелитаха отчаяни викове. И там измъчваха и ударите на гумите не стихваха.

Савата претупа дъсчения мост на реката и спря пред каменните стъпала на казиното.

— Стой!

Хладна цев на карабина допря до сърцето му. Две изплашени очи засвяткаха изпод прихлупения каскет на патрулния, който стоеше на пост отвън.

— Аз съм — писарят! Пазиш ли ги?

— Заповядаха — смутено рече Алекси Родин. Разбраха се с две думи:

— Елате утре да си поговорим. Вземете косите и елате на ливадата. Има „нещо“, което трябва да се укрие в гората…

Беше късна полунощ, а там през ъгълчетата на затъмнения с черна хартия прозорец като сребърно петно намигаше електрическа светлинка.

Кметът гуляеше с група военни. Щом съгледа новодошлия, той викна:

— Дайте чашка за писаря!

— Благодаря, кмете, пил съм — излъга Савата. Сетне се наведе над ухото му и прошепна: — Кула издъхва!

— Призна ли? — попита мрачно кметът.

— Какво знае, какво да признае!…

Кметът замълча, повесил глава на гърди. Виното го заваляше. Столът скрибуцаше под отежнялото му тяло.

Военните гледаха с размътени очи като сънливи зверове. Писарят изпита чувството на бодливо очакване: всеки миг те бяха способни да покажат ноктите си и да разкъсат човека. Това бяха хора с окаяни и затъпели души — наемници на властта, — които сякаш не можеха да дишат, ако не се упиваха всекичасно от хорските страдания.

Кметът бавно дигна глава. Стисна ръката на писаря и каза:

— Аз те обичам, знаеш, писаре. Ти си разбираш от работата. Разпореждай се от мое име, както намериш за добре. Аз те обичам, знаеш…