Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (59)

Тропот в нощта

Както бавно и тежко се придвижваха, Горица се обади:

— Закъде мислиш, овчарче? Калитко бързо отговори:

— Най-напред трябва да подирим сигурно скривалище за тебе, другарко. Сетне аз си знам работата.

— Ще тръгнеш да дириш отреда?

— По-сетне ще мислим за отреда…

Придвижваха се стъпка по стъпка. Бавно и нерешително, като че ли носеха препълнен съд и се бояха да не го разлеят. Пълзяха по каменистия масив нагоре и често обръщаха глави с притеснени души, че долът е все още близо, почти зад гърба им, опасен — под носа на ловните от гара Врабец. Провираха се през преплетени храсти и гъсти кичури хмел. Горица често молеше с отпаднал глас:

— Да поспрем какичка. Мъничко! Не мога все тъй неспирно, разбери!… Жестоко момче!

Партизанчето мълчеше с болка на сърце. Дебела гънка между веждите разделяше гладкото му чело на две. Напрежението, което го изпълваше от минутата на боя, не спадаше. Правеше го по-безпокоен сега, когато девойката беше изцяло под неговите грижи. Да можеше да литне! Да я грабне и само за минутка да я отнесе в партизанския бивак при другарите, но де я тази птича способност?

— Сегичка нашите ни мислят — рече той, за да я ободри. — А ние сме се загубили в тъмното и не знаем кой път да хванем.

— Аз по̀ вярвам, че те са ни отписали вече от живите — отвърна девойката.

— Сигурно отписали. Ти видя ли как падна Мусата?

Горица поклати глава:

— Кръвта му бликна и зашумя. Пясъкът наоколо почервеня.

— По-страшна беше смъртта на Марин.

— И той ли?!

— Ба! Той беше паднал близичко, на два разкрача зад гърба… ти с отворена уста…

— Зад гърба ми! Защо не ми обади? Бих желала да го видя.

Калитко сурово отвърна:

— Убит човек. Какво има за виждане? Дано не си виждала убити!

Той се замисли. Правеше усилия да забрави страшната картина, но не можеше. Смъртта на войника-партизанин разкъсваше сърцето му. В тая смърт той видя цялото величие на другарската саможертва и щеше да я помни до гроб. Ако Марин желаеше, можеше лесно да се спаси, като отмине ведно с оттеглящия се отред. Но той изостана съзнателно, за да помогне на овчарчето, което се намираше в много тежко положение. Без да щади личния си живот, Марин намери своята смърт в суровата партизанска борба.

— Това всеки не прави — като насън продума Калитко и глухо продължи: — Не можах да разбера само за какво приказваше той: „Аз свърших с него. Аз свърших с него. Тя ще се зарадва.“

— Марин стреляше, залегнал до мене, и аз чух, когато той извика нещо, карабината му изтрещя и подофицерът се преметна и падна възнак върху линията — спомни си Горица.

— А-ха! Сигурно за пияния подофицер ми говореше той.

Калитко отново се дигна, хвана девойката през кръста и рече:

— Стига сме седели. Ще почиваме горе, при Попивановата чешмичка. Ставай!

— Ставай!… Ти не знаеш друго, хлапенце! Леко ти е на душата и не изпитваш моята болка, затуй си се разбързал.

— Кому е леко на душата, то не се знае. Дигай се!

Калитко не слушаше оплакванията. Сега за него по-важно от всичко на света бе грижата да отведе ранената колкото се може по-навътре в планината. Почивката щеше да дойде по-късно, когато намерят сигурно убежище.

Той пропълзя по скалите. Подаде й ръка и я изтегли след себе си. Понякога тя увисваше като труп по камъните. Калитко с мъка я задържаше над самите зинали пропасти и ясно усещаше как лудо бие сърцето й от усилията, които бе длъжна да прави, за да не се сгромоляса и да върви стъпка по стъпка напред.

Бурята бе преминала. По небето затрепкаха сънливи звезди. Ранният месец потъна зад далечните пазви на планината. Тъмнината гъстееше всеки миг; огромните скали се трупаха и наваляха в черна грамада над главите на двамата загубени партизани.

— Още малко. Там зад скалите е Попивановата чешмичка. Там ще ти разкажа една история за тази чешмичка.

Внезапно тишината бе пробудена от някакъв отсечен тропот:

— Так! Так! Так!

Калитко се вслуша. Шумът идеше зад гърба им. Зъбите му затракаха и той произнесе полугласно:

— Открити сме!

Някаква тъмна сянка идеше по следите им, като тропаше с тояга по камъните.

— Човешка сянка — със замряло сърце продума Горица.

— Иде насам.

Калитко се канеше да даде сигнал и да изпита какво стои насреща: враг или приятел.

При подобни обстоятелства партизаните си даваха знак, като подражаваха гласа на разни животни и птици. Калитко опита това средство сега, в дълбокия мрак:

„Чип-чип-чип!“ — гласът на сипка.

Никой не му отговори.

Той съвсем не подозираше, че след залавянето на Витко всички сигнали бяха променени. Така нареди командирът. И този, който идеше, дори да беше свой човек, не би се поддал на никакъв стар сигнал.

А сянката все повече наближаваше и трополеше по камъните.

Калитко бързо свали пушката си.

— Не стреляй, преди да разберем — рече Горица.

Миг след това из тъмнината израсна и се очерта човешка фигура. Партизаните мигновено отскочиха встрани. Подириха прикритие в дълбока дупка между скалите, скупчиха се в една топка и прилегнаха на дъното. Сърцата им туптяха до спукване.

Сянката спря почти на ръба на прикритието, над главите им. Свали фуражката от главата си, с трескави пръсти разроши коси и сетне изтри чело с дъното й.

Едновременно с това сянката тежко пое дъх и избърбори нещо неразбрано, което можеше да означава и болка, и отегчение, и люта закана.

Притиснати един до друг, Горица и Калитко изстинаха и не смееха да дигнат очи и да видят как непознатият продължаваше нервно да роши косите си.

Минута по-късно сянката отново тръгна, нервно почуквайки с тояжката. Скочи от скалите и излезе на близката полянка, край пътя на която с приспивен ромон изливаше бистрите си води Попивановата чешмичка.

Изведнъж се чу сподавен вик.

— Стой!

— А-а!

— Не мърдай!

Калитко и Горица отново замряха в ямата. Партизанката здраво вкопчи ръце около кръста на момчето.

— Не бой се! — рече Калитко. Той приготви карабината, привдигна се от дупката и остана тъй — в тръпно очакване.

— Не бързай! Той не ни усети.

— Ще му продупча челото! — отвърна Калитко. А сърцето му биеше, биеше.

Откъм чешмичката долетя нов шум. Горица рече:

— Чувай! Там сякаш се борят?…

Овчарчето ясно чу студеното „стой“ и изплашения вик на непознатия, но не можа да разбере какво става там, зад скалите.

 

 

Само на двадесетина крачки по-нататък, в храстите на полянката, лежаха трима четници, изпратени от командира да дирят убити и ранени другари. Между тях беше и Калитковият приятел Агапи.

Ако Калитко беше надушил това рядко съвпадение, веднага щеше да намери изход от тежката беда, в която се намираха. Но нито за миг не се усъмни, че това са врагове от гара Врабец, тръгнали по стъпките на бегълците. Командирът им пращаше помощ, тя беше близко до тях, а те — обзети от незапомнен страх — безумно трепереха.

Измина дълго време в нямо очакване. Отново наоколо бе тихо и сякаш безопасно. За да се увери напълно в тази съмнителна безопасност, Калитко излезе от ямата, припълзя напред и надникна към полянката. Беше тъмно като в рог и нищо не можеше се различи. Но момчето дочу шум и разбра: край храстите седеше скупчена група непознати хора, които тихичко разговаряха.

Калитко се вслуша. Той дълго напрягаше слух, но не успя да разпознае нито думичка. Само чешмичката все тъй ласкаво изливаше своите звънливи струи и пееше, пееше неспирно.

Върна се и поведе ранената в друга посока.