Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко

Калитко

На юг от селото, по леко спуснатия към реката планински склон, пръснати на разни страни, пасяха стада овце.

Посред пасбището, растеше стар, самотен явор с голяма коруба, обгоряла от огън. По ниските му клони висяха, парцаливи и безформени, близо половин дузина овчарски торбички. Овчарчета, струпани накуп под вековното дърво, се изтягаха върху влажната трева и си бъбреха каквото им дойде. Всяко имаше да разкаже по някоя вярна или измислена историйка. А останалите слушаха прехласнато и шумно одобряваха разказаното:

— Бравос! Ей, че хубаво!

Особено Калитко, който минаваше за главатар на малката пастирска дружина, обичаше най-много да си съчинява. Той едва бе изкарал втори клас, тръгна и в третия, но по средата на учебната година чичо му Калитин го остави от училище.

Момчето бе твърде немирно и палаво, но беше и извънредно любознателно. То четеше, каквото му попаднеше, й след това винаги бързаше да го преразкаже. Децата с радост го слушаха.

В училището Калитко най-много обичаше уроците по география и естествознание. Помнеше много реки и планини по земята, беше чел за повечето тропически животни, знаеше тяхната природа, техния характер, с какво се хранят и как отглеждат малките си.

Понякога Калитко внезапно се опитваше да слиса пастирчетата с някой чуден въпрос и винаги сполучваше. Веднъж той попита:

— Момченца (в същност той казваше „монченца“, според местния говор), знаете ли коя е най-дългата река на света?

Искаше да блесне със своите знания.

— Не знаете, нали? Аз ще ви кажа: Мисисипи.

— А най-дълбоката? — попита едно от децата.

— Най-дълбоката ли? Най-широката и пълноводната? — подзе Калитко, като ситно-ситно запремигва с метличките на големите си кестеняви очи, мъчейки се да си спомни.

— Нил! — прибърза овчарчето Воспир.

— Не-е-е — махна с ръка Калитко.

— Нил! Нил и никоя друга! — разгорещено викна Агапи, като желаеше да подкрепи Воспир и да подбие славата на своя другар-всезнайко.

Агапи беше ниско, трътлесто момче. На бузата му личеше белег от изгоряло във формата на буквата Г.

— Най-пълноводната и дълбока река е Амазонка, в Южна Америка — отсече Калитко.

— Тъй! Ти все много знаеш — нацупено каза белязаното.

То беше малко завистливо и винаги отвръщаше на Калитко, затова двамата често се спречкваха. Нали беше неграмотно, хорските знания го дразнеха.

За да му запуши устата, Калитко бързо отвърна:

— Хей, момченце, аз чета! Не съм сляп като тебе.

— Имаш ли тук рога? — попита злобно Гапи, като сложи пръсти на челото си. — Щом нямаш, да мълчиш!

— Не е важно.

— Придаваш си важност. Нали си от голямото добрутро!

— Защо ми правиш тъй?

— Ти ми правиш тъй: ’гато питаш за реки и морета, знам си аз, че искаш да ме изпиташ. Ето кое не мога да търпя у тебе.

— Ей, Трътле, ако ми паднеш, ще си го изкарам с дарата!

— Нека!

— Спри сега! Хайде да се не разправяме с лошо.

— Няма!

— Глупчо!

— Хвалбешко!

Работата едва не стигаше до бой. Агапи ожесточено ругаеше, а всезнаещото овчарче току повтаряше: „Аз чета, не лапам мухи!“

По-право Калитко бе придобил тия познания най-вече от селския учител по естествознание — класния си наставник. Толкова бе любознателен, че дори и когато не посещаваше училище, той сподиряше учителя, за да му разказва за непознати страни, реки и морета.

Между това никое от овчарчетата не можеше — както си седи с подгънати под себе си крака — да скочи прав, без да подири опора о земята. А Калитко можеше. Той бе пъргав като пружина.

Друг път пастирчето задаваше нови и неочаквани въпроси и караше децата да се потят при дирене на отговора:

— Китът живи ли ражда малките си? Ами как се размножават охлювите?

След подобни питания, на които сам не знаеше добре отговора, Калитко също пламваше и честно отвръщаше:

— Вижте да ви кажа: за охлювите и аз не знам. Трябва да се пита учителя — и се заливаше с висок детски смях на хрумванията си.

Неговата любознателност нямаше граници. Трътлестото овчарче никак не беше право, когато му казваше:

— Ти пасеш и слугуваш на чича си, затова ти е широко около врата. Я да беше на наше място, да те бият всеки ден, че да те видим тогава каква песен ще ми запееш!

Но Калитко също имаше свои грижи, които често го караха да се задълбочава или да разговаря със своето любимо куче Селим за това, което го вълнуваше.

От някое време насам дори взе да става по-въздържан и повече не занимаваше децата с далечни и сложни неща. В живота на селото настъпиха промени, които го караха да забравя своето детинство и игри. Сетне той нямаше вече до кого да се допитва в Ягодово, да изучава това-онова.

Година бе изминала от онзи злокобен ден, когато полицията грабна и отвлече учителя по естествознание. Споменът за това зрелище никога не напусна Калитко. Той често налиташе в главата му и го правеше тъжен, безпокоен.

Чичо Калитин

Калитко живееше на долния край на селото заедно с майка си — Късичката Кула, както я наричаха селяните, работничка в мебелната фабрика на Морунов. Къщурката им беше стара, прихлупена. За да се стигне до единствената й стаичка в дъното на измазания с говежди тор сайвант, човек трябваше да се превие на две. На другия край в големия двор бе къщата на чичото: съвсем нова, построена миналата есен. Като се излезеше на балкона от втория кат, виждаше се половината ягодовска котловина, фабриките край реката, пръснатите по ската стада и езерото срещу гарата. Чичо му Калитин често заставаше там и гледаше към блесналите води на езерото, в което плуваха жълто боядисани лодки. В тях гребяха и се забавляваха богати градски жени и деца, които летуваха в Ягодово. Под блясъка на слънчевите лъчи празничните им премени от коприна, в най-различни цветове и шарки, сякаш бодяха очите. Но чичо Калитин се явяваше на балкона да проследи какво става със стадото му. Когато забелязваше някоя нередност, той гърлено ревеше:

— Хей, вампирино! Кьорав ли си? Овцете нагазиха картофите… Хей, Калитко-о!

А ехото му отговаряше:

— Их, пак той!…

Ехото — това беше самият Калитко, недоволен, дето му прекъсваха игрите.

Наблизо шумеше реката. Нейните студени води размиваха и отпращаха към долината на града купища дървесни стърготини, които помачетата-работници извличаха на ръчни колички из голямата фабрика и струпваха на пирамиди край брега. Но дойдеше ли порой, всичко се измиташе от течението на реката.

По онова време стърготините не влизаха в работа, не ги горяха. Вместо парен котел, водната енергия на реката, впрегната в улея, въртеше голямото колело, което обслужваше фабричната трансмисия. Но когато германците извлякоха горивото ни, ягодовчани изведнъж взеха да купуват стърготините и да ги употребяват през зимата в своите новоизмислени за горене на стърготини двойни ламаринени печки.

Момчето ден ходеше на училище, два отсъствуваше. Учителят почна да го гълчи:

— Защо не идваш? Или играеш на челик с овчарчетата?

Калитко стоеше посрамено, загледан в земята.

— Чичо Калитин ме товари с работа — смънкваше нерешително той.

Учителят не признаваше оправданията му.

— Тръгнал си като на сватба! Къде ти са учебниците?

Калитко мълчеше. Накрая той обеща да си набави учебници, купи ги още на другия ден и с това се свърши.

Понякога чичо му, с лоши приказки за училището, го караше да забравя учението. Друг път свободният пастирски живот повече примамваше нашето овчарче и то нехаеше, че ще остане сляпо като белязаното си другарче. Мярваше се в училището от време на време само да се види с децата и да попита например: по какво се разпознават отровните гъби от неотровните.

Но имаше минути, когато душата му копнееше за класната стая. Той подпираше гръб на корубестия явор и жадно гледаше отдалече играта на учениците в училищния двор. А когато забиеше звънливата камбанка, която висеше на желязото пред входа на училището и свикваше децата в клас, сякаш игли пробождаха сърцето му.

Веднъж Калитко решително се обърна към чичо си:

— Чичо, искам да ида на школото.

— Я си гледай работата! — сърдито отвърна чичото. — За тебе ли е учението? Губи време е то, не ти трябва.

— Как губи време, чичо? Аз съм силен ученик — и учителят ще ти го каже!

— Знам аз какви ученици му трябват на този, къдравия, твой учител: той ще ви направи всички болшевици, цяло село го приказва!

— Това си е негова работа. Но аз, чичо, сляп ли да остана?

— Учените ще развалят света! — твърдо отсече чичото и не даде повече да се издума за училище.

Упорството на простия селянин бе твърдо като кремък. Никаква молба не можеше да го смекчи. Но и упорството на момчето не падаше по-долу. Когато след този разговор чичо Калитин тръгна за кръчмата, отдето винаги се връщаше по късен мрак и със завъртяна глава, Калитко изостави стадото в задния двор, който служеше за кошара и отиде в дъжда на училище.

Далекогледът

Като гъсеници плъзнаха хитлеристите вред из България. Нямаше селце или кътче, дето да не се разположиха като у дома си. Надойдоха и в Ягодово. Възрастни и хлапетии, ягодовчани вървяха по петите на опасните нашественици като след мечешко зрелище.

Учителят по естествознание неспирно, от човек на човек, скришом говореше против тях. У мислени, селяните си шепнеха:

— Да, и ушите ще ни изядат тези разбойници! — И тъжно поклащаха глави.

Една заран в Ягодово спря моторна кола, пълна с германски войници, с разни сечива, машини и инструменти. Това беше подвижна работилница за поправка на камионите, които идеха да свличат околните гори за нуждите на германската войска.

Хората взеха да ги мразят дълбоко и казваха:

— Много влачат, швабите им недни!

— Във войната им срещу Съветския съюз пада сума хитлеристка лей и не им стигат чамовите дъски за ковчези, затуй влачат.

— Дай боже! Помагваме и ние, щом е тъй.

— Да нападнат така подло Русия — такива имат ли ум?

— Такива за куршум плачат, братя!

Но децата си бяха деца. Всичко обръщаха на игра и развлечение. Случайните зрелища ги занимаваха повече, отколкото някаква още, неясна за тях омраза.

Калитко изведнъж напусна овцете си край гората и се лепна при работилницата-автомобил, обградена наоколо с дебело въже, привързано за забити в земята железни колове. Дълго прекарваше той там, като оставяше децата да пазят малкото му стадо. Той на бърза ръка се сприятели с германците и следните дни взе да подхвърля на овчарчетата по немски:

— Хабен зи арбайт? (Имате ли работа?) Щом нямате, чувайте овцете ми, пък аз ще ида при „гъсеницата“ Ото на приказка.

Но напоследък момчетата взеха да негодуват:

— Чувай си ги сам! — казваше Воспир.

— Ти много знаеш! — повтаряше едно и също белязаното овчарче.

А Калитко решително и самоуверено отвръщаше:

— Ех, момченца, ако баща ми не беше повлечен и смазан от каиша на фабричната трансмисия, аз щях да стана нещо, хей!

— Ставай каквото щеш, не ни е работа!

— Пак ще стана, хей! Думата ми помнете! Аз чета!…

После хукваше към реката при трите огромни явора, под чиито сенчести клони се бяха установили германците, следван винаги от своето вярно куче Селим.

Сред групата германци, надянали омазани комбинезони, кипеше трескава работа. Калитко заставаше встрани, облегнат на пъстрата яворова кора, и унесено следеше жилестите войнишки ръце, запретнати до лакти и изцапани от маслото на автомобилните части. Но най-много приковаваше вниманието му една кожена кутия, която караше да просветват искри в очите му.

— „Германски“ аз пак дойдох! — обаждаше се стеснително овчарчето.

Ото бързо схващаше желанието му, поклащаше глава и питаше на развален български език:

— Иска гледа?

— Иска, иска! — викаше Калитко, изпълнен с радост, и бързаше да грабне кожения калъф с чудния бинокъл.

— Гут.

— Дай тук, а аз тебе… мляко… бе-е-е! — Момчето се мъчеше да бъде разбрано: ще донесе на германеца пахарче овче мляко.

И цял обзет от нетърпение, Калитко поемаше предмета с двойните магически стъкълца, който имаше чудното свойство да скъсява разстоянията и вълшебно приближаваше предметите до човека.

За втори път му се случваше да гледа през него. Постави го на очите си, нагласи по указание на германеца фокуса и изведнаж, като по чудо, планината дойде под носа му. Калитко ахна от учудване:

— За малко да се блъсне в челото ми тази планина! — рече той.

— Гут? Добро? — попита младият Ото.

— Гут, я! — Чудо и половина. Имало, значи, и такива работи… — Но за да се не изложи с невежеството си, момчето побърза да се поправи: — Така си и знаех: хубаво нещо е. Да посегнеш и ще грабнеш торбичката си от явора на ливадата.

Ото не му отвърна. Не беше го разбрал. Той сложи отново черните очила, загледа работата си над оксижена и замълча. Мълчаха и всички останали войници, заети с тежка заварка на железата или с пукнатите автомобилни гуми.

Овчарчето не спираше:

— Аз съм гледал в училището магически фенер, ама това е по-интересно: нито една овца не би се загубила в гората, ако го имаш на шията си.

Калитко боязливо приближи германеца, бутна го по рамото и глухо произнесе:

— Ото, сега разбирам, че си добър германски. Моля ти се… искам гледа мама… позволяваш? — И той посочи близкия скат зад реката, дето искаше да иде и да погледне оттам фабриката на Морувов. Калитко отлично би видял как зад широко отворения фабричен прозорец майка му зачуква парче по парче каишките на хилядите налъми, които се фабрикуваха за германската войска.

— Може ли?

Младежът кимна с глава и пак се вдълбочи в пращящия оксижен.

— Гут?… Ти си добро човече, Ото! — заяви Калитко, като прекара ремъчката около врата си. Отдръпна се на пръсти, излезе из въжения обръч и стъпи на прашния път.

Като вихрушка полетя към гората, сякаш се опасяваше, че германецът всеки миг може да се разкае и да си вземе обратно бинокъла. Тичаше и викаше, колкото му глас държи, поставил длани около устата си:

— Гапи-и-и! Воспире-е-е! Радуилчо-о-о!…

Между това сърцето му замираше от нетърпение час по-скоро да погледне околовръст ягодовската котловина. Останалите овчарчета, привлечени от виковете му, търтиха по стръмнината. Щом ги зърна, Калитко закрещя отдалече:

— Назад! Не давам бинокъла! Германеца ще ме пребие… Сложи стъкълцата на очи и като отстъпваше пред нетърпеливо протегнатите ръце към бинокъла, говореше:

— Тъкмо работа за мене. Нито едно шиле няма да загубя.

Пастирчетата се натискаха и блъскаха, като всяко се надпреварваше да погледне първо. А Калитко все още не им отстъпваше, оглеждаше местността и продължаваше:

— Е-е, виждате ли там? С просто око сякаш пълзи буболечка. Ама като допреш стъкълцата, излиза, че е помакът Исмаил. Шиба с обелена лещакова пръчка задницата на магарето, натоварено с дърва. Не е ли чудно?

— А Мисисипи виждаш ли? — завистливо го подигра Агапи.

Калитко не му отвърна. И напук на него най-безгрижно започна да лъже:

— Ото обеща да ми го даде за едно шиле. Аз ще измоля чичо Калитин да го купим.

Скоро и децата се изредиха да гледат. После Калитко отново се върна при трите явора. Предаде бинокъла и тихо прошепна край рамото на германеца:

— Искам да поприказвам с тебе. Но няма да ме разбереш, да му се не видеше! — Овчарчето още повече сниши глас: — Цяла годинка бих ти шътал… за това нещо.

Калитко почука първо жълтата кожена кутия, сетне гърдите си.

— Да стане мое. Направи си сметката.

Ото почти не обръщаше внимание на развълнуваното момче и го гледаше тъпо и безсмислено.

— Едно шиле стига ли? — Калитко посочи с ръка от земята величината на шилето. — Бая голямко е и тлъстичко… бе-е-е! Ще има така около десетина оки.

Германецът пак мълчеше.

— Ами две?… Ще видим. Умирам да го имам. Но най-напреж ще хвана чичо… През това време ти си помисли хубавичко и не го продавай, нали? — Овчарчето завъртя глава.

Врътна глава и Ото.

Калитко загрижен се прибра при стадото си. Седна на тревата, прегърна колене и дълго мълча и въздиша.

Но неговата загриженост бързо се изпари, когато Воспир викна:

— Влакът!…

Както винаги, когато теснолинейният влак пропухтяваше откъм прохода на ягодовската котловина, така и сега Калитко трескаво рипна и увлече до едно овчарчетата нататък. Прецапаха реката с крака, обути в цървулки от свинска кожа, и стигнаха под стръмния насип на линията, като всички дружно размятаха каскетчета и продрано ревяха на пътниците:

— Хей, чичо, хвърли вестник, бе!

— С картинки, чичо!

— Да научим и ние нещо за света бе, чичо!

Влакът профуча край пастирчетата, от прозорците на вагоните се подадоха за кратко време сръчни ръце и хвърлиха по някой и друг вестник. Сетне всичко заглъхна в първоначалната ягодовска тишина, нарушавана едва-едва от звънците на стадата. Влакът с непознатите лица по прозорците бързо изчезна пред детските очи като моливна рисунка, набързо изличена с гума. Останаха само миризмата на масления пушек и кълбетата дим от изчезналия локомотив, които бавно се топяха високо над ягодовското корито.

Овчарчетата се върнаха при корубестия явор, насядаха на колело върху зелената морава и зяпнали заслушаха това, което Калитко им четеше и обясняваше. Например, ако се говореше за Нордкап, той веднага поясняваше: Нордкап значи „Северен полюс“, който се намира в най-северната точка на Европа, в Северна Норвегия.

Домашно упражнение

В класната стая владееше гробна тишина. Учителят, поставил ръце на гръб, бавно се разхождаше пред черната дъска. В лявата си ръка държеше някаква тетрадка, свита на тръба.

Калитко веднаж бе потропал на вратата отвън, искайки разрешение да влезе, втори път, почти зад гърба на преподавателя по естествознание, каза „добър ден“, но никой не го чу и не му отговори. Класният наставник престорено мълчеше. А децата седяха чинно по местата си и скришом се подсмиваха. Нищо повече.

„Посрещат ме като чужд“ — помисли Калитко и му стана безкрайно мъчно.

Той стоеше като на тръни. Отдръпна се. Искаше да си тръгне. Но веднага размисли, че ще стори нещо лошо, нещо, което би обидило учителя, затова се спря, облегна гръб на вратата и се ослуша.

Говореше се за някакво домашно упражнение, зададено на класа от учителката по български език. И една от ученичките бе помолила учителя да провери дали домашното й е написано задоволително.

Учителят застана посред класната стая, разтвори тетрадката и зачете:

— Вчера се събудих рано. Беше неделя. Измих се, облякох празничните си дрехи и тръгнах на черква. Вън, на двора у нас, татко впрягаше колата, за да иде в гората за трупи. „Сбогом, татко — му казах аз. — Желая ти добър път!“ Сетне отидох на черква, запалих свещица и богомолно скръстих ръце… Преди да пусне черквата, старият свещеник държа слово: „Чеда, обичайте бога, покорявайте се на неговата воля и заповеди, за да ви избави от пъкъла…“

Учителят свърши четенето и горчиво се усмихна.

Момичето, чието домашно беше в ръцете му, нетърпеливо попита:

— Харесва ли ви, господин учителю?

Учителят пак закрачи напред-назад, без да спре поглед на момчето при вратата. Крачеше и говореше:

— Хубаво, много хубаво. Като описание е чудесно, но съдържанието не отговаря на истината. — Той застана на място и продължи, като ясно отсичаше думите: — Ето що, момиче: ако аз бях на твое място, бих написал такова домашно:

„Вчера се събудих рано. Беше неделя. Измих се, облякох новите си дрешки и тръгнах у Минкини, за да почетем някоя хубава книжка. На двора татко стягаше колата. «Татко, ще те пуснат ли в гората?» — попитах аз. А той отговори: «Време е, дете, да пущат. Трици ли ще ядем? Пък и де са триците? Борови дървета колкото щеш, но ядат ли се шишарки? Да не сме катерици?…» Разбрах, че беше много ядосан на тия, които завардват пътищата и карат бащите ни да седят без работа. «Сетне баща ми подкара воловете към планината. Но при полицейската застава го спряха:» «Назад! Не признаваш ли наредбите?» — «А вие не признавате ли, че децата ми гладуват?» — кипна татко и им наговори лоши думи. Тогава двамата стражари го грабнаха, заблъскаха и поведоха към общината. Два дни прекара той арестуван, а когато се върна в къщи, видях по лицето му, че беше много тъжен и отчаян…“

— Много биха татко ми, господин учителю! — внезапно викна едно момиченце от задните редове и заплака.

Размърдаха се и други. Куп ръце се подадоха над главите в класа — искаха позволение да кажат нещо.

— Шт! — строго рече учителят. — Мирувайте, деца! Какво е това? Нима искате да ни чуят жандарите!…

Учителят разбра, че бе засегнал болното място на някои деца. Той тъкмо това целеше: учениците му да помнят как властта се отнася с бедните селяни. Все тъй навъсен и строг, той рязко се извърна и викна под носа на момчето, подпряно на вратата:

— Калитко Кулин, ти пак идваш нередовно. Защо тъй?

Овчарчето не посмя да се оправдава както преди. То стоеше с наведени очи, посрамено пред целия клас.

Защо не съм голям…

Беше дъжделив пролетен ден. Мъглата плътно нахлуваше откъм прохода на планината и остро щипеше. Тоя ден не изкараха стадата на паша. Калитко нахрани овцете и изхвърли от кошарата купчината тор. После сгърна ръце и се замисли какво още му оставаше. Нищо. И той реши да излезе, да потърси учителя и го помоли за прошка. Нахокването му тежеше като воденичен камък и при спомена за това сърцето му болно се свиваше. Ако класният му прости, тогава той ще го запита защо славеите не хвъркат на ята като гълъбите?

И тръгна.

Когато стигна на площада, той съгледа един покрит автомобил, но не му обърна внимание. Малко ли автомобили пристигаха всекидневно в Ягодово? От тях слизаха мрачни мъже е гумени мушами и качулки, под които дебнеха страшни, отмъстителни очи; вмъкваха се в селските къщи с кални ботуши, с шмайзери и нагани и търсеха, ровеха, отвличаха селяните и ги пращаха неизвестно где из далечните глухи кътища на България.

Властта се боеше от последиците на своето сляпо управление и чрез арестуването на по-будните български граждани гледаше да предварди избухването на накипелия народен гняв.

Свечеряваше се. Дъждът бе попрестанал. Селските младежи и девойки току-що излизаха на разходка към езерото. Но селото все още глъхнеше в мълчание.

Изведнаж Калитко дочу заплашителен човешки вик. Напрегна очи. От дъното на улицата, откъм училището, идеха четирима души. Тримата бяха с пушки и пистолети, а пред тях вървеше учителят… Ръцете му бяха оковани в някакви железца. Двамата стражари и цивилният агент ядно го блъскаха с приклади по плещите.

На пътя се изсипа рояк деца, които вкупом завикаха:

— Защо ни биете учителя? Пуснете добрия ни учител!

Единият от стражарите откачи бича от бедрото си, спусна се върху малките и почна безмилостно да ги шиба по главите.

— Как не ви е срам, джелати! — викна учителят. — Бият ли се малки деца?!

Вместо отговор нови приклади затуптяха по гърба му. Той се люшкаше, замаян от ударите, задържаше се с рамо за крайпътните акации, за да не падне; и се мъчеше да запази с вързани ръце главата си.

— Млъкни, разбойнико! Ти учиш селяните да мразят и да се противят на властта, а децата — да не почитат царя! Душичката ти ще вземем!…

Народът се трупаше по пътните врати, по прозорци и балкони. Някои изскочиха и на площада. Всички бяха с изплашени лица, като стадо дивеч, сред което са се вмъквали вълци.

Като гледаше страшната картина с окървавения учител, Калитко безпомощно скърцаше със зъби, а здраво стиснатите му юмруци се изпотиха от напрежение.

— Защо не съм голям! Защо не съм голям!… — шепнеше си той и с безсилна злоба вървеше след арестувания. Гърлото му се давеше с горчиви сълзи.

Той също получи няколко удара, по лицето му остана червена следа от камшика, но овчарчето сякаш не усещаше друга болка, освен болката за учителя си.

От общината изскочиха група цивилни. Грабнаха арестувания и насила го поведоха към затворената кола. Учителят се запъна, разблъска с рамена полицаите, извърна се и викна на народа:

— Довиждане, другари селяни! Това е последното средство на кървавия фашизъм: да арестува и убива работниците и селяните, които въстават против побеснелите хитлеристи! Но не падайте духом! Скоро ще се видим… Червената армия…

Полицейският старши бързо се метна на врата му, едва не го задуши, и думите замряха недоизказани в устата на учителя.

Селяните тъжно поклащаха глави. „Скоро ще се видим…“ Не, те бяха недоверчиви: паднеш ли веднаж в ръцете на полицията, трудно се връщаш назад. Така мислеха ягодовчани за учителя, известен на мало и голямо като комунист.

Само Калитко вярваше. Той се промъкна напред през групата стражари, хвана учителя за дрехата и проплака:

— Господин учителю, прощавай! Ние пак ще се…

Парливи сълзи спряха на гърлото му. Той ги преглътна, готов отново да продължи. Но един нов удар го шибна, камшикът се уви около лицето му и момчето се просна по гръб върху калната земя, изгубило съзнание.

Децата и жените с писък се разбягаха по площада. А учителят викаше през рамо:

— Калитко, бъди мъж! Не проявявай слабост пред палачите! Срамота е да плачеш!

В същия миг той бе тласнат в автомобила. Бързо заключиха вратата след него. Но и оттам гласът му продължаваше да гърми:

— Довиждане, Калитко! Довиждане, мои деца и другари!

Свестиха момчето с вода и то се завърна дома тъжно и разбито. То плачеше скришом и обмисляше в самотата как може да помогне на добрия учител. И реши да си купи оръжие — един стар войнишки нож; искаше да се снабди и с револвер — не му стигаха парите. Но какво можеше да направи самичко? Само дето изяде от чичо си няколко плесници повече, след което работата се забрави.

Но Калитко не забравяше. Всеки ден събираше овчарчетата и им разказваше новини: учителят бил сполучил да избяга с неколцина другари от затвора и хванал ягодовския балкан.

— Сега той не учи децата на естествознание и география — разказваше овчарчето. — Неговите уроци не са нито за тропиците, нито за Северния полюс. Той учи сега народа как да се опази от хитлеристките изедници. Цяла годинка вече кръстосва Родопите, зиме и лете. Ходи от село на село и учи селяните да не дават на германските поробители жито, вълна, яйца, масло, месо. Само така ще се помогне на България. Селата го крият и пазят, защото той работи за доброто на всички българи. А момите по тлаки и седенки тайно пеят песни за него…

Калитко знаеше и друго: заради своите убеждения учителят плащаше скъпо и прескъпо: арестуваха жена му и я пратиха заедно с двете му деца в концентрационен лагер. А малко по-късно запалиха и изгориха къщата му на горния край на селото.

Мълчаливото овчарче

Между малките имаше и друго едно момче, също на четиринадесет години, което се държеше особено. То беше по-бедно и окъсано от останалите пастирчета, винаги мълчеше и никога нищо не бе разказало под корубестия явор. Някога в училището седеше на един чин с Калитко. Казваше се Радуил.

Тримата — Радуил, Агапи и Калитко — бяха почти на една възраст. Само че първите двама бяха по-едри и кокалести. Особено Радуил, както вървеше на ръст, щеше да стане цяла скала.

Той също беше главено овчарче. Кръгло сираче от пелени, дядо му го беше изгледал със сурово кравешко мляко. Изпърво ходеше подир селските говеда заедно със стареца — дядо Радуил говедаря, а сетне стана ратай на селския богаташ Денко Шилето. И нали беше самотно и затворено, не обичаше да се шегува. Господарят му често го биеше, затова може би момчето седеше малко като залутано и не проявяваше голямо желание към игрите.

Освен това Радуил бе усвоил навика често-често да премигва и туй стана причина пастирчетата да го кръстят „Мигача“. Но неговото упорито мълчание много дразнеше момчетата и те постоянно го сърдеха.

— Какво мълчиш като бъкел? — питаше Агапи.

— Мълчи като турско гробище — добавяше друго.

А Калитко го хващаше за рамената, разтърсваше го и викаше в лицето му:

— Продумай и ти нещичко, дърво такова!

Мигача обидено отвръщаше:

— Такъв ме е майка родила.

— Бостанско плашило!

— От тебе човек не става…

Макар да се чувствуваше дълбоко оскърбен, Радуил мълчаливо понасяше обидите. И не се сърдеше другиму освен на себе си, задето не приличаше на другите деца. Те бяха всякога весели, а той седеше студен като камък и с това ядосваше пастирчетата. Никой обаче не го питаше, нито знаеше какво има на сърцето си: колко много страдаше в своята самота и какви планове кроеше. Макар да беше наплашен и затъпял от побоищата на господаря си, той живееше свой мъничък вътрешен живот, който светеше като слънце. И като не можеше да разкаже за тоя живот, мълчаливото овчарче често потъваше в гората и оттам надуваше кавала си, напоследък винаги с една и съща песен, нагласена от селските моми и подявки:

Горо ле, горо зелена,

година вече ще стане —

по тебе ходят шумкари.

Година вече ще стане,

няма го Верен да доде,

булчето да си обиди,

децата да си повиди…

Верен през гора вървеше

със отбор млади четници,

със карабини, шмайзери,

и тихо той им говори:

— Чето ле, чето юнашка,

който те, чето, нахрани,

слънцето ще го поздрави.

Ако те, чето, предадат,

слънцето ще да угасне…

Забелязваше се и друго нещо. Напоследък момчето все по-често отиваше при дядо си, на срещния скат на планината, дето пасеше селската черда. А оттам се връщаше още по-мълчаливо и дваж по-неспокойно шареха очите му, загледани нейде далеч в планинските масиви.

Изведнаж се пръсна новината, че партизаните нападнали мандрата на един селски богаташ от село Гъбово. Задигнали маслото, кашкавала и сиренето и го раздали на тамошното гладно население. Както Ягодово, така и пастирчетата посрещнаха събитието с голямо облекчение и радост, но мълчаливо и безшумно. Между това се съчиняваха чудни легенди около обира. Водачът на партизаните се явил сред гъбовци на ален жребец със сърмени юзди, в червена риза и шмайзер с позлатена дръжка. На пояса му висяла сребърна сабя. Зенгиите под краката му звънели при всяка стъпка на коня, който гордо пръхтял, а камъните под копитата му изпускали искри. Разбира се, и този път на първо място Калитко съчиняваше повече от всички.

— Ти със стъкълцата ли видя зенгиите му? — попита трътлестото, като показа ситните си зъбки.

Автомобилът-работилница отдавна бе изчезнал от селото и въпросът на овчарчето беше съвсем излишен. Но Калитко замълча: не му бяха твърде по сърце разправиите с неграмотното овчарче. Ала не се стесняваше да напада слабодушните, затова, като хвалеше партизаните, той и сега не пропусна да нарани сърцето на Радуил.

— Видял ли е този хубостник! — рече внезапно, като хвърли поглед към него.

Пак го обидиха, пак му прикачиха неприятно име. Радуил не изтърпя. Горчилката проникна дълбоко в душата му. Скочи на крака, грабна торбичката си от клона на явора и я преметна през рамо; сетне сърдито удари тоягата си, която потъна дълбоко в земята, и пламнало заяви:

— Ще видите какъв хубостник съм аз!…

Децата прихнаха в смях. Заканата му ги развесели, защото бяха недоверчиви до едно. Калитко рече:

— Пфу! Плъшок! На това отгоре и заплашва! Не те ли знам, че си страхлив като плъх?

Мигача отмина на другата страна на дървото, сви се на кълбо и защура неспокоен поглед в далечните родопски върхове.

На другия ден беше неделя. Църквата бе още празна и глуха. Свещеникът се яви при клисаря и запъхтяно заговори:

— Бий камбаната! Бий силно като на пожар! Селото е пълно с войска. Всички селяни да излязат на мегдана!… — говореше задъхано той. Сетне хвана полата на расото си и хукна към общината, дето чакаха кметът и други селски богаташи.

Още не беше се хубаво разсъмнало, когато камбаната заби тревожно. Хората наскачаха от топлите си легла. Притичаха и надвишаха по прозорците.

— Какво има пак? — питаха от разни страни. — Партизаните идат! Селото ще запалят!

— В балкана са слезли руснаци-парашутисти! Галиба работата ще избие на горещо…

Така говореха изплашено едни, а други, на съвестта на които не лежаха никакви грехове и съмнения, тайно си шепнеха между четири очи:

— Пак побесняха тези глезени офицерчета!

— Лошо ще патим! В село Велево е надошла войска жандармеристи, някаква си ловна рота. Дете в майка ще разплачат!…

Камбаната продължаваше да бие тревожно. Населението на Ягодово за кратко време се изля на мегдана и задръсти открай до край улиците около общината. Овчарчетата също дойдоха. Бяха им забранили да изкарват стадата на паша.

— Бие за Мигача — пошегува се Калитко. — Отрано селото е завардено от жандармерията, знае ли той? Всички додоха, само него го няма!

Пастирчетата се раздвижиха. Народ колкото щеш — изплашени, с немити лица, — но мълчаливото овчарче не се виждаше. Може би Денко Шилето го бе задържал по работа дома си. Но другарите му, като не знаеха причината и се бяха възгордели, че са на предно място сред това сборище, храбро се шегуваха:

— Къде е Мигача, да го видим?

— Стиска ли му да излезе?

— Ех, че има да, му се смеем!

От кръчмата изнесоха маса. Сложиха я посред градинката на площада. На масата скочи дребничък мъж в мушама и с лъснати ботуши. Той носеше на главата си офицерска фуражка и имаше дребно лице като на невестулка. Щом се покачи, взе да крещи над главите на селяните. Приканваше горяните да бъдат в услуга на властта, и да издават партизаните, които добре се бяха разпоредили с мандрата. Да издават и техните помагачи, които ги снабдяваха с храна. Иначе — заканваше се този военен — щял да заповяда да подпалят и изгорят до основи Ягодово.

Тълпата плътно се притискаше по градинските стоборки отвън. Ягодовци смълчано слушаха заканите, тайно се поглеждаха и в очите на някои се четеше: „Много ти се иска на тебе, господинчо!“

Накрая офицерът покани всички, които имат скрито оръжие, веднага да го представят в общината. Селяните пак мълчаха. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе.

Изведнаж тълпата се разклати насам-натам като внезапно люшнало се море: правеше път на един дебел селянин. Той беше гологлав, с побелели коси. Излезе напред и с малко заекващ и несигурен глас заговори:

— Господин офицерин, аз имах ловджийска пушка, пък тази нощ ми я грабнали.

— Кой ти я грабна? Я кажи! — отсече твърдо офицерът.

Селянинът сърдито рече:

— Чирака, кой друг?!

— Къде е отишъл твоят чирак?

— При шумкарите, то се знае! Къде другаде? Тази нощ натоварил магарето с две дисаги брашно, обрал всичкия хляб от къщи, дигнал чифтето ми и офейкал! Нали по мръкнало го бих, задето Марушка се върна със строшен крак от пасището? Затуй, види се, е искал да ми навреди.

Овчарчетата, които досега слушаха изопнати като струни, изведнаж дълбоко въздъхнаха. Калитко викна:

— Мигача избягал!

Избухна смях. Трътлестото радостно потриваше ръце и бъбреше:

— Брей, гледай ти! Хич да му се не надяваш на тоя Мигач!

Ягодовци си зашепнаха. Офицерът викна нещо. Народът бързо утихна. Но вътрешно беше доволен, че работата отиваше на хубаво, щом и децата вече хващаха гората.

Агапи дръпна Калитко за ръкава и рече:

— Той на мене го каза: „Може ли да се скрие торба брашно в стърготините?“ Така ме попита един ден, а аз да се не сетя! — чукна се по главата белязаното.

Калитко не слушаше. Погледът му бе отправен нататък, дето група войници бързо се събра край един от началниците си.

Пуснаха потеря след избягалото овчарче. Но привечер тя се върна само с магарето на селския богаташ, без да попадне на следите на Радуил.

Денко Шилето извади от пояса си син пешкир с червени кенари и забърса потното си чело. Овчарчетата не гъкнаха повече. Срамежливо се споглеждаха и мигаха като виновни. Мълчаливият му другар хубавичко ги беше засрамил. Гапи тръгна към речния бряг да се порови из стърготините. А Калитко, който беше твърде недоволен от станалото, цял ден не продума нищичко друго, а току въздишаше:

— Ах, Мигач, Мигач, защо не ми се обади?…

Пожар

До вечерта на същия ден въведоха нов полицейски час. Разлепиха обявление:

„Който се хване по улиците след мръкнало, патрулът ще му стреля без предупреждение.“

По-долу в обявлението се казваше: „Забранява се на горяните да отиват в гората за подвоз на трупи.“

Селото беше изправено пред страшната опасност дълго да гладува: препитанието на ягодовчани бе от работа в гората.

Хората взеха да негодуват. Бягството при партизаните, дето нямаше жандармерия и полиция, се рисуваше в съзнанието им като сигурно спасение.

Пукотът на камионетките, пренасящи войска от Ягодово до Велево и обратно, не стихваше. Не минаваше час-два и тишината отново биваше нарушавана от чести гърмежи и зловещи провиквания из дълбоката гора.

— Е-е-еей! У-у-у!

Нощните въоръжени патрули кръстосваха улиците с най-строга поръка — да стрелят на месо. Те бяха образувани главно от бедни селяни и помаци, които трябваше да пазят живота и имота на ягодовските господари. Последните също бяха нащрек през ясните пролетни нощи, спяха облечени — с чифте, карабина или наган под възглавницата, — но все пак те бяха дома си, доволно сити, когато беднотията, поради запращението на обявата, крачеше в нощта зъзнеща и гладна. Затуй не малко младежи от патрулите бягаха през нощите ведно с оръжието си при партизаните и ягодовският отред постоянно растеше.

— Не щем да пазим тлъстите им кореми — с полушепот повтаряха те, задигаха каквото можеше да ползува партизаните и бягаха.

По-малко смелите тихичко споделяха радостта си от тия бягства и казваха:

— Ако върви все така и до нас ще дойде ред да хванем балкана.

Те не си гледаха много-много работата, нито зачитаха поръките, които им даваше кметът. Но войската беше опасна.

Рано в понеделник, преди да се зазори, ненадейно екнаха чести пушечни залпове. Ягодово отново настръхна от викове и стражарски свирки.

— Хе-ееей! У-у-у! Пфю-юй!…

Господарите, ведно с кмета, фабриканта Морунов и Денко Шилето, бързо изскочиха на мегдана, запасали патрондаши и с оръжие в ръка. Бояха се да не са слезли партизани от планината.

Откъм горния край на селото над къщите се извиваше и кълбеше огнено зарево. Гореше някаква сграда. Искрите летяха на снопове в тъмнината, кучетата бясно лаеха, говедата ревяха из оборите. Всичко се сливаше в един неразбираем тътен, шум и гърмежи.

Гореше къщата на Калитковия учител — командира на ягодовския партизански отред. Запалиха я „ловните“ за отмъщение, в отплата на ограбената мандра. Но властта пръсна слух, че уж самият учител слязъл в село, за да навести своите близки, и се укрил в нея. С тая лъжа се оправдаваше извършеният палеж. Ала никой не повярва на измислицата. Семейството на учителя отдавна беше прогонено от Ягодово, а покъщнината малко преди пожара бе разграбена и поделена между полицаите.

Малката къща изгоря до основи.

Дядо Айдамусеневидеше

Старият седемдесетгодишен говедар, дядото на Мигача, също не изкара говедата на паша. Те трябваше да останат „до второ разпореждане“ из селските обори. Властта се боеше, че партизаните, в случай на нужда, могат да прибягнат до селските крави и телици. Всичко се пресмяташе, щото партизаните да останат без храна и да измрат от глад.

Старецът потъмня от скръб, задето го лишаваха от свободата му; спря край реката под трите явора, дето някога бе се установила работилницата-автомобил, разпъна своята парцалива шатричка и легна на голата земя. Зиме той спеше из разни обори и напуснати фабрични пристройки, а лете — под своята олисяла черга, на открито. Сивото му магаренце пасеше край храстите до самия бряг и дядо Радуил често се разправяше с него.

— Таласъмчо, ай да му се не видеше! Момчето ми избяга, и туй то!

Самодоволна усмивка откриваше все още здравите му зъби между побелелите, безкръвни устни.

— Тъй, Таласъмчо. Но кой го прати при момчетата в гората? Кой?

Таласъмчо бавно прищипваше сочната трева и философски мълчеше.

— Аз, Таласъмчо, аз!… — тупна се старецът с костеливи пръсти и пак се ухили.

Сетне говедарят започна дълго и безразсъдно да се смее. Смееше се като луд, за да прогони мъката, легнала на гърдите му. Цели петдесет години не бе се заседявал дълго в селото, бягаше далеч от хората. „Селото ми пие акъла и парата“ — казваше той и отбягваше всяка дружба.

Овчарчетата бързо го подушиха и дойдоха при яворите.

— Дядо Радуилчо, внука ти избяга, а?

— Ай да му се не видеше! — Старецът поклати побеляла глава и задърпа редките си мустаци, които висяха над устата му като гребен от овнешки рог.

— Ама сгащат ли го, спукана му е работата!

— Ай да му се не видеше!

Старецът почти не проговаряше друго освен това вечно и неизменно „ай да му се не видеше“. Усамотен половин век в дебрите на планината, той сякаш бе забравил човешкия език; може би дори му беше станал излишен: нали не приказваше другиму освен на своите бици, крави и телици?

Родеше ли се теленце, той казваше: „Ай да му се не видеше!“ Смок ли се увиеше около краката на крава и смучеше топлото мляко от вимето на подплашеното животно, преди да претрепе влечугото с тоягата си, пак повтаряше: „Ай да му се не видеше!“ Оставаше ли гладен, той поръчваше на внука си: „Донеси ми хляб и пахарче извара, ай да му се не видеше!“

Затуй децата на горяните на шега го бяха кръстили „дядо Айдамусеневидеше“.

Но когато офицерът го разпитваше в общината, той открито заприказва:

— За Радуилча ли, кайш? Воля му — избягал. Де ще го спреш? Всички млади бягат, избяга и моя Радуилчо. Галиба не го е сторил от добро, види се. Де ще разбереш, ай да му се не видеше!…

Като се повъртяха малко около него, овчарчетата, безработни сега, притичаха към брега. Запретнаха крачоли и нагазиха до колене в реката. Взеха да се гонят и плискат със студена вода.

Говедарят ги гледаше с безразличен поглед и чувствуваше дълбоко, че на гърдите му пада тежък камък. Всеки миг мъката му за гората ставаше по-мъчителна и нетърпима.

„Не мога изтрая и ще пукна до утрето, ако не ме пуснат с чердата“ — мислеше си той.

Тръгна към общината. Искаше да моли. Но като се сети за избягалия внук, подплашено се върна от сред път и се сви под шатричката си.

Треска ме тресе, сън ме не лови

Калитко бе забъркан като в мъгла. Не знаеше нито за дядо Айдамусеневидеше, нито за обявлението. След като народът се разотиде от мегдана, момчето тръгна без посока из селото. И то като стареца беше угнетено и нещо тежеше на душата му. Пред очите му тъмнееше и свят му се виеше. Сякаш го бяха били, били. За втори път изпитваше това: веднаж при арестуването на учителя, втори път сега. Времето минаваше, а той не се прибра за ядене и се дразнеше от най-малкото нещо.

Отиде на гарата, заприказва със стрелочника, с когото имаха сметки за мляко, и му рече:

— За петнайсет дни се набраха. Не давай парите другиму.

Стрелочникът обеща.

Калитко неусетно се намери при езерото. Тук беше тихо и почти безлюдно. Летовниците идеха по-късно, след Петровден. Вместо летовници сега в Ягодово често се срещаха евакуирани граждани, избягали от бомбардировките в столицата. Някои от тях седяха пред чашка вино в лятното казино-кръчма. Калитко се упъти към съдържателя и му прошепна:

— Приготви ми за утрето сметката. Може ли?

Кръчмарят добродушно се усмихна.

— Може, щом е за Калитко Кулин.

Бащата на овчарчето беше починал и селяните го наричаха по името на майка му.

— Да ти ги наброя още сега?

— Не! Утре — решително възрази Калитко и бързо напусна заведението.

Той не знаеше какво иска и защо въобще му бяха сметките, които по право принадлежаха на чичо му. Всичко в главата му се трупаше и объркваше като насън. Историята на Мигача уплиташе с невидими нишки душата му и го задушаваше.

Тръгна към фабриката на Морунов. Край самите фабрични сгради, върху стръмния бряг на ската, имаше дълга постройка, която служеше за жилища на работнически семейства. Той се покатери по изкопаните каменни стъпала и влезе в двора. Купчина деца го посрещнаха и завикаха:

— Майка ти ни донесе млякото! Майка ти ни донесе млякото!

Наизлязоха работници с жените си.

— Дадохте ли пари? — попита момчето.

Хората поклатиха глави: не.

— Тогава утре ще мина да ги взема.

Калитко замислено си тръгна обратно. Слезе край реката. И макар да се намираше близо до къщи, не си отиде дома. Застана край купищата дървени стърготини и безпомощно се загледа пред себе си. Сетне дигна една летва от брега и почна да рови из пирамидите:

— За тук е говорил Мигача на Трътлето.

Скоро се опомни, че върши нещо детинско и глупаво. Отдръпна се, замахна и запрати летвата в бистрите води на реката. Летвата заплава по течението бавно и несигурно, като краищата й всекиминутно меняха посоката си. Плаваше и оставяше край себе си две бели ивици от стърготините, полепени по нея. Момчето не откъсна очи от летвата, докато тя не се изгуби напълно от погледа му.

— Мигач, защо не ми се обади? — неочаквано прошепна Калитко и с мъка преглътна наситения с миризмата на борова смола въздух.

Върна се по обратния път. Бързаше, без да се пита къде отива. Мина край езерото, излезе на моста на реката, отиде пак на гарата, а оттам се запъти към селото; сетне обратно към реката. Потули се до един камък край брега и загледа далечните вериги на планината, които се къпеха в млечна пролетна мъгла.

Внезапно си спомни за стадото и трепна. Беше забравил за него. Овцете го чакаха гладни и ненапоени. По-рано той се грижеше повече за тях, а сега стана разсеян, забравяше дълга си и безпокойно поглеждаше към гората, отдето бе минал Радуил с магарето на Денко Шилето.

Побягна към къщи. Мина в двора зад новата къща, дето беше кошарата. Щом го усетиха, овцете заблеяха и вкупом се юрнаха към него. Виторогият овен Ганчо дойде и помириса ръката му, като го гледаше с покорно-кротки очи.

Момчето тежко въздъхна:

— Ганчо, Ганчо… — задавено рече то. — Мъка ми е, Ганчо…

Прегърна животното, погали го и го целуна по влажната муцуна.

Селим радостно махаше опашка и също се галеше в краката му, защото и той беше гладен. Овчарчето го прегърна през шията и произнесе скръбно:

— Селиме, Мигача избяга! Кой се е надявал!…

Животните нищо не разбираха. А Калитко имаше нужда да поговори с някого. С майка си не можеше, тя беше плаха и нерешителна жена. Постоянно идваше на пасбището и го съветваше да се пази от шумкарите. Те можеха всеки миг да примамят едничкото й чедо.

Откара стадото на реката, напои го и се върна да го нахрани. Когато привърши работата си, той се прибра в къщи. Беше заприличал на болник.

— Какво ти е, синко? — попита угрижено майка му, като пипна челото му.

— Постели ми да легна, мале, не питай!

— Кажи, Калитко.

— Ще мине, мале, остави се!

Той легна в парцаливите черги на пода, застлан с оръфана рогозка, почна да се върти и пъшка, сякаш наистина беше болен. Не можеше да понесе, че други са го изпреварили. Да се примири с тайното бягство на Мигача.

Майка му до късна нощ пристъпяше към него и чакаше да чуе какво го мъчи, но той ревниво пазеше тайната на сърцето си и току отвръщаше:

— Остави ме, мале. Треска ме тресе, сън ме не хваща!

Два дни се въртя Калитко в леглото. Но тръгнеше ли майка му на работа, той бързо рипваше, лепваше чело на ниското прозорче на стаичката и гледаше неопределено към гората. Мъглите на парцали се точеха по гърба на планината и се въртяха из влажния въздух. Колко примамливи бяха те! Тях никой не можеше да постави под запрещение и бяха свободни като орлите, които се виеха над скалите, наречени Орлов връх. Свободни са и партизаните — блазе им! Какво оставаше на овчарчето да прави?…

Два дни мисли и размисля Калитко. Той кроеше нещо сериозно. Не на шега бе тръгнал да събира сметките на чичо си.

Арест

На третия ден Калитко преживя нова неприятност, която препълни чашата на търпението му.

Тоя път той беше сам под корубестия явор сред полегатата поляна, а овцете пасяха край него. Момчето лежеше на сянка и четеше някаква интересна книжка.

Изведнаж из гората изскочиха и се заспускаха през пасбището шишкавият полицейски старши и двамата стражари от село. Калитко видя стражарите още отдалече, но той не се боеше от тях: какво ще му сторят, когато никому не прави лошо, а мирничко си чете на сянка? По-рано старшията го беше ударил с бича си, но тогава Калитко сам си купи тоя бой, като се застъпваше за арестувания учител. А сега нека си вървят по пътя и толкова!

Опасният старши приближи до него и го срита с върха на ботуша си.

— Ти защо пасеш овцете тъдява? Да се срещаш с партизаните, нали? — рече сърдито той.

Момчето го гледаше слисано, без да отговори.

— Ставай! — изрева старшията и без да чака, изви върху гърба му един страшен удар с бича, който той винаги носеше със себе си, окачен на каишка за китката на ръката му.

На Калитко му притъмня пред очите от болка. Той рипна на крака и се озъби:

— Не бий, не бий, зер… не си ме хранил, та да ме биеш, знаеш ли!

— Да се арестува! Грабнете го! — заповяда побойникът на своите хора и те подкараха овчарчето пред себе си.

Шишкото тежко пъхтеше в пладнешката жега след арестуваното момче, като питаше и разпитваше:

— Ти ли си ба̀ша на чобанчетата? Ти! Но ще ти дам да разбереш кому отвръщаш! Ти си знаел за бягството на Радуил, а не дойде да ми обадиш. Главичката ти ще взема, дето подкокоросваш момчетата да бягат при шумкарите!…

— Кога ще бягаш и ти? — намеси се и един от стражарите.

— Аз няма да бягам.

— Лъжеш! Но ако те хванем, мисли му тогава! — рече третият стражар.

Калитко прекара нощта в ареста. На заранта старшията пак започна да го бие — да каже знаел ли е за бягството на Мигача.

Когато го пуснаха, чичо Калитин нахока Калитко, задето си бил позволил да отвръща и възразява на старшията.

— Хак ти е! — рече той — Аз като си седя мирен, мене защо не арестуват?

След тоя безпричинен арест Калитко още повече намрази фашистките властници и техните сътрудници. Желанието му за бягство се засили. Ако останеше в село, стражарите пак щяха да го преследват, гонят и бият за нищо и никакво. И с други хора от селото ставаше това.

Прах на тъпан не седи

Трак-трак! Трак-трак!

Късичката Кула зачукваше каишки върху германските налъми. Чукаше налъми цяло отделение момичета и слепешком ги захвърляха по средата на пода. Купът от налъми постоянно растеше, като закриваше жените от останалите фабрични работници.

Трак-трак! Трак-трак!

Кула се провикна:

— Стражарите изплашиха моя Калитко.

— Викни дядо Радуил. Той знае билки, дано му помогне — обади се една работничка.

— Изпроси си час отпуска, и тичай.

— Така ще сторя, сестро.

Майката се запъти към къщи. Момчето й продължаваше да пъшка под чергата.

— Да викам ли дядо Радуилча? — рече тя.

Всичко освен мисълта за гората, дето сега Мигача щеташе на свобода, беше безразлично за Калитко. И той студено отвърна:

— Викай го, мале. — А след кратко мълчание добави: — Нека дойде. Искам да пратя поздрав на Радуилча. Лошо го нападнах аз.

Не бяха се надумали още и мандалото на вратата издрънча. На прага се подаде говедарят. Вмъкна се в прихлупената стаичка, седна тежко на миндера.

— Из един път остарях, Куло. Ай да му се не видеше! — изпъшка старецът.

— Остаряваме, я, дядо Радуилчо.

— До вчера не беше тъй. Ще се мре, и туй то!

— ’Гато ни доде времето, се в земята ще се гътнем.

— ’Гато се гътна, ти ела да прибереш Таласъмча. Харизвам ти го! На тебе казвам.

— Ти си дръж Таласъмча, това пък казвам аз.

Старецът мрачно поклати глава. Калитко бе спрял пламтящи очи в него и чакаше да отвори дума за внука си. Майката замълча и почна да рови огнището, да стъкне огън за кафе от ръж.

Дядо Айдамусеневидеше изведнаж посегна към момчето. Притегли го за ръка към себе си и глухо проговори:

— Момчетата мрат в планината. Ти за кога чакаш? Прах на тъпан не седи.

Калитко трепна и трескаво отвърна:

— Тъй ли? Радуилчо ли ти каза? Смисли ли той за мене? Говедарят завъртя глава.

— Сѐ за тебе ми думаше. Ай да му се не видеше!…

Калитко глътна издълбоко въздух.

— Често му се смеех — изрече на един дъх той. — И сега се разкайвам, ама не се стига!

Старецът допря безкръвните си устни до ухото на овчарчето и спотаено зашепна:

— Аз го пратих при момчетата… „Върви — рекох му — Бог да те пази!…“ Не можех да гледам как скимтеше от бой и глад като куче пред Денковата порта.

Калитко засия. Задъха се от някаква вътрешна радост. Сетне лицето му доби землист цвят, сякаш му прилошаваше от тайната на стареца. Не можеше да каже дума. Скрито грабна с две ръце костеливата ръка на говедаря, горещо я разтърси и тихо произнесе:

— Там съм! Ти не обаждай на мама!

Загледан в тавана, Калитко тежко дишаше. Дядо Радуил бавно сърбаше кафето си…

Скоро той си тръгна все тъй съсипан и грохнал, както бе дошъл. Той вярваше вече, че далеч от гората няма какво да прави между хората, освен да легне и мре.

Две овчарчета се съвещават

Разговорът с говедаря напълно ободри Калитко. Нов прилив на сили изпълни смелото му сърце. Тогава той скочи от леглото и препаса войнишкия нож на кръста си. Първата дума, която отправи към майка си, беше:

— Мале, не ми се пасат повече овце. Да бъдем на чисто.

Майка му го погледна учудено.

— Ами чичо ти…

— Не ми е работа. Аз на тебе изповядвам, да знаеш. Не искам… заради тия кучета… стражарите.

— Калитко!…

— Да знае цялото село: Калитко овчар няма да стане!

Жената бързо се сети за нещо. Постави ръце на бедрата си и недоволно викна:

— Да не потеглиш по пътеките на Радуилча? Хубава работа! — И бързешката тръгна към изхода, като го заплаши: — Сега ще отговаряш пред чича си Калитин!

Овчарчето се спусна след нея, запъна вратата с гръб.

— Гледай ти, какво си измисляш!

За да я успокои напълно и да скрие намерението си, то дори я прегърна през шията, целуна я по бузата и горещо заприказва:

— Мале, каква си! Не ме бива за това, дето мислиш. Сега разбрах. С Мигача е друго — той си няма майка. Искам да дойда с тебе на фабриката, да чукам каишки. Бива ли?

Жената беше наивна, бързо омекна и завъртя глава.

— Бива, я. Но първо иска да поприказвам с господаря.

Когато тя тръгна на работа, Калитко отиде при овцете. Подреди ги набързо и пак занарежда:

— Ганчо, не знам що да правя! Селиме, срам ме хваща, като помисля за Мигача…

Чу се кашлица. Тропна врата. Чичо му бе станал от сън и влачеше налъмите си по двора: тарррррък, тарррък, таррък! Надникна през малката вратичка на кошарата, съгледа момчето и изръмжа:

— Окраставяха. Ще ги изколя до крак!

— Не дават ли още?… — попита Калитко.

Селянинът мрачно отвърна:

— Гледай си работата! Днес ще решаваме. Галиба ще пасете отсам реката.

Засмука жадно цигарата си и заобикаля с кашлица двора.

 

 

Агапи и той стана неспокоен, като взе да мисли по-самостоятелно. Неговият бавно подвижен ум също бе запален от бягството на Радуил и сякаш почна да се пробужда от сън. Не можеше да се начуди на решителността на другарчето си и като нямаше кому другиму, на Калитко поверяваше своите тъги, болки и съмнения.

— Заравял е в стърготините, казвам ти!…

Този ден Калитко го намери и го помъкна към дома. Затвориха се в плевнята на чичо Калитин, легнаха в сламата, тихо зашепнаха и се уговаряха. Гапи бе готов да тръгне, където речеше всезнайкото. Калитко обаче гореше от желание още повече да го разпали и надъха, за да няма колебание, и говореше, говореше:

— Ти мене слушай. Мигача нарочно е пратил дядо Радуил… Той е верен човек на партизаните. Но работата е друга. Срамота е да седим със скръстени ръце. До утре трябва да решим. Виждаш ли какво става? Изпотрепаха сума селяни в участъка. И мене биха, арестуваха… Защо?!… Всеки ден бой, гърмежи, тършувания. Шега ли е, мислиш? Решавай!

— Каквото решиш, това ще бъде.

— Хубаво.

— Ами как ще тръгнем без повиквателни? — попита Агапи, като замижа и се почеса по врата.

— Как да е, ще тръгнем. Повиквателни партизаните пращат само на по-големите, на комунистите. А ние сме деца. Те дори не знаят за нас. Не знаят нито за някакво си Трътле, нито за Калитко Кулин. Важното е ние да решим. Да им докажем, че не сме страхливи и искаме да работим за народа. Нали?

Гапи се ухили. Дори при думите „искаме да работим за народа“ щеше да се закиска с глас, но бързо прехапа език.

— Как така ще работим? Нали сме още малки мончета? Ще вършим ли работа? И мене ми се ходи… и на мене с шмайзер ми се стреля, ама ще дадат ли?

— Шмайзерът е подирна работа — отвърна решително Калитко. — А работа — дал господ: вода да носим, пак е работа. Хора трябват!

Белязаното завъртя глава.

— Виж, не бях се сетил за вода. Хубаво. Кога да тръгнем?

— Остави на мене. Аз ще решавам, ще научиш. През това време ти ще стискаш език зад зъбите! Върви приготви, което ти казах. Измъкни от господаря си, каквото ти попадне. Не се плаши. А аз през нощта ще видя работата на най-тлъстото шиле и ще го натъпча в торбата. Срещата ни ще бъде при дъскорезницата на Денко Шилето. Тя не работи сега и седи запустяла. Довечера пак ще си приказваме.

Бягство

Минаваше полунощ. Гъстият мрак се бореше с бледата светлина на уличните лампи, около които играеха неспокойни мушици. Скоро заваля ситен дъждец, който се ръсеше като през сито от ниско прихлупеното небе. Селото спеше дълбоко. На разсъмване патрулите, сънливи и измръзнали, бяха по-малко бдителни. По-право, тяхната бдителност бе слаба: повече не може да се търпи; по-скоро да става, каквото ще става. През никое време в миналото не можеше да се влезе така безшумно в Ягодово, както сега, когато всичко живо, наплашено от събитията, страхливо спеше. Войската се бе прибрала в съседното село Велево.

На няколко пъти през нощта Калитко става и проверява будилника. Последния път тежко въздъхна, а сърцето му заигра като овчарска хлопка.

— Три часа. Време е!

Намъкна пътнешком цървулките си. Облече се. Постави ножа на кръста си. Майка му спеше на пода, без да го усети.

— Мале, мале… — глухо прошепна той на прощаване. Светне, за да не прояви слабост, стисна зъби и си рече: — Какъвто ми е късметът…

Тихичко пропълзя навън и се заоглежда в тъмнината. Мъртва тишина владееше навред. Чичото и челядта му дълбоко спяха зад спуснатите басмени завеси на новата къща. Овцете изрядко проблейваха и трополяха. Калитко се отправи при тях. Мили му бяха животните. Сърцето му се пълнеше с жалост.

— Ще се прощаваме, мили мои овчици! — рече овчарчето с развълнуван глас. — Щом се разсъмне хубавичко, аз ще съм вече в планината. Да се погледаме сегичка.

Тъгата му растеше всекиминутно. За малко остана да се разхълца. Повторно стисна зъби, овладя се.

Мигача дали е плакал? Надали! За кого щеше да плаче тази сиротинка? А Калитко оставяше майка. Ето мъчнотията.

Но момчето не можеше да понася вече живота в село. Рано или късно полицейските слуги пак ще го арестуват, ако не седи мирно, и то взе решение на всяка цена да бяга.

Погали една овца по влажната муцуна, погали втора, трета. Най-дълго се застоя при виторогия Ганчо. Притисна главата му до лицето си, милваше го с бузата си, целуваше го по големите очи и кротко му говореше:

— Ти нищо не знаеш, Ганчо. Запалиха къщата на учителя, пребиха училищния слуга и прокудиха извън селото сума свят. А и мене биха и затваряха в кауша… Биха ме на два пъти, без да съм виновен… Не може да се търпи вече. В село людете ходят като подплашени. Лошо! Пияни жандармеристи бият, гонят, убиват селяните и работниците по фабриките. Не, няма да ме разбереш, Ганчо. Довиждане! Ако се върна жив и здрав, пак ще си поговорим.

Овчарчето се отдръпна, готово да тръгне. Но отново се върна, пак прегърна овена и добави:

— Какъвто ми е късметът, Ганчо. Тръгвам, па…

От очите му покапаха сълзи, заедно с дъждовните капчици те леко цапкаха по рогата на животното. Мъката му беше безкрайна. Но би била стократно по-безкрайна, ако някой дойдеше в тоя миг и му попречеше да изпълни решението си.

Кучето, което неспокойно скачаше около него, спря да маха опашка и легна между краката му. То сякаш предчувствуваше раздялата, остро душеше и ближеше ръцете на момчето. Калитко го хвана за лапите и го притегли на гърдите си.

— А тебе бях те забравил. Ти ще дойдеш с мен, Селим. Но мълчешката, помни!

Улиците бяха още съвсем глухи. Дъждецът продължаваше да ситни. Овчарчето се промъкна под сенките на стоборите. И Селим след него.

От дъното на разграден двор го погнаха кучета. Селим обели зъби и заръмжа. Калитко глухо го свика, сетне се спусна край насипа на железопътната линия, като се озърташе плахо. От торбата на гърба му вратът му бе почервенял, с изопнати жили. Пред него израснаха трите явора. Той искаше да се обади на говедаря, но не го намери в колибата.

Дядо Радуил го чакаше сред лещака, под голямата скала край реката. Беше стъкнал огън и печеше в пепелта цял пояс картофи за изпроводяк на малките.

— Компирите са веке готови — каза той, като ги вадеше от нажежената пепел и духаше с уста изпопарените си пръсти. Сетне протегна ръка под дъжда и добави: — Таласъмчо и другото минаха реката.

— Дядо, не ни трябва Таласъмчо. Ние сме яки и сами ще си помагаме.

— Бързай тогава, съмва се.

Овчарчето се наведе и целуна набръчканата ръка на говедаря.

— Сбогом, дядо. Наглеждай мама да не плаче.

— Бог да помага, момченце. Елате си пак се тъй живо и здраво. Галиба няма да ме заварите, ама каквото е писано отгоре…

Калитко дигна поглед. Старецът беше съвършено отпаднал. Едва се държеше на крака и цял се тресеше. Той си беше свършил работата на земята и слезе от планината да дочака своя гроб. А младото пастирче отиваше нагоре, към Орлов връх, където партизаните се готвеха за решителна борба с потисниците на народа за нов, свободен и щастлив живот.

 

 

Дъждът престана. На изток небето се проясни. Кървави проблясъци обагриха далечните планински зъбери.

Калитко тръгна под тежкия товар. Селим също нагази реката, не се отделяше от малкия и цапкаше, тревожно задъхан, из студените води.

Старият говедар дълго гледа към насрещния бряг на реката. Момчето се изгуби между храстите, но той продължаваше да гледа нататък. Някакво вцепенение го задържаше на място. Стоеше като забравен. Сянката му, изпърво мъгливо, сетне все по-ярко се заочертава върху мократа земя; преметна се като призрачен мост през реката и спря на другия бряг. Едва тогава дядо Радуил се извърна към изгряващото слънце и замижа. Нещо го бодна в сърцето. Отвори уста като при мъчителен задух и прошепна:

— Ай, да му се не видеше! Галиба… стига ми толкоз!…

Той се сви болно, изохка веднаж, изохка втори път, ала никой не го чу. Сетне изведнаж се свлече и грохна по гръб върху мокрия пясък. Очите му останаха отворени и изцъклени.

Той нямаше повече нужда от Таласъмчо. Тънка усмивка бе застинала на устните му. Сякаш беше доволен, много доволен от това, което бе сторил през живота си за партизаните.

Нощ в гората

Заморени до премала, децата неспирно вървяха. Изкачваха стръмнини, смъкваха се в долища, газеха мочури, прескачаха планински поточета. Тесните пътеки на гората, преплетени от бодливи храсти, нямаха край. Торбата със закланото шиле тежеше, късаше рамената им и ги караше да се обливат в пот. Но страхът, че всеки миг може да ги настигне потеря от селото, даваше крила на духа им.

— Още малко. Щом изкачим Орлов връх, работата ще се оправи — окуражаваше Калитко своя приятел, който почна да изостава.

— Аз съм чувал, че партизаните постоянно местят лагера си — продума Агапи.

— Местят, но след всяка акция. Когато нямат акция, значи, остават повечко на едно място.

— Защо правят тъй?

— Правят го. За всеки случай! Помисли си, че някое от момчетата попадне в ръцете на ловната рота. Ще почнат да го мъчат, докато изкарат душичката му. Ако не удържи, веднага ще издаде. Накъде тогава ще се запътят ловните? Право в лагера на партизаните.

— Има ли такива, дето да не издържат?

— Може да се намерят. Но аз никога няма да издам.

— Ами сетне, след като момчетата си свършат работата по акцията, как намират другарите си?

— Сетне тръгват из планината, търсят тук, търсят там, попадат на следи и работата се оправя.

— А може и да поставят знак, а?

— Може.

— Да не вървим из трънаците, изморих се — рече Трътлето.

— Ти не знаеш. Горските хора не избират, а карат направо, за да не хванат пътеките им. А сега, както е подгизнала земята, всяка следа личи отдалече. Там ще вървим и ние. Още малко.

Това „още малко“ беше безкрайно. Планината бе пресечена от неизброими падини, пропасти, непристъпни скали и високи стени от гъста зеленина; мрежа от тръни, шипки, къпини и всякакви бодливи храсти опасваше земята, дървета и брегове, като издираше дрехите и ръцете на овчарчетата.

Навлязоха в облаци от непрогледна, лепкава мъгла. Трябваше да изчакат да се вдигне мъглата, за да не се сгромолясат в някоя бездна. От дрехите им, изпоносени и потънали в разноцветни кръпки, вече капеше вода.

Нагазиха равнинка от папрати, а оттам нахълтаха в столетна борова гора. Тук беше толкова тъмно, че те неволно помислиха дали вече не се е мръкнало. После излязоха на широка ливада, изпъстрена с планински цветя, билки и тръстика; газеха вода до колене и отминаха нагоре, към върха на необгледната планина. Тук се срещаха само елови дървета, смърчове, редки брези и хвойнови храсти. Слънцето проби за малко мъглата и момчетата седнаха на припек върху една мъхната скала. Решиха да се поизсушат малко. Но скоро нова мъгла ги обгърна от всички страни и те се почувствуваха съвсем загубени.

Калитко и друг път бе прескачал насам. Но тогава гората гърмеше от виковете на возарите; ехото от брадвите, които поваляха вековни дървета, огласяше нестихнало околността. А сега, освен тревожният писък на невидими птици в шумака, нищо друго не се чуваше.

— Това псе току върти опашка, пък никаква работа не върши — отегчено подхвърли Агапи. — Нали си го взел да ни води?

— Ще ни изведе то, където трябва, но не му е дошло още времето — отвърна Калитко. — Миризмата на бурени, види се, му пречи да налучква пътя. Но още малко и работата ще се оправи.

И пак настъпи първото тежко мълчание. Само листата на брезите леко потрепваха, като изрядко отърсваха капчиците, останали от дъжда.

Между това овчарчетата бяха гладни. Никак не бяха се наситили от излапаните набързо горещи картофи на говедаря. Селим също беше гладен и току душеше овчарските торбички, пълни е хляб, и торбата със закланото шиле. Ако той можеше да проговори с човешки глас, би запитал:

— Момчета, защо мъкнете този товар? Нали за ядене?

Той не можеше да разбере, че всичко в това бягство се диктуваше от Калитко. А овчарчето искаше да изпита себе си, да изпива и Гапи — могат ли да издържат глада и лишенията. Нали не отиваха на гости, а да вършат работа?… И щеше да бъде до немай-къде доволен, ако доставеха на партизаните непокътнато това, което носеха. Да разберат тия, при които отиваха, че това са изпитани и верни овчарчета, които предварително знаят какво ги очаква в решителната борба.

Намеренията му бяха честни и добри. Но те послужиха за причина двете момчета отново да се спречкат.

— Хайде да похапнем — рече Гапи с малко пресипнал от пътя глас.

— Яде ли ти се? — попита студено Калитко.

— Защо питаш, нали знаеш?

— Хм… — промънка овчарчето неопределено.

— Коремът ми свири, разбери!

Калитко го погледна накриво, без да отговори.

— Никогаш не съм гладувал тъй! Калитко му викна сурово:

— Ако си тръгнал за ядене, да беше си стоял у дома!

— Нали ще капнем от глад? — настояваше Гапи. — Причернява ми пред очите, а ти!…

— Ще бъдеш лошо партизанче, щом не слушаш.

— Ти си лош… ще ме умориш… инатчия такъв!

— Де, дървен господ, де! — отвърна Калитко и бързо заговори: — Да не ме викат Калитко Кулин, ако не те напердаша! Сега си ми паднал в ръчичките: да се върнеш, не смееш. Из село бясно препускат и ни търсят. Ха се подадеш и ще ти свирнат някоя шикалка в темето!

Белязаното го гледаше изумено. Вярваше на приказките му.

— Аз ще те поканя, когато реша да ядем. Да видим колко ще издържим.

Щом работата се отнасяше до издържане, Трътлето се съгласи. Реши да му покаже, че не е от неиздръжливите, заинати се и повече не му продума за ядене.

Пак тръгнаха през повалени дървета, храсти, купища изгнили листа, папрати и трънаци, преплетени като дяволски нокти. Но сега силите им бяха подкосени, краката им почнаха да се сдървяват от умора и се налагаше често да почиват. Седнаха на сушинка под грамадна ела.

— Бива ли да наваляме и да се поогреем? — попита Агапи, като извади от палтенцето си кутийка кибрит, която предвидливо бе задигнал от дома на господаря си.

Калитко го стрелна под вежди:

— Искаш да пламне гората ли? Какви работи си измисляш! Разбери, че тази гора е казармата на партизаните. В нея не бива да се валя огън.

Агапи преглътна. Загърна се плътно с палтенцето си, дигна яка и почна да топли с дъх помръзналите си пръсти. Белегът на бузата му доби морав цвят.

— Сега е лято — заприказва Калитко. — Ако нашата борба продължи и зимъс, все при огъня ли ще седиш? Отговаряй, де!…

Отново заръмя. Дъждът ръсеше на едва забележими капчици, приличен на мъгла. Слънцето отдавна бе залязло. Децата почнаха да треперят. Калитко разкърши плещи и попита:

— Какво се умълча? За майка си ли мислиш?

Гапи трепна. Прищура поглед в помръзналото лице на другаря си. Мина му нещо през ума. Страхуваше се да не го пратят повторно дома, затова скочи бързо на крака.

— Ами! — отвърна той, като прокара ръкав по челото си, изквасено от дъждеца.

— Не му мисли. Не отиваме другаде, а при учителя. Той ще ни приеме и настани.

— Спомних си друго — подзе Трътлето. — Ще ми плати ли чорбаджията?

— Да не плати ли? — сурово рече Калитко. — Нека не плати! Тогава партизаните ще му драснат едно хубавичко писъмце. Знам аз.

— Нека ги остави на майка ми. На мене защо ми са пари? — като насън добави момчето.

— Все за майка си бълнуваш и май че ще се разхленчиш, плачок такъв!

— Ами тя гладна ли да ходи? — сърдито проплака Агапи.

Пак настъпи мълчание.

Тъмнината ставаше все по-гъста. Настъпваше нощта. Околните предмети се сливаха в една тъмна грамада, без изход и край. Чуваше се острият лай на някакво гладно животно, може би лисица. Крясъците на дивите петли започваха.

— Отде ли е минал Мигача? — ненадейно попита Калитко.

— Да беше оставил знак, щяхме да разберем.

— Ти само си бъбриш. Оставя ли се знак?… Но това не е важно. Дигай торбата. Ще легнем под оня „дядо бор“ и ще прекараме как да е нощта.

Седнаха под грамадно дърво. Сгушиха се гръб о гръб, за да се топлят, прегърнаха колена. Калитко обърна глава, загледа се в краката на Гапи и неволно попита:

— Къде ти е цървула?

— Тук е само петата му. Хвърлих предницата в дерето, само ми пречеше да ходя.

— Събуй се тогава съвсем.

— Като се съмне, ще тръгна бос.

Горската тишина, която ги обгръщаше отвред, ги плашеше и те си шепнеха, за да не пробудят с гласа си някой горски дух или опасен звяр.

— Селим, легни в краката ми — каза по едно време Калитко и намести кучето до себе си.

— Тук има ли мечки и глигани?

— И мечки, и вълци, и глигани, и сърни, и лисици — всичко има в дълбоката гора. Страх ли те е?

— А, не! Ами ако угадят месото в торбата?

Калитко се пипна за кръста и като измъкна ножа от канията, твърдо заяви:

— Този нож защо е? Гапи поклати глава.

— И псето нали?

— И псето, я! — отвърна малко несигурно Калитко и добави с въздишка: — Но и то е гладно!

— Нахрани го с парче месо.

— Още малко. Нека съмне и работата ще се оправи.

— Ох, дотегна ми това „още малко“!

Калитко го чукна по ръката, за да млъкне, и зиморничаво потрепери. Сетне зашепна със затаен дъх:

— Чувай! Ще ти обадя нещо, ама недей се плаши. — Той дигна ръка и посочи в тъмнината, където светеха две точки, тайнствени и ужасни.

— Виждаш ли? Бухал… Това е бухал. Защо трепериш? Нищо, нищо страшно.

Гапи мълчеше. По гърба му пропълзяха ледени тръпки. Наведе глава, свря я между коленцата си, за да не гледа светлите петна в тъмнината, и дълго потреперваше. Калитко направи същото, стиснал ножа в ръка между коленете си.

Неусетно двете овчарчета заспаха. Селим също спеше. От време на време той отваряше очи и без да се помръдва, остро душеше и ръмжеше срещу светлинките върху клона на дървото. Той не беше обикновено овчарско куче, родено да пази стадото на господаря. Селим беше умно куче и тепърва щеше да върши и друга работа, много полезна за народните партизани.

Червенокосият партизанин

Той забеляза отдалече до дънера на „дядо бор“ двете заспали деца и предпазливо тръгна към тях. Зазоряваше се.

Звездите гаснеха една по една на чистото небе. Дърветата бавно се заотделяха едно от друго върху фона на обагреното небе на изток. Сякаш само за през нощта те се бяха притиснали и сплътили в черна грамада, за да се пазят от студа, а сега всяко отиваше на своето място.

Лек шум накара кучето да се пробуди. То наостри уши и се вслуша. Близкият клечетак затрещя от тежки подковани ботуши. Селим продължително заръмжа, загледан в гъсто преплетените къпини, обвити в хмел. Някой идеше.

Калитко се събуди от ръмженето и отвори очи. Поиска да смъмри Селим. Но не можа да мръдне. Беше се сдървил от студ през нощта.

Кучето повторно изръмжа.

— Чух. Млъкни сега! — глухо произнесе овчарчето.

Но Селим не слушаше. Стана, отърси козината си и бе готов да се нахвърли със силен лай нататък, отдето идеше шумът.

Калитко разбра. С мъка се дигна и грубо задърпа спящия Агапи. Между това той бе обърнал очи към дървото и диреше къде да пропълзи, в случай че го застрашава сериозна опасност от горски звяр.

— Защо ме дърпаш? — попита Гапи, като търкаше сънливите си очи.

— Глиган трябва да е! Къде потъна ножа ми?! — плахо рече Калитко.

— Аз нали ти думах… — плачливо отвърна белязаното, скочи на крака и се канеше да търти в бяг.

Но като съобрази, че бягството през тия трънаци не може да го спаси, изведнаж се обърна към кучето и викна:

— Дръж, Селим! Какво зяпаш, дръж!

Иззад храстите на близката стръмнина се обади ясен мъжки глас:

— Приберете Селим!

Храстите се разтвориха. Из тях се подаде човек с шмайзер на гърди. Малка ловджийска чанта висеше край бедрото му.

Той беше без шапка. Къдравите му червеникави коси леко потреперваха на челото му, а краката му бяха обути във войнишки ботуши.

На първо време децата изгубиха и ума, и дума. Изплашиха се повече, отколкото ако ги бе налетял истински опасен звяр. През главичките им светкавично преминаха безброй страхове и въпроси. И гледаха като втрещени.

— Не ме ли познаваш, Калитко? — попита човекът. Едва сега овчарчето изхълца:

— Господин учителю!

Младият мъж застана до близката бреза и изпитателно загледа пастирчетата.

„Все си е същият“ — помисли Калитко, като се овладя. Среден на ръст, набит, здравеняк. Светлите му къдрави коси имаха червеникав, пламъчен цвят. Пръснати по челото, те бяха навити като охлювчета и всеки миг леко потрепваха. Само кожата на лицето му бе потъмняла; брулена от вятъра и изгаряна от слънцето, тя приличаше на керемида. А заприказваше ли, той гледаше нагоре в пространството, над главите на овчарчетата, сякаш прекарваше на ума си думи, които искаше да запомни наизуст.

За този човек Калитко с радост би стъпил в огъня. Такава омая излъчваше цялата му фигура.

Той не сваляше поглед от него. Все едно като че ли се намираше пред черната дъска в класната стая. Но най-много го привличаше чудесният военен бинокъл, който лежеше на гърдите на партизанина, досущ приличен на германския.

Учителят пристъпи напред.

— Кажете ми, деца, защо сте тук? Калитко?

— Идем да помагаме, господин учителю — изпревари белязаното.

Червенокосият партизанин тръсна учудено глава. Смееше се на ума им. Сетне горчиво подхвана:

— Деца, деца, знаете ли къде сте тръгнали?

Овчарчетата завъртяха глави.

— Не, Калитко, не знаете. Тук не е училище за вас, тук е пълно с непредвидени опасности.

По лицето му премина лека усмивка. Пренесе се в годините назад и замечта. Спомни си времето, когато, струпани накуп край нето, учениците зяпнало го слушаха да им разказва за чужди страни, реки, прерии и пасатни ветрове; за зверове, отровни тропически растения и морета. Учителят стисна зъби и поклати мрачно глава. Сега беше друго време. Сега той сам бе станал партизанин — ето цяла година вече!

— Да-а, там беше друго. Там уроците бяха едно, а тук — друго. Помислете, момчета: тук ще има гърмежи, кръв, ще има сигурно и смърт…

— Не се плаша от смъртта! — изведнаж твърдо заяви овчарчето. — Нека е опасно.

— Добре! — отвърна партизанинът. И като не виждаше торбите, окачени на дървото, попита: — Навярно сте гладни?

— Гладни! — лавна Агапи като кученце.

На Калитко му идеше да потъне в земята от срам. Той сърдито го бутна с лакът и отсече:

— Ами! Ние можем да изтраем.

— Вървете направо в тая посока — партизанинът посочи обраслата в храсти и бурени стръмнина. Сетне извади свирката си и свирна три пъти. — Часовоят ще ви пресрещне. Ще ви нахранят и обуят. Като се върна, ще видим.

След тия думи Червенокосия ги остави, тръгна бързо и се заспуща с леки стъпки из полите на планината.

Преди да нарами торбичката си, Гапи трескаво се хвана за страните и опули очи:

— Забравихме да му обадим, че къщата му изгоря.

Калитко го замери с разперена длан:

— Глупчо! Ти не бери грижа. Той всичко знае и всичко вижда, хей!…

В лагера на партизаните

На известно разстояние от лагера пазеха въоръжени часовои и будно бдяха на всички страни. Когато овчарчетата се натъкнаха на един от тях, Калитко дигна ръка и викна отдалече:

— Наши сме! Наши!

— Командирът ли ви праща? — рече един от часовоите. Децата завъртяха глави.

Партизанинът ги огледа от глава до пети. Погледът му се спря на одрипавелите им дрешки. Момчетата бяха твърде занемарени, окаляни и нечисти. Дългите им коси се подаваха изпод омазнените каскетчета, като стигаха чак до яките на палтенцата, дори ги покриваха.

Часовоят се обърна назад и изсвири с уста по овчарски. Скоро приближиха двама младежи. Поеха торбата и поведоха овчарчетата към върха, по който лъкатушно тичаха пенливи поточета, скачаха по валчестите камъчета и весело клокочеха. Дантелената им пяна блестеше на утринното слънце.

Между стръмни скали и вековни борови дървета, стигащи до небето, бе бивакът на партизаните. Четата броеше около двадесетина души мъже и младежи, облечени в партизански униформи и всички въоръжени с пушки, шмайзери и бомби. Имаше и няколко девойки, които се намираха малко по-нагоре, зад лещаците, дето гореше огън и се вареше гозбата на четата.

Наляво в гората, под разпънатото и завързано с връвчици за дърветата платнище, имаше неголяма чамова маса, закрепена на забити в земята колове. На единия й край личеше походно радио с електрически батерии, а на другия — пишеща машина. При нея седяха двама души: помощникът на командира и политическият комисар. Политическият комисар беше нисък на ръст, с широки плещи. Той тракаше позиви на машината; другият, по-едър, прегърбен над радиото, слушаше новините от Москва. Лицата им не се виждаха. Ниско по стъблата на околните дървета прозъртаха окачени торби и раници.

Останалите партизани също бяха заети. Някои, съблечени до кръста, се миеха на потока; други, с книга в ръка, лежаха по скалите и четяха; трети, насядали по облите, покрити с лишеи камъни, чистеха оръжието си, тихо си приказваха или мълчаливо пушеха. Често очите им се устремяваха далече в равнината, дето ги очакваха майки и близки и дето полицията безмилостно се разправяше с народа от села и градове…

— Стойте сега! — каза един от партизаните, като стовари торбата с шилето в краката на овчарчетата.

Момчетата покорно застанаха до една отвесна скала, далече от останалите партизани. Там имаше и други младежи, които бяха пристигнали миналата вечер в бивака.

Партизанинът изчезна зад скалите и изведнаж се появи при платнището. Помая се малко при помощниците, прошепна нещо на подгърбения и тръгна обратно. Едрият остави радиото и се запъти към овчарчетата. Той имаше мургаво лице, беше мустакат и говореше с гърлен глас. Щом съгледа децата, мургавият партизанин, когото всички в четата наричаха Черния, отдалече почна да подпява:

Какините Радкини дечица,

кака на четмо ще ги научи…

Той спря при тях и шеговито подвикна:

— Носите ли си футбола?

Калитко се почувствува стеснен и оскърбен от шегата и стана тъмночервен като лале.

— Не? Тогава ще ви водя на Орлов връх за гаржета.

— Мануш, що се майтапиш с момчетата? Я по-добре Здравка да им позакърпи дрехите! — подхвърли някой от близките скали.

Черния врътна глава.

— Ще стане. И четината им другарят Видю ще смъкне до дъно!

Черния каза още няколко шеги и бързо стана сериозен:

— Постойте тук, докато се опознаем добре. Дотогава и чорбата ще стане. Гладни ли сте?

Трътлестото отвърна „ба“, а Калитко пак се почувствува дълбоко засегнат. За какво ги смяташе този мустакат шегобиец? Че са тръгнали за чорбата му? О, ако той знае, че малките пътници от вчера не бяха хапвали троха хляб, друга песен щеше да запее! Но Калитко предпочиташе да умре, отколкото да прояви слабост. Когато Черния отиде отново при радиото, той погледна навъсено Агапи и заядливо го дръпна за яката:

— Гладник! Биваше ли да въртиш глава?…

Ненадейно пред тях изскочи Радуил — съвършено променен, с весело лице, горд и щастлив. Не се забелязваше вече у него предишната свитост, дори стъпките му бяха по-смели и решителни.

— И вие ли допаднахте?

— Мигач! Мигач!… — викнаха едновременно зарадвани овчарчетата, като зяпнало се спогледаха. — Кога пристигна?

— Снощи вечер.

— Страшно ли беше по пътя?

— После ще си поприказваме. Сегичка имам още малко работа — отвърна Радуил, мина бързешком край тях и потъна в гората.

Когато Мануш повторно дойде при малките и спря мълчаливо зад гърба им, той завари следната картина: Калитко бе измъкнал ножа от канията и с голямо усърдие го точеше на края на скалата, а Гапи носеше вода в шепите си и търпеливо обливаше „точилото“ Тогава шегобиецът направи уплашено лице и се развика:

— Другари, какво направихме ние?!…

Седналите наблизо партизани изоставиха заниманията си и обърнаха любопитни очи.

— Фашисти сме пуснали в пазвата си! Слепи ли сме? Това момче ни е взело на око и решително точи ножа си! Кой ще отговаря за него?

Овчарчетата, стреснати от вика, бързо отпуснаха ръце и се смразиха. Но скоро Агапи се съвзе и се усмихна безпомощно и вяло. А Калитко мълчеше важно, с бръчка между веждите. Като ги гледаха така объркани, партизаните взеха да се смеят на висок глас. Черния, напротив, като че ли нищо не бе станало, продължи все тъй сериозно, като обърна поглед към кучето:

— Виж, кученцето ви е по-чистичко. С него човек може да легне под една черга.

Калитко и този път не отвърна на мъчителната подигравка и пак стеснително приклепа.

— Как се казва?

— Селим — отвърна Агапи.

— Турчин, а?

Трътлестото се ухили и показа дребните си зъби, без да продума. Сетне скришом погледна другаря си, който хапеше устни, загледан към искрящите води на потока.

— Тъй — подхвана отново партизанинът. — Но хайде, чорбата е готова. — Подбра ги приятелски за рамената и ги поведе към лещаците.

Агапи това и чакаше. Той дори подрипна на един крак, зарадван, че на свиренето в корема му най-сетне идеше краят. А Калитко важно пристъпяше, изпъчил гърди, и говореше:

— Аз не съм гладен, но другаря ми… — макар да му тъмнееше пред очите от глад. И поради изтощение и слабост от изминатия неравен път, всичко пред погледа му се сливаше в едно грамадно мъгливо петно.

Когато си похапнаха и станаха от яденето, Агапи рече:

— Хубаво се налапах! Сега трябва да ни дадат работа, да си платим масрафа.

Калитко начупи устни, обърна глава и подири с поглед Мигача.

Командирът говори

Червенокосия се върна по мръкнало. Поздрави четниците, уморено седна на края на един камък и отправи поглед към равнината, дето село Ягодово плуваше в розова мъгла. Кичурчетата коса леко потрепваха по набръчканото му чело. Калитко скришом го наблюдаваше и не можеше да му се нагледа.

Около него почнаха да се трупат партизани, идващи от различни страни. Предаваха му нещо на тих глас. Командирът ги слушаше и клатеше одобрително глава. Едновременно с това той даваше полугласно нареждания, като отбелязваше с молив в записната си книжка някакви геометрически знаци и фигурки вместо обикновени думи.

Калитко с радост би дал всичко на тоя свят да можеше да вникне в тайната на тия разговори. Но не му оставаше друго, освен да се догажда, че отредът се готви за нова акция.

Той чуваше само едно: „Другарю командир, другарю командир…“ и веднага схвана, че къдрокосият тук не беше „господин учителю“, нито нещо друго, а командир. Знаеше вече как да се обръща занапред към някогашния си учител.

Стъмни се. Рой звезди затрепкаха над гората. Между отвесните скали, на единия край на лагера, лумна партизански огън. Децата се навъртяха и протегнаха ръце към пламъка.

Къдравият слезе от камъка. Облегна се на него с гръб към ягодовската котловина и попита Черния, който мълчаливо стоеше край него:

— Другарю Мануш, нахраниха ли се момчетата?

— Да! — кимна глава Мануш.

— И новопристигналите?

— Да. И за тебе има, другарю.

— Не съм гладен. Свикай другарите при мене.

Иззад скалите заприиждаха партизаните. Полянката завчас се напълни с хора, някои с карабини, други с прикачени за поясите пистолети и бомби.

— И новите ли са тук?

— Тъй вярно! — обадиха се няколко гласа.

Калитко се извърна към овчарчетата. Тъкмо по това време трътлестото се оплакваше на Радуил:

— Лошо ме гонеше по пътя. Не ми даде да помириша торбичката си…

Калитко нервно стисна лактите им и рече полугласно:

— Ще говори! Командирът ще говори, слушайте!

— Слушайте! — като ехо прозвуча гласът на Червенокосия…

Децата се превърнаха на слух.

— Другари и другарки, и вие, новодошли другари! — подзе командирът. — Вам е известно, че не сме се събрали тук на веселба. Дъждът, неудобствата, опасностите и гладът, които търпим, показват, че ние сме поставени на големи изпитания.

Но въпреки това, като носим ясно в съзнанието си голямото значение и целта на нашата въстаническа борба, твърдо понасяме нелегалния живот в планината. Правим това, защото идеалът, който ни сплотява днес, вдъхнат ни от работническата партия, ни е по-скъп от всичко и гори сърцата ни по-силно от всякакъв огън. Докато днешните продажни управници се подчиняват на германските грабители; докато тикат народа към бездната, над която е надвиснала родината; докато не поставим кръст на позорното минало и докато не извоюваме желаната свобода за народа, ние няма да сложим оръжието и ще се борим на живот и смърт. Не искаме народът ни да бъде повече ограбван от понемчените господари, които залагат честта и благоденствието на страната за своя лична облага. Но за да бъде борбата ни по-смела и успешна, ние трябва да ходим и будим с думи и дела съзнанието на народа; да го просвещаваме за причините на неговата немотия и страдания, да му разясняваме нашата справедлива борба, за да има вяра в нас и да ни помага в нашето трудно дело. А там, където потрябва, да му помагаме и ние, да пречим на фашистите да го ограбват и оголват.

Думите падаха като освежителна роса върху душите на новопристигналите. Само Калитко и слушаше, и не слушаше. Той беше уверен в себе си и готов да изпълни всяка заповед на командира. Но сега го занимаваше повече шмайзерът, окачен на врата му.

„Да имаш такъв шмайзер е нещо добро и сигурно“ — мислеше си овчарчето, като често и тайно поглеждаше Гапи и Радуил да провери дали внимават в думите на командира. Но двете момчета, изопнати като струни, слушаха и също като своя другар честичко си помисляха: „Ех, да ми е този шмайзер сега!…“

Внезапно подухна студен планински ветрец. Къдравите коси на командира се разпиляха по челото му. Калитко веднага си представи една картина, която бе гледал на стената в учителската стая. Каква беше тя?… Да: един млад мъж, облегнат на някакъв си старинен зид — както сега командирът се бе облегнал на камъка, — стоеше разгърден и със смела усмивка на уста. Срещу него налита разярена тълпа, готова да го разкъса. А коравият мъж, леко открил гърди под дрипавата си риза, сякаш говореше: „Моето сърце принадлежи на народа, прободете го!“

Но това отвличане беше за миг. Калитко търсеше нещо действително, за което да се залови в мечтите си на партизанин. Изостави шмайзера и картината и веднага реши: „Един такъв бинокъл би ми свършил голяма работа!“

Командирът завърши:

— Така, другари! Партията иска от нас пълен ред и безусловно подчинение. Тя не допуща също никакво насилие върху мирни граждани освен тогава, когато те окажат съпротива или са явни фашисти, убийци и подпалвачи на пожари. Но работата пак ще отсъжда партизанският щаб! Самоволие ние не можем да търпим. За неподчинение ще разстрелвам дори и тогава, когато намеря брата си в числото на провинените. Който от вас е съгласен с така изложените наши задачи, ние го приветствуваме с добре дошъл; който е против, има време да помисли и сетне ще му дадем пътя.

Накрая трябва да ви съобщя и следното: ако между вас се намират хора, които идват да петнят името партизанин и да разстройват нашите редове като предатели, нека помнят — ние не прощаваме, — нашият куршум ще ги настигне, гдето и да се скрият!…

Партизаните се размърдаха. Новодошлите облекчено въздъхнаха. Те добре разбираха своето положение в отреда. Речта на Червенокосия обаче утвърди докрай решението им да се включат във въстаническата борба.

Командирът се отдалечи с помощника си и политическия комисар. Тръгнаха към чамовата маса под платнището, дето до късна нощ на тих глас разговаряха за нещо, което никой друг не биваше да знае.

Преди да отмине, той се обърна към една едра и снажна партизанка с думите:

— Дафина, да се намери за децата място за нощуване.

— Слушам, другарю командир — отвърна девойката.

— Аз да отида ли за вода, другарю командир? — изтърва неочаквано Агапи.

Сред партизаните избухна смях, но никой не му отговори.

Калитко рече:

— Глупчо, глупчо! Кому даваш ум? Командирът всичко разбира: той няма нужда от вода, а му трябват добри партизани!

— Дечица, елате с мене да ви приспя — обади се шеговито Дафина и ги поведе след себе си. Селим безшумно тръгна след малките момчета.

Отредът временно стануваше при тия скали. Имаше нейде дълбоко в планината друг потаен кът, дето партизаните прекараха зимата. Но никой не знаеше къде. Той беше нейде около Карталовите гнезда.

Четниците и четничките се пръснаха на разни страни. Само часовоите долу будно бдяха. При първия техен сигнал всички трябваше да заемат позиция зад скалите, в случай че ги застраши опасност от страна на полиция и войскари.

Кой си ти, Мануш?

Накършиха клонки от дърветата, наслагаха ги дебело по земята и легнаха на единия край на поляната, под надвесените скали. Дафина им даде едно одеяло, окъта ги, както майка окътва децата си, и каза:

— Спете сега, момчета. На ранина ще ви събудя да насечете малко дръвца за кухнята.

Щом притвориха очи, момчетата веднага захъркаха и се пробудиха едва преди зазоряване. Пръв се събуди Радуил, а след него и Калитко.

— Ти май се наспа? — обърна се той към Мигача.

— Наспах се и малко ми е студено.

— И аз сякаш се наспах. Как беше по пътя?

— ’Убаво — рече Радуил.

— И ние. Само дето ни пра дъжд.

Радуил го прекъсна:

— Срещнах двама работници от Маслово, дето работят по трасето на железницата. Щом ме видяха, единият обърна глава към реката, а другият ми кай: „Бягай, момче! Там ни е пътя!“

— Угадиха, тъй ли?

— Угадиха покрай магарето с дисагите.

— Трътлето ограбило господаря си с кутийка кибрит — рече като на себе си Калитко и учудено зацъка с език.

Настъпи късо мълчание. Те дишаха с пълни гърди свежия планински въздух, наситен е миризмата на борова смола, и усещаха неизпитана лекота и бодрост.

— А брашното?

— Партизаните го прибраха.

— Къде го беше заровил?

— В шубраците край Дългия мост.

Агапи също се пробуди. Погледна едрите бляскави звезди по тъмния свод и каза в полусън:

— Черния гърми като свети Илия. Как ти се струва? Трябва да е много лош.

— Аз мисля, че е добър…

— Аз пък го познавам — пресече Калитко. — Но първо кажи да видим: как те посрещна той? С подигравка ли?

Мигача не отговори. Не разбираше какво го питат, затуй мълчеше.

— Боя се да не ме зашиба с мечешките си лапи — допълни Агапи.

Калитко презрително му отвърна:

— Трътле, ти си заслужаваш! Увираш се, дето не ти е мястото. Хората не пасат трева, а само се смеят на акъла ти: гладен съм, да отида ли за вода!

— Не, не съм и споменал за глад.

— Кривиш си душичката! Мигач, ти си свидетел… Гапи, не ме прави на сляп: песента на мустакатия се отнасяше за тебе. Потънах си от срам…

— Вярно е за водата. Инак — не! — оправдаваше се белязаното, без да слуша.

Калитко го прекъсна:

— Млъкни и слушайте какво ще ви обадя! Този Мануш не е истински Мануш. Аз ще го попитам някога: кой си ти, Мануш? Не си ли Колю Стругаря от нашето село? Дето убиха брат ти в овощната градина край пътя в Ягодово? Двайсет куршума му теглиха и пак живя до утрето, надупчен като решето.

— Знаем, знаем, здравеняк беше — обадиха се в един глас останалите овчарчета.

Не му трябваше на Калитко много време, за да разбере, че мустакатият партизанин е един от ония младежи-герои от лехченската чета, които зимъс бяха спрели и подпалили влака в лехченския балкан. Но снегът ги издаде. Жандармерията влезе в дирите им. Завърза се сражение, в което загинаха близо половината партизани. Някои от ранените в престрелката се самоубиха… Само трупа на Колю Стругаря не можаха да открият. Помислиха, че е тежко ранен, сврял се в някоя пещера, дето накрая зверовете ще го довършат. Оттогава Черния се броеше за мъртъв в списъците на ягодовската община. Майка му ходеше на чужди гробове да плаче за загубения си син.

— Той е — рече Радуил. — Баталест като брат си. Юначина.

— Ще се опитам да си поговорим с него. Да се разберем. Не обичам шеги, аз не съм Трътлето, дума да не става!

Овчарчето не се доизказа. Дафина викна:

— Дечица, спрете приказките! И утре е ден. Спете!

Калитко замълча за малко. Следната минута пак се обади, но още по-тихо:

— Всичко ми харесва тук. Едно не е хубаво: шегите на мустакатия и това, дето постоянно повтарят: дечица, дечица!… Но аз скоро ще им покажа какво дете е Калитко Кулин! — И се обърна на другата си страна.

Скоро всички пак заспаха. Звездите трепетно грееха в студения мрак над партизанския бивак.

По едно време грохотен шум разтърси издъно спящата снага на планината. Калитко се пробуди. Остро се ослуша… Над лагера летяха множество чужди самолети. Отиваха да бомбардират български или румънски градове. Момчето напрегна очи и забеляза сенките на летящите стоманени птици под звездното небе. Шумът от моторите изведнаж се усили, сетне поотслабна и постепенно започна да затихва, докато напълно се стопи в плахата тъмнина. Самолетите взеха посока на север, към долината на Марица.

— Другари, чувайте! — обади се сънлив глас откъм гората.

— Английски! — отвърна му друг.

— Много ли са?

— Стотина парчета — дочу Калитко.

— Другари, какво има? — долетя и гласът на Дафина.

Калитко отговори:

— Самолети, другарко!

— Много ли са, другарче?

— Стотина парчета.

След това всичко заглъхна. Настъпи пак предишната горска тишина, изрядко нарушавана от хъркането на отделни партизани. Нейде от дола долиташе крясъкът на самотен глухар, който диреше другарката си.

Калитко не можа да мигне повече. Налегнаха го рой мисли: за село, за войната, за тези самолети, които отиваха да убиват невинни жени, деца и старци. Той се измъкна пръв от еловите клонки, разтърка очи и погледна обагрения хоризонт на изток. Съмваше се. Сетне погледът му попадна в противна посока.

Командирът, сякаш не дремнал през нощта, чакаше при скалата както снощи и сладко дърпаше пушека от цигарата си. При него се присъедини един партизанин и двамата заедно тръгнаха към прохода на планината, където Червенокосия отиваше на явка.

Калитко ги проследи с поглед, сетне се смъкна до гуша под чергата. Вдъхна дълбоко утринния хладен въздух, напоен с плътен боров мирис, затвори очи и помисли: „Готви се някаква гореща попара, но де да видим!…“

Мигача е погребан

Овчарчето с нетърпение очакваше да получи задача от командира. Колкото и тежка да бъдеше тя, то се наемаше да я изпълни. Тогава Дафина и Черния щяха да променят мнението си. По тази причина то често се увърташе около Червенокосия, но той сякаш не го забелязваше: ходеше замислен и мълчалив.

Радуил и Гапи сечаха дърва, чистеха боба. Тяхното място беше в кухнята и Мусата, като ги видеше да мият казана, казваше:

— Как сте, кашаварчета?

— Екстра! — Трътлестото засмяно показваше своите ситни зъби и допълваше: — Дордето ни зачислят пушки, тъй ще караме.

То изведнаж свикна с Дафина, не се отделяше от нея и с радост й помагаше, когато станеше нужда.

— Да донеса ли съчки, другарко?

— Намират се достатъчно, другарче.

— Ами лук? Да нарежа ли?

— Радуил свърши тази работа — заявяваше партизанката.

Сетне почваше да се шегува:

— Много услужливо момче си ти, Гапче. Не съм срещала второ като тебе.

Белязаното се червеше като божур. А Калитко, който не одобряваше неговото наивно държане, го изпиваше с поглед и му подмяташе:

— Кому разправях аз? Хората съдят за тебе по ума ти, че си лапнимуха, затова се подиграват.

 

 

Дългожеланият миг настъпи за Калитко. Веднаж командирът го викна и заповяда:

— Доведи ми твоята чобанска дружина!

Момчетата незабавно притърчаха. Строени в една редица, те се изтъпанчиха пред Червенокосия.

— Какво да ви правя? — обърна се той сериозно към тях.

— Ние сечем дърва, правим заслони, палим казана, работим здравата, другарю командир — плахо заяви Агапи, сякаш го смятаха провинен в нещо.

— Добре. Но има нещо по-важно. За да ви изпитам, трябва да ви възложа нещо по-сериозно. Но какво? Не ми стига ума, момчета.

Калитко се оживи и пламнал, продума:

— Другарю командир, заповядайте да ида в лесничейството…

— Точка по този въпрос!… — строго го пресече командирът.

Той беше се съветвал за тая работа с помощниците си, ала не бързаше.

— Друга ще ви бъде задачата — продължи командирът. — Тебе ще пратя в Ягодово да занесеш две писма. Едното за кмета, другото за господаря на Борис… — И посочи с глава Радуил.

— На Мигача? — попита Калитко.

Червенокосия отвърна сурово:

— Мигача е погребан. Радуил също. Отсега нататък той е Борис…

Калитко разбра. Партизаните си даваха нови имена, това му беше известно, и рече задъхан от вълнение:

— А на мене име, другарю командир?

— Ще има.

— Чудесно! Дайте писмата.

Още от село Калитко знаеше, че въстаниците пращаха писма до по-заможните селяни и властниците. От първите се искаше да подкрепят парично делото на партизаните, от вторите — да не измъчват населението, което има забягнали синове и близки в ягодовския отред.

И Калитко реши: „В едното писмо ще пиша да не гонят майка ми, нито майката на Агапи, иначе един ден ще отговарят.“

Така. И сърцето му радостно затуптя пред силата на партизаните.

На Гапи и Борис командирът щеше да възложи друго. Например единият да тръгне за Маслово, другият — другаде.

Но и това не се случи тъй бързо, както нетърпеливо очакваха овчарчетата. Калитко пак се заусуква, подсещайки с красноречиви погледи, командира, че е време вече да върши работа.

Между това с всеки изминат ден отредът растеше и ставаше все по-застрашителен — като здраво стиснат юмрук, насочен срещу властниците на много километри из ягодовското корито.

Чуден свят

Калитко харесваше живота в лагера още и затова, че тук всеки бе сериозно погълнат от работата, която му се полагаше. Никой никому не се облягаше за нещо, което сам можеше да свърши. За тази цел не бяха нужни никакви заповеди и наредби, нито строги наказания. На партизаните им стигаше клетвата, която бяха дали пред командира, че ще служат от душа на своя народ.

Овчарчето горещо възприемаше тези железни правила и с вълнение се вслушваше в гласа на големите. Противно на Агапи, който повече обичаше да се увърта край кухнята, Калитко диреше средата на мъжете. Драго му беше да разговаря с тях. Той свикна дотолкова с това, че взе да се чувствува почти равен на останалите. И винаги намираше по някоя шега или бодра приказка, за да развесели другарите, когато стояха изправени пред някоя трудно разрешима задача.

Редом с това политическият комисар често събираше отреда и с беседи за живота, за войната, за труда пръскаше просвета между селяните и работниците — партизани. Овчарчето непрекъснато обогатяваше своите знания. В главата му се трупаха все по-нови впечатления и представи за хората и света, които дълбоко го вълнуваха и без прекъсване държаха будна мисълта и укрепваха духа му.

Съвсем иначе стоеше работата в Ягодово. Там момчето нямаше какво да научи, след като учителят стана нелегален. Бедните горяни се бяха свили в черупката си и за да не се излагат на опасност, трябваше да превиват врат пред постоянните наредби, заплахи и запрещения на войската, полицията или кметството. Дори когато техният труд биваше несправедливо ограбван от хора като фабриканта Морунов, не смееха открито да протестират. Но те не губеха кураж и вярваха, че краят на теглото е близък.

Случваше се понякога вниманието му изцяло да бъде привлечено от пристигащите младежи, подгонени от властта. Отначало другарите идеха смутени и плахи, сякаш отровени от живота, който бяха водили, преди да излязат в нелегалност. Те приличаха на току-що сепнати от кошмарен сън, но скоро се окопитваха и даваха всекичасно пример за силна воля и неустрашимост в борбата.

Когато пристигна текстилният работник Борил, Калитко дочу между него и Мусата следния разговор:

— Та ти да видиш каква свиня беше: душите ни вадеше, а надницата никаква — колкото да си купиш въже за шията.

— И Морунов не пада по-долу — забеляза Мусата. — От тъмно до тъмно се блъскаш, а пък гладуваш като куче.

— Отдавна ли работиш във фабриката?

— Бях на десетина годинки, когато се хванах в нея. Сетне пораснах, ожених се и не я напуснах до последния ден. На нас, помаците, даваха тежка работа. То кой ти гледа работата, ами парите не стигаха. Работния ден край няма, помещенията за работа влажни и тъмни, яденето никакво, а пък и като гълташ деня и нощя онзи прахоляк от трионите — от желязо да си, пак ще капнеш.

— Кожодери! Няма свестен чорбаджия, а всички са безчувствени зверове и вълци. Даже когато умират и в гроба им се иска печалбите да текат като река! Но ти не се бой, другарю Муса, и ето какво трябва за твоята болест: не бива да се отчайваш…

Мусата го прекъсна:

— Каквото и да дойде, много-много не му мисля — рече той, като дълбоко се закашля, сложил ръка на болните си гърди.

Мусата беше гълтал дълги години дървесния прах от фрезовите машини във фабрика „Морунов“, не си дояждаше и напоследък бе заболял от туберкулоза.

Предния ден Калитко забеляза, че той изхрачи кръв и се отби при него. Охтичавият лежеше по гръб, впил учуден поглед в братовчеда си Местан — също четник в отреда, — който бе натоварен да го наглежда, когато Мусата не се чувствуваше добре.

— Какво ти е, ага? — питаше братовчедът.

— Нищо, нищо! Това е от денонощния труд във фабриката.

— Дръж се, ага, зер имаш жена и дечица…

Вместо отговор болният махна с ръка, сякаш проклинаше миналото.

Мусата знаеше, че дните му са прочетени и пожела да умре на свобода.

Да, тук не беше село Ягодово. Тук един разпореждаше, неговите разпоредби се обсъждаха от двамата помощници, стигаха до партизаните и незабавно се изпълняваха с пълното съзнание за отговорност пред народ и родина.

Сетне, докато един четеше и споделяше прочетеното с другари, други, пръснати на разни страни, също бяха заети с някоя полезна работа: чистеха оръжието си, Мусата и Местан плетяха кошници, запознатите с обущарство кърпеха обуща, шивачите притягаха облеклото; жените плетяха чорапи, ръкавици и пуловери за четниците; ученичката учеше на четмо неграмотните; Мануш поправяше негодното оръжие; студентът-химик Алекси следеше по радиото войната между Съветския съюз и германците, а комисарят Горан тракаше на пишещата машина позиви и напътствия, които тайно се разпространяваха между населението от околните села.

Това бяха нови хора, които не приличаха на хората, срещани досега от малкото овчарче.

Чудо след чудо

Веднаж командирът се канеше да тръгне на път. Щеше пак да слезе долу в прохода на планината. Калитко разбра това, завъртя се край него и изведнаж изтърва:

— Другарю командир, умирам да тръгна някога с вас надолу по пътя. Може ли?

— Защо не? Тръгвай. Ела да видиш как се ловят добрите живи хора.

Тогава Калитко разбра. Командирът понякога слизаше при шосето и чакаше, като държеше нащрек шмайзера. Минаваха камиони. Изваждаше свирката и свиреше особено. Ако нямаше опасност, сирените на автомобилите също свиреха и отговаряха особено. Сетне спираха. Шофьори или непознати лица бързаха към храстите зад реката, дето се таеше Червенокосия. Започваше тих разговор и размяна на писма. Назначаваха се срещи. Даваха се устни съобщения за някой верен човек от града или близките села.

Сега камионите летяха по начупеното шосе, обгърнати в облаци прах. Един от тях, като наближи тайнственото място, намали хода си. Командирът изсвири. Калитко забеляза на колата военен номер, смути се и искаше да предупреди Червенокосия, но той не му обърна внимание, а рече:

— Слушай, слушай, моето момче!…

Свирката на товарната кола отговаряше приятелски.

— Наш?! — светнаха очите на Калитко.

— Наш — поклати глава командирът.

Колата беше натъпкана с брезенти. Шофьорът — той беше с мушама и войнишко кепе на главата, затуй не можеше да се познае какъв чин носеше във войската — остави кормилото и тичешком се запъти към храстите. Бързо прошепна няколко думи на ухото на командира и се върна обратно в колата. Калитко не разбра. До слуха му достигна само едно „благодаря!“, произнесено с половин глас от Червенокосия.

— Чудо след чудо — повтаряше си овчарчето, като гледаше смаяно сериозното лице на своя безстрашен командир.

До вечерта отредът се сдоби с една брезентова палатка, попаднала по тайнствен начин в лагера. Калитко бързо отгатна отде бе дошла тя, но никому не проговори дума.

Друг път Червенокосия се върна доста развеселен от своята тайнствена разходка. Спря при скалите, извади някакво пакетче от джоба си и го разгъна пред очите на четниците. В него се провидяха шепа металически пръчици със сребърен цвят. Но те само приличаха на метал, а бяха фосфорни и когато се запалеха, излъчваха голяма температура.

— Алекси, предай радиото на Горица и бягай насам — викна той.

Студентът-химик веднага дотърча откъм палатката.

— Днес имах късмет — рече командирът, като посочи пръчиците на Алекси.

— Същия тип, другарю командир.

— Стопих се, докато се сдобия с тях.

Черния ахна:

— Сега на ягодовския кмет ще му припари…

Калитко напрегна слух. Никой не се сещаше каква е работата, но мнозина се засмяха. Засмя се и овчарчето, застанало край командира.

Алекси коленичи, откъсна крайчеца на една пръчица, сложи го на земята и го подпали с клечка кибрит. Крайчецът почна бавно да гори, но сетне изведнаж се разпали и издаде светлина, бяла като памук. Дълго горя този бял памук. През това време Мануш броеше:

— Едно, две, три… Стигна до петдесет и продължи: — Петдесет и едно, петдесет и две, и три… — пръчицата все повече усилваше пламъка си и не гаснеше.

Мануш скочи върху нея, стъпка я, но тя пак не угасна. Тогава той рече:

— На англичаните не им трябва да бомбардират. С тия пръчици могат да запалят цяла София ведно е германските дървеници в пухените легла на нашите управници!

Химикът се отдръпна:

— Работата е наред, другарю командир.

— Доволен съм й аз — отвърна Червенокосия.

Мануш постави пакетчето с пръчиците в джоба на войнишката си куртка и каза:

— С всяка една пръчица аз ще предизвикам пожар до небето. Почакайте!…

Четниците неусетно изчезнаха зад храстите на гората, както бяха дошли. Останаха овчарчетата. Радуил и Агапи искаха да узнаят приключенията на другаря си, когато беше ходил с командира надолу, но Калитко важно мълчеше. Той знаеше да пази тайна и щеше да носи тайната до гроб в сърцето си.

— А тези пръчици? — попита Агапи.

— Какви чудеса има да видите още, само потърпете! — подхвърли Калитко и добави: — Хубаво се живее тук. Всеки ден по нещо ново — хем опасно, хем интересно.

Искаше му се да остане завинаги в лагера на партизаните. Но той и страдаше по малко. Страдаше за своята бедна майка. Нямаше как да получи вест от нея. Дали не беше арестувана? Дали не са я пратили някъде далече, както пратиха семейството на Червенокосия?

Може би командирът знаеше. Той знае всичко. Но щеше ли да разтъжва малкия? Недопустимо! Един добър командир и в нещастията ще говори само хубаво на своите подчинени. А да го запита лично, Калитко не смееше. Само неговата майка ли страда?… Калитко не беше толкова голям егоист, за да мисли само за своите неволи.

— Хубаво е, нали? — обърна се той към Агапи. — Да чуем твоята думичка.

Трътлестото прокара ръка по носа си и рече:

— Екстра! Да ми е никак да се не връщам в село.

Само едно не му харесваше, дето всяка сутрин Дафина го пращаше да се плиска със студена вода от потока. При стадото той беше спокоен откъм тази страна. Изпитваше вражда към водата. Овцете и кучето Селим никога не се миеха и пак живееха.

— Да се хващам на работа. Днес ученичката ще ми преподава — неочаквано трепна Агапи и тръгна с читанка в ръка при Горица да го учи на четене и писане.

Калитко пише на майка си

Освен шмайзера, карабини, бомби, нагани и сурови партизански лица, в отреда имаше и малка библиотека. Като научи за нея, Калитко веднага помоли да му дадат някакво четиво.

— Какво да е! — викаше той и нетърпеливо търкаше длани.

— Дайте му „Спартак“ — предложи командирът.

Още с първите си страници книгата го завладя. Прочете я на един дъх. В нея той намери много близки неща с живота, който водеше отредът. Описваха се борбите на въстаналите римски роби, техните геройства, мъки и патила. И тогава, както и сега, знатните патриции и императори притесняваха народа. Пращаха робите по арените, за да бъдат разкъсвани от диви зверове или да се бият роби срещу роби пред очите на тълпите. Римската робия, значи, продължаваше и у нас, само че съпроводена с по-изобилно проливане на народна кръв.

Червенокосия имаше някаква прилика с героя на романа — Спартак: беше храбър, безстрашен, хитър, прозорлив, добър и разбираше болките на хората.

Грабнат от подвизите на Спартак, Калитко чувствуваше душата си разтърсена като от електрически ток. Между това той изпитваше безкрайна нужда да сподели възторга и удоволствието си от прочетеното. Но с кого? Овчарчетата бяха свитички — не биха го разбрали; командирът нямаше време и Калитко не желаеше да го безпокои. По-късно може би, когато се удаде случай, той ще го заприказва за това, но сега не посмя. Тогава малкият реши да пише на майка си. Майките най-добре разбират своите деца. При това тя ще разбере по какви пътища е тръгнал нейният син, за да не скърби за него.

Той дори тръсна глава в учудване, задето досега не бе се сетил да й пише. Малко ли неща се бяха събрали за описване? Например за чудните пръчици?… Тъкмо сега му се падаше случай, а после — бог знае кога. Щом тръгне да носи писмата в Ягодово, той ще подхвърли и своето в двора, та майка му да го намери на „утрето.“

Така щеше да стори. Тайно и невидимо. Не бива да й се обажда. Тя би се разплакала и с плач и молби ще иска да го задържи.

Калитко помоли Дафина за къс хартия, намери молив и навлезе в сенчестата гора. Седна на един плосък камък с лист върху коляното и написа със своя малко разкрачен почерк и малко разбъркано от вълнение горе-долу следното:

„Поздрав.

Мила мале, прощавай и недей тъжи. Аз избягах не от хубаво. Ти барем знаеш. Помниш ли как биеха в Ягодово пред очите на всички? Ами учителя помниш ли? Не можах да изтрая. Сякаш мене ме болеше и се реших. Сега съм по-добре от всякога. Мъчно ми е, вярно, за тебе и за овцете, ама ще дойде време пак да се съберем. Нека първом мине бурята, както казва командирът. Сетне все ще е по-добре от по-напреж. Всички ще живеем като хора. И Денко Шилето ще си получи чифтето, ние му го пазим. А той каквото е дробил, ще отговаря. Така е дошло времето…“

Впусна се да разправя за четения роман. Описа накратко героя и продължи:

„Такъв искам да стана, мале. Да се боря за свободата. Срамота е, когато и момичетата хванаха гората, ние мъжете да седим със сгърнати ръце.

Аз ще ти разкажа за Горица — ученичката, най-младата партизанка. Боса и раздърпана дойде при нас. Ама как са я мъчили, мъчили, скубали косите й, били я, газили я до несвяст… Но нали е решителна, пробила тавана на кауша, дето била затворена, и се измъкнала като лисица в тъмното.

Ама колко е добра, да знаеш! Винаги ни помага, съветва, грижи се за нас, учи Агапи, Мусата и други на четмо и писмо. Като я гледаш, мале, не можеш да се не разплачеш: хубава, хубава, а толкова нещастна! Имала баща — убили го; имала братче — и него; че и сестра й отишла: откънали главата й като на пиле, занели я в кръчмата, турили я на масата, навъртели се и пияни дълго играли хоро около нея! Ех, мале, мале, не е за приказване!…“

В гърдите му се бе набрало много. Трябваше да изкаже впечатленията си докрай и продължи да плюнчи молива:

„Четох и друга една книга — «Село Борово» Много ми хареса младият селянин, който препуща кончето си като фъркато, а червената му антерия се вее, вее на вятъра. Искам, мале, скоро да има въстание, да се метна на някое конче и лудо да препущам от село на село в пазвата със заповедите на командира. «Преди не успяхме — казва той, — но сега сигурно. Утрешния ден е наш!»

Така, мале. Скоро ще се свърши нашата, на хубаво ще се свърши. Да послушаш командира, как хубаво говори! От камък да си, сърцето ти ще се обърне.

Татко го уби фабриката. Замотан на каиша, донесоха го дома на пихтия… Мъчно си спомням как беше. Помня само сълзите ти, мале. Но не било фабриката, а господарите го убиха. За техните мръсни печалби отиде той, така ще ти каже командирът. Но стига мъки! И ние, бедния народ, искаме да живеем…

Поздрав на чичо Калитин, мале. Да не ми се сърди. Селим е при мене… Сетне влез при стадото да погалиш Ганчо, моя обичен овен. Дай му коматче хляб от ръката си.

Друго какво да ти пиша? А, сетих се. Вчера командирът ни подбра, беше и ученичката, и слязохме в дерето на учение. Трътлето никак не го биваше, но пък Радуилчо изстреля и вмъкна в брезата три куршума от всички четири, а аз — само два. Ако опитам още веднаж-дваж, надявам се да надмина Мигача, но търпение. Само Горица сполучи с четирите куршума на място… Засега пушки не са ни дали, но и то ще стане и ние чакаме с нетърпение. А когато ми дадат пушка, мале, ще се радвам знам, но пак няма да ми достига нещо: бинокъл! Командирът обещава, обещава, ама да го изкопае ли човекът? Оживял ми е на корема. Да имам, веднага ще се изкатеря на Орлов връх да погледна към село. Ката ден бих гледал, дано те мярна мале.

Сбогом, мале. Ще се видим скоро, вярвай.

Твой син: Калитин (Спартак)“

Следваше малко обяснение за второто му име. Като се видят, той ще й обясни как стои работата. Но ако решат да му дадат име, Калитко непременно ще иска то да бъде „Спартак“.

Овчарчето внимателно сгъна писмото на четири и го сложи в пазвата си на голо. Сетне се покачи на камъка и легна по гръб. Загледа се в розовите облачета, които плавно се носеха над гората. Върховете на елите сякаш плуваха и нещо го люлееше, люлееше. Не след много той видя няколко бледи звезди — мръкваше. Калитко замечта. Сега мечтите му се носеха далече сред звездното пространство. Унесе се и заспа неусетно.

Една топла ръка прекъсна преплетените нишки на съня му. Сбута го и рече:

— Хайде, момчето ми!

Овчарчето отвори очи. Надвесила едра снага ниско над него, Дафина му се усмихваше.

— Командирът отдавна свири. Но аз те оставих да поспиш.

— У-у, то се стъмнило! — рече Калитко и разтърка очи. Сетне глухо добави: — Сънувах черни кучета…

Партизанката сложи ръка на рамото му и проговори:

— Пази се, моето момче. Много да се пазиш. Командирът ще те натовари със задача, пази се…

— Ще има ли задача? За писмата? Ще тръгна, аз това чакам — заприказва на един дъх той.

— Не знам да ти кажа — дигна рамене тя.

Червенокосия не се разправя дълго с него. Само няколко думи бяха достатъчни Калитко да разбере.

Дафина чакаше настрана. Поведе го към скалите да вземе торбичката си и каквото още му се полагаше. Лагерът бе обран като с метла. Не се виждаше нито палатка, нито шмайзери, ни човек.

— Къде са нашите? Ядохте ли хляб?

Партизанката не отвърна веднага. Даде му някаква раница, която той преметна на гръб и намести на раменете си; сетне обясни:

— Тази вечер ще минем така. Няма какво да се яде.

Овчарчето изведнъж почувствува разочарование и глад. Не бе допускало партизаните да останат без храна. Но сами си бяха виновни: не биваше да раздават питите кашкавал от мандрата, а да си ги задържат в запас.

Дафина долови, мисълта му и каза:

— Не е за първи път. Трябва да свикваме.

Калитко се изчерви до уши. Разкаяние изпълни душата му и той рече да се поправи:

— Знам това. Попитах случайно. Къде са другите?

Момичето го поведе в тъмнината по стръмната пътека към дола. По нея току-що бе минал командирът, помамил след себе си Селим.

— Погледни светлината при началото на колоната. Тръгваме — отвърна Дафина.

Калитко напрегна поглед. Далече там, между тъмните силуети на дърветата, късичко просветна джобно фенерче.

Не след много той се сблъска с Агапи, с гимназистката и две други партизанки.

— Тук ли е Мигача?

Гапи недоволно рече:

— Дадоха му пушка и тръгна с другарите. Три чети потеглиха… За нас няма още.

— Ще има, не бързай! — глухо заяви Калитко. — Ти винаги си недоволен.

— Къде отиваме?

— Командирът знае.

Калитко разбра. Една част от отреда, разделена на три групи от по няколко човека, бе тръгнала на акция. Останалите, както винаги след акция, сменяваха лагера и отиваха неизвестно где. Може би нейде зад Орлов връх, на Сърна бивак, щяха да чакат завръщането на другарите. Самият той за пръв път получаваше задача, гордо премълчаваше това, но сърцето му биеше лудешки от нетърпение.

На другия ден бе 30 май. На тая дата преди една година, изправен в ябълковата градина, край долното течение на реката в Ягодово, бе убит братът на Мануш — Ангел Полето. Убиха го заедно с един другар от Гъбово. Сега командирът бе решил да проведе няколко акции с пропагандно значение. Натам отиваше и Калитко с това, което тежеше в пълната му пазва, и той често го опипваше с ръка.

Ние се борим и ще победим!

В колона по един минаваха по тясната пътека на гората. Пътеката сякаш се забавляваше: въртеше насам, въртеше натам, спускаше се в бездните, възкачваше се към облаците и пак завъртваше неизвестно где. На Калитко се струваше, че постоянно влизат и излизат от някакъв дълбок кладенец — дотолкова гъстата тъмнина преобразяваше местността.

Светлината бе угасена по заповед на командира. Вървяха в пълен мрак и мълчание. При това всеки трябваше да държи буден слуха си. Щом главата на редицата се натъкнеше на някое препятствие — паднало дърво или трап, — от човек на човек полугласно се предаваше:

— Внимание — трап! Внимание — трап! Внимание — трап!

Начело на редицата вървеше Червенокосия, следван от Горан. Черния, студентът, Мусата и Горица бяха тръгнали с групите.

Мълчанието ставаше все по-дълбоко. Само окапалите листа шумоляха под твърдите стъпки. Наближаваше полунощ, а не спряха нито минутка да починат. И само командирът и пуснатите напред патрули знаеха къде отиват.

Ненадейно през ниско надвисналите мъгли закапаха едри капки пролетен дъжд, който зашиба листата на лещака като хиляди невидими камшичета. Редицата застана на място. Партизаните побързаха да се накачулят кой с каквото намери. И пак потеглиха през скали и рекички.

Нийде не проблясваше светлинка. На няколко километра под планината Ягодово бе обгърнато в непрозрачните вълни на гъстия мрак, но Калитко бе изгубил представа за местността и сѐ му се струваше, че дълбокият кладенец не свършва.

Както вървеше, мрачен и навъсен под качулката на мушамата си, Червенокосия помисли: „Такъв бездънен мрак е сега над цялата родина!…“

Той се спря и предаде:

— Спри!

От уста на уста се понесе тая думичка, стигна до опашката на редицата и всеки замръзна на място.

— Да дойде малкият!

— Да дойде малкият! Да дойде малкият! Да дойде малкият! — пак глухо се предаде от четник на четник.

От най-задните редици се откъсна овчарчето и хукна при главата на колоната.

— Време е — подзе командирът. — Предай вещите си на Никола и тръгвай! Долу лежи селото. Ти чу какво ти предстои да вършиш. Пъргав и подвижен си и аз разчитам с пълно основание на тебе. Надявам се, че няма да посрамиш нито мене, нито ягодовския отред. Ако ли в последната минута изгубиш хладнокръвие и разбереш, че си некадърен и в невъзможност да се справиш с работата, плюй си на петите и изфирясай от село. Така.

— Слушам, другарю командир — отвърна овчарчето. — Плюй си на петите, казвате… — Калитко потреперва. Подаде глава напред, почти до лицето на командира, и пламенно допълни: — Ако не сполуча, ще се хвърля с главата надолу в езерото! Не ме чакайте! Така, другарю командир!

В тази минута сърцето му бе пълно с решителност.

Сполучеше ли, той трябваше да тръгне обратно, да се възкачи на местността Кавака и да чака разсъмването. Сетне щеше да се покатери на най-високия бор и да подаде между клоните оттам червената кърпичка, която командирът му даде.

С бинокъла щяха да го забележат и един от партизаните веднага щеше да тръгне да го вземе и отведе в новия бивак. Това се правеше с оглед да не се излага четата на опасност. Ако кърпичката не се подадеше, щеше да се знае, че Калитко е хванат от полицията и отредът трябваше да мисли за своята по-пълна сигурност.

Момчето се спусна по хълбока на планината и изчезна като сянка.

Редицата отново потегли. Дъждът отслабваше. Мъглата се късаше на едри парцали и пълзеше високо в пространството над ягодовското корито.

Като се ловеше за храстите, малкият внимателно се заспуска по хлъзгавите пътеки между лещаците по посока на реката, която на места просветваше на малки водни островчета между зеленината. В пазвата си на голо той носеше нещо, което я издуваше като мехур. Често го опипваше през ризата си и бързаше, бързаше, изгарящ от нетърпение — час по-скоро да се намери в селото.

Внезапно се спря и замисли. Така. Не бива да се бърза в такива сложни задачи. Бързат само неразумните. А той не беше от тях. При това имаше време, нощта му принадлежеше. Нужно му беше самообладание, предпазливост и съобразителност. Полека, полека.

Той бе подсетен от командира, че в селото има вече войска. Всички пътища, които водеха за Ягодово, бяха завардени от войнишки постове.

„Нека са завардени! — даваше си кураж овчарчето. — И тъй, и тъй ще се мре. Няма да трепна, щом съм си поставил главата в торбата.“

Трудно си представяше единствено това, как ще се вмъкне в черквата през желязно-кованата врата.

Калитко отново тръгна и пак опипа пазвата си. Сякаш нейното съдържание бе по-ценно от живота му…

Партизанчето се смъкна до брега на реката. Сгуши се в храсталаците и погледна наоколо. Всяка педя ягодовска земя познаваше като петте си пръста. На югоизток, над самите работнически жилища при фабрика „Морунов“, лежеше пасището. Стига да притвореше очи и виждаше ясно вековния явор с обгорената коруба. Тук насреща му беше мостът. Тъмните води на реката бълбуникаха, удряйки се в дървените подпори, забити дълбоко в пясъка. По-нататък се намираше малката гаричка. Фасадата й бе осветена с една-единствена електрическа лампичка над входа на апаратната стая, но всичко наоколо бе забулено с гъста зеленина. Властта се боеше от внезапно слизане на партизаните и често пъти нареждаше светлините по улиците да бъдат угасявани.

Реката под краката му шумеше пълноводна и бъбрива. Мътните й води, тръгнали от планината, влачеха прогнили дървени парчетии и лескови клонки. Всичко беше така близко и познато. Дори със затворени очи партизанчето би се оправило, ако не съществуваха войската и селските патрули. Очите му шареха на четири. Дявол знае какво му готви тази непрогледна тъмнина. Устните му бяха пресъхнали; той прокара език по тях и на два пъти ги овлажни.

Откъм моста долетя смътен шепот. Очертаха се две човешки фигури, облегнати на дървените канати. Свикнал вече с тъмнината, Калитко забеляза и огнените зърна на две запалени цигари. Сърцето му лудо заигра. Той плъзна крака по мокрия бряг, готов да се цамбурне до брада в студените води. Но веднага съобрази и не избърза, както би избързал Агапи например. Чудно, освен едни тръпки, които студено пълзяха по гърба му, овчарчето не изпитваше нищо друго. Хората за Калитко бяха само хора като него и той се надяваше, че все ще може някак си да ги заблуди и измами.

Събу се на бърза ръка и зарови цървулките си във влажната шума под храстите. Едва тогава стъпи на дъното на реката; тръгна по течението, сетне я прецапа косо и мина на отсрещния бряг. Пак се притули. Малко по-далече край железопътната линия се очертаваха пирамидите от дървени стърготини.

Ненадейно откъм долния край на селото — накъдето отиваше той — някакво куче се заобажда с дрезгав и проточен лай и дълго не замлъкваше.

„Кандовата кучка. Да лавнеш за главата си!“ — помисли Калитко в отговор на съмнението, че може да бъде неволно издаден.

Огънат на две, той пропълзя нататък и се озова при пирамидите. Сетне бързешката прекоси линията и тръгна под стрехите на селските къщурки, като се опираше на зидовете. Задъхан се спря. Стадото, неговото стадо, проблея.

Чичовата му къща спеше, спеше и малката копторка, пред тясното прозорче на която застана партизанчето. Наблизо, зад полуоблепеното с пожълтели вестници прозоречно стъкло, някой хъркаше.

„Мале, мале — мина през главата му, — твоя син е на един разкрач от тебе, пък ти не знаеш!…“

Калитко се пипна за пазвата. Но едва сега се сети, че писмото бе останало между страниците на читанката. Като заваля по пътя, той го даде на Гапи, за да се не измокри. В бързината си момчето бе забравило да си го поиска.

Не е толкоз важно. То е лична работа: отредът нищо няма да загуби, в случай че писмото не бъде подхвърлено в двора, както му се щеше на първо време.

„Сега аз да бързам по работата си. А ти спи, мале, дордето настане ново време и се видим…“

С тия мисли той помилва с ръка прозорчето, бързо кривна и изчезна в мълчанието на близката уличка.

Лицевата част на черквата бе обрасла с гъста зеленина от дива лоза чак до самия покрив. Калитко прокара пръсти по шепа стебълца от лозата и опита здравината им. Те бяха издръжливи като въже и силно прилепнали с мустачетата си към зида.

От такива жилави пръчици навярно хората на Спартак бяха изплели своите въжета, за да се спуснат по тях в пропастта, да пропълзят до римските легиони, да ги ударят в гръб и разбият на пух и прах. Сега и Калитко трябваше с тяхна помощ да се добере до покрива на църквата.

Като впиваше нокти в самата мазилка и дращеше с боси крака, овчарчето се покатери нагоре и стигна стряхата. Покачи се на покрива, а оттам се провря в самата камбанария. Бронзовата камбана тихо звънна, когато той стъпи на дъските. Седна да почине и поеме дъх. Сетне изпразни наполовина пазвата си. Извади някакъв черен плат. Но платът изглеждаше черен само поради тъмнината… Взе края на въжето от езика на камбаната и привърза плата. После го прехвърли навън, през желязната пречка на сводообразния прозорец на камбанарията. Платът се развя и заплющя във въздуха.

На разсъмнало селяните дигаха глави към камбанарията, дето се развяваше червено знаме, и тихо се радваха в душата си на събитието. Освен това те бяха събрали сума позиви, пръснати по улиците. Този, който бе окачил знамето и разпилял позивите, беше изчезнал невидим като вятъра.

С бели букви на знамето пишеше:

„Ние се борим и ще победим!“

Полицията прехапа език, побърза да смъкне знамето и побесня.

С ругатни и закани нова група бедни селяни бе поведена и натъпкана в мазето на училището.

В това време Калитко се бе възкачил на връх Кавака и като размахваше от високото дърво червената кърпичка, радостно си говореше:

— Аз съм жив! Не се удавих в езерото.

Ягодовската котловина гори

Лагерът бе разположен пак високо в планината, сред непроходими гори, но поляната беше равна, обградена отвред с шеметно високи ели.

Известен брой четници бяха излезли да вършат своята саботажна работа; други тръгнаха при ятаците в околните села, за да набавят храна за отреда. Но нито едните, нито другите още не се завръщаха. А настъпваше втора черна нощ. Тъмният атлаз на небето бе прошарен с ярко светещи звезди. Дълбоката горска тишина се нарушаваше само от приспивните звуци на щурците из влажната трева.

Командирът, тръгнал по единия край на поляната, отдето планината се спускаше в дълбока пропаст, ходеше мрачно напред-назад и поглеждаше далече към ягодовското корито, осветено от електрически лампички по улиците и пътищата, свързващи трите близки села: Ягодово, Велево и Маслово.

Цял час така: спираше за миг и пак тръгваше. Сетне вадеше часовник и дълго гледаше фосфорните стрелки. Времето минаваше бавно. Червенокосия сякаш губеше търпение и захапваше до болка устни. Някакво нервно безпокойство личеше в движенията му.

Хората му бяха оредели. Не се виждаха шегобиецът, нито Радуил, нито ученичката, нито вторият му помощник и Дафина. Само Калитко седеше наблизо върху един повален дънер и чакаше заповед. Той бе пожелал да тръгне с последните четници, но командирът не даде:

— Не сме правили такъв пазарлък, момче. Ти ще останеш при мене за свръзка.

Момчето послушно остана.

По едно време то се дигна от дървото, пристъпи напред и каза:

— Другарю командир, дойде ми нещо на ума.

— Говори, Спартак!

— Щяхте да ме пращате с писма. Какво стана?

— Писмата заминаха по други пратеници. Така.

— Така — папагалски повтори овчарчето. — Вие все намирате хора… и Борис пращате с четите, а мене не. Не ми ли вярвате?

— Слушай, момче: всеки си има по една дарба. Борис го бива за групова работа, а ти, като вълк, можеш и сам да си вършиш работата. Разбрано?

— Разбрано, другарю командир — изопнато като струна отвърна партизанчето и се зачуди на себе си: „Защо ли не заповядат да отдаваме чест като войници?…“

На Калитко му идваха най-различни хрумвания. Ако човек можеше да проследи мислите му, понякога би се смял от сърце.

Отдръпна се. Но скоро се сети за нещо и пак се обади:

— Другарю командир, аз мисля постоянно за една работа. Позволете ми да я кажа. — Без да чака позволение, той почна: — Другарю командир, ако бях на вас, ако моята къща бяха запалили и ако майка ми останеше на улицата, досега сто пъти да съм заповядал да изгорят и къщите на ягодовските чорбаджии!

— Защо си толкова озлобен? — меко попита командирът, като се усмихна.

— Ей тъй. Защото ме е яд, значи — отвърна чистосърдечно овчарчето. — А ядът е по-сладък от меда, казват людете.

След кратко мълчание Червенокосия го сгълча:

— Калитко, не си запомнил нищо от онова, което толкова пъти сме си говорили…

— Всичко помня, другарю командир — пламенно рече момчето. — Но ядът, ядът… там е работата!

— Нищо не помниш и напразно се държиш за този яд. Ядът заслепява човека. А ние в нашата работа не бива да бъдем слепи…

Без да се доизкаже, командирът погледна отново часовника си и глухо произнесе:

— Време е!… Потърпи една минутка. После ще се донаприкажем.

Калитко отмина при дървото, седна. А Червенокосия, като сложи ръце на гръб, остана загледан към долината.

Изминаха около десетина минути. Ненадейно електричеството в далечината угасна. Малко след това ягодовската котловина пламна. Няколко огромни пожара избухнаха и заизвиваха към небесата огнени езици.

Командирът пусна ръце, извади бинокъла и погледна през него.

Калитко заскача на един крак.

— Другарю командир! — изхлипа задавено той, дори заекваше от радостно вълнение. — Така им се пада, щом не са послушали нарежданията на писмата! — и протягаше ръце да се добере до магическите стъкълца.

— Погледни, погледни, другарче — отвърна самодоволно партизанинът.

— Нека всичко изгори!

— Не всичко. Гори общината, терпентинената фабрика и общинската дъскорезница, които работят за хитлеристите.

— А Денко Шилето?

— Не, Шилето още не гори. Има време.

Калитко беше забравил яда си, гледаше през бинокъла и току повтаряше:

— Дяволските пръчици! Дяволските пръчици!

Какво ставаше в село Ягодово. Писарят

Мало и голямо от „коритото“ познаваше стария ягодовски писар Сава Делимарков — Петела. Той беше секретар на общината, но обикновено селяните го наричаха „главния писар“ или просто „писаря“. Делимарков беше среден на ръст, около петдесетгодишен, побелял като овца. И винаги ходеше гологлав, с безредно разпилени коси. Вечно мълчалив, върху бледото му и хлътнало като на мъртвец лице не потрепваше нито един мускул, нито една усмивка. Погледнат отстрани, той можеше да мине за човек затворен и саможив: външността понякога лъже. Всъщност Савата носеше рядко добра душа. Заприказваше ли, всички го слушаха със зяпнали уста. Защото той умееше да разказва просто, топло и сърдечно.

На трети юни, в събота вечерта, ден преди нахлуването на партизаните в селото, Сава бе караулен началник на селската стража, съставена от ягодовски селяни. Докато трая дежурството му, той едва не припадна от безпокойство. Струваше му се, че ходи по нажежена плоча, макар под краката му да бе замърсеният под на караулното помещение в общината. Сърцето му лудо туптеше.

„В първите дни на месеца през нощта очаквайте нападение. Бойната група да бъде готова. За най-малката нередовност и отклонение ще дирим отговорност по партийна линия!…“

Тези кратки, но решителни думи бяха предадени на писаря от Радуил под сянката на корубестия явор. Командирът на ягодовския партизански отред заповядваше. Момчетата от бойната група — Наско Ширита и Лесата (Алекси Родин), които придружаваха писаря при нощната явка, го погледнаха изпитателно.

Благ и топъл поглед имаше Алекси. Слабичката му фигура, с глава леко приведена напред, на пръв поглед изглеждаше на заспала. Но в решителни минути лицето му се оживяваше, а очите се изпълваха с яростни пламъчета. Наско Ширита, обратно, винаги бе в напрежение, набитото му тяло постоянно потрепваше, сякаш за здравите му мускули никога не достигаше работа, и бе готов всеки миг да действува. Писарят едва смогваше да го обуздава.

Той изправи глава и също ги погледна.

„Командирът заповядва!“ — говореха очите му.

Разбраха се с поглед.

Настъпи тежко мълчание. Никой не посмя да се обади, но всеки усещаше неравното биене на сърцето си. Очите загоряха.

Партизанчето си тръгна. Котешките му стъпки се стопиха в пустата нощ. Останалите се промъкнаха през градините за село и се пръснаха по домовете си…

Задачата беше ясна. Но тъй като точната дата не беше означена, хората на бойната група живееха в постоянен трепет и тревожно очакване: за първи път чакаха нападение, за първи път щяха да вземат дейно участие в борбата на партизаните.

По едно време Минко Каленин прошепна на ухото на караулния началник:

— Писаре, стой си настрана. Инак, ако ни угадят, ще ни изчистят до един! Кой тогава ще помага на отреда?

А Ширита добави:

— Бай Сава, ти само ще командуваш: нека отидем ние, а ти, останеш ли, пак можеш да създадеш бойна група. Тебе те бива за това, а ние ще вършим каквото трябва.

В отговор на Насковите думи писарят му даде знак с очи да млъкне. Сега той отбягваше да влиза в разговор с хората от своята група. Една само неволно пропусната думичка можеше да провали всичко. Но той час по час излизаше навън и дълго се вглеждаше в тъмния масив на планината.

Часовоят, който пазеше с пушка на рамо пред входа на общината, равномерно крачеше по плочите. Той сякаш беше по-сърцат и повторно напомни:

— Писаре, стой си вътре. „Тая работа“ ще стане при първи петли.

— Тъй ли мислиш?

— Тъй, ами. Недей да се тревожиш много-много.

— А ти запомни, Минко: ще оставиш поста си едва тогава, когато партизаните се появят на мегдана. Чуваш ли как?

— Знам си работата, писаре.

— Ще следиш за тримата стражари. Ако изскочат отнейде и окажат съпротива, от невиделица стреляй на месо!

— Те пият в Пухлевата механа — отвърна човекът и пак закрачи.

Писарят се върна обратно. Караулът от втората смяна играеше на карти. Насядали кръстом по дъсчения нар, под окачената на стената газена лампа, младежите шумно се надвикваха при играта.

Писарят стоеше и наблюдаваше картите, а същевременно сърцето му теглеше навън.

— Писаре, ще има ли пак аероплани? — внезапно подхвърли един от селяните.

— Дявол го знае — отговори той и попита: — Ти бягаш ли, Пейко?

— Бягат хората. Хем здравата.

— Жените и децата бягат — обади се друг. — Евакуираните софиянци наплашиха селото, затуй нашите бягат. Ама пък и много зачестиха, писаре: всяка нощ тревога.

— Не бойте се — пошегува се някой. — Сирената е пристигнала, тя ще ни пази…

Отново настъпи глъчка. Играта все повече се разпалваше.

Като караулен началник, писарят трябваше да бди. И ако легнеше и притвореше за миг очи, безпокойството му се разгаряше с нова сила. Скачаше от нара и излизаше навън. За щастие, освен неговите верни хора: Ширита, Лесата и бащата на Воспирчо — Минко Каленин, никой не подозираше какво става в душата му. И какво се подготвяше тази нощ.

„Бойната група да бъде на мястото си…“

Сигнал — пожар в общинската дъскорезница, която работи за германците.

Всеки бе получил своето място в предстоящата задача: Ширита трябваше да поведе част от патрула за мястото на пожара и като заблуди хората, да ги накара да обърнат пушки към гората; да се започне стрелба натам, дето не трябва, по някакъв въображаем враг. Писарят щеше да поведе останалия караул на друга страна. В това време партизаните ще се втурнат откъм гробищата, ще прецапат реката и ще влязат в селото.

Всичко бе обмислено както трябва. Но Сава тръпнеше. Да се извърши нападение през неговото дежурство бе твърде неудобно и опасно: властта можеше да подозре участието му и тогава ягодовският отред би се лишил от верните си хора в селото. Но Червенокосия не беше известен за това дежурство. Затуй писарят постоянно си мислеше: дано отложат! Дано се размине!

Нощта превали. Първата смяна се прибра без очакваните главоболия. Той въздъхна облекчено.

Лесата и Наско се ядосваха. Те не мислеха като писаря. Младежките им сърца жадуваха да се покажат и сетне — ако ги усетят — да бягат в планината.

Съмна се. Писарят въздъхна успокоен. Сърцето му притихна след непоносимото напрежение. Той гледаше сънливите лица на другарите си и глухо произнесе:

— Не се отпущайте! Може би довечера…

„Бричката“

Настъпи хубав слънчев ден. Небето сияеше празнично над ягодовското корито. На площада пред общината свиреше ученическа музика. Подранили летовници и евакуирани тъпчеха около градинката, зяпнали излъсканите инструменти.

Върху читалищния балкон гласяха сирената, пристигнала по-миналия ден. Селяни и граждани чакаха да чуят звука й. Тук бяха и фабрикантът Морунов със сина си Нешко, докторът, Денко Шилето и свещеникът.

Когато майсторите привършиха, кметът лапна полицейската си свирка и нададе зачестени писъци. Всички объркаха глави към балкона и се изсипаха на противоположния край на площада, а някои се скупчиха около кмета. Музиката спря.

Полицейският старши — наречен Бричката — разтласка с лакти майсторите, наду бузи и грабна ръчката на сирената. Завъртя я.

— Фюиии, фюиии, фюиии! — обади се сирената с хладно безразличие.

Кметът дигна ръка. Шишкавият стражар прекъсна въртенето.

Кметът бе доволен и взе да обяснява на насъбралите се значението на непрекъснатия, измъчен и неравен звук.

— Бричка, дай отбой!

— Фюииииии!… — И работата щеше да свърши с това, ако старшията, надвесен над балкона и с ръка на ухото, не бе попитал:

— Ами такова, господин кмете, ако нападнат шумкари… да речем… тогива? Бива ли пак да алармираме?…

Старшията обичаше надутите и купешки приказки, но в неговата уста тези приказки будеха само смях.

— При нападение ние си имаме вече опростен сигнал: три гърмежа с кратки промеждутъци.

— Слушам, господин кмете! — изопна се Бричката върху балкона и козирува.

Тълпата се разсмя. Смехът стана много весел, когато един дълъг като върлина селянин, наричан „Дядо Ване“, се обади:

— Бричка, ти защо си? Ще изревеш като поповото магаре и шумкарите ще се върнат от сред пътя.

Старшията преглътна подигравката. Но малките като на пор очички злобно светнаха под гъстите вежди. Сетне равният му като дъска гръб изчезна зад балконската врата на втория етаж.

Кметът се обърна към писаря.

— Петел, кажи.

— Не бива да смесваме нещата. Нека по-добре си помним трите гърмежа. Чуваш ли как?

При три последователни гърмежа всички селяни, заставени да носят караулната служба, бяха длъжни да напущат работата си и да бягат в общината. Тук ги въоръжаваха и пращаха по следите на появилите се партизани или на места, дето се окажеше, че се е мярнало някое съмнително лице.

— Да, ще объркваме само хората — поклати глава кметът.

Той никак не подозираше какво се таи в сърцето на стария служащ.

— Само на луд човек ще хрумне да върти сирената — добави Савата.

Едва беше изрекъл това и една друга мисъл го осени: „Не е ли добре да опитаме да създадем тревога и чрез сирената?“ Той я сподели с момчетата.

Наско Ширита веднага се хвана за нея.

Понякога Наско дни наред престояваше като караулен. Крайно беден, той ходеше да робува на селските господари и често оставаше без работа. Но намираха се селяни, които плащаха, за да бъдат отменени от наряд, и Наско на драго сърце носеше караулната служба за сметка на откупилите се. А когато му дотегнеше, все се канеше да моли командира да го приемат в отреда. Или се заканваше, че ще излезе на своя глава. Но не можеше да излезе без позволението на Червенокосия, защото тук, в село, той бе много по-полезен за делото на съпротивата.

Нападението

Писарят се оттегли в общината. Момчетата спяха дълбоко. Денем можеше да се спи. Опасността от нападение бе изключена. Писарят също легна и притвори очи. Но сън не го хващаше. Въртеше се по гръб на нара и си мислеше:

„Трябваше да нападнат. Стражарите бяха пияни.“

Освен това той бе подбрал караула — в наряда нямаше богаташки синове.

„Трябваше. Защото рекат ли за тази нощ, не се знае какъв ще бъде изходът.“

За всеки случай Наско оставаше пак караул. А дето беше Наско, като сянка подире му вървеше и Лесата.

Надвечер писарят сдаде службата на сина на фабриканта Морунов — Нешко.

— Отивам дома и лягам. Цяла нощ не съм мигнал — рече писарят и грабна от нара одеялото, на което се излежаваше през нощта.

— А пък аз едва през караулната служба сполучвам да се наспя — заяви фабрикантският син. — Не ми остава време от миткане. Поставям си заместник и хъркам на чамовата пейка.

— Но ти носиш отговорност, помни!

— Аз разчитам на Наско, той е сигурен…

— Наско Ширита?

— Да. Черпим се и той ме слуша във всичко.

— Купуваш си почивката с пари, тъй ли?

— Такова нещо. Пухлевата кръчма не е далече. Прескачаме нататък и пием на крак.

Нешко Морунов бе разхайтен тридесетгодишен мъж, глупав и самонадеян като повечето богаташки синове.

Когато стигна в къщи, писарят каза на жена си:

— Става що става, не ме буди. Дано имам късмет поне веднаж да си отспя до съмнало. Чуваш ли как?

— Какво ли пък ще става? — полугласно смънка тя и легна на другия креват, при малкия си син.

Изпърво писарят бързо заспа. Но сънят му беше заешки: от най-малкия шум отваряше очи. Дълго се вслушва в далечината, чакайки да чуе отде ще се загърми.

Сетне позаспа около две минути, сънува нападението, събуди се и скочи на крака, с разтупкано, безпокойно сърце. И пак легна.

Късно през нощта пропя петел, сетне друг. Писарят стана и спря до прозореца. Заметна на главата си черната затъмнителна хартия и тихичко отвори крилата. Навън беше мрачно. Ранната месечина отдавна бе залязла. Тъмнината се диплеше на гъсти вълни, враждебна и непрогледна.

Той погледна часовника и помисли: „Сега му е времето!…“

Писарят опипа дрехите си, метнати на стола до възглавницата. Всичко беше на мястото си. За две минути той трябваше да бъде готов. „Не, за по-малко от две! — рече си той. — Но по-добре ще сторя, ако още сега намъкна обущата.“

Едва беше вързал връзките на обувките си и изведнаж пропукаха изстрели. Савата трепна, посегна и врътна електрическия ключ. Електричеството беше прекъснато…

— Най-сетне!… — Писарят разбра.

Горният край на селото припламна, тъмното небе почервеня, а пукотевицата дълго не затихваше. Лавнаха кучета. Сирената за първи път запищя. Наско беше предизвикал самолетна тревога…

Писарят бързо се заоблича. Обърка ръкавите на кожухчето, облече го наопаки и така изтича до пътната врата.

Жена му се дигна от леглото — боса и чорлава. Провря глава през отворения прозорец и обърнала очи към озареното небе, с разтреперани устни шепнеше:

— Сава, стани! Сава, гори!

Тя не беше го усетила.

Изпърво пламна общинската дъскорезница. След нея — терпентинената фабрика. Нейде зад реката гърмежите не стихваха. Стреляше се безредно. Виковете всеки миг нарастваха. Селяни, евакуирани и летовници, подплашени от сирената, бягаха сънливи и недооблечени натам, дето смятаха за най-безопасно. Но напразно дигаха глави към небето: там не бръмчеше нито един самолет.

Селото опустя.

С карабина в ръка Петела изскочи на улицата. Огледа се. Тихо! Ненадейно по съседните улици, които като ветрило се събираха при площада, притупкаха безмълвни сенки.

Плътно повлякъл рамо по зидовете, писарят вървеше като сляп, с подкосени колена. Челото му се ороси от студена пот. Той дигна ръка да го избърше. И внезапно се препъна о нещо, подгъна колене. Прикладът на пушката му изтрака по плочите.

— Бай Сава, ще ни убият! Те прерязаха електричеството. Партизани! — разплакано викаше някой под него, като го държеше здраво за крачола.

Писарят се вгледа: беше се натъкнал на млад селянин, скупчен под дънера на акацията при ъгъла на улицата. Младежът бе забравил оръжието си, което лежеше в скута му, и трепереше като листо. Поставен на пост пред общината, той беше усетил опасността и подирил прикритие зад дървото.

Петела нарочно се позабави около часовоя, докато ония, които бяха нахлули в общината, свършат работата си. Сетне изведнъж го заплаши:

— Ставай! Поеми поста си! Ще те застрелям! — и опря карабината на рамо.

Докато се разправяха, нов пожар обагри стените на сградите около площада и прехвърли покривите.

Гореше общината.

Сребърните пръчици бяха изпълнили задачата си и заслужаваха похвала. Но по-голяма хвала се падаше на двамата патрулни — Наско Ширита и Лесата…

Писарят и младежът не сваляха очи от горящата сграда. Сетне притичаха към мястото на пожара и взеха да стрелят в огнените кълба от искри и пушек, изпълнявайки „най-съвестно“ дълга си на верни защитници на властта…

Общинската сграда се превърна в димящо пепелище. Не сполучиха да я опазят нито строгите мерки на ловната рота, нито селският патрул.

Нешко Морунов бе побягнал по чорапи неизвестно где. Той се прибра на разсъмнало в селото и се хвалеше, че дълго гонил партизаните и в тази гонитба изгубил лачените си обувки.

По-късно обаче някой беше изровил от пепелището полуизгорелите му обувки и ги бе окачил на вратата на фабрика „Морунов“.

Грабеж

За онова малко имущество на опожарената община, което ягодовчани спасиха от огъня, не струва и да се говори.

Кметът нареди всички служащи да се пренесат в читалището: общинарите да заемат читалнята; стражата — малкия театрален салон; селският караул се настани на втория кат, в една от стаите на държавното лесничейство, а горските от общинската гора се сместиха в оцелелия обор на изгорялата община.

Последва втора заповед: всеки сам да си достави необходимите принадлежности за работа: маса, стол, мастилница, писалка, шкафове и друго. Служащите посрещнаха тая наредба като попарени и тъпчеха на място, без да знаят какво да предприемат. Всеки се допитваше до писаря. А той мънкаше под нос:

— Това е заповед. Трябва незабавно да се изпълни!

Кметът беше новак в селото: млад вятърничав мъж, дошъл откъм долината на Марица да управлява ягодовчани. Нерядко неговата неопитност създаваше на писаря сума мъчнотии. Но старият служител винаги сполучваше да запази своята самостоятелност и не правеше опит да му придирва.

Той предложи:

— Кмете, наредете да си доставим някои неща от фабрика „Морунов“

— Морунов не дава мебели за бог да прости — ядосано възрази кметът.

— Общината ще плати — наблегна повторно писарят.

Кметът тресна бастуна си по масата.

— Шумкарите ще плащат: да се изземат нещата от семействата на тия, които палят! Още сега, да помнят!…

Бричката хукна да се разпорежда.

Малко се искаше. Но между това, което бе нужно за обзавеждане, стражарите иззеха и най-различни неща. Иззеха ги за мъст и отплата: маси, столове, чержета, юргани, бакъри, тенджери, будилници, каче със сланина, обувки, рокли, домоткани платна и какво ли не щеш. Ометоха като с метла жилищата на бедните партизани.

— Така нарежда комендантът! — с груб глас боботеше Бричката, като размяташе камшик и посягаше на ония, които протестираха; заплашваше, биеше и арестуваше за най-малката съпротива.

Той беше същият, от когото Калитко на два пъти яде бой.

Наричаха го Бричката, защото беше широк в рамената, с тънки крака и приличаше на бричка, изправена на стръките си. В службата си на старши стражар имаше много лоша слава. Изземаното разделяше със своите началници, които разпореждаха от село Велево, дето се намираше полицейският участък.

Човек трудно може да си представи как грамадата от домашни вещи, натрупана в театралния салон, неусетно се стопи и изчезна неизвестно где.

Когато тършуваха из копторката в двора на чичо Калитин, Късичката Кула се развика:

— Не давам, проклетнико! Не доближавай!

Освен будилника, искаха да й отнемат и бакърения ибрик, нашарен с разни простовати рисунки: петлета, рози и карамфили. В миналото Калитко, като го поставяше между колената си, обичаше да се плиска от него.

Кула ухапа Бричката за ръката. Потече кръв… Заплющя волската жила в ръката му. Жената се бореше отчаяно. Старшията не отстъпваше.

А привечер, след нощта на пожара, първият арестант, когото той въведе в малкия театрален салон, беше пак тя — майката на партизанчето.

На друга страна военните, надошли от Велево, извличаха селяните от къщите. Затваряха ги в мазето на училището.

Ще плащаш

Два пъти през нощта Кула бе подложена на жестоки мъки. Двамата стражари я притискаха за ръце и крака към пода, а шишкавият въртеше гумата. Пот като град капеше от лицето на мъчителя. Биеха я до изгубване на свяст, а сетне я заливаха с вода. По тялото й не остана здраво място.

Наско Ширита помоли писаря да се намеси:

— Отърви я от ръцете му, инак ще вляза и ще го удуша! — заканително ръмжеше той.

Савата хукна нататък и се вмъкна в малкото салонче на театъра. Тъмно. На сцената трептеше тънкото пламъче на тенекиена газена лампичка, ограбена от селяните, и разсипваше снопчета мъждукаща светлинка.

— Къде е работничката? — попита влезлият.

Бричката святкаше в мрака изблещени очи. Сетне, както бе източил гумата до тавана, за миг отпусна ръка и изтри чело с ръкава на мръсната си куртка.

— Що питаш? — озъби се той, надвесен от сцената.

Вместо отговор Петела веднага се покатери горе. Подът на сцената скърцаше под тромавите стъпки на пияните стражари. Кула, просната по гръб, замърда глава; отвори едното си око, погледна писаря и простена:

— Ще плащаш!…

Тя не знаеше, че Савата идеше да я освободи, а и писарят разбра заканата и се обърна шепнешком към старшията:

— Тази сцена за бой ли е? Стига си лудувал, прекаляваш го!

— Писаре, благоволи да се не бъркаш.

— Внимавай, човек!… Чуваш ли как?

— Петел, махай се — ще се скараме! Ти не знаеш. Тя не благоволява да каже къде е сина й. Куло, благоволи да издадеш, което те питат.

Кула, премазана и прилепнала към пода, поиска да се надигне, но главата й бързо хлопна о дъските и пак засъска:

— Ще платиш, еничерино!…

Гумата, изрязана от файтонено колело, отново заигра в ръцете на палача и Кула припадна.

Писарят не издържа. Сърцето му се сви от мъка. Още малко — и щеше да се нахвърли върху старшията. Но той съобрази, овладя се и се затече обратно в мрака на нощта.

 

 

Навън беше глуха тишина. Само откъм горния край на селото, иззад каменните зидове на училищното подземие, прелитаха отчаяни викове. И там измъчваха и ударите на гумите не стихваха.

Савата претупа дъсчения мост на реката и спря пред каменните стъпала на казиното.

— Стой!

Хладна цев на карабина допря до сърцето му. Две изплашени очи засвяткаха изпод прихлупения каскет на патрулния, който стоеше на пост отвън.

— Аз съм — писарят! Пазиш ли ги?

— Заповядаха — смутено рече Алекси Родин. Разбраха се с две думи:

— Елате утре да си поговорим. Вземете косите и елате на ливадата. Има „нещо“, което трябва да се укрие в гората…

 

 

Беше късна полунощ, а там през ъгълчетата на затъмнения с черна хартия прозорец като сребърно петно намигаше електрическа светлинка.

Кметът гуляеше с група военни. Щом съгледа новодошлия, той викна:

— Дайте чашка за писаря!

— Благодаря, кмете, пил съм — излъга Савата. Сетне се наведе над ухото му и прошепна: — Кула издъхва!

— Призна ли? — попита мрачно кметът.

— Какво знае, какво да признае!…

Кметът замълча, повесил глава на гърди. Виното го заваляше. Столът скрибуцаше под отежнялото му тяло.

Военните гледаха с размътени очи като сънливи зверове. Писарят изпита чувството на бодливо очакване: всеки миг те бяха способни да покажат ноктите си и да разкъсат човека. Това бяха хора с окаяни и затъпели души — наемници на властта, — които сякаш не можеха да дишат, ако не се упиваха всекичасно от хорските страдания.

Кметът бавно дигна глава. Стисна ръката на писаря и каза:

— Аз те обичам, знаеш, писаре. Ти си разбираш от работата. Разпореждай се от мое име, както намериш за добре. Аз те обичам, знаеш…

Помни тази нощ

Савата напусна казиното и отърча обратно. Тъмните фигури на патрулните двойки се отлепяха от сенките на зидовете и внушително заставаха на пътя. Заплашително щракаха затворите на пушките: кой? Кой? Кой?

— „Знаме“ — „Землянка!“ — разменяха паролата и писарят продължаваше да тича като вятър в стихналия сипкав мрак.

Преди да влезе отново при стражарите, той се изкачи в етажа на лесничейството. Реши да получи съгласието и помощта на караулния началник: да се намеси с хората си срещу пияния старши, ако потрябва.

След това се спусна надолу, на един дъх премина стълбището и салона и като котка скочи на сцената.

Двамата стражари, запретнали ръкави, висеха над изтезаваната. Тя лежеше просната по гръб, без да шавне, и „вземаше-даваше“, както казваха ягодовчани, когато някой безнадеждно болен се готви да напусне този свят. По косите й, пръснати по наводнения под, лепнеше съсирена кръв.

Беше съвсем тихо и само ограбеният от Калитковата масичка будилник задъхано цъкаше в полумрака на сцената.

Бричката не се виждаше. Сега командуваше Симо.

Писарят ги разбута и грабна гумата от ръцете им.

— Спрете! Кметът заповяда…

— Какво-о?

— Върви по дяволите! Чуваш ли как?

— Ами старшията?

— Къде е той?

— В Пухлевата кръчма.

— Върви по дяволите! Чуваш ли?

Бравата издрънча. Вратата се тресна о стената. Входът остана широко отворен. Ивица мътна светлина, проникнала по стълбището отгоре, затрепка върху циментения под на чакалнята.

Караулният началник внезапно извика:

— Петел, време ли е да сляза?

Савата не отговори. Погледът му бе отправен към изхода. Бричката идеше. Той опипваше с разперени ръчища тъмнината и изведнаж се препъна и падна с шум върху столовете, струпани край стената.

Будилникът се задъха и спря да чука. Стрелката спря на числото две. Беше следполунощен час, когато всичко спеше или тръпнеше в страх и очакване.

— Що търси тук този цивилен? — викна старшията, като се изправи и съгледа Савата.

Писарят отговори:

— Кметът заповяда да се явиш при него. Иначе ще си имаш работа с караула!

— Ко-о-ой? Ти ли? Ти си едно с шумкарите!…

Без да слуша, Савата го изгледа продължително:

— Млъкни! Ти си пиян… ще те тикна в зимника!

— Време ли е, писаре? — обадиха се отвън.

По стълбището затрополиха отсечени стъпки. Пред входа спряха с пушки при нозе часовоите, свободни от наряд.

Бричката сякаш беше оглушал. Той гледаше с тъп и, малко презрителен поглед. Сетне прикотви пръсти за рампата и надигна коляно.

— Теглете, момчета!

Симо и Пантю го издърпаха на сцената, отпуснат като мърша. Старшията запреплита език в лицето на писаря:

— Ами ако аз заповядам да те натикат?

— Кметът нарежда да не биете повече тази жена — с несигурен глас рече Савата. — Чуваш ли как? Утре тя ще бъде интернирана. Друго не можем да сторим, щом не издава — завърши меко той.

— Военните ще питаме.

— Военните са гости в Ягодово. Ние трябва да пазим своите хора.

— Йо! Не става тя! — викна грубо Бричката. — Дордето не падне и последния шумкар, все тъй ще бия!

— Помни нареждането на кмета…

— Марш оттук! Разбрано?

Следния миг старшията грабна гумата от ръката му и зачете.

— Едно, две… тръгваш ли? Давам ти срок до три. Едно, две… знаеш ме, що за стока съм: аз и на баща си не прощавам!

— Време ли е, писаре?…

Писарят беше доволен, че караулният не губеше търпение и възпираше момчетата си. Не искаше да има по-големи разправии.

Но когато той случайно обърна глава към изхода, стана нещо неочаквано.

— Три! — глухо изръмжа Бричката и гумата изплющя.

Страшна болка се вряза в рамото на Савата. Той се задържа за близкия стол, за да не падне. Будилникът за миг потръгна: цък-цък-цък! — и пак притихна в мъртво мълчание.

Караулът се спусна и наскача по сцената. Засвяткаха стоманените дъна на карабините. Старшията се хвърли напред, скочи долу на пода и хукна да дири кмета, като се заканваше люто.

При друго време шишкавият не би буйствувал така. Той не биваше да забравя, че дълго служеха заедно с писаря и Савата неведнаж оправяше работите му. Но сега виното го владееше. Освен това старшията бе уплетен и затъпял от редица престъпления. Съвестта, му беше претоварена. Петела знаеше това и не се учудваше на постъпката му. Но същевременно той изрече в душата си смъртна клетва: „Бричка, помни тая нощ! Това няма да мине безнаказано. Скоро ще си видим сметките с тебе!“

 

 

Двамата стражари изплаваха из мрака на салона, дето бяха се укрили от караула. Писарят ги заплаши строго:

— Всичко ограбено да си дойде на мястото! Ще отговаряте!

Пантю — какъвто си беше наплашен от началници, наивен и глупав — веднага го достраша, вдигна рамене и рече:

— Барем да съм взел нещичко, писаре!

— Не си! А кой извлече купа с нещата? Къде се дяна покъщнината на хората?

— Ти питай старшията.

— Старшията!… — недоволно добави стражарят Симо.

— Старшията! — подхвана сърдито Савата, като искаше да изпита докъде се простира сляпото им подчинение на Бричката. — Старшията ще ви прати на бесилото, но вие спите! Той обира каймака, а вие… дремете с пръст в уста? Тъй ли?

— Тъй ами. Той ни лъготи.

— Което е право, право е.

— Решено е иззетите вещи да се поделят поравно между стражата, нали? А Бричката… виж го ти него, хубаво ви мами!

Стражарите завъртяха глави:

— Мами, ба!

Те бяха недоволни. Писарят реши да използува това недоволство и да насочи острието му срещу шишкавия.

Свлякоха примрялата работничка в празното пространство под сцената — една тъмна и влажна дупка, превърната в арест. Кула прекара деня, без да пошавне. Едва късно през втората нощ тя проплака: зовеше сина си.

Часовоят, който шареше по двора, прекъсна разходката си и попита:

— Како Куло, жива ли си?

— Смазаха ми кокалите, сине! — отвърна глухо като из гроб арестуваната.

— Искаш ли нещо?

— Най-много писарят ме би — виеше тя с отпаднал глас, без да си дава сметка за истината.

— Да не бъркаш ма, како Куло?

— Той ги насъскваше, ама ’гато си слезе Калитко, ще плаща!… Дай ми малко водица, сине.

Часовоят й подаде през мазгала на зида бутилка вода. Сетне дълго от двете страни на зида спотаено кънтяха приказките между двамата: Кула постоянно питаше за Калитко — дали са го мярнали?

— Мярнали са го горските в лесничейството, но момчето щукнало като дим.

— Облякано ли е както дал господ? Ситичко ли е? Само туй си прекарвам през главата.

— И облечено, и сито, и въоръжено с пушка.

— ’Гато изляза оттук, правичката при него отивам!

Майката не се отричаше от момчето си. Безстрашно и е радостна душа говореше за него и бе готова да приеме всички действия на партизаните като лични действия на своя син.

Изгонена

Неотдавна, докато беше жив говедарят, Савата неведнаж го бе предупреждавал: „Дядка, внимавай, работи бавно и пресметливо, пази се! Угадят ли пътеките ти, още на първия фенер ще увиснеш със старите си кокали!“

Старецът подръпваше редките си мустаци, почесваше се лукаво зад ухото и отвръщаше: „Петел, ти чу ли от устата ми за моите пътеки? ’Гато чуеш, тогива разправяй!“

Сега със същата сериозност важеше това правило и за писаря. Ето защо — за лице пред хората — Савата носеше постоянна маска и се показваше не по-малко от Бричката просмукан с противопартизанска отрова. Но Кула и не подозираше това. Затуй измежду всички пострадали, които поради неразбиране клеветяха писаря, нейната омраза му стигаше. Кула протестираше, сипеше клевети и често му се заканваше:

— На всички ще платят, ама на тебе най-много! Момчетата няма да ти простят. На огън ще те пържат, на шиш ще те въртят!

— Пържат не пържат, въртят не въртят, но и ти няма да видиш добро — отговаряше високо той.

Тя се разпалваше до забрава и изливаше яда си:

— Ти ли казваш? Тъй, а? Хубаво да не видиш, дано! Божинко, коги ще сметеш от земята тия еничери!

Припяваше на висок глас, без да мисли, че я слушат и че с острия си език буди злобата на селските властници и господари.

Савата придума кмета и последният доверчиво се съгласи: Кула няма работа в село! Тя бе сам-сама, уволнена от фабриката. Собствено, писарят искаше да й помогне, като си мислеше: „Ако остане в Ягодово, всеки миг ще я разкарват.“ Изпитанията й не биха имали край. А дето и да идеше далече извън село можеше да поработва и изкарва за хляба. Тук постоянно се караше с чичо Калитин, с когото не мелеше брашно, и той я заплашваше с изгонване от къщи.

Работничката посрещна новината за своето изгонване с нов приток от гняв и закани. И всичко се изля върху главата на Савата:

— Вълк на два крака! Ама ще доде ден да гориш и ти, и жена ти, и детето ти… а аз… ей така, еничерино, ей така! — Кула заподскача ситно-ситно на място, като пляскаше възбудено с ръце, нагледно сочейки с каква неудържима радост ще посрещне смъртта на писаря.

Всичко това ставаше в присъствието на кмета и стражата, които мълчаливо се подсмиваха. Бричката дори злорадствуваше, сякаш нейните закани не се отнасяха и до собствената му кожа.

Претъпканият влак загромоля в ясния слънчев ден през коритото. Кула се скупчи на пода, между краката на пътниците. Плътно сключила устни, тя не промълви нито думичка по пътя. Мисълта й бе изцяло заета от спомена за нейния единствен син. Кроеше разни планове. Момчето израстваше в представата й смело и безстрашно, готово на всяка саможертва.

Влакът летеше неспирно в дъното на тясната планинска клисура и проглушително свиреше при всяка извивка на пътя и пред тунелите.

Майката се унася и вижда как от стръмните скатове се изсипват, пръснати във верига, безброй партизани, въоръжени до зъби. Дулата на пушките се възправят и заемат една линия със святкащите орлови очи на четниците. Фучат, прескачайки храстите, прегазват реката и спират влака. Сетне налитат в пътническите вагони като вълни, откъснали се от грамадното зелено море на гората. Най-напред тича ягодовското овчарче.

„Калитко!…“

„Мале, не бой се!“

„Писаря, сине! Бричката и другите!…“

„Всеки ще плати, мале, и работата ще се оправи!“

През известни промеждутъци от време Кула наистина шепти забравено и се разговаря със своя загубен и непокорен син. Гърдите й преливат от мъка, тежка като олово. Но сама не усеща, че произнася името му високо и сипе закачи. Пътниците смутено отстъпват, изплашени от това, което може да последва всеки миг между изтерзаната майка и нейната полицейска охрана. А охраната крепко е заспала, хърка неспирно с отворена уста и навярно също сънува нещо приятно в жара на летния ден.

Работничката нищо не вижда, нищо не чувствува. Тя дори не усеща как неудържимо, като притегляна от магнит, се тътрузи то пода на купето и излиза на платформата.

Влакът е спрял за по-дълго, за да вземе вода от малката планинска гаричка. Пътниците влизат и излизат, чуват се викове — весели разговори на случайно срещнали се приятели. Но Кула не чува. Тя е вече при стъпалата. Прикотвя пръсти около желязото и тупва на пясъка върху перона.

Над апаратната стаичка стои надпис: Гара Ръжево.

— Там е чешмата, бабо — продумва някой, който иска да помогне с нещо на състарената преждевременно селянка.

Пантю хърка на пейката в купето. Той не угажда нищо. На десетина крачки от спрелия влак в лъчите на яркото слънце блести златисто-зеленият склон на планината. Безшумно пълзи нататък нисичка жена, облечена в извехтяла басмена рокля, вмъква се във вълните от зелена шума и изчезва.

— При Калитко! При момчето ми! С него да мрем! — шепне тя и дращи нагоре по каменистия сипей.

По небето се носят малки облачета, блестят като сребро и сякаш помахват на жената да бърза, докато не са я подгонили.

— Хей, чичо, ти водиш ли арестант?

Никой не отговаря.

Друг от пътниците, който държи зеленинка и с тая зеленинка леко гали брадясалото лице на охраната, също пита:

— Фанте, къде ти е човекот?

Но Пантю хърка с отворена уста, притиснал пушката между колената. Тогава пътниците, обзети от висок смях, блъскат охраната:

— Чиченце! Хей, чиченце, събуди се и кажи сбогом на стражарската служба.

Най-сетне Пантю отваря очи и гледа тъпо навалилата го група пътници.

— А?

— Арестантина, арестантина…

— Ку… Куло, къде си, ма?

А Кула бяга през гората, пълзи с ръце и крака; засенчва очи, ласкаво мълви името на сина си и погледът й се носи далече към прибуления в тънка бледосиня мъгла Орлов връх.

Пантю скача на крака, наежва се и померва да напълни пушката.

Пътниците се струпват на обръч около него, носят се закачки, подмятания. По челото му избиват потни капчици. Плахо върти очи и не продумва. След това хуква навън и се хваща за дежурния чиновник с червената шапка.

— Духна и избяга, господин началник! Арестантин „каноирам“, пък избяга! — задъхано кряска той и отрива с ръкав мокрото си чело.

Весело се смеят наоколо. Някои сочат погрешна посока:

— През реката удари!

Пантю напълва пушката. Спуща се през линията, прецапва бистрите води на реката и хуква да гони бегълката не там, дето трябва.

Плач сред нощта

Савата подреди постовете: един при водния улей на изгорялата дъскорезница, друг на горния край на селото, трети настани покрай корубестия явор сред ливадите. Той винаги съветваше младежите от бойната група да предпочитат службата „секретен пост“, макар да бе по-тежка от патрулирането по улиците. Тя бе удобна, за групата по следните причини: ако ненадейно се явеше партизанин и се натъкнеше на пост, можеше отдалече да бъде предупреден със запалване на кибритка, с тракане на затвор от пушка или с покашляне. Тогава на неочаквания гост предстоеше да дири други пътища за слизане в Ягодово. Не беше изключена и възможността да му се предаде паролата.

Късно през нощта в караулното помещение проникна двойка патрул и предаде:

— Откъм гробищата се чува плач! Сякаш жена.

Писарят грабна оръжието си и подбра момчетата.

Възкачиха ската, дето бяха гробищата. Легнаха под чадърообразните ели край бодливата ограда. Уморено тегнеха тежките им кичести клони, докосвайки земята. Под краката им реката бълбуникаше тихо и равномерно като еднообразна люлчена песен. И като сребърна лента проблясваше между ниските кирпичени копторки на ягодовските катунари.

— Лягайте и мълчете, докато разберем! — предупреди писарят.

Настъпи мълчание.

Забравена светлинка премигваше от тенекиен фенер между повалените стари кръстове. Назад, в дъното на полегатия скат, между върховете на дърветата, дето се подаваше горният етаж на фабриката, за миг припламна прозорец с бяла светлина и тозчас угасна. Тихо трепкаше звездното небе.

Изведнаж откъм гробовете долетя внезапно бликнало ридание. Единият младеж, който лежеше отляво на писаря, прошепна:

— Галиба това е Кула!

— Да не вярваш! — обади се другият.

— Шт, момчета! Ще се разбере — рече писарят.

Той дълго прокарва поглед между изпоналягалите кръстове и диреше посоката, отдето идеше плачът. Най-сетне разбра. Това беше наистина Кула. Като бе вървяла цял ден и до късна нощ по козите пътеки на планината, тя се канеше отново да влезе в Ягодово.

— Писаре, гледай! — прошепна пак първото момче: — Отлепи се от могилката.

Върху линията на хълма, там, отдето започваше звездното небе, се очерта тъмна сянка, залитаща при всяка стъпка. Възправена над пръстта, преди да тръгне, сянката приглади полата си, потърка с пръсти колена и отмина на горния край на оградата, до тесния път. И мигновено падна на друга могилка.

Прегънат надве, писарят се примъкна напред. Пушката му се влачеше по росната трева. Спря се и напрегна слух. Чуха се задавени, откъслечни думи:

— И на тебе да се оплача, дядо Радуилчо — занарежда сянката върху гроба на стария говедар. — И на тебе да излея сърцето си… Ах, божинко! Ама ти не знаеш: и за тебе си е спомнил моя сокол. В писанцето пише: иди, кай, и положи цветче на гроба на дядо Айдамусеневидеше. Сега разбрах, вика, че има живот да се живее, ама то ке е занапреж. Нека, вика, първом да се разправим с писарите, па сетне лесно! Чуваш ли, дядо?…

Гласът й пресекна за миг. И пак разплакано продължи:

— Писарят, писарят… дето заповядваше от тъмното да бият Кула — добро няма да види! „Къде скитосва момчето, казвай! Ще го хванем!“ — „На куково лято, викам, не се е родил още този, дето ще хване моето пиле…“ Не го сънувам лошо, а все през шумата върви, върви, забол китка на чело. А овцете — зън, зън, зън! — търчат подиря му. Чуваш ли, дядо? Смислил е той и за тебе… санким… сокола, пилето ми!

Кула се възправи, пак потърка колена и внимателно се огледа. Мракът редееше в далечината, зад гърбатата линия на ската. Звездите гаснеха една по една. Настъпваше разсъмването. Савата полази назад. Даде знак на момчетата да се връщат. Искаше да се разбере насаме с нея.

Зачака. Кула тръгна, подви поли и прекрачи падналата бодлива ограда. Излезе на пътя, огледа се и пак потърка колена. От дългия и мъчителен път през планината тя бе много изморена. И ако не беше напрежението на волята, всеки миг тя би се строполила обезсилена на земята.

Неочаквано пред нея, с пушка в ръка, застана човек и препречи пътя й. Този човек беше омразният й писар. Работничката веднага го позна и ахна:

— Назад, моканино!

— Стой сега, непокорнице! — викна полугласно Савата.

— Разбойник! Цяло село те знае какви ги бъркаш!

Да, из селото се носеше слух, че писарят е изтезавал до смърт Калитковата майка. И селяните минаваха покрай него като край нечисто място.

— Не се плаши, Куло. Я да поседнем тук и да се разберем — подхвана меко Савата.

Вместо отговор тя приседна, скупчи се на място и зарови ръце в тревата. Устата й остана широко зяпнала, сякаш не й достигаше въздух.

Писарят приплещи карабината и пристъпи крачка. Но Кула изведнаж се отплесна като пружина, прибра края на басмената си пола и хукна по стръмнината.

— Не ти ща приказките! Не ти ща приказките, мискинино! — викаше тя, без да се обръща, и бягаше с всички сили.

И скоро щеше да потъне в гората. Но внезапно изпусна полата си, преплете крака, обувката й отхвръкна и се просна по очи върху росната трева.

Караулният бежешком я настигна и каза:

— Гледай каква си! Съвсем неразбрана. Чуваш ли как? Стига да искаш, лесно ще ме разбереш. Защо лудуваш? Което правя, правя го за твое добро. Как не можа да схванеш с простия си ум?

Но работничката не чуваше. Полегнала на бедрото си, тя го гледаше с неизразим ужас в очите и съскаше право в лицето му:

— Писаре, писаре! Що ме гониш час по час? Не ти ли стигнаха моите мъки? Пак ли ще ме водиш в кметството да ме биете? Това ли искаш ти? Хубаво. Ама пак няма да е на твоето: ще остана в село! Момчето ми е тъдява и мойто място е тъдява, ако щеш, режи ме на четири! Бийте, ваша работа, ама слезе ли Калитко с байрак от балкана, мислете му!

Надигна се, застана на колене и както Савата бе надвесен, ненадейно протегна ръка да грабне карабината му. Сборичкаха се.

— Дай да свърша с тебе! Сега ще свърша с тебе!

Савата с мъка я укроти. И пак, седнали един до друг върху влажната трева — започна меко и й наприказва какво я чака, какви изпитания седят пред нея, щом се тъпче под носа на селските господари и военните власти. Кула го слушаше, но остана все така непреклонна, недоверчива и с твърдото решение да си кара своето.

— Лъжеш! Не ти вярвам за грош. И ти не си стока, всеки те знае!

Вървяха надолу по рида. Писарят я остави да ругае до насита. Той помоли пазача да я настани в едно от фабричните помещения. Кула примираше за сън, очите й се слепяха и на всяка крачка политаше с преплетени крака.

— Ще лежиш, докато уредя работата. Никой няма да те барне повече, не бива да се плашиш, нито да лудуваш.

Кула послушно се отърколи в ъгъла върху купчина дървени стърготини и след малко потъна в дълбок сън.

Съмваше се, когато писарят застана пред жилището на фабриканта Морунов. Тази нощ фабрикантът имаше гости и писарят видя как те се разотиваха един по един. Първо се подадоха на дървеното стълбище двамата германци и шофьорът Стаменко. Морунов и кметът ги изпратиха до моста, където ги чакаше кола.

Германците насядаха в колата. Шофьорът даде газ на машината и завъртя кормилото. Колата се понесе с подскачания по проядената дървена настилка на моста.

— Какво те носи насам, Петел? — попита Морунов, щом забеляза караулния с пушка в ръка.

— По работа ида — отвърна писарят.

Фабрикантът беше сила. Кметът оставаше в сянка. Но писарят се обърна и към двамата:

— Кула се върна…

— Как тъй — върна се? — строго пресече кметът. — Аз съм наредил друго…

— Наредил, но жената не зачела наредбата и ударила назад.

Морунов сложи ръка на ухо, сякаш не дочуваше.

Той не бе посветен в изгонването на работничката и запита:

— Моята Кула?…

— Наредих да се интернира — отговори кметът.

— Но за не съм нареждал, кмете. Аз само заповядах бой и сетне да се пусне.

— Къде е тя? — попита кметът.

— Ей там, лежи в стърготините.

— На мене ми трябват хора — продължи фабрикантът, като засукваше къдравите си мустаци. — Хората не ми стигат. Откакто гладниците щукнаха из гората, не върви! Имам нова поръчка за налъми. Кула ще остане пак на работа при мене. Това е то!

Работата се уреди бързо и гладко.

Кметът зададе нов въпрос:

— А охраната?

— Охраната не се е върнала.

— Охраната ще отговаря по закона. За изпуснат арестант осъждат на години затвор!

— Ваша воля. — Писарят разтвори ръце в пълно безразличие.

Кметът дръпна Морунов настрана и му зашепна нещо, но фабрикантът високо и рязко го прекъсна:

— Кула е моя работничка! На германците трябва стока: налъми и дървени подметки. Това е то!

 

 

Късно следобед Пантю пристигна. Намери стария служител в къщи и приплака:

— Писаре, отидох!

— Разстрел, братко! Не те чака хубаво — разтвори ръце Савата.

— Петел!…

— Не бих могъл с нищо да ти помогна, недей да хленчиш. Оправяй се с кмета.

— Не ми стиска да се мярна пред очите му.

— И добре правиш.

— Лошо ме чака, знам си.

Пантю стоеше разбит и объркан. Изминал пешком дългото разстояние от гара Ръжево, той беше целият обрашнен от пепелта на пътищата.

Писарят реши още малко да го стегне: по тоя начин той можеше да го държи в ръцете си и да му диктува това, което си желае.

Той каза между другото:

— Изключителни времена са, знаеш. Ако мога да те сваля от въжето, добре. Шега ли е?

— Писаре, ти баща, ти майка! Помогни! Ти можеш. Няма да забравя добрината ти и искай от мене, каквото щеш!

Пантю беше простичък, наивен и се водеше като дете. Но не само той. По това време простотията на полицейските стражари бе пословична. Тя причиняваше всекидневни разправии между властта и населението.

Писарят си спомни как преди време същият този Пантю пред очите на всички блъскаше с приклад учителя по улицата и разтреперан от неприятния спомен, той си рече на ум: „Пантьо, първо Бричката трябва да падне от твой куршум, а сетне ще дойде и твоят ред!…“

И повторно го заплаши:

— Ако успея да убедя кмета — да не подава рапорт до военните, — ей този бой ще заподскачаш!

— Ще подбера жената и бабата, да ти поработим на градината. И ливадата ще дойда да кося.

— Ти би сторил и друго, знам аз — рече Савата.

— Всичко, каквото заповядаш писаре.

— Бричката ме удари лошо…

— Мръсник е той!

— И вие сте жертва на неговата алчност. Как не можете да схванете тази проста истина! Не граби ли той бедните хора?

— Всичко граби и мъкне у дома си. Само да речеш… няма да гледам никого, а ще се разправя с него по-инак!…

Старият служител замлъкна.

Работата се нареждаше от само себе си. Писарят печелеше още един съюзник за своите скрити намерения. Даде му отгоре и малко пари:

— Вземи, не се знае: може да потрябват за къщни харчове, в случай че те арестуват.

Пантю го загледа втрещено. Сетне внезапно грабна ръката му с парите и я поднесе към устните си. Не можеше да се разбере защо направи това: дали за парите или за това, че се надяваше да му помогнат. Но Савата навреме издърпа ръка изпод носа му и стражарят неволно целуна металическата ловна значка на ревера му.

До вечерта Пантю беше изпил парите и с несигурни крачки шареше из площада. Писарят бе очаквал това и си рече: „Тръгна!…“

За вода в нощта…

Обла и кървавочервена, луната се подаде зад далечните планински грамади. Скоро поляната се обля от златна светлина.

Командирът излезе от сянката на гората и леко наду свирката си. Дежурният по лагер притича.

— Къде е малкият?

— Спорят с Горица за африканската фауна — весело проговори партизанинът.

— Нека дойде.

Когато Калитко се представи, командирът го хвана под ръка и го отведе в дъното на поляната.

— Да си поприказваме, Калитко — подзе той. — Напоследък работата се затегна. Всеки ден пристигат нови другари, скоро ще станем дружина, а оръжието не достига за всички. Сега-засега не бива да предприемаме никаква въоръжена акция за такава дреболия — няколко негодни може би карабини… Пак ти ще свършиш работа в пъстровското лесничейство.

Калитко слушаше замислен. Задачата беше трудна. Но той вече неведнаж бе обмислял. Планът лежеше готов в главата му. Изведнаж се оживи и каза:

— Наемам се, другарю командир.

Червенокосия го потупа по рамото:

— Твоята решителност ме радва. Пътят е дълъг, но ще стигнете как да е. Избери си другар и тръгвайте. Но пак повтарям: нужна е хитрина и всичко да стане мълчешката. Да си нямаме главоболия покрай вас. Разбираш ли?

Калитко завъртя глава.

— Наемам се да направя всичко, както заповядате. Вземам Радуил.

— Радуил е на разузнаване. Подбери Агапи.

— Както заповядате. Той е малко тежичък и трътлест, но аз ще го оправя. Тръгваме!

 

 

Вървяха мълчаливо по кози пътеки в нощта, изкачваха стръмнини, слизаха в падини и долища. Провираха се под тунели от хмелови храсти и къпини, газеха рекички и поточета. Само от време на време Агапи тревожно и нетърпеливо питаше:

— Къде отиваме? Защо не кажеш?

— За вода! — многократно и твърдо отвръщаше Калитко, без да се тревожи от нетърпението на другарчето си.

Той се бе твърде възгордял от тази втора задача и като копираше често думите и движенията на командира, казваше:

— Слушай, другарче! Ти само ще изпълняваш, без да се опъваш. Да си не разваляме приятелството насред пътя. Сега аз съм командир, аз заповядвам.

— Заповядвай, но аз не бива ли да знам? — пак настоя белязаното.

— За во-да-а! — провлечено заяви Калитко и напредваше в тъмнината, без да спира.

Най-сетне стигнаха. Калитко пошушна на ухото му:

— Сега вече можеш да знаеш. Такъв е реда: да се обясни задачата на самото място…

Агапи прехапа език, но не каза нищо.

Нощта бе светла и сенките на дърветата послужиха за чудесно прикритие на малките.

Сградата на лесничейството блестеше под бледата светлина на месеца. Двете партизанчета седнаха да починат. Агапи каза:

— Трудно! В стаята на горските свети. Какво ще правим сега?

— Аз съм намислил какво да правя. Така — отвърна Калитко и очите му светнаха като на котка.

— Да бяхме взели пушки.

Калитко сърдито избухна:

— Не забравяй: командирът заповяда всичко да стане мълчешката.

— Кое да стане мълчешката?

— Всичко, всичко… Потърпи и ще разбереш. Ти ще мируваш тука зад хвойната. Колкото и да се забавя, ще ме чакаш. Може да не се върна до изгряло слънце, пак ще чакаш!

Като изрече на един дъх тия думи, Калитко бързо събу цървулките си. Постави ги в торбичката, която свали от рамо, и добави:

— Дръж, да седи при тебе.

Сетне извади от джеба си един окървавен бинт и омота петата на босия си крак.

— Командирът заповяда да се хитрува. Хубаво! Гледай сега какво хитруване ще падне.

Трътлестото зашепна:

— Ти махни по-добре това превързало и се надържай на краката си, ако те подгонят. Това знам аз!

Калитко се наведе в тъмнината и опули очи:

— Не трепериш ли? Я да видя в очите ти!… Да не смяташ да бягаш? Куршум те чака, прави си сметчицата!

Агапи сърдито отвърна:

— Не ме ядосвай, Калитко! И аз съм партизанин, и аз не се плаша като тебе.

Калитко стана. Взе тояжката си и тръгна към сградата на лесничейството.

Първото нещо бе да надникне през светлия прозорец, да види какво става вътре. В стаята гореше газена лампа, окачена за гвоздей на стената. Върху широк дъсчен нар лежаха четирмата горски стражари. През деня те се бяха трепали да маркират трупи. И сега уморени и изтощени от работата, хъркаха като заклани. Само петият беше буден. Облакътен на масата, той седеше на стола, дремеше и клюмаше смешно глава.

Овчарчето съгледва, изправени до бялата стена, наредените им една до друга карабини. Щом ги зърна и в гърдите му нещо тупна и спря да бие, сякаш беше останал без сърце. „Колко нужни са те сега за отреда!“ — помисли Калитко. И пак си спомни думите: „Всичко да стане мълчешката.“

Сега му е времето. Пропуснеш ли го, сетне иди да гониш вятъра!

Калитко се прегъна на две, опря тоягата до корем и заохка:

— Ох!… Ох… боли!

Дремещият трепна на стола. Скочи на крака и предпазливо тръгна към прозореца. Лицето му, подадено зад стъклото, имаше безпокоен и изплашен израз.

— Кой е? — попита глухо той.

— Ох! Ох!… — Калитко се подаде на светлината, като продължаваше да охка, за да го видят, че е малко селянче, неспособно да стори някаква злина.

Горският се престраши и отвори вратата.

— Чие си ти? Отде идеш по туй време? — попита той, като погледна будилника на масата, който показваше един часа.

— Ох!… От Велево ида. По пътя порязах петата си на един джам, затуй закъснях. Не мога да ходя, божичко-о!

— Не викай! — с пръст на уста предупреди горският. — Ще събудиш момчетата.

— Как да не викам, като боли? — рече Калитко, като се правеше на наивен и глупав. — Я си порежи петата ти, чичо, па да те питам!

Човекът се ядоса:

— Брей, че опако хлапе! Ти му думаш, а то току отвръща и ще събуди всички. Аз съм часовой тук и не позволявам…

Калитко го прекъсна.

— Отвръщам, не отвръщам, боли! Дай да ти порежа петата, па недей отвръща, да видим!

— Харно, де. Стига, присядай.

— Леко ли ми е мислиш?… — не млъкваше Калитко с престорено-горчив израз на лицето.

Горският попита:

— Къде си тръгнал?

— Татко ме прати при лесничея. Да подпише разписка, та да му платят. Татко е возар на трупи.

— Лесничеят спи.

— Нека си спи. Ами аз какво да правя? Да чакам ли до утрето, или да си вървя?

Горският го схока:

— Къде ще вървиш с този убит крак? Да не си луд? Чакай да съмне, оправи се, па си ходи.

— Така, ами… много ме боли! — произнесе на висок глас овчарчето.

Те се разправяха на прага. Но след поканата Калитко побърза да охне още един-два пъти, влезе в стаята и седна на стола до масичката.

— Спи ли ти се? Легни на нара и карай!

— Не ми се спи. Ти спиш ли, когато си порежеш петата?

— Аз пък умирам за сън — заяви горският, като се прозина, с провиснали от умора ръце към пода; сетне добави: — Щом те боли, остани да пазиш. Аз ще полегна малко. Бива ли?

Калитко завъртя глава.

— Както речеш, чичо.

Горският строго му напомни:

— Внимавай! Наблизо има шумкари. Ако заспиш, ще додат да ни изколят.

Момчето зяпна изплашено.

— Да ни из-ко-лят?! Не, майчице, няма да мигна. Много се боя от шумкарите.

Простичкият и добродушен селянин се отърколи на нара до другарите си и веднага захърка. Но Калитко не бързаше. Той продължи тихо да пъшка и с крайчеца на окото си оглеждаше ту стаята, ту спящите мъже. Измина близо час. Едва тогава той се надигна внимателно и като понакуцваше, приближи вратата и я отключи. Върна се обратно на пръсти.

Първо той изпразни сандъчето с патроните, което лежеше под нара, и ги натъпка в джобовете си. Сетне заизмъква две по две карабините навън. Накрая тихо притвори вратата след себе си. Вслуша се. Никой не го беше усетил.

— Карай с пълна пара, Гапи!…

Луната светеше с пълен блясък над Орлов връх. Кукумявка се обаждаше от покрива на лесничейството. Двете момчета нарамиха оръжието и хукнаха през гората. Съмваше се, когато стигнаха в бивака.

В бързината Калитко бе забравил да отбинтова крака си, но не усещаше това. Командирът учудено попита:

— Какво си пострадал, малкият?

— Пострадах в хитрината си, както бяхте заповядали, другарю командир.

Свали превръзката си. Партизаните се разсмяха с глас. Червенокосият, който знаеше слабото му място, каза:

— Е, добре. Ще поръчам на моя военен да ти набави един бинокъл. А сега, като награда за подвига ти, избери си една пушка от тия.

— Не се ли шегувате?

— Никак!

— Която си искам?

— Да.

— Благодаря, другарю командир.

Калитко се наведе и взе да избира.

— Ама първо ще ги изпитам: която бие най-добре, нея ще взема.

Сетне тръгнаха с белязаното и навлязоха в дълбоката гора да прострелят оръжието.

Мъката на Калитко

Овчарчето седеше на единия край на полянката. Разсъблечено до кръста, правеше слънчеви бани. Същевременно кърпеше гумените си цървулки, като държеше шило и изтеглен на восък канап. Отредът си имаше обущар. Но рано сутринта той беше тръгнал ведно с Радуил и други момчета за гара Врабец. Отидоха да разузнаят как може да се нападне войнишкият караул, който пазеше гарата и линията околовръст. Свръзката от село бе донесла, че там, във войнишкото помещение, напоследък са стоварили, лека картечница, сандъци с бомби и патрони.

Отредът нападаше военни обекти и складове, за да се продоволствува с това, което не му достигаше. Военното имущество бе държавно; държавата го трупаше посредством данъци, които събираше от народа. Ще рече, народът имаше право над него. И действувайки от името на народа, партизаните смело нападаха.

Докато се печеше на слънце и стягаше цървулките си, Калитко мислеше за едно-друго и никак не внимаваше. На два пъти той залапваше пръсти, избодени от шилото.

Очите му бяха захласнати навътре в гората. Върху набързо струпана чамова масичка и пейка от брезови клони седяха Горица и Агапи. Ученичката диктуваше бавно, а овчарчето записваше внимателно в тетрадката, която лежеше разгъната на масата.

— 15 + 25 + 48 = 88!

— 15 + 25 + 48 = на 88 — повтаряше Агапи…

Един ден Горица бе казала на командира, че иска да се занимава с учението на белязаното.

— Почни, да видим какво ще излезе от това овчарче — беше отговорът на Червенокосия.

Осмокласничката се зае сериозно.

Изпърво Калитко не посрещна с добро око това начинание. Ставаше му мъчно, когато ги гледаше винаги заедно. И един ден гласно изрази недоволството си:

— За него ли е учение? Нему му дайте да пасе овце, това е! Калитко грешеше: никога към нищо Агапи не бе проявявал такъв интерес, както към уроците на Горица. На Калитко се струваше, че у нея се крие някаква магия, която кара трътлестото да влезе в пътя. И самата партизанка бе доволна от ученика си. Когато Червенокосия питаше как върви учението, тя радостно отвръщаше:

— Попива като попивателна, другарю командир. Ще наваксаме загубеното време, когато е ходил с овцете.

Калитко дочу този разговор и пак смънка:

— Познавам го що за стока е това Трътле: ще помни ден-до пладне, сетне всичко ще забрави. Напразно е труда на другарката.

Само по смятане Гапи беше бавно възприемчив. Но Горица умееше да го подведе, той бързо налучкваше и се оправяше.

— Прилежни ученици са и заучват бързо уроците си онези деца, които обичат своите учители. Разбра ли? — рече Горица и го помилва по главата.

Тогава именно Калитко прободе на два пъти пръстите си.

Ето, момчето е пред нова мъчнотия по аритметика; плахо впива очи в учителката, мига виновно, а тя — за да го ободри — отново слага ръка на главата му и пита:

— Умори ли се, моето момче?

Така питаше някога и Касичката Кула, като се върнеше от фабриката и нежно притискаше главата на сина си до своите гърди: „Умори ли се да учиш, рожбо“? И на Калитко изведнаж му се поиска да бъде помилван от Горица, а той да сложи глава на рамото й, както правеше с майка си, и да отговори. „Не, мале! Бъди спокойна.“

Но той изпитваше и някакъв срам от това си желание. Такова чувство не бе изпитвал при родната си майка и веднага се разкая, задето се бе размекнал като вчерашно бебе.

На Кирил и Методи беше, Калитко помнеше. Край големия огън сред гората, в бивака над местността Вълчата полянка, партизаните се веселяха. Декламираха и пееха славянски и революционни песни. Горица ги учеше. И пак същата тази Горица гледаше да ободрява повече Гапи. Нали той бъркаше думите на песните и тя го поправяше: „Тъй и тъй, моето момче, ги сбърка, идния път да се поправиш!“

А Калитко какво правеше през това време? Тъкмо обратно: току сърдито го сбутваше по хълбока и му шепнеше: „Засрамваш цялото село пред другарката! Ягодовчани не са тъй тъпи като цвекло!…“

Ясно. Горица се бе заела наистина да го вчовечи. А на Калитко малко обръщаше внимание.

Имаше и нещо друго, което надигаше завистта в душата на Калитко. Веднаж, като искаше да я заприказва за тропиците и за живота на кенгурото, Горица нехайно махна с ръка:

— Остави се, Спартаче! Ти знаеш повече от мене. Де имам кураж да се препирам с тебе? — и го отмина.

Просто го подигра. Много му домъчня. Но той не схвана, че подигравката на гимназистката беше престорена. Тя го обичаше не по-малко от Агапи, но в това време беше заета и бързаше по работа.

Калитко не я разбра. Той се почувствува подминат и бе дълбоко оскърбен.

Партизанката свърши урока си. Стана от брезовата пейка и изчезна. Агапи остана да преговаря уроците по четене.

Калитко тръгна към него с един цървул в ръка и с друг — надянат на бос крак. Ученикът дигна глава и рече:

— Седни до мене, Калитко. Добре, че дойде. Искам да те питам нещо.

— Казвай! — рече малко нацупено Калитко.

— Дай да си запиша къде се намираше Мисисипи.

— Ти научи ли се да пишеш?

— Пфюй! — свирна през зъби трътлестото, както свиреше на овцете.

Калитко го гледаше втренчено и каза:

— Не ми се вярва. Хайде, пиши да те видя. Питай какво ще питаш и пиши. — Той блъсна тетрадката под носа му.

— Кажи ми за реките и животните. Снощи сънувах, че тя — Агапи протегна ръка към посоката, където бе изчезнала Горица — ми се скара, задето не знаех как се размножават камилските птици.

Ученикът захапа моливчето и замислено произнесе:

— Ами ако тя ме запита наистина?

Калитко важно мълчеше, подпрял брада на гърди.

— Сетне пък сънувах друго…

— Е, какво точно ще записваш?! — грубо и нетърпеливо прекъсна Калитко.

— В коя държава тече Мисисипи и в коя — Амазона.

— Какво, какво? — Овчарчето често-често запремига, като седеше с отворена уста и напрягаше слух. — Амазона ли? Ха-ха-ха! Хо-хо-хо! Глупчо! Глупчо! Нали си знаех, че си много прост…

Агапи засрамено пламна, недоумяваше и с болка издума:

— Ама, моля ти се, що ми се смееш, кажи!

Калитко го чукна с тетрадката по главата.

— Не Амазона, глупчо, а Амазонка! Защо ли се напъваш?… — Сетне, като запрати тетрадката в храстите, добави: — Хвърли тази тетрадка, че не мога да те гледам!

— Какво приказваш! Нали командира заповяда…

Калитко веднага се опомни. Стана, прибра тетрадката от земята и прилежно я сложи и разгърна пред него, като плахо се озърна. Той неволно бе казал нещо против волята и нареждането на командира, затуй побърза да се поправи:

— Прощавай, Гапи, аз се пошегувах. Ти първо изучи читанката и писането. Подире ще ти разкажа много неща за топлите страни. Ще ти разкажа и за Челюскинци. Интересна работа.

Калитко таеше нещо на ум и продължи с благ и подкупващ тон, за да предразположи Агапи:

Челюскинци храбро и смело пореха ледовете на Северния полюс… Там има цели стада тюлени. Челюскинци — това са смелчаците на Съветския съюз. Истинските хора и най-големите герои на земята!

— По-големи от партизаните? — попита учудено белязаното.

Калитко завъртя глава. Но като помисли малко, реши да се поправи:

— Не знам дали са по-големи. Трябва да се пита командира… Така. Нали сме приятели, трябва да си помагаме. Всичко ще ти разкажа.

— Не ме ли лъжеш? — рече Гапи, като го гледаше недоверчиво. — Ти винаги ме мачкаш. Не съм чул друго от тебе, само дето ме навикваш.

Калитко горещо взе да го уверява, че така му се струвало. Напротив, той го обичал и от добро намерение — за да го поправи, — често му е търкал носа…

Нали Черния казваше: „Обичаш ли другаря си, първо посочвай грешките му. Хубавите му страни хората сами ще видят и ще похвалят. За лошите — отговаряме ние, когато ги премълчаваме.“

Между двамата настъпи дълго мълчание. Гапи се наведе над читанката и взе да срича. Калитко неспокойно се въртеше на пейката, тайно поглеждайки напрегнатото му лице.

„Дали да го попитам?…“ — мислеше си той. Но не смееше и ту се червеше от смущение, ту въртеше копчето на ризката си. Най-после се престраши:

— Гапи, нали се разбрахме?

Без да вдига глава, Агапи за втори път подсвирна.

— Гапи, остави сега четенето — сбута го нетърпеливо Калитко. — И аз искам да те питам…

Момчето сложи пръст на страницата, докъдето бе стигнало, и любопитно извърна очи.

— Нещо много важно — продължи Калитко, но се запъна и млъкна.

Трътлето се чудеше. Знаеше, че всезнайко е винаги придирчив и очакваше пак да му направи някоя забележка както преди: „Трътле, кога ще спреш да бършеш с ръкав носа си пред другарката Горица?“

— Кажи, де! — настоя нетърпеливо то. — Аз винаги съм те слушал и пак ще те послушам.

— Тъй. Но обещаваш ли да мълчиш?

— Ба!

— Нито дума никому, разбра ли?!

— Пфюй!

Калитко се наведе и прошепна на ухото му:

— Кажи ми истината… обичаш ли… — той не каза кого, а извърна глава към гората. Срамуваше се да назове името на Горица.

— Кого, кого? — премига на свой ред белязаното.

— Тази… Горица.

— А ти?

— Отговори първо ти. Агапи се ухили:

— Обичам я. — Сетне високо се закиска.

Калитко се ядоса:

— Защо се смееш?… Ки-ки-ки! Зъбльо! — и му изплези език.

Агапи скочи на крака. Гърбом заотстъпва към храстите и продължи да се киска, като удряше читанката о бедрото си.

Калитко, почервенял като рак, стана и тръгна решително към него.

— Познах ли! Нали познах?… — викаше той.

Тогава, кой знае защо, белязаното овчарче търти между дърветата! Високият му смях не спираше.

Калитко хукна да го гони, като му се заканваше:

— Ще те предам на другарски съд, помни! Нека те разстрелят!…

Но Трътлето вече беше изчезнало.

Калитко се върна отчаян и разбит, седна на чамовата пейка и дълго и замислено гледаше недовършения цървул, който лежеше между коленете му.

Едно помаче си търси белята

В редовете на четниците беше и някой си Марин. Твърде смел партизанин. Той бе забягнал от казармата в града. Тичаше начело на всяка партизанска група и винаги сполучваше във всяка акция. Заедно с Мусата и Горица бяха запалили ягодовската община. Но в лагера се държеше мълчаливо и обичаше да се усамотява.

Калитко, който беше твърде наблюдателен и като желаеше от всекиго да усвои по нещо поучително, сдружи се с него заради мълчанието му. Той знаеше от опит покрай Радуил, че мълчанието може да крие в себе си нещо хубаво, затова поиска да узнае каква тайна измъчваше войника.

— Отде си ти, другарю? — попита го веднаж той.

— От Велево — отвърна без желание младежът.

— Гледам, постоянно си умислен. Защо?

Войникът направи недоволно лице. Думите на момчето сякаш засегнаха някаква рана на сърцето му. Но като знаеше, че приказливият Калитко нямаше да го остави на мира, докато не му изкаже душата си, той се отпусна и разказа историята си.

— Исках отдавна да избягам в гората. Но Верчето не ми даваше.

— Кой?

— Моята годеница. Но сетне, когато в село надойдоха ловните, съгласи се.

— Видяла е сигур как кучетата беснеят, бият селяните… — поде Калитко, но Марин бързо го прекъсна.

— Не, сама взе да пати. Имаше един пияница подофицер, който я задиряше и заплашваше. Заплашваше и мене да се откажа от Верчето, та той да се оженел за нея.

— Такива кучета ли са тези подофицери?

— Големи! Някои особено. През капака надушват яденето в сандъчето на войника…

— Фашисти! — изръмжа злобно овчарчето.

— Веднаж той ме арестува и лежах цяла нощ в мазето на училището.

— Звяр!

— Но и аз му платих: натупах го посред бял ден. Грабнах пушката си и потеглих насам.

— Много хубаво.

— Той постоянно арестува и бие момчетата в село — допълни войникът, като следваше мисълта си за пияния жандармерист.

Калитко посегна, стисна здраво ръката му и задъхано рече:

— Виж да ти кажа: доложи на командира! Да му подирим сметка.

Марин поклати глава:

— Това са частни работи, знаеш.

— Тъй — продума овчарчето, като помисли малко. — Но твоето момиче що не дойде при тебе? Серафим е при нас с жена си.

— Годеница е друго.

— Не е, щом сте си дали дума да се вземете.

Марин се унесе. Думите на партизанчето го запалиха. „Ако тя те обича и щом сте си дали дума…“

Калитко разбра и зарадвано го бутна по рамото.

— Не му мисли! Върви я доведи.

— Иска ми се, но работата не е лека: Велево е пълно с войска.

— Не пречи.

— Как ще се промъкна в село?

— Ще се промъкнеш.

— Не се ли шегуваш?

— Аз не обичам шегите. Ако не смееш… аз познавам вашето село. Вашите хора си ги бива. Те бягат повече в отреда на лесничея, вали?

Марин кимна глава.

— Сега там е пълно с курортисти.

— Пълно е с евакуирани граждани, избягали от бомбардировките.

— Чудесно! Аз мога да мина за евакуирано момче, ако облека чисти граждански дрехи — заяви трескаво партизанчето. — Измоли командира и тръгвам. Решаваш ли?

На войника се харесаха тия думи. Овчарчето така горещо настояваше и беше толкова самоуверено, сякаш работата се отнасяше за една невинна разходка до Велево.

— Бои се да не си изпатиш заради мене — продума той, като не сваляше поглед от Калитко.

Овчарчето също го загледа продължително и каза:

— Чудесно!… Сѐ ми се струва, че където и да тръгна, с мене няма да се случи нищо лошо. Майка ми ми е разправяла: ако сънуваш да те захапе черно куче и кърви потекат, това е сигурна умирачка, пази се. Аз сънувам кучата, ама не ме хапят.

Калитко беше суеверен. Марин разбра и попита:

— Ако те захапят и кърви потекат, пак ли ще тръгнеш?

— Иска ли питане? Все ми е едно, щом служа на народа. Умирачката не ме плаши.

Разговаряха до мръкнало. Калитко научи къде се намира домът на Верчето — на самия площад зад гарата — и си представяше как щеше да го разпознае от останалите къщи.

На другия ден Марин дойде при него твърде развеселен. Угрижеността му се беше изпарила от обгорялото му лице.

— Малкият, готви се!

Командирът се беше съгласил. Познаваше своя малък свързочник и разчиташе на дарбите му. Но за всеки случай го повика при себе си и му даде нови упътвания:

— С нейно съгласие ще я доведеш. Ако годеницата откаже, излишни са много приказки. Зер, ти много се пренасяш, когато ти падне случай да се заприказваш.

— Слушам, другарю командир. А дрехи?…

Червенокосия му посочи вързоп стари дрипи и добави:

— Преоблечи се. А щом се наобядваш, хващай пътя. Мусата ще ти даде две кошнички. Като стигнете до сечището, напълнете ги с малини. Марин ще ти помага. Помачетата всеки ден продават малини на летовниците във Велево. Но ти влез в селото на мръкване. Дръж очите си на четири и разчитай на краката си…

— Аз бягам като фъртуна — отвърна Калитко. — И куршум трудно ще ме настигне.

Вместо евакуирано, спретнато гражданче, едно босоного помаче с бял фес на главата вървеше с Марин през гората. Напълниха кошниците. Всичко се изпълняваше тъй, както нареждаше Червенокосия…

Верчето

Надвечер партизанчето подаде глава през храстите на велевската гора, тъкмо срещу гарата. Но то не бързаше, а почака, докато хубаво разучи — до най-малката подробност — пътя за настъпление… и отстъпление, в случай че се усъмнят в него и откажат да признаят помашкия му произход.

— Е-е там трябва да диря — реши Калитко, като напрягаше поглед. — Зад оная ограда, пред одърчето на къщата, стърчи тънка тополка. А на пътната врата, зашумена с хмелова зеленина, зее голяма дупка на прага, през която влизат и излизат кокошки.

От ниската и схлупена стара къщица с побелял покрив се подаде млада девойка със светлоруси коси.

— Верчето! — изахка помачето. — Веднага я познах.

Девойката отиде при вратата и погледна нагоре-надолу по улицата, сякаш чакаше някого. „Подир малко ще си поприказваме с тебе и работата ще се оправи — помисли Калитко. — Ако щеш. Ако не щеш, остани си, нека те гонят пияни подофицери.“

 

 

— Та-па, та-па, та-па, та-па, тап!…

По прашната улица се зададе селският глашатай и трескаво удряше по своя изпокърпен барабан. Спря при чешмата и продължи да тупа. Момичето със светлите коси отмина напред и застана до барабанчика. От околните къщи веднага наизскача женски свят и деца, любопитни да чуят новините на глашатая. Напоследък те слушаха все неприятни забрани: да не ходят тук, да не ходят там; да се прибират с кокошките, да се презаписват в общината, да вадят лични карти…

Калитко напрегна слух и това, което смътно дочу, гласеше:

— Господа-а-а! Военният комендант заповядва всички да додат в училището. Ще има кино безплатно. Ще видите германските победи в болшевишка Русия и още — как руснаците морят от глад малките русначета. Полицейският час се продължава до 10 часа. Който не дойде, ще му се спре дажбата от комисарството… Та-па, та-па, тап! — завърши с чукане по овчата кожа на тъпанчето барабанчикът и отмина. Децата се юрнаха след него, като дигаха с босите си крака облаци прах.

Селянките си зашепнаха, повъртяха се минута-две, сетне всички се прибраха. Момичето също потъна в одърчето пред високата тополка.

— Кино! — рече на себе си Калитко. — Никогаш не съм гледал кино! — И сериозно добави: — Ще вървиш и ти, помаче. Инак ще ти спрат дажбата… Господ да ти помага. Там ще срещнеш годеницата. Също като Васил Левски сред потерята на турския аскер…

Калитко стана. Огледа се. Площадът около гарата беше безлюден. Войниците, които пазеха линията, вечеряха. Мъжете бяха по кръчмите; жените приготвяха вечеря на огнищата по дворовете. Той взе пълните кошнички. Излезе от гората. Пресече линията и стъпи на прашния път. Една летовничка изскочи от близката вила и викна:

— Момченце! Хей, момченце, продаваш ли малините?

Калитко, като се погледна за миг от глава до пети, веднага се сети, че като помаче трябва да говори малко и по помашки, затуй бързешката отвърна:

— Не, ки! Не ги пурдавам. Заръчани са, гуспуджа.

Жената се върна отсред пътя.

Босото помаче бързо стигна дома на годеницата. Мушна се направо в двора. Сложи кошничките на одърчето и запъхтяно заприказва на момичето, което излезе да го посрещне:

— Поздрав от Марин. Ела на кино. Там ще си поприказваме повечко… Ако си съгласна, тръгни с мене. Ще те чакам зад тепавицата…

Момичето плахо го гледаше. Сетне закри лице и заплака, като на пресекулки и задъхано нареждаше:

— Знам. Марин ме обича. Ще дойда. Божичко, изядоха ме тия кучета! Не мога да търпя. Прескачат в двора, плашат ме. Ще дойда!

— Не гледай баща, ни майка! — окуражи я овчарчето.

— Ще си стегна бохчичката и ще чакам…

— Зад тепавицата!

— Толкоз!

Калитко разбра. Момичето беше наплашено. Много добре. Верчето сякаш с нетърпение бе чакала появяването му, за да тръгне веднага с него.

— Разбрахме се, нали? При тепавицата — продума той тихо, грабна кошничките и изскочи на улицата.

Навън беше мрачкаво и глухо.

Киното

От порти и вратнички занаизлизаха селяните. На тумби, на тумби тръгваха да изпълнят заповедта на коменданта. По лицата им личеше недоволство и протест. Знаеха лъжите на управниците, с които тровеха душите им.

Калитко излезе на главната улица. Многоброен свят от селски младежи и евакуирани се движеше напред-назад. Неколцина стражари и военни стояха при ъгъла и се смееха на висок глас.

„Да знаехте — помисли Калитко, — не бихте се провиквали така високо. Защото, ако командирът заповяда, като ви тръсна една бомба в краката, ще се разхвърчите на перушинки!“

Минута след това той се видя начоголен от малка пъстра тълпа. И си правеше сметка как ще изостави кошничките, за да иде уж да пие вода от близката чешма и да запраши, ако падне съмнение върху помашката му външност. Но хората му искаха само малините, а той отказваше, като цъкаше с език:

— Не, ки! Заръчани са, не ги пурдавам.

Измъкна се от кръга на купувачите, без някой да подозре тайната, която лежеше на сърцето му. Потегли към горния край на селото. Училището, мрачно и погрозняло, бе кацнало на брега на планинския скат. Някога то пръскаше просвета в душите на селските деца и през прозорците му долитаха весели детски гласове и песнички. А сега бе превърнато във войнишка казарма и затвор. Мазето му бе претъпкано със селяни, обвинени като ятаци на партизаните. Там измъчваха и убиваха в потайните часове на нощите.

Велевчани прииждаха със семействата си. Децата високо крещяха:

— Кино! Кино!…

Из училищния двор се носеше глъчка. Войниците обтягаха платното-екран. Киноапаратът бе разположен във военна камионетка. Беше походно войнишко кино.

Зад полуразрушената дъсчена ограда на училищния двор Калитко забеляза три реда войнишки палатки, опнати върху утъпканата гола земя, между които крачеше часовой.

Дворът се пълнеше постоянно с народ. Публиката сядаше направо на земята. Една част от нея бяха помаци и помакини — загърнати в своите шарени яшмаци. Като някое козе стадо насядаха отделно край съборената ограда. Те също бяха недоволни, но дойдоха, защото ги заплашиха.

Помачето знаеше мястото си. Остави кошничките до едно дърво и се смеси с „едноверците“ си — българо-мохамедани.

Кой как минеше от жандармеристите, посягаше към малините. Кошничките се преполовиха, но момчето се правеше на сляпо.

„Яжте, яжте, щом ви е паднала яма! — мислено си повтаряше то, като си спомняше думите на Марин. — Вие сте свикнали на чуждото. Учители са ви германските гладни хрътки!…“

Между тях навярно беше и пияният подофицер, но Калитко не го познаваше. А не виждаше и Верчето, макар дълго да я дири с очи между тълпата.

Когато всичко бе готово, двама военни в зеленикави комбинезони се откъснаха от готовия екран и се покачиха на камионетката. След това пуснаха мотора и филмът започна.

Народът се размърда и стаи дъх. По платното затрепкаха надписи. Тих ветрец полъхна над главите на публиката. Замириса на бензинови пари.

Един офицер ходеше напред-назад пред екрана, сочеше с камшик кино-прегледа и говореше на висок глас:

— Пълният военен разгром на болшевиките при Донец…

Част от публиката беше неграмотна и трябваше да й се обясняват картините.

Помачето не слушаше, а жадно поглъщаше с очи тичащата по платното хитлеристка войска с пушки и шмайзери. Сцените неспирно се нижеха една след друга. Мотоциклети и автомобили светкавично пробягваха по всички посоки, летяха самолети с бомбен товар, светеха прожектори, пламваха като факли села и градове.

Офицерът под платното с пяна на уста крещеше нещо за болшевизъм, за изгладняване и канибализъм. Народът спотаено мълчеше; мълчеше и се почесваше по врата, защото не вярваше. Един селянин продума тихичко и изпълни сърцето на овчарчето е утеха:

— Лъжа! Измишльотини! Хвърлят прах в очите на хората…

Подобни думи Калитко бе слушал и от командира. Червената армия съвсем не беше това, което я представяха в този ужасен филм. Ех, да беше сега Червенокосия при него, би му разяснил много работи!

Калитко не се интересуваше повече от друго, а жадно следеше оръжието, което се мяркаше по платното. Ако отредът имаше една малка частица от тия шмайзери, чудеса би направил! Да имаше същите танкове и оръдия! Елате вижте тогава нашия Калитко! Ще се завре в люка на някой танк и нека му излязат насреща жандармеристите!…

Помачето тършува

Овчарчето се извърна, посегна за кошниците си и ахна:

— Ва-ре-е, няма ги!

Малините бяха изчезнали. „Взел ги е някой подофицер“ — каза си Калитко.

От разказа на Марин той вече си бе съставил твърде противно мнение за тях и ги мразеше от дъното на душата си. Обзе го яд. „Не пожалихте и кошниците на помачето. Свикнали сте в казармата да мишкувате, та за мене ли ще заплачете?…“

В главата му заседна една изкусителна мисъл, която го прониза и грабна сърцето му изцяло. Той се усмихна.

Не му трябваше повече кино. Разтревожи го нещо по-интересно и привлекателно. Какво би било, ако се промъкне издалече в палатките и потършува за оръжие? Един военен пистолет би му свършил голяма работа!

Да опита ли късмета си?… Просто и ясно се виждаше как всички бяха унесени във филма. Гледаха като замаяни и друго не ги занимаваше. Часовоят, и той — забравил службата си — зяпаше. Кому би хрумнало да открадне на такова място? Веднага би бил смазан от войниците! Така си мислеха може би военните, затуй бяха спокойни…

Да опита ли?

Не, не му трябва оръжие на Калитко. Бинокъл!… При тая мисъл куражът му порасна. И изведнаж забрави къде се намираше, забрави киното, забрави Верчето, забрави кой беше той — помаче или преоблечено партизанче, — забрави целия свят. Той се дигна, застана под носа на един подофицер и проплака:

— Кошничките ми!…

— Не ми пречи, помашко семе! — изруга го подофицерът и пак се прехласна по картините на платното.

„Чудесно!“ — зарадва се овчарчето. Измъкна се на улицата, като плахо се озърташе, заобиколи градините с ябълкови дървета и скоро се озова зад войнишките палатки.

За първи път налиташе самоволно на такова нещо. Сепнато се спря: къде отиваше?… Но следния миг си спомни думите на политическия комисар: „Дякон Васил Левски взе алтъните на вуйчо си, но ги взе за народното дело.“

„И аз не искам този бинокъл за себе си — помисли Калитко. — Той е нужен за нашето дело. Не бива да се размеквам.“ — И той се реши на най-опасната стъпка в живота си.

Предпазливо тръгна между палатките, като почти лазеше, превит до земята. В тъмнината ясно и определено се очертаваше офицерската палатка. Там трябваше да дири той. Тя беше построена близо до слънчогледовата нива, отдето Калитко гледаше какво става в училищния двор и можеше да избяга всякога, прикрит от стеблата на слънчогледите, в случай на неминуема опасност. Ръцете му трескаво пипаха в тъмнината…

„Слава тебе, боже наш!“ — въздъхна с разтуптяно сърце Калитко. В ръката му седеше нещо твърдо, прикачено за съвсем нови ремъчки.

Той не вярваше просто на нищо в тази минута и всичко му се струваше като сън. За миг затвори очи, за да ги отвори в някакво щастливо и шеметно пробуждане.

Дълго мечтаният бинокъл бе в треперещите му ръце. Полази обратно, навлезе в слънчогледовата нива и — дим да го няма!

„Гледайте сега вие кино!“ — мълвеше на себе си овчарчето, като предпазливо се запромъква към тъмния масив на планината.

Верка го чакаше зад тепавицата. Стисна до болка ръката му и прошепна:

— Да бягаме, момченце!

— Сегичка. Ти не се бой, додето съм с тебе. Овчарчето Калитко си знае работата. Дръж се за палтото ми и ходи след мене. Щом съмне, ще сме вече в лагера на партизаните.

През всичкото време, докато вървяха, Калитко сякаш чувствуваше някакъв едър въглен в пазвата си, който го изгаряше. Беше бинокълът.

Когато човек си няма късмет…

Хванати за ръце, Марин и Верчето тихо си приказваха; седнали на един пън в гората. Дълго не смогваха да се нарадват на срещата си…

На друга страна върху зелената морава седеше Калитко. Кръстосал крака и заобиколен от партизаните, разказваше:

— Не можах да си продам малините, другарю командир. Като си няма човек късмет, така е…

Партизаните се засмяха.

— Но много ме ядоса подофицерът. „Помашко семе…“ Сякаш има разлика между нас и помаците. Нали и те са българи? Нали и те помагат на партизаните, когато се случи? Но той беше фашистки подофицер, много му се гледаше кино, затова ме напопържа… По едно време на платното се струпаха сума деца. Мършавички такива, с подути коремчета. Същински слепочета, които са глътнали бръмбар. Те бяха гладни, види се, и като птички-голишарчета отваряха уста пред германците.

Калитко спря поглед на Червенокосия и попита:

— Другарю командир, това руски деца ли са?

— Възможно е. Но тия съветски деца, преди да се появят пред обектива на кинооператора, дълго и нарочно са изгладнявани от хитлеристите, за да не приличат повече на деца, а на някакви окаяни сенки.

— Тъй — сенки! — мрачно проговори партизанчето.

— Германското командуване е имало за цел да прави престъпна пропаганда; да злепостави Съветския съюз, като страна, населена с людоеди…

Калитко завъртя глава:

— Така си шушнеха и хората: „Кого залъгват тия разбойници?…“ Много ми се искаше да стисна ръката на този селянин и да му кажа: „Ти си тъкмо за нас, човече!…“ В Съветския съюз децата са сто пъти по-добре, отколкото по останалото земно кълбо. И радиото съобщи: „През време на Отечествената война съветският гражданин получава толкова, колкото получават тези от Берлин; Париж и Рим взети заедно.“ Значи, ако един германец получава 200 грама хляб, руснака — три пъти повече. Това се казва държава, нали?

— Естествено.

Настъпи кратко мълчание. След това Черния подхвърли:

— Внимавай, момче, ще си строшиш главичката.

— Не, няма да я строша, другарю помощник-командир — отвърна овчарчето. Сетне, като посочи с ръка Верчето и Марин, продължи: — Ако мислите, че отидох само заради другарката, много се лъжете. Аз направих и нещо друго… — Калитко смутено загледа Червенокосия и забърка в пазвата си, като говореше: — Другарю командир, аз действувах малко и против вашите заповеди, като смятах, че всичко върша в полза на нашата работа.

Извади кожената кутия с ремъчките и я подаде на командира с думите:

— Ако съм сбъркал, накажете ме веднага. Ще изтърпя всичко.

— Какво е то? — попита командирът.

— Бинокъл, другарю командир. Червенокосия се засмя. Засмяха се и останалите.

Като отваряше калъфа, Червенокосия закачливо продума:

— Бинокъл!… Така.

Но още с отварянето той се заля в неудържим смях, който зарази и останалите партизани.

— Калитко, Калитко, какво си направил?! Ти наистина си извършил кражба, нещо против моята воля.

Момчето изтръпна и плахо запремигва, без да разбира.

— Да, заслужаваш най-строго наказание. Това не е никакъв бинокъл, а фотоапарат!

Овчарчето застана на колене и гледаше като гръмнато. Досега то нито за миг не се бе усъмнило в това, което носеше в пазвата си, и не го провери. Общ смях го обгърна от всички страни. Калитко се потеше от мъка и недоумяваше за грешката, която бе сторил.

— Как ти се струва? — попита командирът.

— Не знам — отвърна без желание момчето.

— Дяволът си е направил шега с тебе.

Калитко помълча, помълча, па тъжно и с мъка проговори:

— Виновен съм, другарю командир. Когато човек си няма късмет, тъй е!

Стана, отдалечи се и навлезе в гората. Искаше да размисли насаме каква беше тази магия, която го бе изложила на присмеха на другарите.

Премеждие с Агапи

За втори път овчарчетата бяха сгрени от пълната валчеста лупа над гората. Свикнали с обстановката и с почти безгрижния си момчешки живот, те нямаше от какво да се оплачат. Но като претегляше миналото, Калитко дълбоко и с огорчение съзнаваше липсата на нещо голямо в партизанския си живот: не бе извършил още нищо, не бе се проявил, не бе сторил нищо особено, което безвъзвратно да прикове вниманието на хората върху личните му способности. Но все още липсваха условия да се стори голямото, за което мечтаеше овчарчето. Четата събираше сили и чакаше заповед да се втурне в по-решителни и отговорни акции. Между това Калитко помнеше, че отредът не бе нещо откъснато от народа и нищо не предприемаше без нарежданията на Комунистическата партия.

Командирът също губеше търпение като орел, поставен в клетка. Ала той познаваше своята отговорност пред партията и не дръзваше да поведе на своя глава партизаните.

— Търпение, момчета! — говореше Калитко на овчарчетата. — Нашата чета скоро ще загърми и ще се прочуе. Дръжте се тогава да ви видим колко пари струвате!…

Планината и полето под нея плуваха в гъста млечна мъгла след проливния дъжд, който се бе излял като из ръкав през деня.

Отредът стануваше на Орлов връх. Той менеше често мястото си, според случая. Но винаги оставаше в планината. Тя го закриляше с гъстата си шума, пазеше го от злите погледи на жандармеристите, както орлица пази пилетата си.

Червенокосия този ден беше особено мрачен. Стоеше прав до скалата и мълчеше. В погледа му се таеше много набрана грижа. Партизаните от два дни гладуваха. Хранеха се с дивеч, със стипчиви горски плодове, малини и всевъзможни треви. Разбира се, това не биваше да продължава дълго. Той трепна и викна на Калитко, който тъкмо излизаше от палатката:

— Готов ли си?

Момчето поклати глава.

— Само Никола се бави още. Той си е бавен като костенурка.

— Поемайте! Ще слезете при воденицата по тайни пътеки. Там ще ви дадат брашно за отреда. То е приготвено, само чака хора да го получат.

— Разбирам, другарю командир.

— Без брашно не бива да се връщате. Макар една нищожна торбичка… колкото за жените… Ясно?

— Ясно, другарю командир.

Агапи се появи зад потока и тръгнаха.

След това отредът потегли в друга посока. Пак трябваше да се мести, за да избегне ново сблъскване с войската, ако случайно бъдеха заловени овчарчетата. Останаха само двама другари, които щяха да чакат завръщането на малките. Винаги така постъпваха.

Пастирчетата бавно се засмъкваха по билото на планината и тихо разговаряха:

— Как се чувствуваш? — попита Калитко, прищурил поглед в лицето на белязаното.

— Хубаво.

— Страх ли те е?

— Не.

— А трепериш като стригана овца!

— Така си мислиш.

— Така. Ще ме слушаш и нищо повече. Всички пътища са ми познати. Познавам и стария воденичар.

Момчетата вървяха по тесни пътечки, а дърветата над тях отърсваха капчици дъжд и ги мокреха. Излязоха на една стръмна полянка, твърде плъзгава, и се хванаха за ръце. Но скоро трътлестото се пусна, отдели се настрана и внезапно се чу неясен шум, като от сриване на множество дребни камъчета, което никак не можеше да се разбере. Ведно с това Гапи нададе сподавен вик.

— Майчице! Отивам… помощ!

Калитко настръхна. Косите му се изправиха като игли. Сърцето му заудря бързо и безпокойно. Помая се малко в пълна нерешителност, сетне плахо навлезе в гъсталака, като предпазливо подвикваше:

— Къде си? Звяр ли те нападна? Защо не се виждаш?

— Помощ! Отивам!…

Калитко застана на ръба на един песъчлив бряг и разгърна храстите пред себе си. Като се вгледа внимателно, той видя под краката си недълбока пропаст, от дъното на която долиташе гласът на загубения. Долу имаше тръстика и вода, в която се отразяваше лунната светлина.

— Гледай го, калпазанина! Паднал в ямата…

Седна мигновено и се засвлича бърже по сипея. Когато стигна на дъното, той забеляза, че Агапи бе затънал до колене в тинята, отчаяно махаше ръце, но не смееше повече да вика.

— Млъкни! Тихо! — заплаши го Калитко. — Ще те удуша! Погледни си боя! — и сърдито го стрелна с ръка.

Помогна му да се измъкне измежду камъшите и го домъкна на полянката, потънал в кал и вода.

— Защо викаш, бе? Защо? Да навредим на отреда ли, ако ни угадят мръсниците?!…

Като изцеждаше крачолите си, Гапи отвърна:

— Как да не викам? Аз потъвам, а ти искаш да пея ли? Плъзгава земя. Не усетих как се търкулнах на дъното. Де да знам, че било яма! — оправдаваше се момчето.

— От една яма и душичката ти слезе в петите — продължи да го укорява Калитко.

Извади войнишкия нож и зачисти тинята от панталоните му, като неспирно изливаше яда си:

— Сто пъти станах пишман, дето те помъкнах. Студено ли ти е?

Белязаното цъкна с език: не!

— Радвам се, че си безчувствен към студа. Ти към всичко си безчувствен. Кожата ти е дебела като на хипопотам.

Калитко го дръпна за ръката, извъртя го и се зае с гърба му.

— Малаче! Как не те е срам? Викаш, колкото ти глас държи! Ами ако бяха изскочили ония въшки? Кого да спасявам първо: тебе или мене си?

Ах, колко строго и важно бе това овчарче, когато четеше наставления на пострадалото момче! При това, усвоило навика на командира, то приказваше, отправило поглед над рамото на Агапи. Във всичко взе да подражава на Червенокосия, дори в думите:

— Така. Какво ще кажат хората? Калитко ни повел деца, които не знаят да си връзват гащите! Нали е срамота? Само беля ми носи! Ами ти не помислюваш. Нямаш чест. Затова ме е яд най-много. Борис е сто пъти по човек. Той и да тъне, и да се удави, ще мълчи и думичка няма да се чуе. За делото, значи, отива момчето. Така. А ти?… И ако беше затънал до ушите, кой щеше да отговаря? Пак аз! По-добре командирът да те прати при майка ти. Защото не разбираш от подчинение. Както аз се подчинявам на големите, тъй и ти трябва да се подчиняваш. Разбра ли?

— Разбрах.

Неочаквано, като искаше да прояви за пръв път от толкова време самостоятелност, Агапи попита студено:

— Друго?

Тонът, с който бе произнесен този незначителен на глед въпрос, бе като удар от камшик за Калитко. Той нямаше какво да отговори. Беше изчерпал всичко. А в очите на другаря му святкаше някаква горчива истина, която Калитко инстинктивно предчувствуваше, и зачака с нетърпение да чуе каква ще бъде тя.

— Стига си ме ял! — отегчено продума Гапи. — Ти ме ядеш заради Горица, знам аз…

Калитко ококорено, прехапа език. Идеше му да потъне в дън-земя.

— Гледай сега къде отиваш! Кой те пита за момичето? Или искаш да ме пукаш? Аз казах: Мигача е по-изпълнителен, а ти си още зелен; отвръщаш, оправдаваш се, дори клеветиш: заради Горица! На Мигача няма да му дойде на ум такова нещо, по ти си… клеветник! Заслужаваш да те напляскам!

— Опитай се! — отвърна решително трътлестото, като направи крачка назад, готово за отбрана.

— Да си умреш от смях! — засмя се Калитко, но усмивката докара горчив вкус в устата му. — Не! Макар да извърташ работата и да си кривиш душичката. Друго ще направя с тебе. Ще те върна назад.

— Кък? — смаяно рече Агапи.

— Тъй, на кръг! Измитай се, много те търпях, ще ме побъркаш. Остани си със здраве, а аз да бързам, че сума време изгубих.

И тръгна.

Агапи притърча и го задържа за ръкава:

— Стой сега! Къде без мене? Нарушаваш заповед…

— Кой, аз ли?! — попита учудено Калитко.

— Кому ще дърпат ушите? На двамата. Заповедта е дадена на двамата.

Калитко важно наведе глава и размишляваше, а оня продължи да го убеждава.

— Май че така седи работата — отговори най-сетне овчарчето.

Ако командирът научеше, кого щеше да накаже за неизпълнение на заповед? И двамата. Единият тръгваше без другия, а заповедта се отнасяше еднакво за двамата и важеше за двамата.

— Хайде, ходи след мене — рече Калитко, като продължи да нарежда, за да успокои съвестта си, че беше отстъпил: — Не си познава стоката командира, затова те праща с мене. Да беше ме попитал, добре щях да те опиша: не те бива за друго, освен да пасеш овце и да прескачаш хорските дворища за ябълки!

Старият воденичар

Излязоха от гората. Пред очите им се просна широка и необгледна равнина, която стигаше чак до село Крушата, дето отиваха. Калитко се поспря. Погледът му неспокойно зашари из ливадите. Страхуваше се от засада. Тук-таме из равнината властта поставяше секретни постове. Но страхът на момчето не беше личен: не биваше да се оставя работата по средата, защото партизаните гладуваха.

Задачата беше трудна. Но Калитко не се плашеше. Днешното съвсем не бе по-мъчно изпълнимо от отвличането на карабините, нито от тършуването в офицерската палатка. Тези спомени го окуражиха. Той се извърна и прошепна на другаря си:

— Гапи, лягай и да пълзим. Там се чернее нещо… Легнаха по гърди върху мократа земя и запълзяха.

На брега на дола пасеше магаре. То беше привързано на дълго въже за кол, забит в земята.

— Режи въжето!

Белязаното се подчини. На бърза ръка отряза въжето и поведе животното.

— Дай да му се метна — рече Калитко, метна се на гърба му, заклати крака и подвикна:

— Дий, Таласъмчо!

Магарето смешно заподскача в мъглата.

Гапи тичаше след него и си бъбреше под нос:

— Голям хитрец е, ама аз ще го обадя на командира!

От хладната баня в тръстиковото блато дочените панталонки бяха полепнали за месата му. Зъзнеше и зъбите му непрекъснато тракаха. Но трябваше да кротува, за да не дразни приятеля си.

На места мъглата се разредяваше и висеше на тънки парцали във въздуха. Овчарчето подкара към една могилка, изкачи се на нея и като пълководец, повел невидима армия, понадигна се прав на магарето и дълго обмисляше и избираше пътя.

— Сега, момченце, ще слезем в дерето и работата ще се оправи.

— Не щеш ли да минем оттук?…

— Няма да ме учиш ти мене!

Повървяха още малко и воденицата се мярна сред белите пари на светлата нощ. Мярна се за миг като сянка и като сянка изчезна следната минута.

— Ето я! Зад дърветата… — продума тихо белязаното.

Калитко скочи на земята и подаде повода на своя придружвач.

— Привържи го за върбата. Легни тук до брега и чакай! — заповяда той — Гледай да не заспиш, ще отговаряш!

Отмина напред и се изгуби в мъглата.

Дълго напряга очи, а слухът му, изострен като у дивеч, ясно долавяше шума на водата от воденичния яз. Воденицата не работеше и изглеждаше запустяла.

Съвсем наблизо се чу откъслечен говор от пресипнали гласове.

— Войници!

Две сенки смътно се очертаваха върху мъглявото небе. В скута си държаха готови карабини.

Партизанчето замръзна на място. Отдръпна се и прилепи гръб до попуканата кора на една стара върба. След малко пак пропълзя напред, залегна безшумно и зачака.

Войниците се размърдаха. Ножовете на пушките им грозно бляскаха, отразявайки мътната светлина на пълния месец.

Момчето горещо желаеше да узнае разговора им. Без съмнение, щеше да научи какво се мисли и говори в село за партизаните… Повлече се на четири крака, прецапа тихичко вадичката, образувана от дъжда, и излезе отсреща. Цървулките му, пълни с вода и пясък, жвакаха. Трябваше да ги събуе и изцеди. Сетне се покатери по брега и се притаи зад един шипков храст. Прилепнал плътно до земята, Калитко ясно чу думите, които последваха:

— О-ох! — прозина се широко единият войник.

— Спи ли ти се? — попита другият.

— Толкова вечери без сън!…

— Омръзна ми и на мене.

— Защо седим? Като сме тръгнали да вършим работа, да я вършим, та всичко да свърши наведнаж.

— Не смеят нашите началници.

— Не смеят. Страхуват се да не минем на страната на партизаните…

Те помълчаха. Всеки имаше в душата си по нещо, което му тежеше като камък. Но, види се, те се бояха един от друг, затова не смееха да разкрият сърцата си. Накрая единият се престраши и рече:

— Пращат ни като глупци срещу народа. Дивеч ли е този народ, да стреляме срещу него?…

— Диви са тези, дето ни пращат.

Отново мълчание.

— Да мога, сам бих минал при шумкарите. Как мислиш?

— Готов ли си?

— Да мога, казах…

— И аз…

— Тъй ли?

— Не питай! И стените имат уши.

— Добре. Да мръднем към селото.

— Може!

Откъснаха се от брега и бързо изчезнаха.

Калитко нахлузи мокрите цървулки. Ръцете му трепереха от вълнение. Думите на войниците го боднаха като с остен. „Наши момчета“ — си каза на ума.

Бързешката подбра Гапи. Стигнаха до прихлупената воденица. Потропаха на побелялата от паспал врата. Никой не отговори. Калитко тропна повторно. Старият воденичар се изкашля отвътре.

— Кой е?

— „Един за всички, всички за един, дядо!“

Това беше паролата, която Калитко научи от командира, когато тръгваше насам.

Вратата се отвори. Из нея се подаде побелялата глава на воденичаря.

— А този кой е? — попита старецът, като съгледа Агапи, който се криеше под сянката на воденичната стряха.

— Мой другар…

Предпазливо тръгнаха към купчината царевична шума край яза. Разровиха я. Под нея се провидяха два чувала, пълни наполовина.

— Та вие сте малки… — сухо рече воденичарят.

— Малки, но големи работи вършим — отговори овчарчето.

— Помня дядо ти. Човек беше. Крушата не пада далече от дървото си.

— Не е за приказки сега!

При вида на магарето старикът зацъка с език:

— Гледай ти, да се сетиш!

Калитко го дръпна за ръкава:

— Грабвай! И ти, момченце! Няма време!

Натовариха чувалите и ги привързаха здраво за гърба на животното.

— Как са момчетата?

— Шетат, дядо.

— Бийте се, гладни няма да ви оставим.

— Дий!

— Ходете си със здраве!

— Благодарим, дядо! — отвърна Калитко и тръгна, като нетърпеливо сбутваше ту задницата на магарето, ту Агапи.

Вървяха направо, без да избират пътеките. Но на места пак трябваше да спират и изчакват да не би сто пътя им да се появи някаква непредвидена опасност.

От една ниско обрасла долчинка ги залаяха овчарски кучета. Замириса на овчи тор, мокра вълна и сурово мляко. Гърдите им поеха издълбоко дъх. Някой протежно извика:

— Хе-е-ей! Е-е-ей!

Обаждаше се овчарят. Напомняше, че е буден около загасналия огън в кошарата.

Агапи с отворена уста замръзна на място. Не му достигаше въздух. Сърцето на Калитко заудря с тежки, неравни удари.

Протекоха няколко минути в напрегнато мълчание. На изток се показаха светли ивици. Мъглата се пръскаше. Наставаше зората — зла и враждебна.

„Дали ще свършим докрай работата си?“ — помисли Калитко.

— Какво мислиш? — попита плахо трътлестото.

Овчарчето процеди през зъби:

— Още малко, още малко… — и пак подкара магарето.

Наближаваше да стигнат и се шмугнат в гората. Кръвта заби двойно по-тревожно по слепите им очи.

Викът отново ги подгони:

— Хе-е-ей!

— Бързай, бързай! Да си умреш от страх!

Вмъкнаха се в гората. Но Калитко не искаше да бъдат хванати накрая, затова смъкнаха чувалите. Без да се бавят, те ги повлякоха навътре в гъсталака и добре ги загърнаха от всички страни. И пак зачакаха. Времето течеше неизразимо бавно.

Калитко изведе магарето извън шумата. Огледа полето и ливадите. Беше тихо, тихо! Тупна животното по хълбока и каза:

— Да живееш!

Магарето се спусна, потърча малко, сетне се спря, протегна шия и започна да прищипва ливадската росна трева.

Вечерта отредът се прибра. Извлякоха торбите с брашното. Край скалите лумна весел огън. В медния казан Дафина вареше качамак за партизаните.

Овчарчетата, с гръб към огъня, лежеха на земята и сладко почиваха.

Записката

Калитко се прочу неочаквано. Беше спечелил сърцата на партизаните. Търсеха го постоянно за разни и неотложни нужди. Наистина неговата решителност и воля бяха нещо рядко за възрастта му. Но не само четниците го опознаха. Дойдоха новини и от котловината. Една заран група партизани, като се връщаше от разузнаване, намери някаква записка, закачена на храст долу в прохода на планината.

В записката пишеше:

„Поздрав на най-малкия партизанин, герой на ягодовския партизански отред, Калитко Кулин, който обрал лесничейството, ако е вярно. Нека да си отваря очите, защото го следят, ако е вярно. Полицията е пуснала шпиони подире му и иска да го хване жив или мъртъв, ако е вярно. Стига му толкоз засега. Нека работи все тъй за доброто на нашия народ…

Поздрав: В.“

Като критикуваха тези простичко написани редове, повечето четници бяха уверени, че записката е писана на място и прикачена твърде набързо — от някой случаен минувач или возар на трупи. Чудното беше, че и Радуил, който не бе изменил на навика си да мълчи и като се движеше постоянно с групите, не бе по-малък герой от Калитко, живо се заинтересува.

— Воспир я е писал — усъмни се той.

— Що не дойде при нас? Държи ли му? — подметна горделиво Агапи.

Калитко го пресече студено:

— Трътле, не си прав! Момчето е късогледо, как ще дойде? Ако питаш, твоето място също не е тук…

Агапи обидено подхвана:

— Приказваш си! Да нямах ей това на бузата си, можех да бъда по герой от тебе. То ми пречи. Който веднаж ме види, сетне цял живот ще си спомня за мене. И дето ме срещне, ще завика: дръжте го, това е овчарчето, дето оплячкоса лесничейството…

Калитко заклати пръст покрай веждата си:

— Момченце, не се хвали. Да не разправям как се изтърси между камъните!…

Агапи замлъкна. Сякаш го поляха със студена вода. Пламъкът в очите му угасна. Лошо го настройваше този жалък спомен. Никак не желаеше случката да тръгне от уста на уста, особено между момичетата-партизанки. Ако Горица го запиташе, той би умрял от срам…

 

 

Около час време при палатката се трупаха партизани. Изведнаж сред тях избухна гръмогласен смях и радостни викове: да живее!…

Комисарят подаде глава навън и викна:

— Другари, внимание! Говори Москва! Червената армия с упорити боеве зае през денонощието град Херсон! Хиляди германски пленници ведно с двама генерали…

— Да живее Червената армия!

— Долу хитлеристките шайки!

— Смърт на германските окупатори! — носеше се от разните страни на гората.

С радостно възбудени лица партизаните оставиха радиото, присъединиха се и други, наизскачали иззад храстите, и заляха за миг поляната, дето се намираха овчарчетата. Пръв вървеше командирът с група четници. Кучето Селим бавно пристъпяше, като често дигаше глава, поглеждаше Червенокосия и въртеше опашка. Сетне следваха Дафина, Здравка, Горица, Мусата и двама други.

Горан се покачи на скалата, прокара пръсти по дългите си коси и заговори:

— Другари, Червената армия, великата освободителка на народите…

— Да живее!

— Да живее Сталин!

— Да живее Съветският съюз! — викаха като из едно гърло четници и четнички.

Сърцата преливаха от възторг и лудо биеха. Калитко бързо донесе червения плат, който служеше за партизанско знаме, окачи го на дълга върлина и го заби посред поляната. Нови радостни викове огласиха простора. Орлите над Орлов връх се завиха на красиви кръгове високо в небесата…

Германците ядяха бой.

— Пада им се!

— Смърт на германските варвари!

Това беше утеха и за партизани, и за целия народ. Всеки истински българин бе пил оцета и жлъчката на предателските вестници у нас, които някога злобно крещяха: „Червената армия е бита, разгромена безвъзвратно и скоро песента на болшевиките ще бъде изпята!“

След като митингът завърши, партизаните се пръснаха на различни страни. Командирът и някои от четниците останаха при малките.

— Е, момчета, как върви?

— Върви като по вода, другарю командир — обади се Калитко.

— Доволни ли сте от службата?

Както винаги Агапи и този път изпревари, като мислеше пак за себе си:

— Ако не друго, ще ми остане барем кяра, дето съм се научил да чета и пиша, другарю командир — и погледна с благодарност към Горица.

„Кой го пита сега за това?“ — Калитко тайничко го настъпи за крака. Той самият никога не отговаряше, без да го питат. В същност искаше му се другарите да приказват само за записката.

Командирът и четниците налягаха по тревата. Пастирчетата също.

— А ти, Калитко, какво ще научиш? — попита Дафина.

Вместо към партизанката, момчето се обърна към командира:

— Да слушам, другарю командир.

— Хм… да — одобрително тръсна глава Червенокосия, посегна да отметне къдрите от челото си и добави: — Но ти, момчето ми, напоследък никак не си послушен…

Напомниха му за един случай, когато своеволно бе тръгнал към прохода да наблюдава движението на моторните коли по шосето.

— Сбърках, другарю командир.

Между другото командирът заяви, че отредът наскоро ще предприеме голяма акция.

— Стягайте се, другари, за изпитния ден. Нека покажем на врата, че с нашата желязна воля ние ще преминем всички препятствия и ще победим!

Очите на всички светнаха.

Настъпи продължително мълчание. Но дойде Мануш и като се обърна към Калитко, рече:

— Време е вече да те направим главатар на отреда… Бива те!

Калитко потопи поглед в земята.

Командирът също се пошегува:

— Той е вече главатар на своята чобанска дружина. Нали, малкия?…

— По̀ би му отивало да бъде политически разузнавач. А, малкия?…

Овчарчето около минута обмисля отговора си.

— Кажи, какъв искаш да станеш? Или ще тръгнеш на училище? — попита повторно Червенокосия.

Момчето поклати глава.

— Не ми се става нито едното, нито другото, другарю командир. Виж, училището е хубаво нещо, сега разбирам, но няма да имам време. Ще се върна при моите овчици и пак ще си надуя кавалчето.

Горица се усмихна на думите му. Калитко трепна. Той искаше да й отправи въпрос: може ли да отиде в града да работи там и да следва вечерно училище — но тя го изпревари:

— По-добре тръгни за Африка, другарче. Там ще водиш борба с по-малко опасни зверове — тигри и пантери — вместо с нашите фашисти.

— И това ще сторя, ако… — овчарчето се позапъна и неволно изтърва: — ако дойдеш и ти с мене.

Дигна се весел смях. Смееше се и Калитко на куража си, дето продума тия думи. И плахо гледаше какво ще каже командирът.

Когато настъпи отново тишина, Червенокосия каза:

— Да се върнеш при овцете? Много си скромен, драги. Аз не обичам скромните хора. Скромността пречи за развиване на дарбите.

— Пречи тя — намеси се Черния, — но скромността от само себе си е хубаво нещо. Една благородна дарба: да не пречиш на другите да се развиват.

Командирът смигна на мустакатия, сякаш искаше да каже: и така, и иначе, въпросът е разтеглив като ластик.

С това се свърши.

Друг път командирът го запита:

— Малкия, ако попаднеш в плен у враговете, какво ще правиш?

— А ти, другарю командир? — попита на свой ред овчарчето.

— Аз ли? Ще свърша с отровата, която нося в пазвата си.

Калитко самоуверено отвърна:

— Аз пък не смятам да свършвам, нито да попадам в плен. Попадна ли, тогава ще мисля как да се отърва от ръцете на псетата.

Овчарчето беше хитро и правеше всичко възможно, за да избегне разправии с контрачетите на властта. Но в гората имаше всякакви изненади.

Калитко пленник

Натовариха го да отиде на Вълча поляна, където щеше да се срещне с някого и да получи патрони. Явката не беше далече и той тръгна по здрач, като взе със себе си кучето Селим. На гърба му висеше празната раница, която бе му подарил Марин.

Този път забраната за горяните да излизат в планината трая най-дълго. Общинската власт в Ягодово издаваше разрешителни само на ония селяни, които считаше за свои привърженици. Но в лагера се знаеше вече, че забраната ще бъде дигната и колите отново ще заскрибуцат по каменистите пътища за околността. Гората мълчеше тайнствена и глуха. Освен това беше празник.

На Вълча поляна също владееше пълна тишина. Но ако човек напрегнеше слух, щеше да долови тих човешки шепот между храстите. Явката от двама младежи лежеше в единия кът на поляната, като беше закътала в шумата торбичка с патрони.

— Забавиха се тия хора — продума единият, намъкнал ботуши и панталони от синкав цвят, с бледосини кантове.

— Ще ни намерят.

— Кого ли ще пратят?

— Сигурно овчарчето.

— Огън момче!

— И вярно като куршум.

— Що ли се бави?

— Сигурно е тръгнало по глухи пътеки, за да се предпази.

— Разправи ми нещо за това овчарче — помоли този с ботушите. — Аз бях се запас и не помня кога е пораснало.

— Да ти разправя… — започна другият, но изведнаж се прекъсна. Насрещните храсти прошумяха. Разтвориха се и оттам се подаде Селим.

— Пастирчето иде!

Младежите станаха на крака.

Кучето ги гледаше с неспокойно ръмжене. Единият се помъчи да го помами:

— Селим, ела, братко!

Но Селим никак не се трогна от топлите думи. Отстъпи назад и предупредително изръмжа.

— Има нещо! — усъмни се явката.

Докато учудено разменяха погледи и се питаха без думи, ненадейно висок детски глас долетя откъм тясната пътека на гората. Приказваше Калитко, почти викаше, но на кого, не можеше да се схване:

— Всичко ще ви кажа, но няма да ме биете! Младежите плахо се спогледаха: овчарчето беше заловено.

Без да се бавят, те бързо потънаха в гъстата гора.

 

 

Да, най-сетне Калитко попадна в ръцете на врага. Колкото и горчиво да изглеждаше това, то беше истина. Залавянето му стана съвсем неочаквано.

Момчето наближаваше Вълча поляна. Оставаше му само да прехвърли една долчинка и да изпълни задачата си. Но както вървеше по стръмнината надолу, ненадейно нещо изскочи пред него, пресече пътеката и се шибна в близкия гъсталак.

— Сърничка! Дръж, Селим!

И куче, и пастирче се втурнаха да гонят младото сърне. Забъркаха се в шумата на гората, дето бе изчезнало изплашеното животно. Дълго се лутаха, но не намериха никаква следа. Сърнето сякаш бе потънало в земята. Калитко каза:

— Нямали сме късмет на сърнешко, Селим!

Върнаха се обратно да търсят пътя. Тогава дойде страшното. Като погледна пред себе си, Калитко изведнаж се спря и замръзна на място. Край един боров пън, плосък и широк като софра, стояха двама непознати, настръхнали и с карабини в ръце, цевите на които застрашително се бяха насочили в гърдите на малкото момче.

Те бяха облечени в полустражарски, полуграждански дрехи и с каскети на глава.

— Стой!

— Горе ръцете!

Селим трепна, заръмжа с настръхнала козина, готов всеки миг да полети с острите си зъби срещу непознатите. Но овчарчето веднага схвана безизходното си положение, затуй го свика:

— Чиба! Млъкни сега!

Кучето се отдръпна и зачака безпокойно, като не сваляше очи от двамата полицаи.

Стражарите го бяха наблюдавали доста от дълго и дълго вървяха по следите на момчето. Но те постъпиха твърде лекомислено, като преждевременно изскочиха на пътя му.

Обградиха го за миг и го претършуваха най-внимателно. Ножът му бе останал у Борис. По-лошо би било за него, ако носеше оръжие… Така си мислеше пленникът, дигнал високо ръце. Освен това острият му нюх веднага долови, че тези хора бяха сръбнали. Дъхът на двамата издаваше отвратителна винена миризма от далечно разстояние. Това беше причината, за да не пресметнат, че най-добре би било да го хванат на самата Вълча поляна, когато щеше да се срещне с явката.

„Лоша работа!“ — каза си Калитко, като тайно наблюдаваше двамата мъже, загрубели в полицейската си служба.

От джоба на по-ниския се подаваше гърлото на бутилка, а езикът му често му изменяше, затуй фъфлеше и изричаше думите наполовина.

„Чудесно!“ — повторно забеляза на себе си овчарчето. Това откритие му даде надежда, че той ще успее някак да се измъкне от бедата. Пое дълбоко дъх и веднага усети, че страхът му се бе изпарил след първата тревога. Умът му трескаво работеше.

— Падна ли в капана? — изръмжа този, който фъфлеше.

— Хитрата сврака — с двата крака! — подхвърли другият, като се усмихна злобно.

Калитко мълчеше и съобразяваше. Търсеше да се залови за някоя хитрина, която би му помогнала да се измъкне невредим от сполетялата го беда.

— Говорѝ, де! Къде си тръгнало?

Вместо отговор Калитко, като се мъчеше да бъде спокоен, каза:

— Да се разберем първо: вие от Ягодово ли излязохте?

— И от Ягодово излязохме, и не сме излезли от Ягодово. Ти кой си, та питаш?

— Момче! Събирай си устата и да знаеш с кого приказваш! — сопна му се фъфлещият. Личеше, че беше пиян. Носът му се червенееше като морков.

— Рекох да попитам за Калитин Паунов…

Калитко бе схванал, че стражарите не го познават, нито познаваха чичо му Калитин и куражът му се възвърна.

— Момче, не се преструвай!

— Момче, ще изядеш приклада ми!

— Аз ли?! Защо да се преструвам? Кой казва това? Хм… вие… тъй ми се вижда. За кого ме вземате?

— Ти си овчарчето. Калитко завъртя глава:

— Познавам го. Калитко, нали? Всички ги познават каква въртележка е. Но той остана горе. Тук е кучето му…

— Момче, лъжеш!

— Момче, ти си!

— Момче, един като ти светна, няма да станеш!

— Да помниш кое си ти!

— Гледайте само после да не съжалявате! И аз съм партизанче, но бъркате името ми. Честна дума. Аз съм Иван… Всички в Ягодово ме познават. Питайте хората.

Непознатите мигновено се спогледаха и също като автомати мигновено тръснаха глави. В погледа на ниския се четеше: „Да нямаш грешка?“

А погледът на другия отвърна: „Тъй ще да е работата. Дявол да го вземе! Овчарчето е неуловимо!“

Дълго недоумяваха. Думите на момчето им се струваха като признание насън. Никога не бяха обърквани така, както сега, когато пленникът открито си признаваше, че е партизанин. Не вярваха просто на ушите си. Те поискаха да им се повтори и момчето повтори признанието си. А Калитко таеше нещо в душата си, затова въртеше разговора, както му изнасяше.

— Няма да ме обесят, я! Аз съм малко момче… — добави той, като разтвори широко ръце.

— Не те питат сега!

— Да вървим в Ягодово. Там се оправяй!

— Да вървим! — отвърна с готовност момчето и тръгна напред. — Аз повече се страхувам от вас. Там ще се разберем и работата ще се оправи. Омръзна ми в гората. Отколе да съм избягал… но смееш ли! Партизаните ще ти светят маслото.

Стражарите отново се спогледаха. След това фъфлещият го настигна и грубо го задърпа за ръкава.

— Ти не бързай като пърле пред майка си! Къде си тръгнал, това ми кажи!

— Тръгнал съм аз, но нищо няма да свърша — с отчаяние в гласа продума Калитко, като тежко въздъхна.

Обясни им всичко. Излъга само едно: че явката ще донесе патроните към полунощ, по петляно време.

— О-о! Пък сега се мръква…

Непознатите отстъпиха назад по пътеката, допряха носове като две сънливи прасета и сподавено загрухтяха един на друг. От разговора им нищо не се разбираше, макар Калитко да напрягаше слух. Но карабината на всеки лежеше здраво в ръката му.

„Дано не се сетят да ми вържат ръцете. Ма-ле-е, само това искам засегичка!“ — молеше се на ум момчето.

Не му мина и през ум мисълта за внезапно бягство. А трътлестото сигурно така би направило. Очевидно щяха да го застрелят при първата крачка сред тия преплетени трънаци от къпини, хмел и глогини.

Мъжете продължиха да си шепнат. Алкохолът в разпалените им глави дразнеше лекомислено въображението им, даваше му крила и разпалваше с двойна сила мечтите им. И без да мислят надълбоко за последствията и за това, къде ги водеше момчето, но като се надяваха да се проявят и да спипат още пленници, напълно се споразумяха: „…Сетне ще им отърколим главите и право на коменданта във Велево!…“

Приближиха и мълчаливо подкараха своята жертва.

— Излъжеш ли ни, горко ти! — рече по едно време фъфлещият.

— Ще те претрепем!

— И под шумата ще те заровим!

Тъкмо при тая заплаха Калитко се развика, че всичко ще им каже, само да не го бият. Но той не викаше за себе си, а искаше да подготви явката. Младежите чуха предупредителните викове и благополучно офейкаха, като забравиха патроните сред храстите…

Непознатите уморено се стовариха на гъсто обраслата с изтравниче поляна, като поставиха овчарчето между себе си. Кучето остана при пътеката. Не смееше да приближи опасните въоръжени хора с ниско прихлупени каскети. Но очите му останаха докрай приковани в момчето, сякаш чакаше някакъв знак от него…

Калитко обходи тайно с поглед поляната. И сякаш камък се смъкна от плещите му. Явката беше спасена. Хубаво. Сега нямаше друга грижа, освен да мисли за своето избавление.

Крилато въображение

Калитко бе взел вече решение: да бяга. И се спря на него като на единствен изход от бедата. Свободата му бе скъпа. Дори и да му обещаваха, че ще го помилват, ако се завърне доброволно в Ягодово, той не би се съгласил. Къде в Ягодово щеше да намери тези открити човешки обноски, както при партизаните? Свободата го бе приучила на любов към свободата. Това не беше малко. То стана пътеводна звезда в живота му.

От много мисли го заболя глава. Овчарчето бе слушало от партизаните за ужасите, на които биваха подлагани заловените другари. Все едно — признаваш или не признаваш истината, — краят биваше винаги един: разстрелване или бесилка. И разпаленото му въображение си представи как двамата полицаи го прекарват през улиците на Ягодово с вързани отзад ръце. Селяните пъплят насам-натам по късите криви улици. Но тия проклети ягодовчани са хитри: като виждат вързаното момче, извръщат глави, за да не гледат. Страхуват се от познанството си с него. Ще им навлече беля.

Минават край изгорялата община. Зидовете й стърчат високо във въздуха като пострадали от бомбардировка. По обгорелите й стени личат множество надписи издраскани с въглен.

„Червената армия ще спаси света!“, „Да живее Русия!“, „Долу германските убийци!…“

Бити и пребити, селяните са черпили от тази тайна шарилка сили за нова борба против омразната им власт.

— Нали тук спираме? — пита момчето, като вижда отклоняването на стражарите от главния път.

— Ти не питай! Във Велево ще отговаряш. Пред капитана с лъскавите ботуши и мушамата.

Сега му липсваше нещо важно, за да гледа безгрижно на съдбата си. Беше сторил непростима грешка, дето не бе си набавил малко отровен прашец. Едва сега проумя пълното значение на думите на командира. Прашец! Би го изгълтал тайно, за да не позволи на фъфлещия да се радва на страданията му. Колко весело и безстрашно би било! Той дори си кроеше на ум как палачите биха се опитвали да му помогнат с молби и настоявания да изхвърли от стомаха си отровата, а той щеше злъчно да се изкиска в лицето им:

— Партизанинът е винаги господар на волята си!

Откарват го в мазето на училището. Затръшват зловещо вратата зад гърба му.

— Свършено!… Не, нищо не е свършено…

Мъките започват. Стягат черепа му в някакъв обръч, набиват чамови тресчици под ноктите му и ги запалват; бият го с волски жили по ходилата или с торбички — пълни с пясък — по гърдите; събличат го гол и го търкалят по дълго зебло, под което са оставили дъска със стотици гвоздеи, приковани с острото нагоре, а след това поливат раненото му тяло със солена вода… Болките са нетърпими. Но той не издава нищо, защото знае — издаваш не издаваш, — краят е един: растрел или въже!

— Казвай, за да те пуснем!

— Казвам: прави, каквото правиш, но и за после мисли! Друго не успяват да изтръгнат от запечатаната му с твърдостта на волята уста.

Той е вече една малка купчина от месо, кръв и кости. В студения мрак на мазето се вмъкват непознати човешки сенки с пистолети на кръста. Идват при него мълком, със святкащи очи на горски зверове, и всеки бърза да му причини нова, по-остра болка. Ненадейно влиза и застава пред него с бич в ръка офицерът с лъскави ботуши, но без мушама. Яката на куртката му е разкопчана, а челото — обсипано с капки пот от лятната жега.

— Държиш се славно — казва той. — Красиво е да гледаш как твърдо умира човек за своята идея. — Сетне обръща глава към полуотворената врата и вика: — Изведете малкия партизанин. Да се разстреля! Много е красиво!…

Училищният двор е същият. Калитко нехайно върви към лобното място и брои стъпките си. Всяка стъпка го приближава по-близо до смъртта. Но той се държи и не трепва. Измъчват го нищожни спомени: тревата е изгоряла и изтъпкана навред; изтъпкана е и лъщи като кожата на змия и земята около войнишките палатки: те като че го гледат и сякаш му напомнят: „Ти гостува веднаж у нас…“

Дърветата от екрана стърчат нямо, забучени дълбоко посред посипания с пясък двор. Завързват момчето за едно от тях.

— Готово ли е всичко?

— Готово, господин капитан!

Взводна редица, с натъкнати ножове на пушките, приближава към обреченото партизанче. Спира отсечено и реве на подадения поздрав:

— Здраве желаем, „дин тан“!

— Хубаво нещо е здравето. Но свободата е по-хубава от всичко! — казва си Калитко.

Близо дузина цеви се насочват в гърдите му. Но той е спокоен и държи главата си гордо изправена, като партизанин. Капитанът хвърля кърпичка върху очите му. Овчарчето тръсва глава и отхвърля кърпичката, която пада назад, върху лачените му ботуши.

— Дръж я за себе си, господин капитан. Тя ще потрябва, когато те изправят да отговаряш пред моите другари!

Капитанът слага ръка на рамото му.

— Признай една думичка. Честна дума, ще те пуснем да си ходиш свободно.

— Признавам: аз съм овчарчето Калитко. Стига ли ви? Капитанът разярено отскача назад и крещи:

— Той е!… Взвод, мирно! За стрелба… огън…

— Да живее моята родина! Да живеят моите братя партизани! Да живее Червената армия!

— Бий!…

Кратък залп. Момчето се смъква в остри гърчения по стълба, зад който са прокарани ръцете му, вързани през китките. Тъй простичко става това, както се смъква с мъчително треперене по гърлото на конячена бутилка сполучилата халка, хвърлена на панаира иззад въжения обръч. Яркочервена юношеска кръв облива земята на едри капки, като разцъфтели полски макове.

— Калитко! — пищи, кършейки ръце една майка от фабрика „Морунов“.

— Калитко! Ти си герой! — шепти гальовно Горица, навежда се ниско над него и нейните светлокафяви къдрици нежно галят бузите на убитото момче.

Овчарчето лежи в малък ковчег, обкован с червено платно. На капака блестят златно извезани сърп и чук. Хор от хиляди гласове подема погребален химн, както бе слушал от партизаните:

„Вий жертва паднахте…“

Калитко потрепера. Отвори очи. Защо беше всичко това? Да свикне със страха от неизбежното?

Стражарят, който седеше от дясната му страна, бе стиснал здраво карабината в изпотената си ръка.

— Поспа ли? — попита фъфлещият.

— Мъничко.

— Лошо ти се пише, момче!

— Да почакаме. Моите хора ще дойдат. Сетне правете с мене какво искате.

Карабината решава изхода…

Времето минаваше отегчително бавно. Но никой на тоя свят не е имал толкова търпение както Калитко. Той съвсем не знаеше, че търпеливите хора са и най-храбри. Не го интересуваше това. Овчарчето слушаше само какво му шепне горещата юношеска кръв, а тя никога досега не беше го лъгала и се надяваше, че не ще го излъже и този път.

Нащърбената луна изплава над планинските зъбери и позлати краищата на един тъмен облак. Облаците вървяха пръснато от запад на изток.

— Пра̀ви се на дъжд — продума фъфлещият, като погледна небето.

Между това, както бе подгънал крака под себе си върху изтравничето, Калитко често потрепваше с колена. Правеше някакви мълчаливи опити, които стражата не разбираше. Всъщност от правилното дишане на единия можеше да се разбере, че той беше унесен в сладка дрямка. Оставаше другарят му, който от минута време си играеше с пушката. Изтегляше затвора й, вадеше и вкарваше пачката с патроните или се целеше неопределено към храстите. Той беше страхлив. Това се разбираше от погледите, които често местеше от пушката върху момчето и от момчето върху пушката.

— Какво рипаш такъв?

— Нищо! — отвърна Калитко, загледан в небето.

— Речеш ли да бягаш, ще те очистя!

— Боиш ли се, чичо?

— Аз ли? Не ме познаваш!…

— Тъй мисля и аз: с една пълна пушка като твоята мога да пазя петдесе безоръжни момчета, без да ми мигне окото. Страх лозе пази.

— Тъй! Пък подскачаш.

— Студено ми е! — оплака се овчарчето.

— При партизаните тъй ли беше?

— Беше.

— Къде спяхте?

— На голата земя.

— Колко сте?

— Двеста-триста — излъга момчето.

— Пиехте ли вино?

— Много.

Стражарят възмутено зацъка с език.

— Вчерашни хлапетии, а ги учат на лошо. Пръчка за вас, а за големите — изрежи им главите!

Настъпи кратко мълчание. Човекът се замисли, обронил глава на гърди. Все пак с крайчеца на окото си той не изпускаше движенията на пленника. Сетне попита:

— А храна?

— Колкото щеш!

— Каква?

— Пържени пилета.

— Крадяхте от селата?

— Пфюй!

— И вашите началници… кокошчица не остана във Велево. А масло отде намирахте?

— Пак крадяхме от селата.

— Лошо! — проговори като на себе си фъфлещият. — Началници и шумкари ограбиха народа. Ами кашкавала?…

— От мандрата.

— Аха.

— Яде ли ти се?

— Пфюй! — на свой ред свирна стражарят. — Комендантът, господа офицерите и околийският управител винаги ядат сирене и кашкавал.

— А ти, чичо?

— Години не съм хапвал — рече той, като се наведе и дъхна в лицето на малкия.

Калитко се почувствува ударен от струя противна миризма, сякаш смес от прокиснало вино, чесън и барутен дим.

— А момичета имате ли в отреда?

— Имаме.

Калитко си мислеше с разтуптяно сърце: „Ха ме подкачи за Горица, няма да мога да се стърпя: като го ступам бързешката, ще си събере в шепа проядените си жълти зъби!“

Но не стана нужда от ступване. Спящият стражар изръмжа и се извърна на другата страна. А фъфлещият бързо промени разговора, като строго заплаши:

— Аз ще те дера тебе! Де са твоите хора?

— Как тъй, чичо, нали обещахте да не ме биете?

— Няма! Само че ако ни държиш на вятъра тук, мисли му! Изпотрепах си ногите заради тебе.

Щом изрече тази заплаха, човечецът сложи пушката в скута и се наведе да притегне цървула си. Тогава стана нещо неочаквано. Толкова неочаквано, че сякаш светът се завъртя. Овчарчето светкавично грабна пушката му и без да се допре до земята, като пружина отскочи нагоре и стъпи здраво на крака.

— Горе ръцете! Селим!…

Настъпи страшна бъркотия. Този, който стягаше цървула си, не можа да стане вече: кучето с бесен лай се нахвърли отгоре му, стъпи на гърдите му и взе да го хапе, като свирепо ръмжеше.

Другарят му рипна на крака, готов да разбере какво става и да накаже безумното партизанче, но вече беше късно: оръжието в ръцете на момчето изтрещя. Той се хвана за крака и жално изрева:

— Аввв! Убиха ме! — Карабината му отхвръкна настрана. Калитко побърза да я прибере и прокара през рамо, като говореше:

— Мога! Но не искам да убивам! Не ми трябва вашата мръсна кръв! Не ви позволявам да мръднете оттук! И ще мълчите. Или — тук ще ви е гробът, помнете! Аз съм овчарчето Калитко!…

Стражарите, изгубили и ума, и дума пред това сърдито и храбро момче, послушно обещаха. Но същевременно те помолиха да им се върне оръжието, за да не пострадат от страна на началството си.

— Обери патроните, момченце, и ни върни пушките.

Калитко решително отказа.

— Вие ще намерите. Но отредът отде да вземе пушки? Те ще ни свършат добра работа занапреж. Хайде, без разправии! Инак ще ви откарам в бивака, па мислете му тогава!

Препасал едната карабина през рамо, здраво стискайки другата в ръка, той се шмугна в гората и започна да тича.

— Селим — възрадвано говореше той на умното животно, — и този път спасихме кожичките. Благодаря ти за помощта… Ама видя ли как завчас напълниха гащите?! Разбраха, че овчарчето не се шегува. Който си е сложил главата в торбата, не му остава друго да прави… Аз ще помоля командира да те награди. Един тлъстичък кокал стига ли ти? Но станахме много и храната не стига за всички. Трябва вече да се краде от броеното. От кравите, овцете и телиците на селските чорбаджии. Аз ще поговоря на командира да тръгнем по тая работа, та да има повече и за тебе.

На акция!

Решителният ден настъпи. Идеше голямото, за което овчарчето тъй дълго бе мечтало. Жадуваше да помирише огъня на боя и желанието му се сбъдна.

Една ранна утрин, преди съмнало, бе дадена тревога. Лагерът изведнаж се дигна от сън и партизаните грабнаха оръжието си. Раздадоха нови патрони. Имаше достатъчно бойни припаси за всички. Партизаните окачиха бомбите на поясите си. Някои неща и предмети се прибраха, скътаха се във вързопи и ги притулиха сред потайни кътища в гората. Жените препасаха санитарните чанти.

— Здравке, взе ли достатъчно бинтове?

— Всичко има, Дафина.

— Марля и йод?

— Погрижих се, бъди спокойна.

— Не съм много спокойна — отвърна партизанката. — И друг път съм яла попарата на фашистките куршуми.

Горица дочу разговора и пристъпи към тях:

— Изплашихте се още отсега? Като гъски? — попита тя с укор.

— Дафина се плаши.

— Глупости!… Само напомням, че отиваме право срещу лицето на смъртта.

Горица нервно затрака затвора на малката манлихера, която мъжествено стискаше в ръце.

— Окото ми няма да трепне!

— Приказваш си.

— Ще видите как знам да се бия!

— Да се бием — продума на себе си Верчето. — Това трябва… да се бием и победим!

Куражът на двете млади партизанки се предаде и на останалите жени.

— Казват, че пъзливите първи падат в битката.

— Кой знае?

— Нужна е смелост, то се знае.

Дафина тръгна към палатката, в която лежеше партизанинът Мустафа Ибраимов — Кишиша. Миналата вечер той отново бе храчил кръв. Заповедта на командира бе ясна: болните да не тръгват. Но Мусата беше вече на крака и се стягаше за път. Около него се навърташе Местан.

— Ага, недей, ба! — говореше той, когато Дафина влезе при тях. — Не слуша, сестро — обърна се Местан към партизанката.

— Не е право, Муса. Погледни хала си!

Помакът взе да протестира: оставят ли го, значи, той е излишен в отреда — тъй ще си помисли и сам ще тури край на живота си.

— Намери какво да кажеш!

— Що съм дошъл? Да ям хляба напразно?

— Нийде не се е чуло и видяло болните да се вкарват в боя — недоволно рече Дафина.

— Моята болест е невярна болест. Ще издържа.

— Ага, остани, ба! — повтаряше едно и също братовчедът на болния.

— Ще помоля командира да те вържат! — заплаши го Дафина.

— Разбирам, другарко, по-добре положението си. Но тръгвам, сестро. Мене ми се струва, че нито моята жена, нито децата ми имат вече полза от мене, а само отредът!…

Той говореше развълнувано. Страните му порозовяха. Партизанката се помъчи да го успокои.

— Не бива, другарю Муса. Ти живееш само за отреда, това е известно на всички ни. Но тръгването ти ще бъде една несправедливост и черно петно за самия отред. Помисли!

— Ага, послушай, ба!

Мусата не даде да го разубедят. Дойде командирът. Той познаваше добре своя четник и бързо разреши опора:

— Хайде с нас, Муса.

Помакът светна. Тънка болнава усмивка разшири бледите му устни. И още по-трескаво се застяга и заопасва бомбите.

Командирът се извърна и глухо попита:

— Температурата?

— Тридесет и седем и осем десети, другарю командир — отвърна девойката, като изпитателно загледа Червенокосия.

— Не можем да помогнем. Мусата е упорит, остави го. Нали, другарю Муса? — обърна се той към помака.

— Готов съм, другарю командир. Това е!

— Заповядай, Аз снемам всяка отговорност от себе си. Така да знаеш!

— Здрав съм за акция, другарю командир.

Без да продума повече, Червенокосия го остави, напусна палатката и даде втори сигнал. Мануш и политическият комисар притърчаха.

Черния бе неспокоен и пръхтеше като жаден кон. Затулиха се зад палатката и зашепнаха.

Минута след това Мануш се откъсна от двамата. Отмина при четниците, преглеждаше внимателно оръжието им и даваше нареждания.

— На акция! — викна Червенокосия, като се отправяше към момчетата. Охлювчетата немирно заиграха по набръчканото му чело.

— Първа и втора чета, строй се! — изрева Мануш.

Четниците се строиха в две редици.

— Преброй се!

Преброиха се. Всичко петдесет и двама души.

Командирът погледна часовника си. Беше време.

— Другари, помнете сигналите! Не се пръскайте! Слушайте моите команди! — само толкова изрече той и също прегледа оръжието си.

Колко твърдост и спокойствие изразяваше в този миг лицето му! Калитко внимателно го наблюдаваше и си мислеше: „Не трябва повече! Една думичка стига. И всички сме готови да умрем за тебе!“

Но те не отиваха да мрат заради командира, а за един цял народ, който обичаше своите партизани и вярваше в успеха на тяхното дело.

Тръгнаха в колона по един. На първо място вървяха патрулите, един зад друг, на стотина-двесте крачки пред редицата. Ако се появеше опасност, те първи щяха да се натъкнат на нея и да загърмят, докато отредът се разгъне и заеме позиция.

Не беше се още разсъмнало, но командирът забрани да се пали светлина. Движеха се в пълен мрак, като понякога се държеха за ръце и напредваха бавно и мълчаливо.

Калитко изпревари напред и тръгна редом с Марин.

— Къде отиваме, знаеш ли?

— Командирът знае — отвърна войникът.

— Така — рече смутено Калитко. Той бе забравил, че не бива да пита и смутено прехапа език.

Сетне изостана назад и се прилепи към пастирчетата, които вървяха заедно.

— Работата не е шега, момченца…

— Отиваме да обезоръжим войнишката застава при гара Врабец — прошепна Радуил.

Той бе ходил редица пъти на разузнаване и знаеше това.

— Сигурен ли си?

Радуил смънка нещо и не отговори ясно на въпроса.

— Свърши се царството ни в гората — продължи Калитко. — Отсега нататък ще ходим от село на село, ще се свържем с другите партизански чети и сетне дружно ще тръгнем за града да си видим сметчицата с фашистите! Така е решил командирът, а преди него е решила партията…

Той винаги се хвалеше с командира, сякаш ядеше и пиеше с него.

Радуил каза:

— Не остава друго. Не искам да бъда повече аргатин на Шилето, звяра неден! По-добре да умра…

— Да умреш, хубаво, ама да катуриш барем десетина кучета!

Това се иска от нас — намеси се трътлестото. — Нагладувахме се в гората. Аз пак изядох хляба си.

Калитко недоволно го стрелна с очи. Бръкна в джеба на раницата си и извади парче корав хляб. Отхапа малко и го даде на Гапи:

— Последният залък. Стига да останем живи и здрави, работата ще се оправи.

На съмнало стигнаха в дълбок дол със стръмни и непристъпни гористи скатове, дето колоната спря за отдих.

 

 

Командирът разпредели задачите на отреда. Първа чета, водена от Черния, щеше да тръгне за Сойкин припек в западна посока. Мануш трябваше да направи препятствие на железопътната линия и когато влакът спре, всички партизани да се нахвърлят в купетата.

— За всяка съпротива от страна на пътници или железничари да се отговаря веднага сурово с куршум!

— Разбирам, другарю командир! — заяви твърдо Мануш.

Червенокосия продължи:

— Сетне отстранявате препятствието и влакът тръгва незабавно за гара Врабец… Останалото ти е известно, другарю Мануш. Нареди хората си така, щото да не се дадат излишни жертви.

Мануш, студентът-химик, Мусата, Местан, Горица, Марин, Верчето, Радуил, Гапи и останалите двадесетина партизани, които образуваха първа чета, тръгнаха.

Във втора чета оставаха командирът, помощникът Горан, Дафина, Здравка, Калитко, двамата войници и други.

На тази чета предстоеше да се приближи незабелязано до околностите на гарата и ако стане нужда, да се притече на помощ на Мануш.

Преди това Калитко и друг един млад четник, с ножици в ръка, трябваше да тръгнат в две противоположни посоки на линията, да се покачат на телефонните стълбове и да изрежат жиците до една.

— Без точно и смело изпълнение на вашата задача отредът ще бъде като с вързани ръце! — строго им напомни Червенокосия. — Дори нещо повече — можем да загинем до един!

— Слушам, другарю командир! — отсечено заяви овчарчето.

— Така. Сетне ще бягаш при мене за свръзка и няма да се отделяш нито за минута.

Втора чета потегли. Стигна набелязаната височина и се укри притулена сред храстите на гората. Сърцата лудо биеха в очакване на влака…

 

 

Полегнал на една скала и маскирал главата си с лешникови клонки, Червенокосия наблюдаваше района на гара Врабец. Мястото, дето прекарваше караула, беше едно тясно и дълго дъсчено помещение. Наоколо не се забелязваше жива душа. През отворения прозорец на гаричката, дето беше апаратната стая, се виждаше чиновникът с червена шапка на главата. Срещу него седеше на стол стрелочникът. Малко по-късно от прозореца на втория кат се подаде жена и взе да изтръсква разни одеяла и чержета.

Командирът се завъртя по корем, обърна глава назад и поклати пръст във въздуха. Един от партизаните, на име Вълчан, пропълзя до скалата. Привдигна се на лакът, извърна лице към Червенокосия и зачака.

— Какво виждаш в този момент?

— Иззад моето дърво не виждам нищо особено!

Партизанинът Вълчан беше мрачен на глед, говореше малко и гледаше намръщено. Такъв беше по характер.

— Как мислиш?

— Наблюдавам. Когато забележа нещо съмнително, ще ви доложа.

— Повтори!

— Повтарям: числото им е девет. Много са за тази гаричка.

— Ти ми кажи последните си сведения — натърти командирът.

— Казах: девет плюс петнайсет, двамата подофицери не влизат в сметката. Последните петнайсет, са само временно тук. Вчера са слезли от влака. Отредени са за друг железопътен участък, обаче чакат.

— Какво чакат?

— Какво чакат, защо чакат — дявол знае!

— Девет плюс петнадесет — продума като на себе си командирът и наведе ниско глава до края на скалата. Къдрите по челото му закриха напълно очите му. А след минута добави: — И първа чета наброява приблизително толкова.

— Силите са почти равни. Така излиза сметката, другарю командир. Друго?

— Стига ми!

След тия думи командирът отново се прилепи до скалата и продължи наблюдението си. Вълчан тръгна пълзешком в обратна посока и се затули зад своето дърво.

На една редица с помещението се виждаха правилно наредени квадрати от дървени траверси, които стигаха до пояс. Върху тях съхнеха на слънце партенки, войнишко бельо, имаше и чифт мокри цървули.

Разстоянието от стръмнината, дето лежаха четниците до траверсите, беше около сто и петдесет до двеста метра.

Калитко се беше свил в подножието на скалата и чакаше заповед да тръгне да реже биците. Като усещаше нервните и неспокойни удари на сърцето си, той си казваше: „Не изпитвам никакъв страх, макар че за пръв път може би ще чуя гърмежите на истински бой. Само едно ми е криво: защо не са сега край мене Мигача и Трътлето да си приказваме…“

Влакът иде

Хората на Мануш извлякоха един паднал бор от гората, окастриха с брадвичка клоните му и го домъкнаха и сложиха върху релсите.

Когато всичко беше готово, четниците се отдръпнаха и зачакаха. На тях се бе паднал по-тежкият жребий, затова всички мълчаха като неми и никой нямаше желание за приказки. Само гледаха с четири очи какво ще заповяда Черния. Мануш не говореше много, но онова, което кажеше, се забиваше дълбоко в съзнанието.

— Не бързай! Пази спокойствие! Вслушвай се в моите нареждания!…

— Чуден човек, нали? — прошепна Верчето на годеника си.

— Когато сме в гората, само шеги се леят от устата му. Ще речеш, лекомислен момък. Но настъпи ли време за работа, цена няма. Да тръгнеш с него на акция никак не е страшно.

— Какво приказваш? — прекъсна Верчето. — Мигар тук може да става дума за някакво безстрашие? Нали куршумите не знаят милост?

— Не се плаши — отвърна Марин.

— Не се плаша, щом съм с тебе, но…

— Така и аз не се плаша, когато съм с Мануш. Ти ще го разбереш, но по-късно. Много смел и корав е той.

— Знам. Малодушните нямат място при партизаните.

Замълчаха. И пак загледаха — ще се подаде ли пушек от влака над хълма, край който линията избиваше като дъга и ярко блестеше на слънчевите лъчи.

Недалеч от двамата, притиснала гръб до едно дърво, Горица бърникаше в санитарната си чантичка. Проверяваше стъкълцата и бинтовете, наслагани в нея. На коленете й лежеше малка пушка.

— Дано не стане нужда, Горице — подвикна й Верчето, но ученичката не я чу.

На Верчето много й се искаше да не се пролива тоя ден кръв. Едва седмица се бе изминала, откакто дойде в отреда и не беше се нарадвала на своя Марин…

Черни пушеци замрачиха простора на запад. Партизаните се размърдаха, настръхнаха до един.

— Влакът иде!

— Не мърдай! Слушай моите команди! — изръмжа просто Черния.

Всички замръзнаха по местата си.

Влакът изсвири при завоя веднъж, сетне още веднъж. Кълбетата дим се увеличаваха и обгръщаха гората. Вълнението у партизаните стигна своя краен предел. Нервите им се изопнаха до скъсване. Но скоро щяха да свикнат с обстановката и сърцата им — да намалят своите луди удари, както е бивало много пъти преди.

— Иван, Алекси, Асен! След мене! — заповяда Мануш и се повдигна прегърбен от земята. — Останалите веднага по местата си във влака!…

Мусата, химикът и Марин тръгнаха пълзешком след помощник-командира.

Влакът изсвири за трети път. Изскочи от завоя. Виждаше се фигурата на машиниста, подадена от будката на локомотива. Той своевременно забеляза задръстената линия. Даде тревожен сигнал, намали скоростта. Влакът спря.

Огнярят пръв скочи наземи, последван от машиниста. Приближиха дървото и учудено заклатиха глави. Притичаха спирачите. Един от тях изруга:

— Работа на говедарчетата!…

Готвеха се вече да отместят препятствието. Но внезапно някой силно изсвири. Неусетно железничарите се видяха обградени от четиримата партизани. В гърдите им бяха насочени пушки и шмайзери. От храстите край железопътния насип наскачаха останалите четници и бързо се намятаха по стъпалата на влака. Потънаха в купетата. Горица вървеше начело. Любопитните, подали глави през прозорците на вагоните, подплашено се отдръпнаха назад…

— Отместете дървото! — заповяда Мануш.

Железничарите безропотно се подчиниха. Всичко ставаше със светкавична бързина. Втора заповед:

— Спирачи и началници да останат във фургона! Велко след тях!… Машинистът и огнярят веднага горе! Да карат бавно!…

Прислугата зае мястото си. В будката на машината се качиха химикът и Марин. С готови за стрелба пушки, те застанаха зад машиниста и огняря.

Последните двама, виждайки опасността, не се съпротивиха нито с най-малко движение.

Влакът потегли. Между това Мануш и Мусата бяха вече между пътниците и с останалите четници тършуваха за оръжие.

— Господа, никаква съпротива! — повтаряше често със святкащи очи Горица, като стискаше здраво карабината си. — Който се опита, ще бъде повален на място!…

И по другите вагони се чуваха същите предупреждения. Никой не мръдна. Пътниците бяха онемели от страх:

Имаше войници-отпускари, офицери, стражари, жени, мъже, деца. Оръжието веднага се изземаше. Агапи и Борис слагаха иззетото в широко платнище, постлано върху пода на един вагон. Партизаните мъкнеха и от останалите вагони.

Мануш прошепна на Радуил:

— На Врабец бягайте и заровете оръжието сред шумата в гората и пак на линия!…

С малка бързина и без свирене влакът трябваше да навлезе в гара Врабец. Машинистът и огнярят не биваше да подават глави навън и нито с очи, нито с ръце да дават знаци. Да седят по местата си като омагьосани. Такава беше заповедта.

Мануш предварително бе наредил пред вратите на вагоните да застане по един четник и да не позволява да се слиза. Други, без някой да разбере намеренията им, с бомби и пистолети в пазва, трябваше да нахълтат в помещението на караула, да обезоръжат войниците. Сетне с обраните бомби, пушки и картечница първа чета тръгваше към планината. А тези, които оставаха при вратите на трите вагона на теснолинейния влак — ако се появеше от невиделица някаква опасност, — щяха да бранят с оръжие в ръка отстъплението на другарите си.

Първото сражение

Влакът навлезе в района на гарата. Втора чета прибягна малко напред, готова всеки миг да окаже помощ на първа чета. Четниците чакаха само заповед от Червенокосия. Работата отиваше много гладко. Но Мусата направи една съдбоносна грешка… Температурата му се бе повишила и той действуваше като зашеметен от първата сполука.

Вместо да се упъти към караулното помещение, с карабина под мушамата си, той скочи от влака и първо се хвана за часовоя, който беше застанал с прибрани крака сред перона на гарата.

— Предай оръжието! — викна той и опря цевта до гърдите му.

Войникът силно се изплаши. Ако се предадеше доброволно, той знаеше какво го чака: военен съд и затвор. Затова изведнъж оказа съпротива. Двамата се уловиха за гушите.

Останалите войници, излезли да позяпат влака, бяха насядали върху купчините траверси. Щом забелязаха схватката, те бързо усетиха работата, втурнаха се в дъсчената барака, грабнаха оръжието си и когато се появиха отново, почнаха да стрелят във въздуха разбъркано и без команда.

Партизаните се отдръпнаха. Залегнаха зад вагоните и също откриха, стрелба. Жените се разпискаха, част от пътниците на пада по очи във вагоните, прилепна за пода, други хукнаха през врати и прозорци към гората. Настъпи невъобразима суматоха.

Червенокосия застана на челно място. Той бе забелязал грешката на Мусата. Лапна свирката си и изсвири за отстъпление. Сетне, за да се избягнат жертви от страна на пътниците, той викна на партизаните при машината:

— Изтеглете влака!

Влакът бе изтеглен извън района на гарата.

През това време стрелочникът напусна стрелката си, хукна към реката и се изгуби. Мусата своевременно го забеляза, но не направи нищо, за да го настигне и спре. Това бе втора и по-фатална грешка. Но помакът предполагаше, че човекът бяга от страх…

 

 

Стрелбата не преставаше. Завърза се истинско сражение. Стреляха от едната и другата страна. Партизаните се бяха отдръпнали на височината. Куршумите пищяха над главите, брулеха листата на лещаците, а гарата бе продупчена вече на много места. Чиновниците се бяха изпокрили в миша дупка.

Войниците вмъкнаха в огъня и картечницата.

— Тра-тра-тра-тра-тра! — грозно пееше огненото гърло на това малко желязно чудовище.

— Пести куршумите! — викна командирът.

Залегнал до него, Калитко се целеше и стреляше. Ушите му бяха заглъхнали от трясъците на гърмежите. Между това той си мислеше: „Първото сражение! Гледай ти какво нещо е! Съвсем не прилича на разправията със стражарите при Вълча поляна… Страшно, страшно!… Къде ли е Гапи?… Ето го, стреля и той!… Лошо го мъчех аз, а не трябвало. Той е добър другар, вижда се. Ако останем живи и здрави след този огън, ще го помоля да забрави и ми прости…“

Мислите му бяха прекъснати от Червенокосия:

— Предай на Мануш първа чета да се оттегли!

Овчарчето прекрати стрелбата и се повлече по корем. Над главата му заплашително свиреха куршуми. Мина на левия фланг на партизанската верига и предаде заповедта.

Стрелбата почваше да затихва.

Отпорът на караула не беше решителен. Командирът навреме разбра на какво се дължеше причината. Първо, там нямаше началник, който да ръководи; второ, това бяха възрастни войници — запасняци, и не бяха достатъчно опитни. За първи път водеха сражение. Дори може би между тях да се намираха и такива, които имаха синове или дъщери в партизанските отреди. Оръжието в техните несигурни ръце не беше смъртоносно. Куршумите непрекъснато свиреха и брулеха листата.

Между тях имаше само един войник, ранен в ръката. Мусата го улучи. Сякаш, за да поправи грешката си, той бе готов да отмъщава. Но командирът предупреди:

— Помнете моята заповед! Да се щадят българските войници. Те са кръв и плът от народа. Никакъв грях не тежи на съвестта им за влошеното положение на страната.

Той се надяваше, че караулът ще се опомни и ще сложи оръжие. Войниците внезапно прекратиха стрелбата и прибягнаха зад дървените траверси. В редовете им настъпи колебание.

Мануш се изправи с цял ръст и викна:

— Другари войници, какво правите? Сложете оръжието, докато не е късно!

Противната страна мълчеше.

— Ние сме десеторно повече от вас — заблуди ги Черния — и накрая ще ви принудим да капитулирате. Помислете за жертвите!…

— А, не! — обади се най-сетне един писклив глас. — Вие ако ни простите, офицерите ще ни изтрепят.

— Ще дойдете при нас, другари. И вие сте от нашата черга. Ние се борим за доброто на вашите семейства, жени и деца. Нима разбирате това?

— А, не! — отговаряше все същият глас.

Мануш пристъпи напред, като едва сдържаше гнева си, задето не го разбираха.

След настаналата кратка тишина, в която кръвта — и на партизани, и на войници — лудо биеше в сърцата, обади се Горан:

— Няма ли при вас команда, дявол да го вземе? Пратете човек да се разберем.

— Нямаме!

— Старшията отиде във Велево — отговориха няколко гласа.

— Ще се бием докрай!

— Изтрепете ни по-добре вие!…

— Ей, че стадо! — изръмжа Мануш, като се прицели и гръмна над главите им.

— А ти си мечка! — отвърнаха дружно войниците, дигнаха пушки и му пратиха град от куршуми.

Но Черния беше вече залегнал.

Стрелбата се поднови. Но сега тя не се водеше с първия страх и неизвестност. Противниците се бяха вече опознали. Те можеха всеки миг отново да прекратят огъня и да поведат преговори за разбирателство. Колебанието на войниците беше очевидно. Командирът схвана всичко това и даде заповед гарата да се атакува и превземе на всяка цена. Партизаните правеха прибежки, без да спират стрелбата. Две минути по-късно някои бяха вече на перона, готови да се хвърлят в ръкопашен бой. Откъм веригата на войниците се чу висока глъчка. Сякаш там се караха за нещо. Сетне един се показа над траверсите:

— Другари, нека преговаряме! Пратете човек да научим условията ви.

Мануш веднага тръгна. Но друг един му викна:

— Стой! Не ни трябваш ти. Пратете онова, малкото, с него да се разберем — и заплашително размаха пушка.

Командирът се обърна към Калитко:

— Върви предай: с бой или без бой, ние няма да се върнем назад с празни ръце!

Калитко, стиснал здраво карабината, тръгна. Той беше малко пребледнял и безпокоен, но крачеше наперено. Пясъкът звънтеше под твърдите му стъпки. Не биваше накрая да позволи славата му да се затъмни и пропадне. Стъпваше напред и говореше:

— Честна дума, другари! Сега ще се разберем и работата ще се оправи.

Телефонът звъни

Зррр! Зррр!

Писарят грабна слушалката.

Предаваха за нападението на гара Врабец.

Кметът спеше на хлад в театралния салон, върху наредени един до друг столове. Тримата стражари не се виждаха, а караулният началник бе отишел да обядва. Както винаги пак на писаря оставаше да вземе решение по случай тревожните новини, които се предаваха от Велево. Но той умишлено се помайваше:

— Да будя ли кмета? — И веднага си отговори с горчива усмивка на уста: — Остави! Ще се разсъни в лошо настроение. После иди го спирай…

Понякога кметът просто беснееше. Изскачаше на площада и започваше да стреля с пистолета си.

На изстрелите притичваха богаташките синове — бранници или членуващи в селското ловджийско дружество, грабваха общинското оръжие, образуваха хайка и тръгваха да гонят партизани. Напразен и смешен изглеждаше този шум, предизвикан от чувството на страх или — да се поперчат и покажат.

Затуй писарят го остави да хърка и се върна при звънящия телефон.

— Ало! Оглушахте ли? — гъгнеше някакво сипкаво тенорче бързоречиво и потрепващо.

Савата се спотайваше, за да мине време. Сетне попита:

— Кой там?

Вместо отговор в слушалката яростно ругаеха:

— Идиоти! Ще отговаряте с главите си!

— Я поспри, поспри! — викна писарят. — Вие по-добре мислете за вашите глави.

— Пратете хора, дявол да ви вземе! Гара Врабец е нападната! Сражението продължава!

— Не можем да ви помогнем — отвърна сърдито Савата. — Кметът отсъствува. Стражата ни е недостатъчна. Не можем да помогнем нито с половин човек. Ние също се опасяваме от нападение.

Тенорчето прекъсна сипкавите си протести. Чу се смътен говор между него и някой друг:

— Ягодовци са калпав народ.

Другият се ядоса и избумтя с юмрук по някаква маса. Но какво избъбри, писарят не разбра. Чуха се стъпки, хласна се врата и през тая отворена врата се чу как някой тихичко си свирукаше германската песен „Лили Марлен“.

— Нямат хора. Така отговарят — замърмори пак тенорчето.

— Викай, викай! — настоя сърдит глас.

Телефонистът отново се зае да звъни. Тогава писарят отвърна:

— Добре! Изпращаме ви нашите трима стражари и част от караула. Не можем без охрана. Винаги така постъпваме.

Савата затвори телефона и притърча в двора на изгорялата община. От обора излезе горският Евтим.

— Заповядам: намерѝ веднага Наско Ширита, стражарите, свикай доброволците и ловците! Бягай!…

Наско дотърча навреме. Наоколо нямаше жива душа. Слънцето жареше от опаленото небе. Писарят посрещна Ширита, поведе го към дъсчения навес, дето се тулеше гарираният камион, и рече:

— Ширит, пази!…

— Остави на мене, писаре.

— По-бърже! Разслабвай гайките на колелата.

Момчето работеше със сръчността на опитен механик и за по-малко от пет минути всичко се нареди.

Между това Ширита се шегуваше:

— Бай Сава, виж да ти кажа: какво ни се пада след тая работа?…

Писарят дигна рамена.

— Не, ти кажи друго: каква смърт предпочииташ: от въже или куршум?

Савата не отговори.

— Тъй. Но знаеш: щом ни угадят, веднага излизаме в балкана — продължаваше със същия тон Наско и трескаво отвърташе гайките.

Савата провери полуотвъртените гайки и тръгна към площада.

Насреща идеше шофьорът. Той обслужваше главно пожарния автомобил-цистерна. Той се държеше за бузата и правеше кисело лице. Писарят разбра.

— Зъбобол? — попита той.

— Не ти е работа!

— Хващай се за кормилото. Врабец е нападната.

Шофьорът пусна бузата си, вмъкна се в будката и запали мотора. Моторът загърмя. Колата потегли и застана насред площада.

Запристигаха и останалите.

— Скачай вътре! Не се бавете! По-скоро!

Наблизо затрещяха залпове. Богаташките хашлаци с викове до небето се изсипаха на мегдана, запремятаха се в каросерията и пак почнаха да стрелят.

— Стига! Не хабете патроните напразно — викна писарят.

Последен Пантю увисна на каросерията и с мъка бе издърпан навътре. В подобни минути Бричката се криеше и нийде не подаваше глава. Това бе известно от миналото.

Моторът отново забръмча, колата се откъсна от мястото си, друсна се еднаж-дваж и забуча по пътя, обгърната от гъсти облаци пушилка.

Застанал при ъгъла на мегдана, гологлав и рошав, Денко Шилето размяташе синия пешкир с червените кенари и викаше:

— Момчета, чирака ми хванете! Доведете ми Радуилча, да ви река бравос!

Зад гърба на Савата хлопна врата. Зачервенял и подпухнал, кметът се подаде зад сирената на балкона, надвеси се над железата и попита с дрезгав глас:

— Какво става?

— Партизани, кмете!…

Без да се бави, кметът измъкна пистолета си и обрули листата по високите връхчета на тополата в насрещния двор. Сетне затрополи по стълбището и слезе при телефона.

— Врабец не се обажда, писаре!

След малко той повтори:

— И Велево не се обажда.

— Изрязали са жиците. Така правят.

— Беля работа.

Кметът поклати глава и затърси табакерата си. Запали и погледна часовника:

— Дано стигнат навреме.

— За четиридесет минути — отвърна писарят. А в себе си реши: „Никога няма да стигнат. Гайките са развъртени, шофьорът има зъбобол… и навярно той бе заслепял от болка, щом не прегледа колата, преди да тръгне.“

Около минута кметът седя замислен на стола, запали нова цигара. Димеше като комин. И пак отвори сребърните капаци и погледна стрелките на часовника.

— Шумкари са това, не е шега! — продума той, без да го питат, като насън.

Двамата излязоха от кметството и се отбиха в съседната кръчма. Щом ги подушиха, селяните в заведението престанаха да бъбрят. И до един обърнаха питащи очи към кмета. Кметът започна да разказва на висок глас това, което ставаше и което имаше да стане след излавянето на партизаните.

Някой глухо подхвърли:

— Кмете, Кулиния син, казват людете, пак са го мярнали. Вярно ли?

— Ех, да може да ми падне това хлапе! — отговори кметът, като палеше трета цигара.

Внезапно иззад ъгъла изскочи, потънал в пот, Пантю и през-глава затупка към общината.

— Хей, тук! Чакай! Къде? — викна кметът през отворения широк прозорец.

Стражарят дойде запъхтян, застана на място и прибра ръце до кантовете на панталоните си.

— Гонят ли те?

— Колата закъса, господин кмете. Щяхме да се изпобием. Колелото изскочи, завъртя се тъй и падна в реката!

Кметът позеленя като гората.

Писарят престорено заруга болния от зъбобол:

— Нали ти казвах, кмете: негодни са нашите хора. Липсва им съвест, не си гледат работата.

— Казал! — сърдито рече кметът, но веднага млъкна.

Савата продължи все така безстрастно:

— Трябва да се друсне глоба на шофьора, за да се научи! — А в себе си мислеше: „Зъбобола му дойде тъкмо навреме и много ни помогна.“

Кметът сърдито отвърна:

— Заискал си съвест! Не, работата е друга: няма да ти дадат свястна кола, а стара като потопа!…

Хашлаците — бранници и от ловното дружество — се върнаха обратно. Един по един минаваха те из крайните улички без победа, без гърмежи и песни. Срамуваха се да подадат глави на мегдана.

Предателство

Ненадеен грохот, понесен откъм запад, разтърси земята. Калитко, който отиваше да преговаря с врага зад дървените траверси, бе стъпил вече на релсите. Той се обърна натам, отдето идеше грохотът, и веднага замръзна на място. Зениците му се разшириха като пред внезапна и неминуема гибел. Протегна ръка и с половин глас продума:

— Другарю командир, погледнете!…

Отсреща светкавично идеше локомотив. За него бе прикачен открит вагон, пълен с войници със стоманени каски. Не само в товарния вагон, но и по самия локомотив отвън бяха накачени войници.

— Предателство! — изрева Мусата.

И първия изстрел, който отправи в летящата ловна рота, попадна в гърдите на стрелочника. Той бе покачен отстрани на локомотива.

Първо две засукани знаменца — червено и зелено — се отърколиха по хълбока на машината, сетне и самият стрелочник политна напред и тупна тежко в изкопа край линията.

Той беше избягал на шосето и оттам със случайна моторна кола бе ходил във Велево да предаде акцията на народните въстаници.

За всяка партизанска глава правителството плащаше скъпо и в брой. Алчният стрелочник се беше полакомил. Но той получи награда от четниците — куршум. А вместо пари смъртно стиснатите му шепи сега държаха пръст.

— Тъй ти се пада! — изпсува с дрезгав глас и болни гърди Мусата.

— Удряй, ага! — викаше Местан и се целеше в жандармеристите с чест пушечен огън.

Отредът се отдръпна зад дърветата на височината. При левия фланг на първа чета застанаха Мануш, студентът, Местан, Марин и Мусата, за да прикриват отстъплението на четата. За да не изникне паника сред неопитните младежи-партизани, отстъплението се извърши в пълен боеви ред, спокойно и хладнокръвно. Отбранителите обсипваха врага с град от куршуми. Най-много стреляше Мусата.

 

 

Машината спря извън района. Войниците наскачаха от вагона, пръснаха се във верига и пуснаха в ход карабини и ръчни картечници. Караулът на гарата доби кураж. Излезе иззад траверсите и поднови огъня. Последните петима партизани бавно отстъпваха, като продължаваха да стрелят.

Калитко, в ръцете на когото пушката неспирно димеше, дигна глава и погледна нататък. Видя как помакът тичаше и стреляше почти прав срещу войската. В тая минута той сякаш бе забравил всичко на тоя свят. Спомняше си само злото, което му бяха причинили господари, войска и полиция, и беше готов да умре, но скъпо да продаде своя сиромашки живот.

Един куршум засегна подпоручика, той се хвана за лявата плешка и изрева:

— А-ах, изядоха ме!…

Следния миг с адски трясък паднаха наблизо две последователно хвърлени бомби. Калитко се срасна със земята, затвори очи и завря глава под шумата, оглушал от взривовете. А когато се опомни, той видя как един млад и съвършено неопитен четник тичаше срещу настъпващата верига на войската.

— Витко! Назад! — викна някой, но оня не чуваше.

Бомбите избухнаха съвсем близко до четника, който носеше партизанското име Витко, и той — изплашен до смърт — обезумяло скочи на крака и хукна към преследвачите, като ревеше с животински глас:

— Не ме убивайте! Не и-ис-ка-а-м!

Враговете своевременно го хванаха, изгубил ума и дума.

— Той полудя! — прошепна някой зад гърба на Калитко.

С точна и бърза стрелба Мусата повали двама от жандармеристите, а Марин, скрит зад едно дърво при брега на височината, дълго се цели и улучи челото на подофицера. Той свободно въздъхна, сякаш от плещите му бе паднал тежък товар.

Калитко видя и друго: Мусата се залюля като подсечено дърво и грохна на земята между двете линии, без да издаде звук. Дружен войнишки залп го беше покосил. От множеството рани кръвта му зашумя на малки фонтанчета и обагри пясъка около трупа му…

— Ага, ага! Утрепаха те свинете — викна Местан, застана на мястото на убития и не пестеше куршумите си…

В трясъка на куршумите и бомбите овчарчето едва дочу гласа на командира:

— Иди виж какво става с Горица! Тя е ранена…

Калитко трепна. В огъня на боя той бе забравил младата партизанка. Повлече се по гърди и тръгна да я дири. Знаеше, че жените бяха зад голямата скала край брега на близкия водораздел. Но добре помнеше, че не бе забелязал между тях Горица. Не беше я виждал от минутата, когато първа чета тръгна да спира влака…

От първия изстрел още Горица забрави длъжността си на санитарка, захвърли чантата край скалата и излезе на предна линия. Тя стреляше с хладнокръвието на изпитан боец. Нейна работа бе прострелването на подпоручика. Трябваше само да съжалява, че сред врага липсват по-голямо число началници, за да им плати с двойна мяра.

— Така убивахте вие!… — говореше тя през ядно стиснати зъби след всеки изстрел.

 

 

Горица бе пропълзяла навътре в гората, ранена в крака. Овчарчето се наведе над нея. По челото й блестяха ситни капчици пот.

— Лошо ли те удариха?

— Кракът ми е откъснат… сякаш… — изпъшка момичето.

— Сигурно не е…

— Раната гори, гори!

— Навярно не си ударена много тежко, щом си се довлякла насам.

Той я хвана под мишница и искаше да я изправи. Горица проплака.

— Не мога да те оставя!

— Кръвта ми изтича…

— Чуваш ли каква пукотевица е зад гърба ни? Пристигна им помощ… мръсниците! Трябва да бъда около командира, разбираш ли? Пуснаха и картечницата… лае, лае!

Ранената протегна ръка, лекичко избърса потта от челото си; сетне погали момчето по рамото:

— Върви, миличко, ти си нужен сега в боя! — рече тя и отчаяно захлупи глава.

Но Калитко не чуваше. Главата му се пръскаше от тревога: той трябваше да й помогне. И без да слуша, продължи все тъй загрижено:

— Те ще ни настигнат и ти ще паднеш в плен!

— О, никога! Никога!… — отвърна ужасено партизанката.

Направи усилие, опря се на рамото му, помъчи се да стори крачка. Но не можеше да пристъпи и безпомощно се отпусна отново в ръцете на момчето.

— Остави ме да умра! — зашепна Горица. — Или вземи и ме застреляй! Не ме оставяй в ръцете на палачите!…

Калитко смутено се отдръпна. Не можеше да намери думи да й отговори. А тя протягаше ръце и молеше:

— Оставам без сили! Кръвта ми тече… Не ме оставяй сама!… Убий ме!

— Няма да те оставя — отвърна овчарчето. — Защото знам какво ще бъде: преди да умреш, мръсниците с щикове ще те дупчат!

Калитко я преграбчи и повлече нагоре, без да обръща внимание на нейните стонове.

Партизаните се бяха изтеглили. Напразно партизанчето обръщаше очи на всички посоки за помощ. Санитарките също не се виждаха.

Стрелбата затихваше. Чуваха се само отделни изстрели и куршумите с писък летяха над Горица и Калитко. Сетне някой гръмна наблизо. Калитко остави ранената и понадигна глава:

— Марин!… Отстъпвай, другарю, нашите заминаха нагоре. Не чу ли сигнала?…

— Видя ли Верчето?…

Момчето дигна рамена.

— Жива ли е?

— Не питай!… — Помогни да спасим другарката.

— Аз свърших с него!… — допълни Марин.

Калитко не разбираше.

— Убих го! Тя ще се зарадва. Сега на земята има един звяр по-малко — твореше със задъхани гърди войникът, споменавайки за пияния подофицер…

Марин бе готов да помогне. Но няколко залпа отново разбудиха заспалата следобедна тишина на гората и го накараха рязко да се извърне.

— Наблизо! — едва продума той с разширени зеници. Прибягна до едно дърво, затули се и взе да стреля.

Калитко бе забравил оръжието си. Върна се, взе го от мястото, отдето бе повлякъл Горица, и го прекара през рамо. Прибра и нейното оръжие ведно със санитарната й чанта. И с нови усилия се зае да мъкне ранената.

Стрелбата зад гърба им пак се усили. Преследвачите навлизаха в гората.

— Лошо! — мина светкавично през главата на партизанчето. — По петите ни вървят.

Наведе се над момичето и проговори:

— Ще ни хванат, другарко! Хайде, опитай се да попълзиш, а аз да видя какво става. Смъкни се в дерето. А като мръкне, лесно е в тъмното.

Партизанката го послуша. Овчарчето сне пушката си и потърси с очи войника, но Марин не се виждаше. Предпазливо разгъна близкия храст и тозчас се натъкна на партизанина, който го гледаше с широко отворени очи, нямо и бездвижно.

— Защо лежиш тук, другарю?

Войникът не отговори и сякаш му се усмихваше със скована, полуотворена уста.

— Ранен ли си?

Другарят пак мълчеше. Тогава Калитко с ужас разбра, че за първи път се среща очи в очи със смъртта. По гърба му полазиха ледени тръпки.

Марин бе ударен с шепа куршуми в областта на корема.

Калитко поклати горчиво глава. Падна на колене, надвеси се над трупа на партизанина и тъжно зашепна:

— Ето защо се борим ние: да няма повече убийства и кръв по нашата земя! — Сетне, като сложи ръка на рамото на убития другар, добави: — И с нашата партизанска кръв ние ще постигнем това!…

Овчарчето искаше да се отдръпне, но нещо го задържа при убития. Сякаш не можеше да се начуди на смъртта. Дълго би седял така, ако не бе дочул наблизо човешки гласове. Тогава Калитко трепна. За да не позволи Горица да попадне в плен, реши се на една отчаяна хитрост. Тръгна косо през гората. Извървя стотина-двеста крачки, покачи се на една скала и почна да стреля; Но стреляше бавно, методично, с намерение да привлече огъня на войниците към себе си. Не се излъга. Преследвачите загърмяха и тръгнаха нататък.

Повече от час Калитко стреляше, като често менеше позицията си и се явяваше в най-противоположни посоки, отдето не го очакваха. По този начин най-добре можеше да се помогне на ранената — да се извлече незабелязано от угрозата която я застрашаваше. Беше взел патроните й, бе прибрал и патроните на Марин, а оръжието им бе прикрил под шумата в гората…

Подполковникът или човекът-звяр

Мръкваше се. Слънцето гореше в ярки кървави пламъци, сякаш бе попило цвета на пролятата кръв при гара Врабец.

Войниците намериха Марин, Мусата и смъртно ранения студент. Извлякоха ги на перона на гарата, дето вече лежаха труповете на петима войника от ловната рота.

Ранените през сражението войници откараха с влака във Велево. Между тях се намираше и партизанинът Витко, обвързан с въжета от глава до пети. Той бе разбрал безумната грешка, която беше извършил в минута на помрачено съзнание, ядно скърцаше зъби и дълбоко се разкайваше в душата си, но беше вече късно! За него бяха настъпили последните дни на живота му. Но момъкът се държеше тъй твърдо и непоколебимо, че смая дори и своите палачи, озверени без мяра.

 

 

Скоро на гара Врабец пристигна с колата си велевският комендант, който отдалече разпитваше хората си:

— Много ли бандити изтрепахте? Къде са, да ги видим?! Войниците сториха път, подполковникът се промъкна напред и надвеси охраненото си тяло над тежко ранения студент.

— Мръсник! Куче! — викна той и го ритна с крак.

— Ти си куче, простако! — подхвърли с пресипнал глас партизанинът.

— Млъкни! Къде се обраха твоите сподвижници? Говори!

Студентът-химик мълчеше. Той неустрашимо гледаше смъртта право в очите.

Подполковникът хитро смекчи гласа си:

— Ето, докторът казва, че не си зле ударен. Можеш да се спасиш. И ние ще те спасим, ако издадеш приятелите си. Къде се заметоха — на Орлов връх? На Сърна бивак?

Но тъй като раненият мълчеше, той се разсърди и със свити постници извика разярено:

— Говори, разбойнико!

— Не аз, ти си разбойник! — отвърна безсилно младежът. — Ако имаш дебели гащи, върви ги търси!

— Млъкни, ще те пречукам!

— Убиец!

Подполковникът измъкна пистолета си.

— Ще спреш ли?!…

— Главорез! Подлец! Вие не сте способни на друго, а да лочите като свини народната кръв! — говореше с последни сили партизанинът. Очите му изпускаха пламък.

— Дивако! Няма да предупреждавам повече!… — ревеше комендантът, като се целеше в челото на ранения и отново го срита с ботушите си.

Войниците извърнаха глави, да не гледат. Те никога не бяха виждали, нито допускаха, че един ранен, който се гърчеше в предсмъртни мъки, може да бъде така руган и блъскан зверски.

А студентът не спираше:

— Германски ибрик! Лакей!

Подполковникът побесня. Гневът преливаше в душата му. Като че ли жлъчката му се бе пукнала и потекла в кръвта. Той се наведе със страшно изкривено лице, пъхна дулото на револвера си в ухото на ранения и гръмна!

Болезнена гримаса сви и разтегна лицето на партизанина. Повече нищо.

Войниците се смръзнаха, мълчаха и не смееха да се погледнат.

Подполковникът запали цигара и с чувство на дълбока наслада гълташе пушека. Подир това се разшаваха и други. Запалиха, задимиха или се почесваха, сякаш за да установят, че нищичко им няма, че самите те са здрави и читави.

Духовете са бодри

Отредът се отдръпна в един усоен кът навътре в планината. Командирът седна мрачно на голям камък край потока и потъна в мисли. Мануш, подпрян на бялата бреза пред камъка, гледаше невесело. В душата му, разкъсвана от горчива мъка по загубените, не бе останало място за шеги. По едно време той въздъхна:

— Ех, Мусата…

Командирът тъжно поклати глава:

— Чудесен другар беше…

Горан също се обади:

— А Марин, Калитко, Горица… Как ще ги забравим?…

Мълчание. И пак се заредиха въпроси, които падаха като живи въглени в душите на четниците.

Командирът се загледа в пенливите води на потока.

— Може би не всички са убити — каза той. — Да почакаме завръщането на другарите. Те ще ни донесат сведения за всичко. Тогава ще разберем.

Трима партизани се бяха върнали и отправили по следите на отреда, за да търсят загубените четници — убити или ранени.

— Чакайте, ако си нямате работа — заяви недоверчиво Мануш. — За мен фактите са ясни: не можете ми върна вече ни Марин, ни Калитко, ни Горица.

 

 

На друга страна Дафина утешаваше Верка:

— Не скърби. Може само да е ранен твоят Марин. Не се измъчвай напразно. Никой не бива да скъпи живота си. Той не отива даром. Народът ще ни бъде признателен за жертвите.

Тя вдигна глава и гласът й екна:

— Другари! Макар и да загубихме скъпи наши другари, бодър е партизанския дух и твърда е нашата воля за борба до победа, по-твърда от стомана, а душите ни горят за разплата с народните врагове.

Партизаните дигнаха глави и я погледнаха с открито чело. У тях нямаше вече отчаяние, нямаше колебание и страх, а един непреклонен дух, който събаряше всички прегради по техния, изпълнен с безброй трудности борчески път. Затуй, когато командирът викна: „Другари, път ни чака!“, всеки бързо зае мястото си в походната редица и тръгнаха пак бодро из глухите усои на планината.

Лоши новини

На возарите от Ягодово беше разрешено да отиват нагоре. Да свличат трупи от гората. Само че не им се позволяваше да носят храна. При горския пропускателен пункт, зает сега от специална охрана, колите се претърсваха. Изземаше се всичко, което би послужило като примамка за партизанско нападение. Возарите вечер се прибираха премалели от глад, но мълчаливо търпяха несгодата.

Горските стражари ходеха с тояги из своите залесени участъци. Тази предпазна мярка бе въведена след ограбването на оръжието от пъстровското лесничейство. И те не носеха храна, мъкнеха се като пребити по пътеките на планината и преплитаха крака от умора и недояждане.

Но и едните, и другите разнасяха новините бързо като вятъра. Нищо не можеше да задържи крилатата мълва. Тя се въвираше навред, шепнеше при всяка среща, нарастваше и неспирно обхождаше села и колиби:

„Складът с храните на ясенското лесничейство е укрит дълбоко под шумата на гората.“

„Складът е подушен от командира и отнесен на ръце от самите въстаници.“

„Селим забелязан при Попивановата чешмичка.“

„Червенокосия е слизал в село, преоблечен като поручик, със стоманена каска на глава и с пистолет на кръста.“

Мълвата се разнасяше глухо, потайно, между четири очи. И това не беше измислица. Червенокосия една нощ сам намери писаря, когато този никак не го очакваше. И даде своите нареждания: да се убият двамата хитлеристки офицери, които идеха в Ягодово за своите налъми и дървени подметки.

Властта слухтеше на всяка крачка. Нейните шпиони шетаха навред и когато подушеха нещо, веднага блокираха цели участъци от гората, дето непрекъснато се шумеше, разнасяха се гръмки викове и гърмежи.

Последната лоша новина сепна и властници, и беднотия от околните села.

„При гара Врабец са избити тези и тези. Войската е ударена най-ненадейно. Отпорът е бил решителен, след което отредът се оттеглил дълбоко в гората. Дни наред той се топи на малки ударни ядра из непроходимите кътища на планината; не се чува, никой не го вижда, никой не го среща по пътищата. И сетне — изведнаж — карабеленската община опожарена; на предател от село Ясеново е забодена с карфица наказателната бележка: «Смърт на предателите!»

Военните са в движение. По цели нощи пукотът на камионетките не спира; пияните жандармеристи стрелят; арестите не престават. Стъпките грозно отекват в тишината на нощта и зловещи писъци кънтят иззад влажните зидове на арестантските дупки.“

При писаря дойде Дядо Ване — мрачен и неспокоен. Никога преди той не е бивал така разстроен и повехнал. Цяло село се развличаше с бъбривостта и шегите му. Той беше четиридесетгодишен, но поради голямата му словоохотливост и отзивчивост хората го наричаха Дядо Ване. В бойната група бе влязъл още от първите дни на нейното съществуване. Беше висок като върлина, а когато ходеше, стъпваше тежко и патраво с подгънати в лактите ръце.

— Сава, дайте и на мене пашпорт — подзе той със своя провлечен и гръден глас. — Време е галиба да излизам. Ката вечер край реката шарят и все моята къща оглавят… Как смяташ? Дай ми акъл — да излизам ли?

Писарят дигна глава:

— Рано е, Ване. Как не можа да разбереш с ума си? Ти си нужен повече тук. Къде ще вървиш без нареждането на командира? Потърпи! Тази нощ другарите ще ти донесат „армаган“…

— Да не носят, казвам ти, ще сбъркаш!

— Няма кой да те пита — подразни го писарят. — Укрий временно торбите, докато влезем във връзка с отреда.

— Нова беля — поклати глава Дядо Ване. — Ама щом казваш, тъй да бъде. Само мир да е. Да минат през градините… оттатък… под мостчето.

Той си тръгна за в къщи мълчалив и угрижен, без повече приказки, които писарят с наслада в душата си обичаше да слуша от тоя дългун с патрава походка.

Пясък по прозореца

Нощта бе тъмна и ветровита, небето — беззвездно. Яростна буря вилнееше навън, брулейки натежалите от плод дървета. Ябълковите клони се кършеха с трясък. Липата се блъскаше шумно в прозореца.

Нещо изшопуртя. Стъклото на прозореца издрънча като от водна струя, внезапно ливнала от тъмните небеса. Писарят скочи бос от леглото. Пристъпи, отметна черната хартия и леко дръпна рамката на прозореца. Провеси глава в мрака. Някой потайно помахваше под липата.

— Кой е? — недоволно попита той.

— Сляз, сляз — понесе се шепот отдолу. Савата позна Кула и подвикна:

— Иди си! Излагаш ме! Чуваш ли как?

— Сляз! Няма да те изям — настояваше късният посетител, тайно прехвърлил оградата на дома.

Работничката Кула бе омотала главата си с дебел шал. Дребното й личице, изпито и бледо от редица душевни изпитания, се подаваше със святкащи като на невестулка очи.

— Казвай — изведнъж настръхна тя, — убит ли е моя Калитко?

Страните й се обляха в сълзи. Прегъна колена, скупчи се до корена на липата и закърши ръце. Риданията й напомняха виенето на вятъра.

— Ходѝ си! Така не може да се кара повече. Хората ще помислят бозна що! — сърдеше се Савата. — И с право ще помислят.

— Ти знаеш работата…

— За майка като тебе вратата ми е заключена с девет ключа. Дигай се!

— Кажи ми правичката. Людете са го видели от вагона… паднал на железата… с продупчена глава! По челото — кръв! Ти знаеш, Петел.

— Зная — не зная, няма да ти стане по-топло. Момчето ти е партизанин. Гощавка не го е чакала…

Писарят повиши глас. Околната дълбока тишина му всяваше страх: може би наблизо наднича някое предателско око. Малко народ спеше спокойно през тези нощи, изпълнени със страх и ужас; душите на хората се мятаха като самата буря. Съмнението го караше престорено да крещи:

— Не се ли вразумиш, ще викам караула. Лошо те чака!

Кула се разврещя:

— А тебе какво те чака? Бесилка! Да не смяташ да измолиш прошка? Всичко ти бърникаш и на въжето ще увиснеш. Самичка ще насапунисам това въже, обичка да ти е!

— Сапунисвай. Това е подирна работа. А сега — вземай се, дигай се и да те няма! Отивам право при кмета да те обадя, дето се заканваш.

Кула си тръгна с клетви на уста. Вървеше, промушваше се през хорските дворища, през разкованите стобори и току проплакваше:

— Петела ще ми изяде момчето! Петала ще ни умори, добри хора!

Савата замислено застана по средата на стаята. Сърцето го приболяваше. Никой още не бе му казал какво е станало с момчето. На всяка цена той трябваше да узнае, но отложи за заранта. А сега, след разправията, в душата му се надигна пресметлива яснота и опомняне. Облече се набързо и изтича на мегдана.

Зад спуснатите зелени завеси на Пухлевата кръчма светеше. Макар да имаше полицейски час, известно число приближени хора на властта нарушаваха тая наредба и пиеха до късно. И сега вътре пиеха и пееха като на умряло. Пияните гласове ту се проточваха дрезгаво и продрано, ту заглъхваха и мънкаха като заспали. Отвън на чамовата пейка с пушки между колената седеше двойка от патрула.

— Ти ли си, писаре? — надникна в мрака сънливо лице с дълги фитилести коси под измачкан каскет.

— Кметът ли пее? — попита Савата.

— Свещеника, Бричката и двамата жандари.

— Не ми трябват. Питам за кмета.

— Галиба кмета лежи на пейката в градината.

Писарят пресече площада. Бурята беше отмивала. Облаците се премятаха ниско над покривите. Не се виждаше никаква друга светлинка из селото.

— Кмете! — прошепна Савата, като влезе в градинката.

Никой не му отговори.

Птиците, сгушени в гнездата си под перваза на читалищната стряха, сънно попискваха. Сетне глуха въздишка се понесе отблизо. Кметът, пиян, лежеше върху една от пейките.

По провисналата му долна устна се процеждаше тънка слюнчена следа. Писарят го дръпна за ръкава:

— Хей, — млад човек! Ще простинеш, чуваш ли как?

Кметът замърмори нещо неразбрано. Краката му опираха на земята. Той се прозина шумно и разтърка очи. После попита:

— Спокойно ли е?

— Спокойно е навред. Нищо опасно. Според съобщението на велевското комендантство, свършено е вече с шумкарите. Почти са унищожени.

Писарят злобно се пошегува. Кметът напрегна поглед и метна в лицето му:

— Лъжат! — и удари крак о пейката. — Ще ги унищожим на куково лято!

— Кула беше дома — избърза Савата и взе да му разказва случката. — Така не може да се кара повече…

— Да се набие! — отвърна кметът, без да слуша.

Писарят почака, докато той напълно се пробуди.

Между това пресмяташе с какво още да го залъже, за да измие ръцете си. Да не остави у него нито сянка от съмнение.

Кметът се помъчи да стане, но отново падна назад. Той беше толкова просмукан от изпития алкохол, че краката му се подгъваха като тръстикови пръчки. Блъсна се о пейката и тупна върху засипаната с пясък земя.

— Отровен съм — смънка той.

— Ходѝ да спиш — рече писарят.

— Дръж и водѝ!

Савата го тътреше отежнял като труп. Дългото връхно палто на гърба му се преплиташе в краката му. Кметът се накланяше ту напред, ту падаше върху гърдите на придружника си и просто го задушаваше. След това се посъвзе и почна да вика:

— Дядо Ване е ятак! Заповядах обиск.

— Млъкни, кмете. Приказват ли се тия неща високо?

— Право, Петел… ти си разбран… подръпвай ме знаеш…

По това време неговите близки му гостуваха. Боса и разтревожена, майка му изтича по стълбището, взе го от ръцете на Савата и го придърпа в стаята.

— Бате, пак ли си цъфнал? — обади се от леглото в дъното малката му сестричка.

Отговор не се чу. Писарят затропа обратно по дъсчените стъпала. Излезе на площада и се втурна из тъмните улички, като си повтаряше думите на Дядо Ване: „Хич да не носят, казвам ти, ще сбъркаш!…“

Трябваше да се пресекат подозренията на кмета.

Укриване на торбите

Тъмни сенки се мярнаха по пътя му. Савата викна недоволно на патрула:

— Стига сте тракали затворите на пушките! Аз съм!…

След това се прислони до едно дърво и с напрегнати очи проследи изчезването на патрулната двойка. Никой не биваше да узнае намеренията му.

Мракът всеки миг гъстееше.

Писарят стигна до окрайнината на селото. Огледа се. Реката бълбуникаше. Мътно светеха водите й между корените на върбите. Воденицата глъхнеше в дълбок сън, побеляла сякаш от старост. Липсваха мливари. Бяха години на глад и война.

През градините, през ливадите и плетищата Савата се озова в познат двор. А там, сред картофището, сключил ръце в скута си и навел глава, замислено стоеше Дядо Ване. Малко преди идването на писаря младежите бяха донесли торбите и се разотидоха.

— А трябваше още снощи да дойдат, побратиме — рече дългунестият, като поклати глава.

— Закъснели — закъснели! Няма загуба. Чуваш ли как?

Дядо Ване беше приготвил лопата и търнокоп. Но тъй като обстоятелствата се бяха променили, писарят каза:

— „Всичко“ да се укрие незабавно в гората.

— Има ли опасност? — попита глухо. Ване, като застърга с нокът обгорялата кожа на врата си.

— Кметът се изпусна…

Селянинът опули очи.

— Брей!… Без тебе, писаре, за нийде не сме: ще ни изловят като мокри кокошки!

Грабнаха на гръб пълните с боб торби, прегазиха реката и поеха през градините.

Когато стигнаха горе, спряха да починат под чадърообразните ели край бодливата ограда на гробищата.

— Зарадвай ме с някоя новинка, Петел.

Савата дигна рамена.

— Не му се вижда края и май все по-лошо става — добави дългунестият.

— Братушките настъпват — продума писарят.

— Радиото ли казва? Тъй. Истината не се връзва със синджир.

— Тръгвай!

Пъхтяха нагоре по хълма. Товарът жестоко ги притискаше към земята. По челата им се ронеха солени капки и пареха очите. Облаците се разнасяха бавно, въртяха се над гората, подгонени от вятъра, който сякаш издаваше боботещ шум. Не, шумът идеше от водите на водопада при езерото и глухо отекваше в смълчаната нощ.

— Стъпвай, стъпвай — шепнеше писарят, като на всяка крачка се оглеждаше.

— Откъсна ми рамото тази торба!

— Наближаваме. Не спирай!

— Да влезем веднъж в гората…

Замлъкнаха. Пътят ставаше все по-стръмен и каменист. Те се препъваха, падаха, ставаха и пак тръгваха. Отдалече гората тъмнееше като грамада въглища. А от нейните глухи недра долиташе гласът на нощна птица.

Чуждият чаршаф

Бричката, поставил ръце на гръб и със заметнат шинел на плещи, с разкрачен ход излезе от Пухлевата кръчма. След него вървяха двамата стражари. Той се извърна и продума нещо на Симо. Стражарят изтича в караулното помещение. Малко след това — ведно с караулния началник и двама младежи от наряда — всички тръгнаха към реката. Пътят им водеше нататък, дето върху пръстта сред картофището лежаха забравените лопата и търнокоп.

Когато отминаха известно разстояние, старшията изведнаж забеляза някакъв човек, който бързо кривна зад ъгъла на черквата. За малко той щеше да извика и да спре минувача: полицейският час още не бе изтекъл. Но като разбра, че това е писарят, навъси вежди и тежко изръмжа…

Портата затрещя под набъбналите ръчища на старшията. Дядо Ване отвори по долни дрехи и затърка очи, сякаш току-що бе станал от сън.

— В името на закона! — обяви с дрезгав глас шишкавият.

Неочакваните „гости“ нахлуха в двора, преровиха трите стаи на къщата, качиха се и в плевнята. Но дългото тършуване не принесе никаква полза.

— Какви са тия инструменти? — попита сърдито старшията, като посочи лопатата и търнокопа.

— Раснат от земята барабар с компира — подигравателно отсече домакинът.

— Свястно можеш ли да отговаряш?

— Ти не бери грижа. Аз съм стопанина и моя работа е къде захвърлям инструментите, когито не ми трябват.

— Копано е!

— Копам си компирите.

Селянинът се държеше и отвръщаше на дума — десет.

— Хвана ли те — прави си сметката!

От пруста се обади майката на Дядо Ване — полусляпа старица с побелели очи:

— Ване, турчин ли е тоя?

— Читак, мале, ама от по-друг чешит.

Старшията потрепера. А бабичката не спираше:

— Ами че, Ване, опали перустията и я метни на шията на баш читака!

— Трай, бабо — намеси се един от младежите, — тук се постъпва законно.

— С тебе не се разправям! — обърна се към нея старшията. Пръстите му току потреперваха върху бича, но той не смееше да се проявява в чуждия дом: нямаше друга заповед, освен да обискира по съмнение. Само въртеше глава: — Ще ви науча аз, дето храните шумкарите!

— Де, де! Пияни приказки не ща — ядосано викна Дядо Ване. — Ходи си… мърша!

Бяха готови да се хванат за гушите. Караулният началник застана между двамата:

— Задачата е да намерим укрито. Защо да се караме със селяните?

Бричката го погледна накриво. Следния миг камшикът му изфуча високо във въздуха, над главата на стопанина. И изведнаж нещо се бялна под куртката му…

— Още думичка и… — изкряска той.

Дядо Ване щеше да продума още думичка, но погледът му бе прикован от бялналата се вещ около кръста на старшията и изведнъж стана нещо чудно и съвсем неочаквано. Той посегна и го задържа за ръкава.

— Стой!

— Назад! — задърпа се старшията.

Тогава ръката на дългунестия се пъхна под куртката и издърпа оттам някакъв увит около кръста чаршаф. Крадецът ужасено отскочи назад.

— Аха! — подсмихна се под мустак Ване. — Ето разбойника, а вие сте нахълтали мене да тършувате. Право ли е, караулни?

Момчетата се засмяха, а старшията почервеня като морков.

— Само ти ли имаш чаршафи? — опита се да възрази той, обхванат от злобна треска.

— Отде го взе, питам? — твърдо отсече домакинът.

— Може да съм го намерил на пътя.

— На пътя? Но този път не минава през моята къща, така да знаеш. Засрами се, хайдутино! Да не бараш втори път зер… ръцете ти пречуквам!

Дядо Ване грабна търнокопа.

— Мене ли?!… — изрева шишкавият и посегна за пушката на един от караула.

— Това ти е занаят на тебе — да трепиш хората! Ама не си попаднал на майстор… — продължи другият, отметнал копачката над рамо.

За да прекратят свадата, караулният началник и стражарите изведоха старшията на улицата.

— Вземи си чаршафа, хей! Носи го на жена си! — викаше на глас Дядо Ване, подал глава през портата.

Старшията се топеше от злоба и безсилие, вървеше с наведена глава и неизменно предъвкваше:

— Аз ще те науча тебе! Ще ме познаеш добре!

Между това той си спомни за бързащия писар и внезапно подозрение проникна в душата му: „Този писар трябва да се следи… Той благоволява да си пъха гагата навред!…“ И продължително заръмжа.

Беше се хубаво разсъмнало. Пръстта по земята изглеждаше на петна, на петна от росата.

Жените бързаха с менци в ръка, упътени за чешмата.

След отстъплението

Боят при гара Врабец заглъхна: скоро тъмната завеса на вечерта прикри кръвта и следите на отстъпващия отряд. Но овчарчето все още продължаваше самичко престрелката с жандармерийското отделение. А когато усети, че патроните му са на привършване, обзе го паника. Още минутка колебание и Калитко щеше да изостави борбата и да побегне. Но ловкият му ум и волята да се държи докрай, бърже надделяха. Не биваше да изоставя ранената другарка. Без другарска закрила тя можеше да попадне безвъзвратно в лапите на жандармеристите. Това неприятно обстоятелство го накара да презре страха и същевременно изпълни сърцето му с решителност.

„Нея да спася, па за себе си не мисля!“

С това решение Калитко неудържимо пламна. Изстрелите му затрещяха с хладна пресметливост, учудващи дори и самия него.

Ненадейно друга представа, по-остра и неприятна, бодна съзнанието му: „Добре ли сторих аз, дето се захванах с преследвачите? Не наруших ли заповедта, дадена за отстъпление?“

Ако е тъй, той, значи, бе нарушил дисциплината в отряда и несъмнено, налагаше му се да понесе наказание за момчешкото си своеволие.

Минута след това, с мисъл подскачаща от предмет на предмет, Калитко се залови със спомена за пропадналия партизанин.

„Само Витко сбърка. Лошо направи той, дето дигна ръце и попадна направо в клопката. Сега ще вземат да го мъчат и изтезават, а накрая го чака нещо, което е страшно дори да се помисли. Да мога да се спася — това само искам сега. Нищо друго не ми трябва. Сетне ще тръгна да спасявам момчето. С другари ще тръгнем за Велево, преди да са го претрепали този Витко!“

Това бяха късички проблясвания в мозъка на Калитко, но те оказваха не малка помощ, закалявайки волята му за съпротива. Същевременно тези ненадейни искрици го караха да мисли, че всичко около него в този решителен миг става именно тъй, както трябва, когато са се хванали за гушата двама смъртни вратове.

От трясъка на пушечната стрелба и брулени от куршумите, листата капеха от ниските клони над главата му и леко, с едва усещан шум, застилаха земята.

А когато бе изчерпал всичките си духовни сили и вече нямаше никаква надежда за спасение, вечерният здрач му дойде на помощ. Калитко преустанови огъня, като си запази за краен случай бомба и пачка патрони.

Пълзешком се промъкна между стеблата на дърветата и тръгна към дола, дето се беше укрила ранената Горица.

Пътят му минаваше край мястото, дето бе паднал годеникът на Верчето. И пак някаква вътрешна сила, която Калитко не можеше да си обясни, го притегли към храстите нататък, за да погледне отново мъртвия партизанин.

Трупът на Марин лежеше на една страна, с изцъклени очи. В предсмъртния си час той бе се опитал да се извърне на гръб, но храстите му бяха попречили. Раницата му се бе отметнала и паднала край главата му. Калитко едва сега я забеляза и се сети да я прибере като доказателство за смъртта на храбрия другар. В нея имаше чифт долни дрехи, чорапи, кърпа за лице, прибори за бръснене и цветна кърпа за глава, навярно останала от Верчето. Хлябът и на двамата годеници беше в раницата и си седеше непокътнат от заранта. Но час по-късно, понеже двете раници му тежаха из пътя, той се принуди да я потули под горската шума, като прибра само хляба и го сложи в своята раница.

Войнишката тръба засвири отбой. Войниците също спряха стрелбата. Напуснаха прикритията си и взеха да се търсят и примъкват един към друг.

— Избягаха — рече един.

— Най-сетне! — въздъхна друг. — Държат се дяволите за всяка педя земя.

Те наистина бяха помислили, че се бият срещу група изостанали партизани. Калитковата боева тактика беше сполучила напълно.

Слязоха при гарата. Строиха се. Чу се команда. Взеха да се броят „поред на номерата“:

— Първи, втори, трети, четвърти — до последния човек при опашката на взводната редица.

В сърцето на овчарчето проникна остра тръпка и го накара да свъси чело.

— Сега тия, които паднаха в боя, никога повече няма да се преброят нито във взвода, нито при нас в отреда! — с дълбока тъга пошушна на себе си то.

Калитко приседна в една дупка, между корените на повалена бреза. Сетне, като свали каскет и разбърка потните си коси, обходи с поглед зеления свод на гората.

— Избавих се! — Тежка въздишка излетя от момчешките му гърди.

Миг след това той трепна и прилепи тяло до рохкавата пръст на ямата. Ненадеен шум го изплаши. Шумът идеше откъм върховете на боровете и бързо се превърна в неочаквана яростна буря, която заклати цялата гора.

— И ти ли ме изплаши? — с разтреперани устни продума момчето.

Небето се тулеше зад дебел пласт облаци.

Бурята всеки миг нарастваше. Върхарите на дърветата с непрекъснат шум се блъскаха един о друг. Някъде в дълбокото клоните се кършеха с трясък.

— Праскай! Нали спасих кожичката, праскай! Може да е за добро — реши овчарчето, наведе глава и бързо се предаде на близки спомени.

Попитайте сега това невръстно момче къде остана лекомислието му на юноша, безгрижието в живота, закачката — колкото да мине времето, — мръдването на раменете с хладното безразличие на детинска безотговорност, когато смяташ, че всяка лудория ти е простена? Къде остана любознанието му по география и естествознание? Къде — Мисисипи, Амазонка и дълбоките океани с прокрадващи се пиратски лодки? Не е ли забравило то как се размножават охлювите и помни ли, че китът е млекопитаещо животно?

Всичко остана там, зад пушека на първия бой, зад трясъка на куршумите и тътена на бомбите.

Калитко повторно въздъхна. Окърши плещи, изтри с изцапана длан челото си, намести прекараните през рамо пушки (той бе взел и карабината на Горица) и се повлече из дола.

Не му е дошло още времето

Напрежението му не минаваше. Той се чувствуваше сякаш изпълнен с взрив, който всеки миг можеше да напъне отвътре и да избухне с неподозирана сила. Това бяха набрани нерви през време на боя. С тяхна помощ той бе преодолял страха и бе надмогнал опасността от цяло ловно отделение.

Дълго се лута, докато открие следите на ранената.

Горица бе прислонила глава в подножието на гранитен камък, обрасъл в зеленикав мъх, покрай ручея в дълбокия дол. Лицето й бе мокро, къдриците по слепите й очи също бяха мокри и полепнали по гладкото чело. По устните й лъщяха дребни капчици. Тя протягаше ръка зад камъка и често квасеше с освежителната влага на бистрата планинска вода загорелите си устни.

Калитко леко подвикна в синкавия здрач:

— Да не си пила вода! На ранените не се позволява…

— Малко.

— Никак! Забрави ли уроците на другаря Стамат — санитарния?

— Мъничко. Само няколко капчици.

Когато момчето приближи, ученичката грабна ръката му и здраво я притисна към гърдите си.

— Благодаря ти! — топло рече тя.

Устните й се начупиха.

— Да не плачеш. Не обичам сълзите — твърдо я прекъсна овчарчето.

Той бе вече пораснал в боя и сега диктуваше.

Горица не издържа. Обърна глава и опря чело до студения гранит. Раменете й се затресоха. Тя плачеше без глас; плачеше без сълзи. Девойката плачеше не от слабост и безсилие, а от радост, че момчето й помогна да се избави.

Мрачен и мълчалив, Калитко стоеше край нея и гледаше потръпващите й рамена. Размисли се.

Страхът от преживяното през тоя ден още не избледняваше, а си оставаше гнетящ страх; преследвачите бяха преследвачи — жестоки и отвратителни, и в това не можеше да има нищо чудно. Но у Калитко започваше да се загнездя друго едно чувство, по-неудържимо и продължително, което го правеше някак си несигурен и смаляваше духовния му ръст. Повече от всичко той се боеше да не изтърве нещо глупаво и да се изложи пред любимата партизанка. Тогава тя би го причислила в разреда на момчетата като Гапи, би го сметнала за непоправим дърдорко и би се посмяла добре на ума му. Налагаше се да отмеря всяка дума сега, когато бяха само двамата, и да се предпазва да не обиди другарката с излишни умувания и приказки.

Калитко разтвори кожената чанта с червения кръст, която свали от рамото й. Порови се из вътрешността й. Остра миризма на йод лъхна в лицето му и той извърна глава. След това извади бинтове и марля, за да превърже раната й.

— Не е дълбока — рече той. — Хубаво. Но пак ще полежиш малко.

— Колко?

— Кажи ми — да ти кажа. Не съм доктор, я?

— А аз съм доктор — горчиво усмихната подзе девойката — и ще ти кажа: месото ми не е люто. Раните по него заздравяват неусетно. За по-малко от две три седмици ще се дигна и всичко ще се заличи и изчезне.

Докато той промиваше раната със студена вода от ручея. Горица, за да заглуши болката си, бързо заприказва:

— Когато оздравея, заедно ще излизаме. Искаш ли? Ние се калихме вече в боя… Неприятно ще ми бъде, ако се делиш от мене. Нека бъдем братче и сестриче и заедно да мрем, когато потрябва.

— И аз го искам. Ама да видим какво ще рече командирът.

— Ще разреши без друго. По-трудно е отде да се снабдим с взривчатка. Страшно ми се иска да слезем там в полето край града. Да разрушим някой мост, дето минават германски влакове с бойни припаси, определени за войната срещу Съветския съюз.

— Какво е то — взривчатка?

— Взривчатка… о-ох! — проплака внезапно ранената и от болка стисна зъби. — Защо тъй мащенски пипаш, лошо момче!

— Заболя ли те?

— И още питаш! О-ох!…

Бурята виеше нестихнало. Между два раздърпани облака лунното светило надникна от чистото небе и огря за минутка гората. През преплетените клони лъчите проникваха на златисти петна. Земята се покри с чудни шарки, като наметната с тигрова кожа, и затрептя.

— Готово! Тръгвай. Преди изгряло слънце трябва да стигнем във воденицата и работата ще се оправи.

— Хмм… — отрони отчаяно Горица, без да се привдигне.

— Превързана си. Сегичка ще ходиш по-леко. Дръж се за шията ми и бавно, бавно…

Горица дигна глава. Вгледа се продължително в почернялото му от боя лице и попита:

— Колцина другари оставихме?

Калитко премълча жертвите. Наистина той не знаеше подробно тяхното число. Но това, което го караше да мълчи, бе краят на Марин. Смъртта на смелия четник разтърсваше дълбоко душата му. И току окършваше рамена, сякаш за да разкъса някакви железни връзки и да прогони страшния спомен, дълбоко отпечатан в съзнанието му.

Вместо да отговори, той рече:

— Очите ми парят. То е от жегата и от чернилката на барутния дим. Трябва да се измия.

Свали от гръб преплетените пушки, изправи ги до скалата и пристъпи към потока. Наведе се, наплиска надве-натри лицето си, изтри го с полата на палтенцето си и пак преплещи оръжието.

— Дигай се, времето хвърчи, другарко.

— Ох, дали ще изтрая?

— Щеш. Надявай се на мене. Аз няма да те оставя.

Той я подкрепи, тя сложи ръка около шията му и двамата се загубиха в мрака, сред воя на ветровитата вечер.

Не след дълго Горица отново се отпусна на земята. Не можеше да ходи. Дишаше тежко, пресечено и стенеше от болка.

— Няма да ме бъде! — глухо простена тя, протегна ръка и прилови с две ръце приклада на карабината. — Аз съм половина човек. Слушай, братчето ми: дигни пушката и… ти разбираш! Така ще бъде по-добре и за тебе, и за мене. Да се не мъча. А ти се спасявай сам.

Калитко мрачно мълчеше.

— Не смееш ли?

— Гледай сега, другарко, къде отиваш! — твърдо отвърна Калитко. — Приказваш си, дето няма да го бъде.

— Страхливко!

— Не съм страхливко, а не му е дошло още времето…

— А когато дойде, ще имаш ли кураж да ме застреляш?

— Ще видим тогава! — рече овчарчето и отново се зае да я мъкне напред.

Тропот в нощта

Както бавно и тежко се придвижваха, Горица се обади:

— Закъде мислиш, овчарче? Калитко бързо отговори:

— Най-напред трябва да подирим сигурно скривалище за тебе, другарко. Сетне аз си знам работата.

— Ще тръгнеш да дириш отреда?

— По-сетне ще мислим за отреда…

Придвижваха се стъпка по стъпка. Бавно и нерешително, като че ли носеха препълнен съд и се бояха да не го разлеят. Пълзяха по каменистия масив нагоре и често обръщаха глави с притеснени души, че долът е все още близо, почти зад гърба им, опасен — под носа на ловните от гара Врабец. Провираха се през преплетени храсти и гъсти кичури хмел. Горица често молеше с отпаднал глас:

— Да поспрем какичка. Мъничко! Не мога все тъй неспирно, разбери!… Жестоко момче!

Партизанчето мълчеше с болка на сърце. Дебела гънка между веждите разделяше гладкото му чело на две. Напрежението, което го изпълваше от минутата на боя, не спадаше. Правеше го по-безпокоен сега, когато девойката беше изцяло под неговите грижи. Да можеше да литне! Да я грабне и само за минутка да я отнесе в партизанския бивак при другарите, но де я тази птича способност?

— Сегичка нашите ни мислят — рече той, за да я ободри. — А ние сме се загубили в тъмното и не знаем кой път да хванем.

— Аз по̀ вярвам, че те са ни отписали вече от живите — отвърна девойката.

— Сигурно отписали. Ти видя ли как падна Мусата?

Горица поклати глава:

— Кръвта му бликна и зашумя. Пясъкът наоколо почервеня.

— По-страшна беше смъртта на Марин.

— И той ли?!

— Ба! Той беше паднал близичко, на два разкрача зад гърба… ти с отворена уста…

— Зад гърба ми! Защо не ми обади? Бих желала да го видя.

Калитко сурово отвърна:

— Убит човек. Какво има за виждане? Дано не си виждала убити!

Той се замисли. Правеше усилия да забрави страшната картина, но не можеше. Смъртта на войника-партизанин разкъсваше сърцето му. В тая смърт той видя цялото величие на другарската саможертва и щеше да я помни до гроб. Ако Марин желаеше, можеше лесно да се спаси, като отмине ведно с оттеглящия се отред. Но той изостана съзнателно, за да помогне на овчарчето, което се намираше в много тежко положение. Без да щади личния си живот, Марин намери своята смърт в суровата партизанска борба.

— Това всеки не прави — като насън продума Калитко и глухо продължи: — Не можах да разбера само за какво приказваше той: „Аз свърших с него. Аз свърших с него. Тя ще се зарадва.“

— Марин стреляше, залегнал до мене, и аз чух, когато той извика нещо, карабината му изтрещя и подофицерът се преметна и падна възнак върху линията — спомни си Горица.

— А-ха! Сигурно за пияния подофицер ми говореше той.

Калитко отново се дигна, хвана девойката през кръста и рече:

— Стига сме седели. Ще почиваме горе, при Попивановата чешмичка. Ставай!

— Ставай!… Ти не знаеш друго, хлапенце! Леко ти е на душата и не изпитваш моята болка, затуй си се разбързал.

— Кому е леко на душата, то не се знае. Дигай се!

Калитко не слушаше оплакванията. Сега за него по-важно от всичко на света бе грижата да отведе ранената колкото се може по-навътре в планината. Почивката щеше да дойде по-късно, когато намерят сигурно убежище.

Той пропълзя по скалите. Подаде й ръка и я изтегли след себе си. Понякога тя увисваше като труп по камъните. Калитко с мъка я задържаше над самите зинали пропасти и ясно усещаше как лудо бие сърцето й от усилията, които бе длъжна да прави, за да не се сгромоляса и да върви стъпка по стъпка напред.

Бурята бе преминала. По небето затрепкаха сънливи звезди. Ранният месец потъна зад далечните пазви на планината. Тъмнината гъстееше всеки миг; огромните скали се трупаха и наваляха в черна грамада над главите на двамата загубени партизани.

— Още малко. Там зад скалите е Попивановата чешмичка. Там ще ти разкажа една история за тази чешмичка.

Внезапно тишината бе пробудена от някакъв отсечен тропот:

— Так! Так! Так!

Калитко се вслуша. Шумът идеше зад гърба им. Зъбите му затракаха и той произнесе полугласно:

— Открити сме!

Някаква тъмна сянка идеше по следите им, като тропаше с тояга по камъните.

— Човешка сянка — със замряло сърце продума Горица.

— Иде насам.

Калитко се канеше да даде сигнал и да изпита какво стои насреща: враг или приятел.

При подобни обстоятелства партизаните си даваха знак, като подражаваха гласа на разни животни и птици. Калитко опита това средство сега, в дълбокия мрак:

„Чип-чип-чип!“ — гласът на сипка.

Никой не му отговори.

Той съвсем не подозираше, че след залавянето на Витко всички сигнали бяха променени. Така нареди командирът. И този, който идеше, дори да беше свой човек, не би се поддал на никакъв стар сигнал.

А сянката все повече наближаваше и трополеше по камъните.

Калитко бързо свали пушката си.

— Не стреляй, преди да разберем — рече Горица.

Миг след това из тъмнината израсна и се очерта човешка фигура. Партизаните мигновено отскочиха встрани. Подириха прикритие в дълбока дупка между скалите, скупчиха се в една топка и прилегнаха на дъното. Сърцата им туптяха до спукване.

Сянката спря почти на ръба на прикритието, над главите им. Свали фуражката от главата си, с трескави пръсти разроши коси и сетне изтри чело с дъното й.

Едновременно с това сянката тежко пое дъх и избърбори нещо неразбрано, което можеше да означава и болка, и отегчение, и люта закана.

Притиснати един до друг, Горица и Калитко изстинаха и не смееха да дигнат очи и да видят как непознатият продължаваше нервно да роши косите си.

Минута по-късно сянката отново тръгна, нервно почуквайки с тояжката. Скочи от скалите и излезе на близката полянка, край пътя на която с приспивен ромон изливаше бистрите си води Попивановата чешмичка.

Изведнъж се чу сподавен вик.

— Стой!

— А-а!

— Не мърдай!

Калитко и Горица отново замряха в ямата. Партизанката здраво вкопчи ръце около кръста на момчето.

— Не бой се! — рече Калитко. Той приготви карабината, привдигна се от дупката и остана тъй — в тръпно очакване.

— Не бързай! Той не ни усети.

— Ще му продупча челото! — отвърна Калитко. А сърцето му биеше, биеше.

Откъм чешмичката долетя нов шум. Горица рече:

— Чувай! Там сякаш се борят?…

Овчарчето ясно чу студеното „стой“ и изплашения вик на непознатия, но не можа да разбере какво става там, зад скалите.

 

 

Само на двадесетина крачки по-нататък, в храстите на полянката, лежаха трима четници, изпратени от командира да дирят убити и ранени другари. Между тях беше и Калитковият приятел Агапи.

Ако Калитко беше надушил това рядко съвпадение, веднага щеше да намери изход от тежката беда, в която се намираха. Но нито за миг не се усъмни, че това са врагове от гара Врабец, тръгнали по стъпките на бегълците. Командирът им пращаше помощ, тя беше близко до тях, а те — обзети от незапомнен страх — безумно трепереха.

Измина дълго време в нямо очакване. Отново наоколо бе тихо и сякаш безопасно. За да се увери напълно в тази съмнителна безопасност, Калитко излезе от ямата, припълзя напред и надникна към полянката. Беше тъмно като в рог и нищо не можеше се различи. Но момчето дочу шум и разбра: край храстите седеше скупчена група непознати хора, които тихичко разговаряха.

Калитко се вслуша. Той дълго напрягаше слух, но не успя да разпознае нито думичка. Само чешмичката все тъй ласкаво изливаше своите звънливи струи и пееше, пееше неспирно.

Върна се и поведе ранената в друга посока.

Един очевидец

Откъм Ягодово с яростен пукот летеше камионът на масловската горска кооперация, упътен за кооперативния гатер в планината. От бързото каране водата в радиатора кипеше. На тънки подскачащи струйки летеше парата във въздуха, като незабавно се стапяше в жаркото пладне. Шофьорът с опитно око следеше излитащата пара. При големия завой на пътя той забави хода и обърна глава наляво. Реката се пенеше под крайпътните каменни колонки.

— Ще налея прясна вода в радиатора — рече той и спирачката проточено заскриптя. Колата спря.

Горският, който пътуваше в шофьорската будка, подаде глава навън:

— А пък аз ще мина изтук, наместо през гарата. Изтук лесничейството е най-близко.

— Както щеш — отвърна равнодушно шофьорът.

Шофьорът скочи наземи и побърза да отвърти кранчето на радиатора, отдето изтичаше заврялата вода.

Горският Евтим слезе до брега. Той дигна от земята една вършина, окастри я с костурката си и зацопка с нея из реката, прескачайки от камък на камък. Когато стигна до средата, дето бистрата речна вода бързаше с весело клокочене, изведнаж сред мъртвата тишина наоколо екнаха пушечни залпове. Горският застана на място.

— Чувай, Исидоре!…

— Пушка се — отвърна шофьорът Исидор, учудено заслушан.

— Шумкари?

— Така ми мирише.

Шофьорът засенчи очи и хвърли поглед на запад, над върховете на върбите по насрещния криволичещ бряг.

— Я да видим от канарата там.

Горският прекоси обратно шосето и взе да се катери по сипея зад колата.

Шофьорът го последва. Кранчето остана да църцори. Прахолякът запуши около изтичащата се на шосето топла струйка вода.

Възкачени на скалата, двамата дълго зяпаха по посока на гара Врабец и внимателно се вслушваха. Залп след залп нестихнало пропукваше и огласяваше надълбоко заспалата гора.

— Мътна работа — обади се горският. — Галиба там се води истинска битка.

Исидор поклати глава.

Запалиха по цигара и останаха да чакат, докато си изяснят причината на тия тревожни гърмежи зад големия завой на пътя. Но чакането им продължи дълго. Шофьорът не се решаваше да тръгне. За да не седи празен, той си намери работа около мотора на колата. Взе да човърка с отверка между цилиндрите.

— А пък аз тръгнах по бърза работа.

— Ходи, защо стоиш? — рече Исидор, без да дига глава от заниманието си. — Не се знае докога ще трае огънят.

Евтим се въртеше неспокойно, като почукваше припряно с тоягата по баластрената настилка на шосето.

Най-сетне всичко се смълча. Обичайната горска тишина се спусна властно над планината. Исидор отново пое кормилото.

Горският беше променил решението си:

— Карай да вървим! Ще сляза на Врабец. Изтам е по-близо — заяви той, опитвайки се да заблуди и шофьора, и себе си.

Той искаше да разбере какво се е случило, та сетне да има какво да разказва в село.

Зрелището, което му се представи на гара Врабец, смрази кръвта му и го забърка. Той бе участвувал във война и неведнаж бе свидетел на страшни картини, дето на всяка крачка срещаше жестокия образ на смъртта. Но сега, което видя тук, не се поддаваше на никакво описание.

На войниците бе заповядано да влачат труповете на Мусата и Марин за краката. Захвърлиха ги на плочите пред апаратната, стаичка. Тук веднага ги разсъблякоха. По телата им личаха топлите следи на множество огнестрелни рани: те бяха прострелвани с жестока и сляпа злоба и тогава, след като двамата четници бяха вече издъхнали. Омразата на ловните беше неутолима и те не можеха изведнаж да се наситят на кръвта, която продължаваше да сълзи от мъртвите тела на убитите.

Но онова, което никой не бе очаквал, дойде при разпита на тежко ранения Алекси. Горският никога нямаше да забрави картината — как дебелият комендант пред очите на всички застреля студента-химик.

Евтим незабелязано се измъкна от жандармерийската тълпа и тръгна по пътя си. Той вървеше като пиян, смазан от преживяното. За нищо не можеше да мисли. Озърташе се на всяка крачка, а понякога смъкваше шапка и лудо, с две ръце разбъркваше косите си, сякаш това можеше да му помогне и да разпръсне стълпилите се в душата му страхове и спомени.

Когато стигна при Попивановата чешмичка, дето го посрещнаха, Евтим никак не се уплаши, защото вървеше като сляп. А онова „а-а“, което издаде, не беше друго, освен да се освободи от натрупания ужас в душата си. По пътя той не бе продумал с никого нито думичка, за да му олекне.

Партизанинът Вълчан насочи шмайзера в гърдите му, но скоро го позна.

— Ти ли си, бай Евтиме?

Те се знаеха и партизанинът не направи ни най-малък опит да скрие самоличността си.

Последваха въпроси, но човекът мълчеше, като нервно разбъркваше коси. Можеше да се помисли, че е онемял или полудял.

Поднесоха му цигара. Горският отказа.

— Защо се боиш, човече? Сякаш се не знаем!

Горският изведнаж усети езика си развързан и зашепна като подивял:

— Убиха го! Гръмнаха в ушото му! Видях с очите си!

Отпусна се и разправи какво бе видял.

Тримата четници дълго слушаха с наведени, помрачени лица. Сетне Вълчан подзе:

— Знаем! Но ние не чакаме милост от кучетата. И ще им платим тъпкано. Зверовете от гара Врабец са си направили лоша сметка: ние няма да спрем, преди да видим катурната кървавата им власт. Нашата борба сега започва. Тъй че, когато слезеш в село, предай на народа, че ягодовският партизански отряд се кълне скоро да си разчисти сметките с подполковника. Няма да мине много време — помни ми думата!

— В миша дупка да се пъхне, пак ще го намерим! — намеси се и Агапи, като разтърси пушката, която бе получил след обирането на влака.

Белязаното овчарче порасна за един ден след сблъскването с войската. И с чудна бързина взе да се отърсва от лекомислието на напуснато селско дете. Заедно с това, внезапно почувствувал в кръвта си неудържим прилив на сили, Агапи бе измолил командирът да му позволи да тръгне с двамата партизани да дири своя загубен приятел.

— За някое убито момче не научи ли, чичо Евтиме? — попита той, като криеше името на това момче.

— Казват, всички били избити или заловени — отвърна горският.

— Лъжат!

Гапи показа в злобна усмивка ситните си зъби:

— И за мене ли казват? Пък гледай тука аз съм жив-живеничък! Те всички не могат да убият, а само се фалят. Така да знаеш, чичо Евтиме.

Третият партизанин, Борил, го прекъсна:

— Остави! Друго ни интересува нас: колцина са избитите другари?

— Не видях повече. — Горският поклати глава.

Вълчан разбра. Калитко и Горица са живи.

Лицето на Агапи светна и той помисли: „Сигурно и Калитко е ранен и сега двамата се лутат из гората и търсят отреда.“

Той не знаеше, че само на няколко крачки от чешмичката, стаени в мрака, загубените тръпнеха в безкрайно очакване.

Разпитът привърши. Горският бе освободен. Той си тръгна обратно за Ягодово. Не му позволиха да отиде в лесничейството. Партизаните имаха своя тактика. Тя не отстъпваше на никакви познанства и приятелства.

Потропвайки с тоягата, горският си тръгна. На много места той спираше, плахо се озърташе и рошеше коси. Спомни си, че нощем в село не може да влезе. Не му оставаше друго, освен да чака, докато се разсъмне. След като измина още малко път, той реши да поеме посоката към Мариина поляна. Сетне щеше да излезе на шосето, дето шофьорът Исидор наля прясна вода в радиатора.

Внезапно през мрака се подадоха две ниско приведени фигури, които идеха по напречната тясна пътечка между лещаците. Те слизаха от стръмнината. Евтим почака да отминат. И ясно видя как на няколко стъпки от него минаха момче и момиче. Но не посмя да се обади. Само помисли в душата си: „Къде са сега партизаните, които питаха за момче и момиче?“ — И безнадеждно замахна с ръка.

Много му се бе струпало тоя ден и той беше взел решение да избягва нови разправии, затуй се спотайваше.

Когато двойката отмина, горският предпазливо пресече пътечката и пое по стръмнината надолу.

Той беше нервен: тежките впечатления, които бе набрал по пътя, го изгаряха като живи въглени. Сърцето му се задушаваше от безпокойни удари и само една мисъл го измъчваше през цялата нощ: да може да сподели всичко това с някого!

Защото той обичаше да бъбри.

Горският неспокоен

След сражението арестите продължиха два дена. Селото заглъхна, хората гледаха като попарени. И слънцето сякаш потъмня, а лъчите му не топлеха.

Ягодовчани не излизаха на мегдана както преди. За по-голяма сигурност прекарваха дома, скрити зад басмените завески на прозорците. А тези, които се срещаха по улиците, се разминаваха като непознати. Не дигаха очи дори да се погледнат. Бяха наплашени от престъплението на военните при гара Врабец. Само тук-таме тайно през пролуките на стоборите съседите си шепнеха и споделяха тревогата си.

Евтим отиде в кметството. Тоягата лежеше под мишницата му. Писарят го погледна и се учуди: сега горският трябваше да бъде в общинското лесничейство, сред планината.

— Ти не си ли горе? — попита той.

— Тръгнах аз, ама не стигнах — заговори тихо Евтим, за да скрие тайната от останалите служащи, които бяха навели глави над книжата си.

— Говори! — рече Савата.

Преди да започне, Евтим свали фуражката си и разроши коси. Очите му горяха като на подплашено добиче.

— Не мога да си найда място, писаре! — подзе той и веднага млъкна.

Савата се раздвижи. Махна ядосано с ръка и рече:

— Върви по дяволите! Нямам време да се разправям с тебе, чуваш ли как?

Горският го потегли за ръкава:

— Стой, писаре! Аз те признавам за човек и не мога да крия от тебе. Да излезем навънка, там да ти разправя.

Излязоха в двора на читалището. Евтим продължи да шепне:

— Стигнах аз до крива пътека и Исидор спря да досипе вода. Тогива чухме гърмежи. Биеха се. Над гаричката се дигаше пушилка. Чакахме, чакахме, ама пушкането не спира. А когито тръгнахме и стигнахме там, отсреща се зададе автомобил. Стаменко завъртя колата, дигна се прахоляк и спря зад гаричката. Затърчаха натам. Затърчах и аз. Там се трупаше много народ. Тогива комендантът гръмна в ухото на партизанина…

— Сетне? — попита нетърпеливо писарят, тъй като горският пак се канеше да замлъкне.

Евтим му разказа за срещата си с партизаните, за техните закани да се разправят с подполковника, но за другите двама премълча.

В последния миг той беше размислил:

„Какъв е писаря? Слушам — аргатин на властта. На него не бива да казвам за момчето и момичето.“

Савата не настоя да научи повече, а каза:

— Попаднал си в устата на вълка! Сега трябва да те арестувам и ще чакаме нареждане от Велево какво да правим с тебе. Безспорно, ще има дознание, разтакане.

Горският изблещи очи. Долната му устна увисна и затрепера неудържимо.

— Може да се наложи и да те бием — продължи писарят, — за да кажеш и нещо друго, което премълчаваш. Затуй върви, предай на кмета всичко. Може би той ще потъпче работата.

— Недей така, писаре! Лошо ще си изпатя — проплака горският. — Аз на тебе всичко ще разкажа, защото си човек!

И му разказа.

— Сигурен ли си, че това бяха момче и момиче? Евтим претупа с пръсти гърдите си:

— Т’ва ми е кръст! Момичето галиба беше ранено. Денем, безспорно, партизаните не биха го пуснали. Но е бил мрак. Писарят му изказа съмнението си.

— И аз така си премислях — отговори горският. — Имаше да ме влачат. Ама пак добри момчета излязоха.

Савата повторно го подкани да отиде при кмета. Естествено, той не го пращаше с искрено сърце, а желаеше да го изпита.

Горският се заопъва:

— Убий ме, не отивам!

— Военните ще помислят, че си ятак — зададе му нова заплаха Петела.

— Като нищо, писаре!

— Ще кажат: длъжен си бил да ги проследиш и сетне да донесеш. А ти не си сторил това.

— Видиш ли?

— Тогава… можеш ли да мълчиш? За твое добро…

— Мога! А ти, писаре?

— За себе си съм сигурен. Но ти си слаба душа и се страхувам да се не разплещиш.

— Никоги, писаре!

— Щом обещаваш, тръгвай веднага за лесничейството. Никой да не разбере причината на твоето завръщане. И никому нито думичка!

— Никому!

Горският разроши косите си и тръгна.

Савата се прибра на мястото си. Запрелиства книжата, които го чакаха. Но работата никак не му спореше. Мисълта му се носеше далече, далече — при загубените партизани. Но кои бяха те, той още не знаеше.

Групата трябваше да влезе във връзка с отреда и да извести за случката. Савата събра момчетата. Те трябваше да ходят нощем из планината, при познати места, и да се справят със знаците, които бяха установили с командира на отреда.

Знаците бяха невинна работа. Ако по земята, около дънера на някое предварително избрано дърво, се появяха забити клечици, беше ясно, че партизаните са наблизо. Но през тая нощ, след изповедта на Евтим, а и през следващата момчетата не откриха никакво указание. Отредът сякаш бе потънал в земята и никой нищо не чуваше за него.

Разговор за Агапи и за друго

Пътят им беше препречен от безброй спънки: височинки и височини, каменисти гребени, влажни падини, сипеи, скали, гора, долища, ручеи, блатца, мочури, корени бодлива къпина, храсталаци и какво ли не щеш. Всяка стъпка тук бе пълна с напрежение и всяка невнимателна стъпка бе една сигурна стъпка по-близо до зиналия под краката гроб. Като притурим при това ненадейните опасни срещи в мрака, когато двамата трябваше да се таят, и огнестрелната рана на девойката — става ясно, че те напредваха с бързината на костенурка.

Горица изпитваше безкрайна досада от това и често охкаше.

— Ти не знаеш — рече по едно време Калитко, — че ние минаваме по най-късия път, затуй е тежко. Инак не може: ще ни хванат, ако избираме пътя и мислим за леснина.

И пак пълзяха отчаяно по скалите и гледаха с четири очи да не се заблудят и объркат пътя. Всеки миг Калитко опипваше стъблата на дърветата, за да разбере коя страна е по-груба и напукана — изложена на припек, и коя по-гладка — обърната на север. Така правеше в нощните походи командирът. Само опипването на корите им сочеше посоката на юг, накъдето трябваше да се стремят.

То беше път, изминат крачка по крачка, педя след педя, коляно след коляно. Дрехите им натежаха, просмукани от влага и кал. А на места дори се късаха на малки парцалчета и провисваха по тръните като следи от овчи руна.

Когато опасността остана далеч зад гърба им, Горица попита:

— Какво означаваше тази работа?

— Сигурно нейде наблизо има влашки кошари и хората си наливаха вода от чешмичката — отвърна Калитко.

— Вярваш ли?

— Никак не знам.

— Но представи си, че това бяха другари! — смаяно източи тънките си вежди девойката. — Нали можеше да бъдат и наши хора?

— Празна работа!

— Не! Да бяхме повторили сигналите, щяхме да разберем.

— Не може! — заяви твърдо момчето. — Аз се сетих: след като Витко попадна в капана и сигналите са променени.

— Все пак аз едва се сдържах и бях готова да закрякам като жаба.

— Ами! Като ти казват, че не бива — значи, не бива, и толкоз!

След това момчето разтвори раницата си. Извади оттам хляб и сирене и едва сега двамата седнаха да хапнат. И пак се повлякоха, като плахо се озъртаха. Звездите почнаха да гаснат една по една. Наближаваше разсъмване. Калитко каза:

— Изгубихме много време с това разтакане. Няма да стигнем там, дето исках.

— А къде? — попита девойката. — И скоро ли ще стигнем?

— Още малко — отвърна овчарчето. — Да стигнем веднаж до Мариина поляна и работата ще се оправи.

Те никак не забелязваха в мрака истинската опасност — горския Евтим — и продължаваха да пълзят все напред и напред.

— Почакай! — дръпна го за ръкава Горица. — Аз като че ли знам тази Мариина поляна.

— Не знаеш.

— Минавала съм оттам. Е, сетне? Какво смяташ?

— Ще те оставя в Сухата пещера.

— Сама?

— Плашиш ли се? То е едно скрито и залутано място, цялото потънало в буренаци. Покрай рекичката. Ще се укриеш там, без да се мяркаш навънка. А пък аз ще тръгна да диря отреда.

— Дали ще сполучиш? Я се откажи.

— Искаш при тебе ли да остана? Да пукнем от глад?

— По-добре от глад, отколкото от шмайзерите на ловните — рече Горица и уверено продължи: — Помисли, братчето ми: трудно ще намериш отреда. Витко ще го мъчат и може да издаде. Червенокосия знае това, ще вземе мерки и няма да спре нито на един от старите биваци.

— Нека опитам, другарко — не отстъпваше партизанчето. — Не успея ли, тогава ще изтърча в Ягодово. Искам да намеря връзката. Връзката пък ще влезе във връзка с отреда. Нека разбере командирът на какъв огън се печем. Той няма да ни остави.

— Така по̀ бива. Но вероятно селото е пълно с войска и трудно ще ти бъде…

— Като казвам, че ще се свържа — значи, ще се свържа! Ако не сполуча, по-тежко ще е за тебе. Самички трябва да прехвърлим планината и да прегазим крушовските ливади. Работа тъкмо за две нощи. Познаваш ли стария воденичар?

— Да. Подгърбено старче като самата воденица.

— Но това е подирна работа. Да видим по-напреж какво ще свърша в Ягодово.

Ненадейно Горица се отпусна на земята и силно затрепера.

— Защо спираш? Боли ли те много?

— Тресе ме…

— Карах ли те да пиеш вода?

Горица не отговори. Треската я люлееше от глава до пети.

— Гледай сега ти! — рече разтревожено овчарчето. — Само треска не ни стигаше!

— Ще мине.

Тя хвана ръката му и я сложи на пламналото си чело:

— Гори като огън!

Изведнаж — както бяха полегнали на гръб един до друг — тя присегна и го погали по бузата. Калитко пламна като лале и извърна глава.

Горица се надигна. Искаше да го погледне в лицето. И погледна, но тъмнината не позволяваше да се види смущението му.

„Дете, дете!“ — с болка на сърцето промълви на себе си партизанката.

Калитко мълчеше. Сърцето му лудо тупкаше. Безпокойна мисъл терзаеше душата му: „Казало ли й е Трътлето за онова, което си говорихме при чамовата пейка в гората?“

За да се овладее, той бързо се изправи, кръстоса крака и подхвана:

— Да знае Трътлето… да притърчи… друго щеше да бъде! Но да не вярваш. Той сега е на седмото небе, щом получи пушка. Ушите му пораснаха и сигурно си мисли: кога пак ще му падне да си погърми срещу преследвачите. Нали?

Партизанката приближи устни до лицето му:

— Повторѝ! Повторѝ, кого наричаш ти Трътле? Очите й святкаха недоволно.

— Патроните ми се свършиха. Да знае Агапи… — извъртя въпроса той.

— Не, Спартаче, ти рече Трътлето.

— Сбърках — затуй рекох.

— Втори път да не бъркаш. Забрави този прякор.

— Тъй съм свикнал.

— Опитай се да отвикнеш. Помни, че си партизанин. И с нищо не превъзхождаш нашия Никола. Той не е по-лош от тебе.

Горица го гледаше изпитателно и не продумваше. В съзнанието й се възправяше с целия си ръст, тъжно усмихнато, овчарчето с белега от изгоряло върху бузата.

— Познавам го, другарко. Защо ми приказваш! — малко недоволно заяви Калитко.

— Познаваш го, но никак не му съчувствуваш.

— Той оплаква ли се от мене? — попита Калитко, жаден да узнае мнението на Агапи чрез устата на гимназистката.

— Той никога и от нищо не се оплаква.

— Само от глад, нали? — с тържествуваща ирония рече Калитко и се усмихна в тъмнината.

— Да го гледаш, когато е около тебе, никога не можеш да схванеш дали е весел или сърдит. Той не познава сякаш тези чувства. Но и това е последица от страданията му.

— Дано само той да е страдал! — ревниво възрази Калитко. — А чий баща убиха чорбаджиите?

— Твоя баща?

— Смаза го трансмисията.

— Аха!

— Ти изпитай първо, па тогава ела да си поприказваме…

— Не се горещи, моля ти се! — прекъсна го девойката. — Ти обичаш да го мъчиш. Това е лош навик у тебе, останал още от село.

Калитко замълча. И през това тържествено мълчание той си мислеше: „Каквото щеш казвай, но тя е истинска другарка и аз трябва да я слушам, когато иска да ме направи човек.“

Мариина поляна

Излязоха на билото на планината и спряха на малка полянка. Тревата бе окосена, въздухът пропит с миризмата на прясно сено. Тук-таме с мътен блясък лъщяха малки локвички като парчета натрошени стъкла. Ниски храсти опасваха отвред ливадата. Тя приличаше на плешива глава, обрасла околовръст с редки косми.

— Мариина поляна — така му викат на това парче земя — обясни Калитко.

Под самата ливада лежеше дълбока усоя, тясна и закривена като нова месечина. Тя бе гъсто обрасла с бурени и различни дървета: бор, ела, леска, дебелостволести тополи и бели брези. Но в тъмнината нищо не личеше и Калитко продължи да обяснява.

— Нали ти казах — минавала съм оттук — ококори очи девойката…

— Оттук се виждат хубаво кацналите по баира помашки къщички на Ягодово. Вижда се и шосето по пътя край планината, ей там. Сега е тъмно. Напразно зяпаш.

— Има ли още път?

— Наближихме. Като се спуснем в това дере, там сме. Трябва да минем през оня гъсталак. Там има тополова горичка. И брезова горичка също.

— Сещам се. Насреща, слезеш ли по стръмнината, струва ми се, е Дългият мост.

— Кой ти каза?

— Веднаж, когато ходихме в село Каменно корито, минахме през моста.

— Така — поклати глава овчарчето.

Девойката продължи:

— Мостът трябва на всяка цена да излети във въздуха. По него непрекъснато скърцат несмазаните оси на керваните, които влачат дървен материал за германците. Аз още тогава предупредих другарите. Но ни липсваше взривчатка.

— Какво е то — взривчатка? За втори път слушам от тебе.

— Руска дума. Избухливо вещество — от динамит, тротил, пироксилин или нещо друго, — което прави чудеса. Мостът ще се разхвърчи на парченца чак до небето… Чакай! Но ти сам ще се увериш: върху кората на една тополка личи името ми: „Гор…“ След като си отпочинахме с другарите, станах и драснах трите буквички. Аз обичам като ученичка да си дращя името.

Спуснаха се по надолнището. След близо час време те бяха вече в тополовата гора. Сетне пресякоха поточето — потънало в папрат и зеленина като в естествен листников канал — и спряха сред елова гора. Тук, навред между дънерите на елите, имаше натъркаляни грамадни гранитни камъни, обгърнати изцяло с бръшлян и други пълзящи растения.

Сухата пещера

На един хвърлей по-нататък лежеше малко парче песъчлива земя. Прорязано от потока през средата, то бе гъсто обрасло с едра папрат и тръстика. Край него се издигаше голяма сиво-черна скала, потънала в пъстри лишеи. В подножието на скалата зееше тъмен отвор. В предутринния мрак отворът изглеждаше като грамадно око, загледано по насрещния полегат бряг на усоята, дето също лежаха гранитни отломъци и стигаха сякаш до звездното небе между стеблата на дърветата.

— Това е Сухата пещера, ако знаеш — обади се Калитко, щом наближиха и спряха пред отвора в скалата. — Тук е много глухо и залутано.

— Глухо и залутано — като ехо повтори партизанката.

— Но пак не сме много далече от хората. Трябва да ти кажа и това: до гара Врабец има само три километра; до Ягодово — седем; до Орлов връх — девет, а до отреда — господ знае!

— Само толкова ли?! — учудено дигна вежди Горица: — Три километра! Три километра! А защо вървяхме цяла нощ?

Горица беше смаяна. Разстоянието, което бяха извървели за толкова дълго време, й се струваше нищожно. Уж бягаха от преследвачите, а излизаше, че опасността е пак близка, почти под носа им.

— А ти как си мислиш?

— Три километра! Това ли можа да измислиш, хлапенце? И искаш да ме оставиш тук сама? Не, не става тя!

— Ти не знаеш — недоволно подхвърли овчарчето. — Помисли първо, па сетне ахкай. Крив ли съм аз?

Горица справедливо ахкаше. Но и Калитко беше не по-малко прав за своето недоволство.

На равна и гладка почва три километра е нищо и никакво разстояние. И не се усеща. Но в планината, дето местността е пресечена на всяка крачка и нагъната като хармоника — това е друго нещо. Нещо безкрайно уморително.

Но Горица не искаше и да чуе. Изнемогнала докрай, тя всеки миг стискаше зъби и глухо простенваше в мълчанието на нощта. Неведнаж посягаше към преплещените карабини и молеше:

— Защо се бавиш? Дигни това желязо и ме остави на място!

Калитко мрачно мълчеше. Думите й дълбоко пробождаха сърцето му. Той се бореше в душата си с неизвестността, която ги очакваше всекичасно, и толкова много страдаше, че не може да се каже повече. Но колкото и да му беше жал за ранената другарка, той не се съмняваше, че ще успее да стори каквото трябва в случай на неизбежност, за да не я остави жива в лапите на врага…

Устройване

Първо Калитко разгледа и запомни местността. Отбеляза си разположението на всеки предмет наоколо. А също така и възможните изходи и посоки за бягство в случай че ги застраши опасност. Спря се и на прекършената през средата огромна ела с клюмнал връх над потока. От нея той смяташе да накълца сухи клонки и да направи за ранената нещо като легло, та по-малко да я мъчи огнестрелната рана.

Калитко въртеше очи на всички страни и учудено си мислеше: „Някогаж съм играл на това място. И как един път страшно ни пра дъжд — няма да го забравя!“

Но тогава нито за миг не му минаваше през главата, че ще дойде ден да се крие тук като нелегален.

Сетне погледна една малка брезичка, чиято кора започваше да се бялка в ранния здрач, и произнесе високо:

— Брезичките обичат влажните места. Хладовината.

Горица, полегнала на едно бедро край пещерата, дигна глава и рече:

— После ще ме занимаваш със своите науки, моля ти се. А сега побързай!

Той се помая още малко, като я покани с ръка и предложи:

— Облегни се на камъка, дордето подредя.

Камъкът лежеше отстрани, до самия отвор на пещерата. Върху него можеха свободно да се изтегнат двама души.

— Бързай, бързай! — повторно настоя Горица.

— Сега, сега, другарко. Всичко ще свърша наведнъж.

И пак се завъртя и заоглежда, като дори коленичеше и навърташе изпод клоните на дърветата, към близките залесени стръмнини.

Над входа на пещерата, малко наляво, лежеше неголяма ивица земя, нещо като полукръгла тераска. Там пръстта, обрасла с трева и повиснала над камъка, приличаше на възглавница, везана с разноцветни конци. Тераската бе гъсто осеяна с папрати и лещакови храсти, обвити в хмел. Над нея се извишаваше високо до небето шуплеста пещерна скала. Ако човек стъпеше на камъка, лесно можеше да пропълзи и задълбае в този храсталак, без да остави подире си някаква следа.

След като огледа околността, Калитко отмина към пещерата, понаведе глава и изчезна вътре.

Пещерата бе една дълга дупка. Едва в дъното тя се разширяваше. По своето устройство приличаше на кръгла стъкленица с дълга шийка, отверстието на която водеше навън. В нея можеше да се помести половин дузина народ заедно с леглата си. Но за жалост нашите загубени не носеха със себе си легла. Калитко извади войнишкия нож и побърза да насече клонки от върха на прекършената ела; сетне насъбра мъх и суха трева и за късо време измайстори легло високо една педя.

— Насечи нещо зеленко и меко — рече Горица, без да разбира защо именно Калитко вършеше не това, което се следваше.

— Ти не знаеш.

— Но нали трябва да легна на мека постеля?

— Ти не разбираш, но после ще ти кажа защо правя тъй, а не инак.

Горица го гледаше смаяно и не отговори. Момчето продължи мълчаливо работата си. Когато всичко бе готово, то подкрепи другарката и каза:

— Влизай сега.

Горица легна на постелята.

— Как хрущи и боде! — навъсено рече тя.

— Нека хрущи и боде, колкото си иска. То е за наша полза.

— А за тебе? На голата земя ли ще останеш?

— За мене не трябва много. Аз съм овчар, свикнал съм как да е.

За себе си той настла земята само с наръч трева, колкото да седне. Краката му стърчаха извън това тревно островче, върху влажния пясък на пещерата.

— Защо я наричат Сухата пещера? — попита Горица.

— Защото има и друга пещера, през която тече цяла река. Аз ще ти разправя нявга колко хубаво е там!

— Легни тук — подкани, го Горица до себе си.

Калитко остана край нея, без да се помръдне. Облегнал гръб на пещерната стена, той се загледа в земята и замълча. Мълчаха и двамата. Преживените събития още тегнеха и държеха в страх и трепет сърцата им.

Навън изгряваше зората. Небето над Мариина поляна доби розов оттенък.

Мъглата напускаше хладното си легло в дълбоката усоя, обвиваше върховете на дърветата и се късаше на прозрачни парцали над безстрастните зъбери, обагрени от изгрева.

Неспирен ход

Отредът с усилен марш пъплеше под ясното небе, осеяно с ярки звезди. Едва когато хоризонтът на изток се заля с цвета на зряла малина, командирът даде знак за почивка през деня. На смрачаване четниците отново поеха своя път.

Походната редица бавно се нижеше, прехвърляйки хълм след хълм, верига след верига, масиви и долища на планината. Слизаха в предпланините между две села, промъкваха се незабелязано при ятаците, разучаваха каквото трябваше и пак се губеха сред шумата на гората.

Къде отиваха, никой не питаше. Но опитът ги подсещаше, че командирът избягва старите биваци. След пропадането на Витко никое убежище вече не беше сигурно. Трябваше да се дирят нови; и като се отвлече вниманието на преследвачите, да се заблудят и сетне, когато най-малко очакват — да им се нанесе ненадеен удар.

Червенокосия непрекъснато обсъждаше предстоящите задачи със своите двама помощници. След всяко съвещание настъпваше рязка промяна в редицата. Отделни групи четници се откъсваха от ядрото и тръгваха в нощта да се свържат с ятаци от близките села, по разузнаване или да осигурят продоволствието на отреда. За тези групи се подбираха най-изпитаните момчета, които имаха богат нелегален опит, или „неродените от майка и баща“, както казваше Мануш.

Настъпи втора нощ и отмина.

Здрачът току-що се разпръскваше, последван от светло и прохладно утро, когато отново се чу команда:

— Спри!

— Спри! — за миг се понесе от уста на уста по редицата.

Партизаните, жадни за сън, уморено се люшнаха напред-назад и застанаха на място.

— Легни!

Момчетата в една секунда налягаха като подкосени.

Намираха се в дълбок дол. Наоколо планинските масиви стърчаха като подадени към небето стиснати пестници.

Наредиха постовете. А останалите сложиха глави на торбите и раниците и веднага потънаха в дълбок сън.

Само Червенокосия не спеше. Той бе свикал своите приближени и тихо им приказваше:

— Вълчан се забави. Ако не е попаднал на засада, той трябваше да бъде тук, преди нас.

— Вълчан е опитен. Той ще изплава при всички обстоятелства, които биха се изпречили на пътя му — рече Горан.

Мануш поклати глава:

— Аз съм напълно сигурен в него. Може би е попаднал в следите на загубените другари и какъвто е упорит, без тях не ще се върне.

Той не беше свършил още, когато отправи очи към близката рътлина и замря с поглед, закован нататък.

— Гледайте! — с озарено лице викна той.

Командирът и политическият комисар застанаха на колене и погледнаха.

Едно бледосиво петно се поклащаше ритмично между шумата на рътлината и повече нищо. Но опитното око на командира долови истината и рече:

— Вълчан ни води жива пържола…

И наистина тримата закъснели другари водеха една тлъста крава за кухнята на отреда.

Работата стоеше така:

Когато Вълчан научи от горския за злодействата на ягодовския полицейски старши, веднага реши да му отмъсти. Но се питаше кога и как?

Агапи му дойде на помощ:

— Да отвлечем от селската черда кравата на Бричката, а?

Вълчан се съгласи.

Цял ден лежаха те в близката околност на Ягодово и на мръкнало отвлякоха кравата.

Командирът разпореди животното да бъде повалено, да се одере и сетне, насечено на парчета, да бъде прибрано в раниците на другарите. А една част вече се печеше на огъня малко по-нататък, между отвесните скали.

Партизаните усетиха сладката миризма от печеното, забравиха съня, развеселиха се и взеха да се посбутват:

— Ставай — ядене! Ставай — печено!…

Между това командирът продължи да води прекъснатия разговор:

— Нужно е да влезем във връзка с Ягодово. Горица и Спартак може би не са убити и вероятно се щурат из гората.

— Но дали малкият е с другарката, или се лута сам? — прекъсна го Вълчан.

— Предполагам. Аз сам го пратих при нея. Сетне го изгубих от очи. Той не е такова момче, което да не изпълни заповедта ми, макар и да рискува живота си.

Решиха да изпратят свръзка. Честта за тоя опасен поход се падна на Радуил и Агапи.

— А кучето? Кучето не виждам — обади се Мануш, обходи с поглед наоколо и като съгледа белязаното овчарче, попита: — Къде е Селим?

— Съвсем не знам, другарю помощник.

Агапи тръгна да го дири.

— Това куче е опасно, за отреда — твърдо отсече политическият комисар. — То може неволно да ни издаде.

— По едно време се тъпчеше в краката ми и скимтеше, но аз го сритах — спомни си командирът.

— Може би се е прибрало в село.

— Щом го видя, веднага ще го застрелям! — закани се Горан.

Агапи не чу този разговор и усърдно продължаваше да наднича из тръстиките, като тихичко подвикваше:

— Селим! Селим! Селим!…

Тревогите на Селим

Селим беше изчезнал от отреда.

Но преди да разберем къде беше отишъл той, трябва да разкажем за някои от причините, които напоследък бяха променили живота и характера на кучето.

След като се озова в отреда, кучето ненадейно изостави своя малък приятел и пак така ненадейно и страстно се привърза към командира. Това съвсем не беше случайно. Селим беше умно животно и сякаш добре схващаше какво поведение да държи в обществото на народните въстаници. Със своя верен кучешки нюх той бързо долови, че партизаните отдават голяма почит на Червенокосия и изпълняват неговите разпоредби. Затуй и Селим бързо се привърза към него. А към Калитко пък хранеше стара дружба и пак падаше по гръб под неговите ласки, но това траеше малко, тъй като момчето повече биваше заето с изпълнение на възложените му задачи.

През време на сражението Селим нито за миг не се откъсна от Червенокосия. И зашеметен от трясъка на стрелбата, беше забравил за Калитко. Но по-късно, когато огнената буря стихна, изведнаж се сети за него и тръгна да го дири нагоре-надолу, ала напразно: момчето сякаш бе потънало в земята.

Първа Дафина забеляза тревогата му и обади на командира:

— Другарю командир, Селим е твърде неспокоен. Послушайте как жално скимти.

— Тъгува за малкия — мрачно отговори той и веднага забрави това.

Селим неспирно тичаше напред-назад по редицата, душеше на разни страни и продължаваше да скимти. Подушваше всекиго по отделно и пак се връщаше и зяпаше развълнувано в лицето на Червенокосия. Но мислите на командира бяха съсредоточени съвършено другаде…

Спираха ли за отдих, четниците също не забелязваха животното. Престанаха да го ласкаят както преди, а уморено се отпущаха на земята и веднага заспиваха. Но Селим не искаше да спи. Той се стремеше, на всяка цена да издири своя малък другар. Тръгваше безпокоен между натъркаляните момчета, надничаше навред, взираше се в спящите лица, душеше, скимтеше, но не откриваше никакви следи.

Случайно Червенокосия го навика. Селим почувствува страшна мъка и му се стори, че е станал съвсем излишен в отреда. Той боязливо се отдръпна на горската пътечка. Отредът отмина край него и потъна в нощта. Селим седна на задницата си и жалостно зави, като се чудеше кой път да хване. Така преседя около минута, спираше да вие, остро душеше въздуха на всички посоки или се вслушваше в отдалечаващата се редица, където стъпките на партизаните се топяха в тайнствената тишина. Сетне подскочи, лавна, изръмжа и поиска да ги догони. Но по средата на пътя отново се спря, пак се сви на пътечката и ошмули уши.

В гърдите му се набираше незапомнена скръб за партизанчето. И като не можеше да понесе неговото отсъствие, животното се върна обратно и затича по посока на гара Врабец. То тичаше пряко сила през планината, правеше високи скокове, прескачаше храсти и поточета и тревожно лаеше с надеждата, че момчето ще го чуе всеки миг и ще го извика отнякъде.

До сутринта Селим бе обходил повечето от биваците и ония места, където бе спирал и лагерувал отредът. На втората нощ също тръгна да дири. Ала всичко беше напразно. От дългото скитане той заприлича на сянка и взе да залита от умора и изтощение. Най-сетне, като не можа да издържи повече, животното се сви под един храст и притвори очи. Но това бе само за кратко. После пак се втурна, като непрекъснато душеше и диреше следите на малкото момче.

Не само в отреда ставаше дума за странното поведение на Селим. Ведно е отвличането кравата на Бричката в село се пръсна и друго: Селим се появил ненадейно на поляната край корубестия явор. Селяните бяха дочули жален вой. Вой, проточен в нощта, отправен към чичо Калитиновата къща. Две нощи се носеше неговият жаловен глас. Но да слезе в село, животното нямаше кураж. Кучешката му душа сякаш си правеше сметка, че и то е част от отреда и отношението на властите към него не може да бъде друго, освен като към противник на господари и властници.

Старшията се яви при кмета, поиска съгласието му и тръгна с група богаташки хашлаци да улови кучето.

— Сбараме ли го веднаж, то ще ни изведе на мястото, дето се укрива отреда. Тогава ще се разправяме как се краде чужда стока! — заканваше се той.

Писарят също побърза да вземе някои мерки и прати Наско Ширита и Лесата в числото на образуваната хайка, като им поръча:

— Убийте го веднага! Убийте, зер то може да се подлъже и издаде.

Но работата не тръгна успешно. Надвечер хайката се прибра с празни ръце. А Селим ту се появяваше внезапно, ту изчезваше и сетне пак се проточваше откъм гората разплаканият му вой.

— Ууу! Ууу! Ууу! — плачеше кучето за своя изгубен приятел.

Три дни по-късно дойде връзка от близките села и предаде, че военните във Велево са убили Витко.

Командирът мрачно наведе глава, без да продума. Но не минаха и две минути, когато той нервно разтърси глава. Сетне бързо свика на съвещание щаба на отреда.

След смъртта на пленения партизанин командирът не намираше повече причини да се бои от преследвачите. Той бе сигурен, че момчето не бе издало нищо: бързата му смърт ясно подсказваше за това. Военните забавяха убиването на своите по-малодушни пленници. От такива можеше да се изтръгнат все по-нови и пълни разкрития.

Той каза:

— И да е издал, мина вече доста време, жандармеристите сигурно са претършували старите биваци и опасността е намаляла на половина. Ако ли пък не са претършували, толкова по-зле за тях!

Мръкваше. Командирът лапна свирката си и нададе сигнал за тръгване.

— Другари, обратно към Орлов връх!

Четниците, добре отпочинали през деня, бързо се потегнаха и стъпките им с нов устрем зашумяха по горската шума.

На друга страна още от заранта бързаха през гората по посока на Ягодово двамата най-млади партизани: Радуил и Агапи.

Ранената бълнува

Горица дълбоко спеше. Слънцето се бореше с утринната мъгла на изток. Върховете на дърветата по Мариина поляна се обляха в алени петна. Но в усоята все още се стелеше лек здрач. Подранили птички цвърчаха в тополовата гора. Кълвачът клопаше от дърво на дърво. Забил нокти в стеблото и подпрян на опашката си, клопаше нестихнало. Ситни тресчици излитаха изпод твърдия му клюн и летяха на разни страни. А от брезичката край потока някаква непозната песнопойка току се обаждаше:

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю! Цък-цък-цък-цък-цък!

Овчарчето се вслушваше във всеки шум и извръщаше глава към изхода на пещерата, отгдето нахлуваше тънка ивица мътна светлина.

Девойката се пробуди. Изохка и погледна Калитко, който все още не заспиваше, а бе облегнал гръб на каменната стена и замислено гледаше пред себе си.

— Тук ли си, другарче?

— Тук. Сега се съмва. Като мръкне, тръгвам.

— Не си ли уморен? Полегни.

— Спи, другарко — тихо отвърна момчето. — Зер довечера ще те оставя сама и не бива да спиш.

— Не, не, не! Не бива да ходиш. Довечера заедно ще тръгнем за воденицата — на един дъх продума ранената, като се изправи на лакът.

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю! Цък-цък-цък! — обади се повторно птичката откъм тополовата гора.

— Виж ти тая птичка! За какво ли пее? Тя сякаш предупреждава: стойте си по местата, защото ловните са близко и дебнат! — пошегува се девойката, но веднага се задъха от болка в раната и прилови с ръка простреляното си бедро.

— Не мърдай — рече момчето. — Ти хич не разбираш ли…

Калитко стана и излезе пред пещерата. Огледа се. Седна на камъка, прегърна колене и се замисли. Обляно от слънцето, небето над Мариина поляна блестеше като копринено. Малко след това той обхвана с очи местността под пещерата.

Стръмнината надолу бе осеяна с грамадни скали и борове, обагрени медно почти до самите върхове. Приличаше на медна стена, през която се провиждаха израсналите сякаш от земята скали и нахвърлени в безпорядък хвойнови храсти и безплодни тръни. Под дърветата лежеше дебел килим от окапалите игли на боровете. По него краката потъваха до глезените или се плъзгаха също като по пързалка. Овчарчето неведнаж се бе плъзгало така.

Калитко забеляза и коскута, който обвиваше с тънките си восъчни свещици едногодишните тръни, и си каза: „Това растение беше кукувича прежда. То изниква от зрънце, но порасне ли малко, веднага напуща земята, уплита се около тръните и се храни с техните сокове.“

И страшно му се поиска да сподели с някого това, което бе научил някога от устата на учителя си, но нямаше с кого.

Накрая той успя да забележи и нещо друго: на отсрещната страна, по високия бряг на потока, тревата бе утъпкана и по нея лъкатушеше тясна пътечка.

— Това го нямаше преди — промълви на себе си момчето.

В главата му нахлу отдавнашен спомен.

Преди две години учителят бе повел първокласниците на екскурзия и дойдоха при пещерата. По онова време тази пътечка не съществуваше. Сега тя се виеше като змия, спущаше се надолу, пълзеше между крайбрежните ели и борове, покачваше се на малка височинка и там се топеше като пушек.

— Това място е опасно — реши Калитко.

Той бе склонен да сподели с Горица откритието си, но не желаеше да я плаши, преди да се увери напълно съществуват ли и други причини за подобни опасения. А след това, улисан в друго, благородното му намерение неусетно се бе изпарило и той скоро забрави за него.

Ако беше пристъпил по-нататък и се вгледаше внимателно по пътечката, би открил следи от човешки стъпки и за нищо на света не би останал край пещерата. Но той не направи това, а стана от камъка, отиде при ручея, разрови пясъка по дъното и за миг там се образува коритце, пълно с кристална планинска вода.

Калитко потопи глава в пясъчното коритце. А когато се избърса с полата на палтенцето си, бръкна отново в ледената вода, заглади пясъка и коритцето изчезна за миг. После се прибра в пещерата.

Пушките стояха на противоположната стена. Той ги премести, изправи ги до главата на девойката и отново се разположи върху своето тревно островче, небрежно разстлано под скалната стена.

Горица се повдигна и сложи гръб на хладната скала. В пещерата бе тъмно: почти не различаваха чертите си. Тя посегна, хвана ръката на момчето и глухо въздъхна:

— Братко!…

В главата й един след друг прелитаха близки, разяждащи душата спомени и тя реши повторно да узнае:

— Разкажи ми, братленце, пак за падналите другари.

— Какво искаш още, другарко? — с отчаяние в гласа отвърна партизанчето. — Сама видя: паднаха Мусата, Алекси… а Марин падна зад гърба ни. Как страшно ме гледаше той! — Калитко закри с длан лицето си и така продължи: — Аз се наведох тъй и питам: „Какво, другарю?…“ — Долната устна на момчето изведнаж силно затрепера. То се прекъсна.

Споменът му тежеше, проникваше в сърцето му като острието на хладно оръжие. Но бързо се овладя и малко сопнато рече:

— Страшно! Ти не разбираш ли? Дано не си виждала смърт!

— Колко бих желала да го видя! Защо не ми каза?

— Тя само това си повтаря — смънка Калитко.

— А Верчето?

— Верчето не видях. По-добре не питай, другарко, тежко ми е!

Отново го налегнаха тежки мисли.

Горица се смъкна върху шумящото легло, подпря бузата си с ръка и притвори очи. Настъпи дълго мълчание.

— Знаеш ли, мене пак ме тресе — продума по едно време тя.

По лицето й изби пот и то се зачерви като ягода.

Калитко дълго не снемаше поглед от нея: тайно я наблюдаваше. Четвърт час след това тя се забрави и взе да бълнува насън:

— Какво искаш още? Нищо не мога да кажа. Мусата падна, кръвта бликна, потече, пясъкът почервеня…

— Лоша работа! — прехапа устни овчарчето.

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю! Цък-цък-цък! — обади се пак непознатата песнопойка.

Калитко стана, приближи ранената и сложи длан на трескавото й чело. То гореше, гореше! Партизанката отмаляло отваряше и затваряше очи, но не се пробуди. Калитко се изправи с приведена глава под ниския свод и продължи да се взира в лицето й.

„Гладът ще я съсипе — мина му през ума, — имаме още малко хляб и не знам какво ще правим сетне!“

Той трябваше — става, що става — да се погрижи за храна. Ако ученичката загине от глад, кой щеше да отговаря? И какво срамно петно ще легне върху юношеската му съвест! С нищо не можеш го изми.

Болната продължаваше да бълнува. Думите й бяха несвързани, изричани наполовина, но овчарчето напълно разбираше техния смисъл. А онова, което бе смътно за него, то бяха картини от тежкото минало на девойката, минало, погребано дълбоко в сърцето й:

— Падна върху линията. Аз стрелях, той се хвана за рамото!… А-ах! Падна!… Въжето ми стегна ръцете… Ааа-ах! Няма! Те няма нивга вече да се преброят, няма да се преброят!…

Ето, тя се мята трескава, нищо не чувствува, дига клепачи, гледа с размътен поглед. Не знае къде се намира, протяга несъзнателно ръце към овчарчето и пита шепнешком, с пресечен дъх:

— Мамо, почакай! Къде съм аз? Къде ме водиш? Седни, мамичко! Смъкни мангала от гърдите ми! Гори ме, гори!

А навън сред тополовата горичка странно отекваше гласът на птичката:

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю! Цък-цък-цък-цък-цък!

— Мамо, махни мангала!…

Безсилен да помогне, Калитко се скупчи до главата й и замря в странна неподвижност. Той преживяваше повторно страшното минало.

Сълзите на партизанчето

В пещерата стана грозно тихо. И в тая мъртвешка тишина бълнуването на девойката стана причина да възкръснат близки спомени. Като страшен ураган нахлуха те в душата на малкото партизанче.

Спомни си за всичко преживяно през миналия ден; спомни си за Мусата, за тежко ранения Алекси, за Марин, за огъня и бъркотията при гара Врабец. И през гърмежите на боя той чуваше ясно ласкавите приказки на падналите другари:

— Малкият, не дигай високо глава!

— Спартак, мини зад камъка!

— Другарю командир, заповядай на момчето да се отдръпне.

Тези, които дадоха кръвта си за свободата, малко мислеха за себе си, а гледаха него да запазят.

Тежка скръб стисна гърлото му.

Следния миг неудържими ридания изпълниха пещерата. Някой плачеше тихо, дълбоко, неутешимо. Горица се съвзе от огъня. Треската беше преминала. Надигна глава и погледна наоколо. Забило глава между колене, овчарчето плачеше. Това бе много чудно. То не обичаше сълзите. Но девойката мълчеше и се преструваше на заспала. Тя знаеше причината на тоя плач. Той идеше от дълго сподавяното напрежение. И го остави да се наплаче. Сълзите щяха да облекчат страданията му.

Плачът продължи минута-две. Бедното сърце на партизанчето сякаш се късаше на хиляди парчета; топеше се в светли капки, които непрекъснато бликаха от големите му кафяви очи. Сълзите бяха горчиви и се лееха като порой. Калитко всеки миг ги изтриваше с длан и размазваше по лицето си. Но на тяхно място бликваха нови, по-горчиви и непресушими. Неочаквано той викна:

— Мъка ми е! Мъка!

Ранената се надигна и опря гръб на стената. Време беше да се намеси в скръбта му, да го утеши. Загледа го, но не виждаше очите му. Той все още държеше глава, отпусната на гърдите. Рамената му потрепваха.

— Овчарче, овчарче! — със свито сърце подзе девойката. — Какво става с тебе, братчето ми? Бива ли тъй?… Но знам… Твоят плач е от безсилие, когато търсиш и не намираш изход от горчилката. Но нищо. Ще се справим. Как да е, ще се справим. И помисли: предстоят ни още изпитания след изпитания. Ще можем ли да ги понесем? Ще издържим ли? Аз ще ти кажа: сигурно! Ние ще можем да ги понесем, защото не сме сами.

Калитко я погледна изпод дългите си ресници, прилични на метлички.

— Аз мога да понасям! — най-после твърдо отсече той.

— Трябва да ги понесем. Ако ли пък загинем, то има други след нас, които ще продължат борбата.

— Аз ще ги понеса! — повторно отсече момчето.

— Бъди твърд и не се отдавай на отчаяние. Това ще ти кажа аз, Спартаче. Ти питай мене какво съм претеглила аз… Ние сме зле. Нашите дни са може би прочетени. Но запомни, момче: днес цял народ страда! А какво сме ние пред народа? Прашинки! Ние не можем да бъдем егоисти, да мислим само за себе си, щом народът страда.

Калитко мълчеше. Замълча и девойката. Замлъкнаха и птиците в гората, доловили сякаш страшната безизходност в думите на партизанката. Само чудната птичка нарушаваше горската тишина, като предупредително се провикваше:

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю!…

След малко Горица добави:

— Искаш ли ти да ти разкажа една история? Слушай докрай. Тази история е истинска. Някога и аз плачех като тебе. Но сега сълзите ми пресъхнаха. Сега огън ме изгаря и сърцето ми е пълно с желание за мъст. Слушай, хлапенце. Слушай патилата на една бедна девойка.

И тя му разказа от начало до край онова, което бе преживяла през последните три години. Разказа му как бе изгубила баща, брат и сестра, без да ги види и чуе.

Калитко лежеше на едно бедро върху своето тревно островче и честичко си помислюваше: „Така. Имало и от моето по-лошо. Късмет!“

И не изпускаше очи от ранената другарка.

Същевременно той бе пребит от умора, дори ставите го боляха и когато Горица завърши тъжния си разказ, отпусна се по гръб, затвори очи и неусетно заспа.

Укриване на карабината

Недалече от сухата пещера, в прохода на планината, трескаво громолеше теснолинейният влак, като надаваше тревожни сигнали при завоите на пътя. Железата дълго и проточено звънтяха. Сетне громолът се стопи по направление на гара Ягодово.

Калитко се пробуди, сепнат от писъците на локомотива. Разтърка очи и се вслуша. Влакът му напомни за гара Врабец и той веднага си представи как там вчера в живота му произлезе събитие, което щеше да остави до гроб неизгладими следи в душата му.

Полазиха го ледени тръпки. Но това не бяха тръпки от пробудения в сърцето му страх, а такива, които изпитваме след сън, преди кръвта да се раздвижи. Той излезе навън да подири припек и да се погрее на слънчевите лъчи. Но в усоята бе мрачкаво и не се виждаше никаква слънчева светлина. Мариина поляна бе покрита с тънки мъгли, които лениво пълзяха към пепелявото небе. Малко по-нагоре, в пространството, мъглите се обагряха алено, а заедно с тях — и околните планински масиви. Слънцето току-що бе се скрило зад билото на планината.

Внезапно до слуха му долетя далечен, едва доловим вой на фабрична свирка, който отекна глухо в тайнствената тишина на боровата гора.

„Морунов свири! Сега работниците напущат фабриката и се прибират дома“ — помисли Калитко. И веднага се сети, че му предстоеше да ходи в Ягодово.

Овчарчето опря гръб на дънера на висок бор и се задълбочи. Закъснели птички прехвърчаха между двата бряга на усоята и с цвърчене потънаха в тополовата горичка. Прибираха се в гнездата си.

Сетне се чу слаб вик зад гърба му. Калитко бързо проникна в пещерата и застана над девойката.

— Къде си, другарче?

— Тук съм, другарко.

Притворила очи, Горица дишаше тежко и пресечено. Раната й гореше като никога, кракът се бе подул до самата пета.

— Лошо ми е! — продума глухо тя, отвори зелените си очи и се огледа из полумрачната пещера.

Тъмнозелени като еловата гора, тези очи издаваха златен блясък. Калитко седна, загледа се в тях и остана дълго замислен, без да помръдне. За какво мислеше той? Трудно е да се каже. Но сред спомените от неотдавнашното минало, когато лагеруваха на Сърна бивак, трепна нещо близко, топло и сърдечно, което запали кръвта му. Той видя мислено белязаното овчарче с тетрадка в ръка; видя го как смучеше моливчето с очи, прехласнати в гимназистката, целият бе светнал… Този Агапи! И мислено проследи как той бягаше из гората, обзет от висок смях.

Калитко трепна и прокара ръка по лицето си. Видението изчезна. Вместо това той забеляза, че ранената бе взела пушката си, бе втикнала неговите патрони и като я премяташе в ръце, дълго и жадно я разглеждаше. А когато дигна очи и го погледна с пронизващ поглед, той не можа да издържи и посрамено наведе глава. Калитко се размърда.

— Тръгваш ли? — попита тя, посегна и го задържа за ръкава.

— След малко.

— Тръгни, но се пази. А сега искам първо да ми помогнеш. Искам да изляза вън на камъка, да се пораздвижа. Схванала съм се цялата!

Калитко й помогна. Но едва стъпила на земята, тя болезнено изписка и се тръшна като пълна торба на шумата.

— Ох! Не стига само желание, а трябват и сили, а аз ги нямам!

— Нали ти казвах… — подзе момчето, но Горица го прекъсна с разплакан глас:

— Майко, тук ще ми е гроба!

Настъпи късо мълчание. Облегнати на скалната стена в пещерата и двамата гледаха пред себе си. Глухо долиташе отвън бълбуникането на поточето сред листниковия канал.

— Само пет патрона ли имаме? — попита тя.

— Толкова. Само че, знаеш ли, при гарата има заровено оръжие. Ще ида да го изровя. Там има и патрони.

— Да, трябва да се изрови. С една бомба и шепа патрончета — за къде сме?

— Лесно — заяви Калитко и припляска с пръсти по дръжката на бомбата.

Бухалката постоянно лежеше на кръста му и той нито за миг не се разделяше с нея.

И пак настъпи мълчание. Глухо, мъртво и противно мълчание в студената като гроб пещера.

— Дай ми пушката — рече по едно време Горица. Калитко й подаде карабината.

— Страхливко! Защо не ме остави на място?

Вместо отговор Калитко си рече на ум: „Как ли би постъпил Трътлето на мое място?“

Агапи сигурно щеше да изостави ранената и да офейка като вятър, за да отърве кожичката. И сега тя би била в ръцете на ловните редом с Витко.

Малко дребнаво и суетно е да се поставяш по-горе от другите, както несъзнателно имаше обичай да прави овчарчето. Но когато това чувство е неподправено и произтича направо от сърцето, то е твърде полезно, тъй като дава крила на човека, дава му сили и кураж да надмогва всички спънки.

Следния миг той се ужаси от тази страшна представа и веднага я отхвърли като недопустима в отношенията между партизаните. В оня решителен миг и Трътлето би постъпил така, както постъпи той. При това Калитко знаеше от опит, че в света няма по-здрава и ненарушима сила от другарството между партизаните.

Но въпреки тая справедлива утеха в ушите му продължаваше да кънти неприятната думичка: страхливко! Тя беше незаслужена и потискаше сърцето му. Горица, види се, не го разбираше. Става му мъчно. Дотолкова мъчно, че повече не може да се каже.

А след това, когато провери пачката, патроните се оказаха не пет, а четири. Единият липсваше. В душата му нахлу горчиво подозрение: „Тя е намислила нещо лошо, щом постоянно бълнува за умирачка.“

Калитко се задъха от безпокойство. Обърна глава и погледът му падна върху девойката. Тя лежеше с лице към стената, неподвижна; главата й — с леко отворена уста — бе клюмнала на една страна. Спеше. Така му се стори. Нейната карабина бе паднала край бедрото й. Калитко посегна, дигна я внимателно и тихичко се упъти навън. После прескочи поточето и се шмугна в гъсталака на другия бряг.

Но девойката не спеше, а се преструваше. Надигна се, запълзя по гърди и стигна до отвора на пещерата. Надникна навън. Калитко заравяше карабината в шумата.

— Хо-хо! — засмя се от сърце тя.

И пак пълзешком се отдръпна на леглото, сякаш нищо не бе станало, като си мислеше: „Миличкото! Миличкото! То наистина се бои да не се самоубия.“

Сетне глухо подвикна:

— Ела, ела, хлапенце! Патронът се намери в шумата. Ела да се разберем.

Но Калитко не пожела. Той се срамуваше от постъпката си, която сега му изглеждаше твърде наивна и детска. И знаеше, че не би могъл да погледне открито Горица.

Калитко избра най-прекия път за селото, което бе съвсем неподходящо на желанието му — да укрива следите си. Затуй, когато стигна до изгорелия чарк край брега на реката, той беше усетен от ловните. Пропукаха му от разни страни на гората. Чуха се и подгонящи викове:

— Ууу! Ууу!…

Но той не беше толкова глупав и си рече: „Гледай сега как си дават кураж тези пцета!…“

Сниши се в една падинка и прекара там дълго, без да помръдне, подобно на заек. А когато му омръзна да чака, Калитко си рече: „Тази нощ е загубена и нищо няма да стане.“

Преди да потегли назад, той си спомни, че наблизко, на противоположния бряг на реката, имаше ябълкова градина с дървета, отрупани от плод. И реши да напълни раницата, за да отнесе на другарката да се залъже.

Но едва бе потопил крака в речните води и оттам — накъдето се беше запътил — изтрещяха изстрели.

Той наду гърди, набра издълбоко въздух и търти презглава към Сухата пещера.

Горица го посрещна с думите:

— Добре, че си дойде! Струва ми се, че наблизо се навъртат хора. Дочух човешки стъпки.

Веждите на момчето се качиха насред челото му.

— Има си хас!…

След това стана сериозен:

— И без да ми казваш, знам… опасно е това място… — уплашено зашепна той. — Е, сетне?

Горица мълчеше.

— Не се знае — реши да я окуражи Калитко, — може стъпките да са били на някое животно.

— Може. Но дано час по-скоро се махнем оттук! А какви бяха тези гърмежи?

— Нека си стрелят, щом си нямат работа.

— Изплашиха ме. И все ми се въртеше в главата, че няма да те видя повече.

Той й разказа всичко и тя намери, че постъпката му — да се върне обратно, е била най-правилната.

Поприказваха още малко, докато очите им взеха да се затварят за сън, и не усетиха как заспаха като две невръстни, изоставени деца.

Времето беше дошло

На другия ден към обед Калитко седеше притулен под клоните на една ела, сложил длани на колената си и гледаше в пенливия поток насреща.

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю! Цък-цък-цък! — провикваше се от тъмни зори невидима птичка.

Чуден бе този горски свирец. Калитко и преди с наслади посрещаше песента му, но никога не му обръщаше сериозно внимание; не искаше да знае, нито се опитваше да разбере значението на тези късички подвиквания. Защото то бе нещо неразбираемо за простите човешки сърца. А сега, при трудните обстоятелства, в които се намираше, той се надяваше, че ще може да открие някакъв скрит смисъл в песента на птичката.

Вратът го заболя да дири — и все без успех. Птичката замлъкваше за малко, спотаена в клоните на елата, като че ли се боеше да не бъде съгледана. И тъкмо когато момчето губеше търпение и надежда — уверено, че крилатата песнопойка е отлетяла, — тя отново, почти над главата му, подхващаше своя мелодичен припев.

— Ух, да ти се не видеше!

Откъм дълбоката гора прелетяха двойка птички. Кацнаха върху брезичката край потока и закълваха клонките. Чистеха човките си.

Една катеричка се хвърли от дърветата, пак се втурна като стрела нагоре по прекършената ела и изчезна.

Но двойката птички повече го заинтересува. Не бяха ли те, дето се провикваха със своето „сто-ю, сто-ю“? Не! Едната имаше черна главичка, а гърдите й бяха обагрени червено; другата черна главичка и гърдички с канелен цвят. Мъжка и женска червеношийки.

И навътре в гората пееха различни песнопойки. Цялата околност се огласяше от птичи концерт. Пленен от хора на чудните птичи мелодии, Калитко бе забравил за всичко друго, потънал сякаш в някакъв приказен свят. И за първи път ясно разбра, че животът е пълен с толкова много радостни минути, когато няма преследвачи, предатели и убийства!

Едната птичка опъна напред алените си гърдички, отплещи се от клончето и полетя, като свиваше и отпущаше криле. Изгуби се в тополовата горичка. Другарката й с кафявите гърдички изпръхтя с крилца и я последва.

Калитко падна на колене. Искаше да проследи летежа им. Но не успя. Сетне си спомни нещо и тръгна със сериозно лице към тополовата горичка. Той тръгна от топола на топола и изведнъж откри това, което диреше:

— Ето Гор…

Извади войнишкия нож и надраска по кората: Спар…

Но когато стига до р-то, из един път дочу шум като от множество човешки гласове. Шумът всеки миг нарастваше. Горският клечетак пращеше, мачкан от тежки ботуши. Сетне за миг всичко заглъхна.

Калитко се покатери на дървото и хвърли бърз поглед натам, дето в пенливи дантелени струи окачаше поточето и отлиташе по стръмнината надолу. И изведнъж неусетно тупна на земята, изплашен до смърт. В очите му припламна незапомнен ужас.

По стръмния склон пълзяха войници в разпокъсана верига — по двама, по трима. В средата на веригата личеше скупчена група от десетина човека. Пред тях, вързан с въже през кръста, пъхтеше някакъв младеж с разрошени коси и запотено лице.

— Витко! — прехапа устни партизанчето и зяпна занемяло. Позна го отдалече. Тогава именно тупна на земята.

Калитко побеля. Все едно — сякаш лицето му се преобрази на лист бяла хартия. И само очите му — прилични на две мастилени петна върху бяла хартия — засвяткаха в неизразим страх.

— Издадени сме!

Хвърли се напред и притича до пещерата. Тук той се спря, без да вижда нищо. Плътен мрак забули погледа му. И само повтаряше: „Издадени, издадени, издадени!“, а нямаше воля да направи нито една крачка. Мислеше за спасение, искаше да бяга, а стоеше като вкопан в земята. Цялото му тяло отежня, сякаш изпълнено с олово. При това не виждаше ранената другарка. Тя беше изпълзяла до входа на пещерата. Хванала бузите си, гледаше с безумно изцъклени очи и току повтаряше:

— Предателство! Предателство!…

Времето беше дошло и Калитко стоеше изправен пред нова и по-страшна задача…

Витко

Командирът бе научил за смъртта на пленения партизанин, но той съвсем не знаеше подробности по неговото жестоко убийство…

Познатият велевски барабанчик тропаше по своя закърпен с канап барабан и призоваваше народа да излезе на гарата, за да посрещне „победителите“ от гара Врабец.

Лампите по улиците пламнаха. Една шепа загрубели военни, селски господари и богати летовници тръгна за гарата. Военна музика свиреше тържествени маршове. Произнесоха се речи и шумно ура непрекъснато кънтеше над главите на тълпата.

А на стотина крачки по-нататък, в затъмнения район на гарата, смъкнаха от вагона петте войнишки трупа. Натовариха ги на кола и ги захвърлиха в единия край на селското гробище, мълком и тайно от народа. Колкото и странно да изглеждаше това отношение към загиналите, то бе правилно и съобразно с решението на коменданта: никой не биваше да научи, че не партизаните, а ловните бяха бити и „честта“ на техните началници бе помрачена.

Витко също бе откаран по тайни пътища в училището казарма. И това беше със сметка: не биваше да се буди недоверието на селския народ в силата на войската — съобщението на военните гласеше, че отрядът е почти изловен, а тук водеха само един пленник!

В една от класните стаи на прогимназията, дето бе въведен, младежът изведнъж се видя обкръжен от множество сърдити лица със святкащи очи. Струпаха се отгоре му като зли кучета. Капитанът с мишето лице и лачени ботуши пое разпита. Но това не доведе до нищо. Партизанинът не желаеше да отговаря.

Той бе дошъл на себе си от първото замайване. И като разбра, че бе сторил фатална грешка през време на сражението, реши да мълчи и само да мълчи. Тогава започна невиждан побой, какъвто човек трудно може да си представи. Витко се превърна на купчина окървавени парцали.

Особено нечовешки го биеше подполковникът.

Към полунощ го хвърлиха примрял в стаичката на училищния слуга. Сетне пак го изкараха и го мъчиха до сутринта. Уговаряха го да издаде ятаците и ония тайни кътища на гората, дето лежеше ограбеното във влака оръжие. Но Витко отказваше да говори.

Отново го върнаха в малката килия, а след минута пак го грабнаха и изправиха пред капитана. И пак го биха. А когато му поднесоха ядене, момчето не се докосна до него, въпреки че изпитваше голямо изкушение към храната, защото бе гладно. Витко предусещаше своята гибел и реши да не проявява малодушие.

Пак го отведоха в ареста. Цяла нощ вратичката на стаята се хласкаше проглушително. Душевният тормоз беше по-страшен от физическия. Ала момчето не скланяше глава: то бе сякаш онемяло.

Мъченията му продължиха и през деня. Джелатите все повече и повече се озверяваха пред твърдостта на младия партизанин. Сега го биеха в мазето. А когато накрая Витко изгуби съзнание и го помислиха за умрял, заключиха вратата и го оставиха там, потънал в локва кръв.

Миналото не се връща назад

Към полунощ потътриха пленника и го хвърлиха в общия арест на подземието.

Витко се скупчи край влажния зид и обходи с поглед от ъгъл до ъгъл подземието, пропито от миризмата на мухъл, влага и тютюнев дим. Но той не виждаше друго, а само две-три запалени цигари, а над тях — огрени връхчета на носове и смътно святкащи очи — тъмнината бе плътна и мъчно проницаема.

Повечето арестанти не бяха виждали партизанин. Полазиха напред, примъкнаха се около новодошлия и го заразглеждаха. Някой неволно подхвърли:

— Младо момче, с умно чело и буйни коси! Как ти е името?

Витко не каза. Всичко му беше безразлично. В същност той бе изпаднал в някакво морално затъпяване.

Един стар селянин, арестуван за ятачество, присегна в мрака и зашари с пръсти първо по краката му; сетне взе ръцете му и дълго ги опипва, а Витко болно стискаше очи: ръцете му, дълго бити с квасени върбови пръчки, бяха се подули като самуни.

Селянинът придърпа стомната с вода. Извади пешкир от пояса си, събра и пешкирите от торбите на някои арестанти, намокри ги и плътно обви ръцете и краката му. Между това той питаше:

— Къде те хванаха?

Витко мълчеше и се чудеше на постъпката на неизвестния благодетел. Не знаеше, че мокрите пешкири ще изтеглят огъня и ще накарат отока на ръцете да спадне. Впрочем и грижата на тоя старец му се струваше съвсем излишна, щом накрая трябваше да умре.

— Миналото не се връща назад — рече селянинът, — но нека това послужи за поука на всинца ни: умри, но не се давай в ръцете на мръсниците!…

Бравата ненадейно издрънча и прекъсна думите на стария ятак. През полуотворената врата някой пъхна запален газен фенер. По стените на ареста заиграха плахи снопчета светлина. Всички замряха със свити сърца.

— Шумкарят! — викна непознатият с цяло гърло и придърпа фенера в тесния коридор.

Витко отърси мокрите пешкири върху влажната земя и с подкосени крака тръгна навън. Човек би помислил, че той нарочно бързаше — да посрещне час по-скоро смъртта, за да спрат страданията му.

Пак се намери в зловещата класна стая и тия, които го мъчеха от четиридесет часа насам, отново го начоголиха. Витко гледаше с най-голямо презрение неуморимите палачи, без да отрони ни дума. Но тоя път не го биха, а му казаха:

— Готви се! Утре ще ни водиш по биваците. Ние знаем, че там има заровено оръжие и бойни припаси.

 

 

Арестантите отново се размърдаха по ъглите на зимника. Някой запали угарка от восъчна свещица. Всички горяха от нетърпение да научат как се е държало момчето. И бяха особено учудени, когато узнаха, че Витко не беше бит.

— Издаде ли най-сетне?! — ядосано попита старецът, който имаше син партизанин.

Витко мълчеше.

Малко след това един момък на неговите години се обади:

— От кой отряд си? — Но не получи никакъв отговор.

— Кажи си името?

— Не бива да бъдеш забравен…

— Витко — най-сетне смънка партизанинът.

— Ти ни кажи истинското си име, да знаем.

— Витко.

— Ти няма да излезеш жив оттука, затуй кажи: имаш ли баща, майка? От града ли си или от село?

Мълчание.

Старият селянин поразтика с лакти останалите и седна до момчето.

— Защо не те биха сега?

— Не биха, защото… знаеш ли ги!

Той скри истината, а старецът пак изсъска:

— Издаде ли своите?

Студена тръпка прободе сърцето му. И само се усмихна тъжно, без да удостои човека с отговор.

От общото напрежение в ареста въздухът сякаш запламтя и стана по-горещ и задушлив.

Селянинът го хвана за ръка и продължи да шепне:

— Не издавай! Мене слушай! Знаеш какво те чака…

Свещицата догоря. Отново настъпи хладен мрак между зидовете на подземието. Останалите арестанти, с ръка на ухото се вслушваха напрегнато. Но като не чуваха шепота на стареца, един по един се посурнаха назад и налягаха върху голата земя.

 

 

Ранна заран. Из училищния двор се понесе шетня. Войниците се надвикваха, стягайки се за контраакция. Загърмяха моторите на ловните камионетки.

Бравата сънливо изхлопа. Витко трепна от лек сън и отвори очи. За една нощ очите му бяха хлътнали дълбоко и изгубили блясъка си.

— Не се плаши! — пошушна старецът, който бе останал буден край момъка и през всичкото време на нощта сменяше мокрите пешкири. — Веднаж се мре! Чуваш ли? Но ако те убият, те, мръсниците, ще сторят това в тъмното. Върви и… господ да ти е на помощ!

— Господ? — Витко недоверчиво поклати глава. Той не вярваше в попски измислици.

Тласнаха го в една от колите и яко го свързаха с въжета. Разчорлената коса, която бе паднала по челото му, почти закриваше очите и той не можеше да дигне ръка, за да я оправи.

Колите бяха претъпкани с преследвачи. Мътно блестяха в утринната дрезгавина стоманените каски и голите ножове на пушките.

При Дългия мост първата кола спря. Другата запраши към Ягодово. Даде се команда: „Долу!“ Момчетата наскачаха.

Смъкнаха пленника. Поручикът, който придружаваше отделението преследвачи, извади пистолета от кобура си и като блъсна грубо момчето, изрева:

— Води взвода! Мисли му, ако речеш да кръшкаш! Ще те насека на парчета!

Картечарите нарамиха картечниците. И хайката потегли през обляната от ранните слънчеви лъчи борова гора. Най-напред, с обвесена глава и с вързани на гръб ръце, вървеше Витко.

Поручикът непрекъснато го заплашваше:

— Опичай си ума!… Познаваш ли Топора? Гледай ме — това съм аз!…

Поручикът съвсем не се хвалеше с жестокостта си. Син на градски богаташ, той бе дошъл в Ягодово на своя глава и начело на ловната рота често се проявяваше най-безотговорно, без някой да му държи сметка. За военните власти такива хора бяха добре дошли. Чрез тях гонеха, убиваха и преследваха народа. Една нощ, забравен в пиянска злоба, той бе съсякъл с топор двама ятаци от село Маслово. Оттогава тръгна името му — Топора — да плаши народа. Само споменът за него всяваше страх и трепет в душата на мало и голямо.

Но в ягодовския отред водеха строга сметка за поведението на всеки ловен началник, както се водеше и за кмета, за Бричката и за някои други. Дори Мануш се бе снабдил по някакъв таен начин с портрета на поручика и чакаше само да му падне, за да се справи с него.

Бомбата

Горският шубрак пращеше под тежките ботуши. Стъпките приближаваха. Двамата партизани, смъртно изплашени, се вкопчиха един в друг и се притискаха до задушаване.

Първа Горица се отскубна. Овладя се за миг и бързо зашепна:

— Кураж! Не губи надежда, ако ти е мил живота! Грабвай раницата и всичко останало! Бърже, горе, след мене!…

Калитко се развъртя. За по-малко от минута всички неща бяха притулени в храсталаците над пещерата. Девойката бе припълзяла вече тук. Бодливите пълзящи растения изпободоха ръцете и гърдите й, одраха едната й буза, но тя не усещаше нито болка, нито кръвта. И всичко ставаше по нейните съобразителни и хладни забележки:

— Огледай още веднаж, да не си забравил нещо! — шептеше тя, подала глава през обраслата тераска. — Заглади с вършина следите! Огледай се! Предпазливо!

С потно от страх и напрежение лице Калитко механически изпълняваше всичко. Пясъкът беше загладен. Сетне се изкачи на камъка и припълзя при ранената. Прилепнали до скалата, те бяха вече невидими.

— Дай бомбата!

Калитко се подчини. Горица отвъртя капачката.

— Сбогом, другарче! — почти без глас промълви тя и обгърна шията му. — Дойде му времето… нека се простим!

Партизанката го целуна по устата. А той — изгубил ума и дума — я гледаше втрещено, без да мигне, забравен и с изплашени очи. Устните му побеляха и затрепераха неудържимо.

Сънуваше ли той? Или другарката се шегуваше и развличаше, както обичат да се развличат по-големите с децата? Но като се опомни и разбра истината, веднага помисли: „Последен час ли е дошъл за нас? Мигар ние ще умрем и пак слънцето ще грее така ярко, птичките ще пеят както сега, катеричките ще летят като стрели от клон на клон, природата ще зеленее, въздухът ще се изпълва с миризмата на горски цветя и борова смола и вятърът ще развява клонките на брезичката. Възможно ли е това?“

У него живееше чувството, че никога няма да загине в гората. Той не бе сънувал лош сън: никакво куче не бе го захапало, нито бяха потекли черни кърви.

„Сънища и кучета — това са глупости“ — реши овчарчето. Но трябваше ли да се оставят да бъдат изловени като слепи мишки? Защо е тази пушка, защо е тази бомба? И мигар не бяха все още пълни със сили да се борят?

Думата „бомба“ той произнесе почти гласно. Горица ясно дочу това.

— Да, бомбата… Не бива да се плашиш. То ще бъде само един миг — подзе девойката и сложи бухалката в скут. — Притисни се до мен… Аз ще я възпламеня… и няма да усетим!…

На десетина крачки под тях пясъкът заскърца.

— Господин поручик, дупка! — чу се глас.

— Мушкай се вътре! Не питай! — заповяда Топора. Той вървеше последен в редиците на взвода.

Фелдфебелът, който идеше по тясната пътека над потока, пръв се втурна към входа на пещерата. След него хукнаха и други. Малката ивица земя около пещерата се отрупа с блестящи на слънцето стоманени каски. Един подаде предпазливо глава, надникна в тъмния отвор и рече:

— Има нещо, господин фелдфебел!

Фелфебелът издърпа от ръцете му въжето, с което бе овързан Витко. Сетне, като ритна грубо пленника, викна:

— Влизай!

Витко политна напред и изчезна в пещерата. Въжето тъкмо достигаше до дъното.

Тя беше празна.

Задърпаха обратно като из кладенец въжето. Партизанинът се подаде гърбом от пещерата.

— Е-е-е? — попита фелдфебелът.

Витко поклати глава: нищо няма!

— Скъп си на приказки! — изрева един и с всичка сила стовари юмрук по вратна му.

Фелдфебелът обърна глава назад и подири с очи, началника си, сякаш чакаше нова заповед; но поручикът не се виждаше.

Тогава той пристъпи, постави цевта на шмайзера в отвора на пещерата и даде редица изстрели. Земята се затресе. Ехото прокънтя от разните кътища на планината.

Преследвачите бяха наплашени и се бояха не по-малко от преследваните. Защото партизаните никак не им прощаваха. Затуй прибягваха до всевъзможни мерки, преди да се срещнат открито с нелегалните борци.

— Що седите, момчета! — подвикна фелдфебелът.

Войниците извлякоха островчето шума, а сетне и леглото.

— Гледай ти! — ококорено продума фелдфебелът, като се пулеше, оглеждайки шумата.

— Какво има? — попита Топора, като се яви внезапно зад гърба на групата.

— Лежали са, господин поручик, но кога ли е било? Шумата е суха.

На тях нито за миг не дойде мисълта да погледнат наоколо: шумата бе от прекършената ела. Но кой можеше да допусне, че на три километра от Врабец се крият партизани?

— Тук са спали разбойниците! — ядовито проскърца зъби Топора и допълни: — Огледай повторно!

Сметоха всичката шума и я изхвърлиха навън.

— Господин поручик, погледнете: косми от женски коси!

Един войник държеше между пръстите си няколко златисти косъма от Горицината коса и ги оглеждаше на слънцето.

— Хм! — изръмжа поручикът. — Отде-наде женски? Всички шумкари носят дълги коси. Как ще познаеш кой косъм е женски и кой мъжки? Да не си им бабувал?

Той бе груб и отвратителен, но войниците, за да му направят чест, високо се закискаха на плитката шега.

След това каза:

— Тази местност трябва често да се наблюдава.

Като се увери напълно в безопасността на пещерата и той проникна вътре. От фенерчето на гърдите му трепна снопче електрически лъчи и заигра по всички ъгли. Огледа хубаво. Сетне излезе и обхвана с поглед околността, дето лежаха отърколените камъни.

Останалите мълчеха. Облегнат на камъка, Витко гледаше в една точка към потока и не помръдваше. Той бе страшно отслабнал и тежко дишаше.

Повъртяха се още малко и Топора даде команда:

— Ходом марш!

Стъпките затупкаха нагоре по пътеката.

— Сто-ю! Сто-ю! Сто-ю! — обади се неизвестната птичка и млъкна. Ловните изчезнаха в тополовата горичка.

За миг всичко заглъхна и гората се смълча. Двамата партизани дълбоко поеха дъх. Тежкият като олово ужас се топеше полека-лека в гърдите им. Но те продължаваха да се гледат като онемели, искаха и не можеха да промълвят думичка. Сякаш през всичкото време бяха потънали в дълбока вода и всяко отваряне на устата би било смъртоносно за тях. Така им се струваше.

— Размина ни и тоя път! — рече Горица най-сетне, примижала и с ръка на сърцето.

Калитко бе обронил глава на рамо в нямо учудване.

Страхът ме излекува

— Как стана така?… — замаяно попита той.

— Сигурно нас търсят…

— Да не вярваш!

— Помогна, ни сухата шума.

— Видя ли? — оживи се овчарчето. — А ти — „насечи нещо зелено, да легна на меко“! Ако бях те послушал, къде щяхме да сме сега? На въжето заедно с Витко. Щяха да преровят и най-малката шумка и да ни открият.

Той се надигна и погледна нагоре. На Мариина поляна се подаде Витко. Въжето се влачеше като опашка след него. Той не можеше да бяга пред пълните карабини, затова бяха го развързали и пуснали края на въжето.

Горица потегли малкия за палтото.

— Смъкни се! Мигар не чу: „Тази местност трябва да се наблюдава!“ Видях как поручикът си записа нещо.

— Аз пък видях как Витко ходеше със съдрани щифали и разпрани подметки. Пръстите му стърчаха навънка. Къде ли са туристическите му обуща?

— Ловците са му ги ограбили. Грабежът е техен стар занаят — погнусено отговори тя.

— Сетне?

— Ще прекараме тук до мръкнало, а надвечер тръгваме.

— Ще прекарваме денем тук, а нощем — в пещерата — поправи я Калитко. — Те не смеят да ходят в тъмното. И надали ще се върнат повторно.

— Нека вземем едно окончателно решение — предложи партизанката. — Да знаем отнапред как трябва да постъпим. Аз мисля: петте куршума право в гърдите на преследвачите…

— Няма да ни открият, щом не ни откриха сега — прекъсна той.

— Да допуснем най-лошото.

— Най-безопасното място в гората сега е нашето място. Помисли си…

— Но представи си най-лошото.

— Ти по̀ знаеш, ти решавай.

— Бомбата трябва да бъде готова.

— Още по-рано да беше ме подсетила за бомбата. А ти — изведнаж — мри! Никак не ми се мре мърцина. Да сваля барем двама, па тогава… по-леко ще умра. Тогава ще се прощаваме и аз самичък ще я възпламеня.

Горица усмихнато попита:

— Уплаши ли се?

Калитко завъртя глава:

— От тебе се уплаших: как така, из един път — умри! Партизанинът трябва да се държи до последния куршум.

— До последния — пфу! — презрително махна с ръка девойката. — С пет куршума само беля ще си вземеш: жив ще те одерат!

След като опасността беше минала, друга беда надвисна над главите им: двамата изведнаж почувствуваха остър глад. Още тая заран бяха изяли храната си, а също и хляба на Марин и Верчето, макар да го изразходваха с голяма икономия.

Това беше лошо наистина. Но не беше по-лошо от диренията на преследвачите, които за малко щяха да се натъкнат на следите им.

Така си мислеше овчарчето.

Горица и тя, като си помислеше за току-що преживения ужас, при което косите й настръхваха, неусетно забравяше за този страшен враг — глада, и не се опитваше да отвори дума за него.

Но малко по-късно тя неволно изтърва:

— Пет патрона!… А ние сме гладни, въпреки че имаш пушка и пет патрона!

— Какво от туй, че имам? — учудено попита Калитко.

— Нищо, нищо! Аз само си приказвам. Но… да беше убил поне едно врабче! — подразни го след малко тя.

Калитко не разбра шегата. И виновно наведе глава. Засегнаха го на твърде чувствително място — засегнаха неговата момчешка гордост. Той не можеше да убие дори едно врабче! Трътлето например би се разкъсало на четири, за да убие не едно, а десет врабчета и да утоли глада на болната другарка.

Челото и врата му пламнаха в ярка червенина. Той се пресрами и рече:

— Кажи да видим, какво искаш ти? Аз мога да убия и сто врабчета, ако не те е страх, че ловните ще чуят гърмежите и ще тръгнат насам. Ама ти не си правиш тая сметка, другарко. Но ако в края на краищата трябва да бия врабчета, ще бия! И работата ще се оправи. Довечера тръгвам да изровя оръжието.

— Върви. Но дай сега да се накичим… ей така… Насечи клонки:

Калитко изпълни съвета й. След малко, наболи в косите, под яките и по гърдите си зелени клонки, те станаха по-малко видими, сливащи се с околната зеленина.

Той се загледа пред себе си. Дойде му на ум да гадае. Знаем вече, че той беше суеверен. И зачете копчетата по винтягата на девойката: „Ако копчетата излязат чифт, ще живея.“ Над усоята, високо в синьото небе, прелетяха лястовички. Зачете и тях. Всичко излизаше чифт. Добър признак: „Ще живея, знам си аз. Никак не ми се мре!“

— Раната боли ли те? — попита след малко той.

— Забравих за нея — бързо заприказва Горица: — Страхът сякаш ме излекува. Забравих за всичко. Но дай тука раницата — откога не съм се превързвала.

Раната беше загоряла. Отокът спаднал. Промиха я със студена вода от потока. Калитко пропълзя по гърди нататък и напълни манерката на партизанката.

— Сега не се вайкаш, значи, по-добре си.

— Само малко ме пари, пари! Но и то ще мине.

— Стой сега, а аз ще изпълзя на онзи баир. Искам да разузная…

 

 

Денят измина в напрежение и за двамата. Те още не можеха да се успокоят от преживяното, като очакваха всеки миг завръщането на хайката. И от най-невинния шум сърцата им трепваха.

Настъпи вечерта. В усоята запъплиха виолетови сенки. Вечерното слънце издъхваше. Червеникави отблясъци като кървава пяна полепваха по върхове и скалисти урви. Ранният месец сребърно заблестя. Предметите се обвиха в гъста мъгла. Тревите и папратите полегнаха от влагата. Светулки заблещукаха. Птичките сънливо цвърчаха в гнездата между клоните.

Никой не се върна повече през Мариина поляна по тясната пътечка край потока. Всичко заглъхна и нито едно листо не потрепваше.

Партизаните се прибраха в пещерата.

Раздърпана на разни страни, шумата остана да лежи навън пред входа на пещерата, непобутната от никого. Калитко и Горица минаха край нея с плахи стъпки, сякаш тя криеше в себе си взривчатка.

Легнаха върху голата земя. Калитко каза:

— Щом залезе месечината, тръгвам за Ягодово. Дано сега сполуча да вляза в село.

Глад

Луната обливаше гората с бледа светлина. Сенките наоколо се тълпяха меки и тайнствени. Тихо бълбуникаше потока между папратите: бъл-бъл-бъл-бук, бъл-бук! Затихваше за миг, сякаш се вслушваше в шепота на партизаните, и пак тичаше сред листниковия канал, като бързаше да се влее в реката долу покрай шосето.

Калитко бе успял да издири дива череша и набра два пълни джоба с плод. Но когато почнаха да ядат черешите, първо веждите, сетне устата и стомахът им се събраха на топка от стипчивия, сладникаво-горчив вкус на дивачката. Така се събираше на топка сърцето им през миналия ден, когато бяха на една крачка от смъртта.

— Горчиво, нали?

— Кисело, на нищо не прилича!…

Те бяха приседнали на камъка пред пещерата и от час вече си шепнеха.

Калитко разказваше за сражението:

— Най-чудно ми ставаше, че аз стрелях, а проклетите не падаха от моя огън! Защото когато се мерех в някой и исках да го гътна — преди да потегля петелчето, друг някой от нашите ме изпреварваше: душманинът падаше, преди да гръмна.

— В онова трескаво напрежение никой никого не забелязва, че убива — отвърна Горица. — Но това няма значение ловните пак няма да ти простят!

— Умрял съм им за прошката! — сърдито рече той. — Мене по ме е яд на Червенокосия, дето постоянно вика: войниците са от народа, щадете ги!… А нас кой щади? Никой! Пък и това войници като войници ли са? Сбирщина!

Внезапно Калитко се хвана за корема. По лицето му се изписа остра болка. Червата му закуркаха.

— Нещо кукурига в тебе — шеговито подметна девойката и се засмя.

— Смей се ти! Но да беше се смяла днеска… Ма-ле! — пипна се той за бузите и изблещи очи: — Такова нещо не бях препащал.

След това взе да разказва весели случки из овчарския живот. Горица често слагаше ръка на устата си, за да заглуши смеха.

— Заприличал си на поп — подигра го тя. — Кога ще се подстрижеш?

— Още тази вечер, щом стигна в Ягодово.

Свикнали със страха, те взеха да се шегуват. Иначе и не можеше да бъде: без шеги, само с напрегнато чакащи сърца — отде ще се подаде врагът, — биха полудели.

Той рече да продължи, но веднага замлъкна. Очите му светнаха в полумрака и пак се хвана за корема.

Гладът го мъчеше неизмеримо, а от изядените череши му ставаше по-зле. И двамата отслабнаха като сенки. Калитковата кожа доби канелен цвят, а лицето на девойката леко почерня и страните й хлътнаха дълбоко. Но от това тя сякаш стана по-прекрасна: Калитко всекиминутно отправяше поглед към нея и се любуваше на несравнимата й хубост.

Светулки блещукаха наоколо, кацаха по скалите и сякаш гранитът за миг попиваше тяхната весела светлинка. Сетне нощна птица запляска крила над главите им и отлетя. Шмугна се в тополовата горичка. И пак всичко стихна. Чуваше се само шепотът на ручея, който непрекъснато ромолеше.

— Подай ми винтягата от къщи — внезапно помоли Горица.

Тя каза „от къщи“ Калитко я погледна учудено. В очите му припламна горчив присмех. „Тя не говори с ума си, а бълнува!“

Като разбра учудването му, девойката подзе:

— Да, тук сме си у нас, хлапенце! Какво се мръщиш? Ето ни къщата, ето разкошните градини с редки цветя, а там — чифлиците и полята, потънали в хлебородно изобилие… — Тя приказваше и сочеше с ръка насам-натам.

— Ти си измисляш… знам аз… остави се!

— Да, да, не се чуди: за партизанина всяка горска дупка е къща.

Горица зарови глава между дланите си и дълго въздиша.

— Но няма да бъде все така, нали? — рече Калитко и отмина в пещерата.

Горица навлече винтягата.

— „Фного“ ми стана студено — пошегува се отново тя.

— Какво рече? — попита момчето, като често-често премигваше с метличките си.

— Шегувам се, хлапенце. Ти казваш „фного“, вместо много — усмихната подзе ранената.

— Аз съм от село…

— Трябва да отвикнеш. Сетне ти казваш: „Не го съм виждал“, вместо не съм го виждал; „ба“ вместо да. Защо не се отучиш?

— Отучи ме… — запъна се той и ярка червенина изби под канеления загар на бузите му.

— Отсега винаги ще те поправям и ти ще се отучиш.

— А Гапи поправяше ли? — изведнаж изтърва Калитко.

— Гапи — това е друга работа.

— А аз?

— Ти… бих ти казала, но няма ли да се разсърдиш? — нарочно го подразни Горица.

Без да продума думичка, Калитко скочи и неспокойно заходи по пясъка, като мънкаше под нос:

— Този Агапи — като решето: думичка не държи!

Той наистина си мислеше, че Агапи й е разказал за случката при чамовата пейка в гората.

— Седни, седни при мене — рече Горица и протегна ръце към него. — Аз само така си приказвам. Ти си добър и ще станеш по-добър, когато условията позволят това. Зер досега си бил само едно бедно, измъчено селско дете, нали?

— Ти не ме загълвиквай сега. Няма да стана добър! — нацупено отговори той.

— Ще станеш, когато се свърши нашата работа. (Тя му припомняше неговите собствени думи.) Тогава ще станеш ремсист. Искаш ли?

Калитко седна. И веднага пожела да узнае в какво се състои задачата на ремсистите и той — като просто овчарче — ще може ли да бъде ремсист.

Горица му разказа накратко какво се иска от едно момче, за да заслужи доверие, и след това да влезе в редовете на ремсовата организация.

Спартак пита…

Времето напредваше. Последният лунен лъч прехвърли планинската верига й угасна. Звездите затрепкаха по-ясно. Нощта бе тиха и топла. Такива нощи в Родопите лятно време се броят на пръсти. Калитко бе разкопчал ризата си, за да му вее хлад. Папратите край ручея се поклащаха, докосвани от жабите, които горделиво покрякваха като недоволни домошарки. Полегнала на камъка и подпряла бузите си с ръка, Горица беше притворила очи и леко стенеше. Раната я мъчеше. Овчарчето я бутна с пръсти по рамото и попита:

— Спиш ли, другарко?

Момичето отвори очи:

— Не, мисля си.

— За какво?

Горица го погледна, без да отвърне.

— Гладно не се спи, нали?

— Много ли си гладен?

— Що питаш? Но скоро работата ще се оправи.

— Тръгваш ли? Обмисли добре къде отиваш!…

— Когато стигна, тогаз ще мисля. А сегичка знам само едно: че трябва да намеря ядене. Не намеря ли, на утрето няма да можем да мръднем. Мене и сега колената ми треперят и се подгъват.

Горица пак предупреди загрижено:

— Върви, но се пази. Вземи карабината и ти знаеш…

Калитко я прекъсна:

— Не ми трябва, пущината! Само ще ми пречи. Ножът и бомбата ми стигат.

— Ти си знаеш. Върви, погрижи се. Сега ти си бащата, а бащите трябва да принасят. А аз ще стъкна огън в огнището и ще ти сготвя топла храна.

Тя говореше тихо, замечтано, а мисълта й бягаше далече, далече — но къде, никой не знаеше.

Ненадейно от далечината долетя тайнствен шум, приличен на боботенето на изпуснат яз.

— Камион бръмчи по пътя — обади се Горица.

Калитко се вслуша, трепна и веднага отвърна:

— Да нямаш грешка, другарко? Познавам хубаво аз това нещо. То не иде от земята, а отгоре, от небето.

— Самолети?

Калитко кимна глава.

Следния миг високо над главите им се дочу еднообразно бръмчене.

— Също както при Орлов връх — заяви Калитко.

Гората се разбуди от шума и сякаш също загърмя. Стоманените птици невидимо пресякоха небесния купол над дълбоката усоя и се изгубиха по пътя си.

— Някога мечтаех да стана авиаторка — изтърва Горица.

— Хубаво. Аз пък знаеш ли какво искам? Искам, искам… искам някой аероплан да кацне на Мариина поляна и да изхвърчим — каза овчарчето.

— Представи си! — въздъхна дълбоко и с премрежени очи девойката. — Това е най-хубавото засега. Но то е непостижимо като моята авиаторска мечта.

— Бълнуваме си, нали?

— Но да допуснем, че се качваме. Сетне — фъррр! — в сините небеса и право при другарите. Червенокосия ще изахка.

— Гапи ще притърчи… познавам го аз този Гапи!…

Блажена усмивка се разля по лицето му. Но не мина дълго, когато той се почеса зад ухото и недоверчиво произнесе:

— Какво ли не си измисляме!

Те се погледнаха един друг и прочетоха в помрачените си лица, че желанието им да летят бе неизпълнимо като това — да намерят нещо и да подкрепят силите си.

Калитко се повъртя, диреше какво още да вземе извън бомбата и ножа. Нищо друго освен раницата. Сетне попритегна цървулките си.

— Отивам.

— Оставѝ пушката и патроните при главата ми.

— Всичко е на мястото си.

— Не се бави. Връщай се по-скоро, в къщи.

„В къщи!“ — пак се позамисли той. Някак си студено и недостижимо звучеше в устата й тази думичка „в къщи“ Също като кацващия самолет на Мариина поляна.

Той махна с ръка. Горица помисли друго и му протегна ръка за сбогом.

— Няма защо. Аз пак ще си дойда. Но забравих: трябва ми едно писмо — сепнато се спря той.

— Писмо?

— Ще разбереш. Напиши го ти, другарко. Пиши: Спартак пита: — къде бяха децата преди две години? На първи май, значи, когато ни измокри дъждът като мишки. Червенокосия ще се сети.

— Аха! Вие бяхте тук, при тая пещера?

Калитко подсвирна и добави:

— Нека командирът прати там да ни дирят.

— Къде е моливчето ми? — затършува девойката.

— Моето остана у Агапи.

— И моето.

— Така, Трътлето ядеше моливите. Но аз имах и дручко. Къде ли е то?

Калитко също затършува. А моливчето беше в джеба на раницата и не го намери.

— Върви и предай устно.

— Лесно.

И той тръгна в нощта, самичък като птичка, загубена в мрачната пустош. Но сега носеше в сърцето си една топла мисъл: че другарката очаква единствено на него, той трябва да я спаси от гладна смърт, и не мислеше за никаква опасност. Калитко вярваше, че ще успее, дори ако му се наложи да премине планини и морета, да мине през огън и кръв…

Калитко се прощава с Мусата

Калитко вървеше, без да спира, дълго и неуморно. Когато излизаше на открито, по ливади и равнини, той прекосяваше разстоянието, пълзейки ниско до земята. Десницата му постоянно лежеше върху дръжката на войнишкия нож. Бомбата също бе готова — с развинтена капачка. Партизанчето не знаеше нищо за войнишката хайка. И за да не попадне на засада, заобикаляше издалече.

Към полунощ той излезе от гората над Ягодово. Пресече ябълковите градиш, тръгна по северния скат на планината и скоро се намери в помашката махала.

Жилището на писаря беше близо до центъра на селото. Калитко не искаше да рискува и нарочно се озова тук. Той знаеше, че между помаците има верни хора, които при случай винаги помагаха на партизаните. Затуй се спря на тях.

Притули се край зида на една плевня и се заоглежда. Навред бе тихо и безлюдно. Въздухът, пропит с миризмата на смола, говежди тор и вкисната плява от оборите, тежко се дишаше.

— Накъде сега?

Партизанчето прескочи първата паднала пред очите му ограда, прескочи втора и тръгна през хорските дворища. Най-сетне застана в познат двор с белосана къщичка. Половината покрив бе настлан с каменни плочи, половината — с плява. От помещението под сламения покрив промуча добитък:

— Му-у-у!

Малкият трепна и се скупчи между зеленчуковите засаждения покрай дъсчената ограда. Огледа се в мрака. По уплетения с бръшлян бряст край портичката и по листника, нахвърлян между клоните, разбра къде се намира: в къщата на дядо Ибраим.

— Че това е къщурката на Мусата! — с дълбока почит промълви Калитко.

Приближи нататък и се качи на одърчето, измазано с глина, както измазва беднотията своите скромни жилища. Погледна през незавесеното прозорче, обърнато към двора. Тъмно. Никакъв шум. Само в огнището светеха тлеещи въгленчета.

Калитко похлопа по стъклото.

Мълчание.

Отново похлопа. Отвътре някой се изкашля. Жена или мъж — не се разбираше.

— Како Зелхундо! — тихичко подвикна момчето.

Прозорчето се отвори. В рамката се появи женска глава с яшмак на лицето. Помакинята стискаше яшмака със зъби и през зъби попита:

— Кой?

Вместо отговор Калитко подаде глава напред и тозчас замръзна на място. Пред погледа му се представи страшна картина. На пода върху голата земя, обвит в бял саван, лежеше човек, протегнат на гръб през цялата стаичка. Край него, свити накуп, спяха две невръстни деца.

— Мусата!…

Убитият партизанин лежеше още непогребан. Трупът бе докаран с кола от гара Врабец малко преди залез. От устата, ноздрите и ушите му се подаваха парчета памук. Това бе някакъв мохамедански религиозен обичай, прилаган към всички мъртъвци.

— Кой си ти? — повторно попита Зелхунда, жена на убития.

— Аз… Калитко.

Жената леко изписка и хласна прозореца под носа на късния гостенин.

Калитко разбра. Но не се помръдна нито крачка. Стоеше като вкопан и с отворена уста. И пак похлопа и поиска да му отворят.

— Само една думичка, како Зелхундо!

Отвътре долетя шум, спотаени приказки и старческа кашлица.

Калитко забрави защо бе дошъл. Забрави къде се намираше. Само едно желание обзе душата му и той искаше — става що става — да го постигне.

— Дядо Ибраиме! — завика той.

Вратичката се отвори. Излезе бащата на убития.

— Що искаш, джанъм?

— Искам да го видя, дядо Ибраиме. Ние заедно се бихме при Врабец. Позволи ми да го видя за последен път!

Помакът го пропусна напред. Сетне вмъкна черния гвоздей в резето — заключи вратата. Калитко, с ръка върху дръжката на ножа, плахо се огледа и остана в очакване. После смирено свали каскет и наведе глава. Косите му се пръснаха по рамената.

Старият грабна от лавицата парче борина, раздуха въгленче от огнището и когато борината пламна, освети лицето на погубения си син.

— Гледай, джанъм! — задавено продума той и извърна глава, за да прикрие сълзите си.

Паднала на друга страна, с лице към стената, помакинята се молеше… А дечицата равномерно дишаха насън, отпуснали юмручетата покрай русите си главици.

Овчарчето се надвеси над убития и престоя така цяла минута, без да издаде звук. То се прощаваше с бойния другар. После се обърна към стареца и прошепна:

— Всичко се пише! Всичко се пише и никому няма да простим заради убития другар! Никому няма!…

Той се задави и две парливи сълзи се отърколиха по хлътналите му бузи.

След това сам измъкна черния гвоздей от резето, бързо потъна в мрака навън и пак се помъкна предпазливо през людските дворища.

В устата на вълка

Калитко се върна по обратния път в градините и се озова при реката. Опита се да си състави план накъде да хване. Спомни си за дома. Той никак не преставаше честичко да извиква в паметта си образа на своята любима майка и мислено се обръщаше към нея: „Мале, мале, мъка ми е за тебе!…“

„Потърпи, сине, и всичко ще се оправи“ — отвръщаше дълбоко в душата му тая, която лежеше на сърцето му.

Но да й се обади, той никак не помисляше. Боеше се да не й причини някоя злочестина, като предизвика върху нея повторно подозренията на властта.

Ала сега реши — каквото и да става — да влезе във връзка с нея. Като майка, тя би разбрала безизходното състояние на сина си, би го нахранила и напоила, би облекчила затруднението му с някой полезен съвет. Може дори и сама да влезе във връзка с ятаците и да улесни задачата на момчето си.

Но когато стигна до железопътната линия, дето бяха вилите, замислено се поспря и веднага промени решението си.

Наблизо живееше неговата съученичка — будно и открито момиче — Ерединка. В миналото те се познаваха добре. Погаждаха се във всичко. А в училището я поставяха на един чин с Калитко.

Между двамата дори се бе създала някаква мълчалива привичка — постоянно да се търсят, да другаруват и споделят детински пориви и преживявания.

— Тъкмо тя ще ми свърши най-добра работа, като ми даде ядене — реши Калитко.

Той знаеше, че нейният баща — шофьорът Стаменко — често отсъствува от къщи: той бе мобилизиран и шофираше колата на подполковника; беше страстен пияч и всякога се прибираше в къщи пиян, което много огорчаваше дъщеря му.

Калитко се промъкна напред, прескочи линията и скоро стигна и се прехвърли през стоборките на двора. Попадна в обширен двор, засаден е ябълкови дървета, цветя и розови храсти. В дъното се белееше вилата. Горният прозорец бе широко отворен и вътре, върху малка масичка, гореше настолна лампа, обвита с тънка червена хартия.

„Тук съм в устата на вълка“ — рече на ума си овчарчето. Но ако можеше да я предупреди по някакъв начин, той бе уверен, че Ерединка веднага би изскочила от къщи.

Миг след това от втория кат се понесе песен. Там имаше гости, които се веселяха. Така изглеждаше. Калитко се покачи на едно дърво и погледна през отворения прозорец. Стаменко тоя път си беше в къщи. Двамата гости бяха облечени във военна униформа. Вратата в дъното постоянно се хласкаше и през нея влизаше и излизаше забързана някаква сянка: майката на Ерединка шеташе. Дъщерята не се виждаше.

„Галиба спи“ — помисли Калитко.

Песента пресекна. Поде се разговор, шумен и неразбран, като от време на време Стаменко хулеше партизаните и от устата му изригваха неприлични думи.

„Хубаво — закани му се овчарчето, — псувай сега, но ще дойде време да плачеш. Всичко се пише.“

Калитко се канеше да се спусне от дървото и да тръгне да дири помощ там, дето бе по-малко опасно. Но внезапна свирня, проточена и тревожна, го задържа между клоните. Селската сирена свиреше тревога.

Самолетна тревога

Червената светлина угасна. На прозореца се появиха тримата мъже и гласно заприказваха:

— Пак тревога.

— За втори път тревога!

Майката викаше отвътре:

— Ерединке! Тревога! Ере!…

Съседният прозорец продрънча, отвори се и на него се подаде дъщерята — по нощница и с разплетени коси.

— Мамо, тревога!

— Тревога, Ере!

Околните вили и дворища се изпълниха с неспокойни, сънливи гласове и отвред се носеше тази необичайна за ухото на овчарчето думичка: „тревога“.

Най-много викаха тези, които бяха вече изпатили веднъж от бомбардировките на столицата — евакуираните. Те някак си неволно създаваха паника и в душите на местното население.

Партизанчето не бе преживяло такова нещо и не знаеше как постъпваха хората в такива минути. Затова остана потулено между шумата на дървото, като чакаше какво ще стане по-нататък. Но следния миг разбра, че повече да седи там е твърде опасно. Хората се стягаха да бягат в гората. Наоколо се носеха объркани гласове:

— Фанче, де си? Вземи куфарчето с нещата!

— Насам, Виктория!

— Взе ли одеялото?

— Заключи ли вратата?

— Къде отиде това дете!

— Тук съм, мамо, не викай!

— Няма нищо страшно, не се плашете! Те отиват да хвърлят бомби в Румъния, тези самолети.

По стълбището у Стаменкови затрополиха. Положението на Калитко ставаше неудържимо. Той се хвана бързешката за един клон, обвеси крака и тупна на земята. Сетне прехвърли оградата и се намери на улицата.

Хората бягаха на различни страни и Калитко се видя като обсаден. Ни назад, ни напред! Сърцето му замря. За всеки случай той бе измъкнал войнишкия нож от канията и здраво го държеше под полата на дрешката си.

Ненадейно, тичайки, някакъв си господин хвана момчето за свободната ръка и го помъкна след себе си.

— Да бягаме, момченце, в гората!

Калитко стисна ножа и с мъка се освободи от непознатия. Смеси се с бягащите, излезе при гарата и тръгна към моста на реката, накъдето го водеше общото течение. Той разбра, че хората, смутени и изплашени, бяха забравили всичко друго и никому не дохождаше на ума да помисли за партизаните. Двойката патрул, която мина край него, също не му обърна внимание.

— Това е екстра! — каза си той с думите на Трътлето.

Калитко се изкачи в гората, дето върху полянката се трупаше народът. Оттук той можеше всеки миг да запраши из планината. Но остана. Нахлупи каскет до очи и тръгна между хората. Кому ще хрумне, че ягодовското овчарче свободно се движи сега сред ягодовските господари и изедници?…

Калитко ходеше от място на място, минаваше от група на група и тайно се взираше в хората, като търсеше познати лица. Много му се щеше да срещне майка си или чичо си Калитин. Да ги погледа отдалече. Той дори напрягаше слух, уверен, че ще чуе отнейде гласа на работничката в Моруновата фабрика или гласа на чичо си Калитин, или на Ерединка. Но очакването му бе напразно.

Урок по авиотехника

Заделени от възрастните, седнали на брега на сипея и спуснали боси крака над пътеката, бяха се събрали куп селски момчетии. Между тях се намираха и момчета-летовници, и евакуирани, надошли в Ягодово със своите родители. Едно от тях — светлооко, с къдрави руси коси, тънко като върлина и с голи крака — занимаваше децата, като им говореше за устройството на самолетите. То дори се хвалеше, че летяло от Атина до София, и възторжено описваше преживяванията си от това първо пътуване по въздуха.

— Дали съм изпитвал страх — това ли искате да знаете? — продължи то. — Малко. Любопитството ми надминаваше всякакъв страх. Понякога от люлеенето на крилата в главата ти се получава леко замайване, но то бързо минава. А за да провериш дали си в безопасност, опитваш, стискаш ремъка, с който си превързан за кръста. И в ушите си всеки слага по малко памук, за да не оглушее от шума на моторите.

— Как ли се виждат хората на земята? — попита едно чорлаво селянче.

— Като буболечки. Разтакат се някакви мравчици насам-натам, залапали сламчици. А то не излиза сламчици, а косачи, които косят.

— Ами летеца какво прави още? — попита друго едно от децата.

— Ти мислиш, че е един? Не, двама са. Нашият самолет беше пътнически, двумоторен. Когато единият летец управляваше, другият пушеше пура или четеше. Аз се проврях до машината и я огледах: уреди, уреди — да се смаеш!…

— Ами ако излезе буря в облаците, страшно ли е?

— Когато се случи да има през деня магнитични бури, авиаторите научават това от метеорологическата служба при Въздушните войски и отлагат летенето си.

— Брей, мама му стара!…

Повечето от момчетата, макар и малко да разбираха от урока на евакуираното момче, седяха сериозно замислени и слушаха прехласнати.

— Ами ядохте ли по пътя — попита едно мършавичко, недохранено селянче.

— Дадоха ни малко закуска.

— Ей! Закуска!

— А преди да тръгнем, всеки пътник се претегли, за да не се надвишава полезния товар на самолета, който той може да носи. Всичко се измерва с голяма точност.

Друго едно, което дотогава мълчеше, реши да подиграе разприказвалото се гражданче и подхвърли:

— Гай тъй, защо баща ти не те дигне във въздуха, за да не ти треперят гащите, когито падат бомби?

Някои деца се разсмяха. Момчето навъсено отговори:

— Вуйчо е пилот, а не баща ми!

— Тъй де, тъй. Да те дигне…

— Хрътка, ти не мислиш, когито приказваш! Сбирай си устата и да не пречиш на хората, когито слушат — прекъсна го най-голямото селянче от групата.

Хрътката млъкна и смутено забърса с ръкав носа си.

Русокосото отново подзе:

— Но да ви кажа нещо и за тяхното суеверие. Както моряците, така и авиаторите са суеверни хора. Някои носят талисмани. И в нашия самолет имаше талисман — една горила, съшита от кадифе, обесена с копринен шнур. Потрепва, потрепва! Те вярват, че докато тая играчка виси, потрепва и се люшка там, със самолета няма да се случи катастрофа. И тръгват понякога без това-онова, но маймунката не забравят.

Хрътката каза:

— Преди време падна ей татък в дерето аероплан. Върху гората падна. Офицерите се спасиха и слязоха по дървото. Единия беше ранен в ръката и крака. Аз ги видях.

Гражданчето продължи:

— Падна и в Пирин. Полски. Вуйчо казваше: хората станали на пихтия. А върху гърдите на пилота — една девятка спатия!

— Кой я поставил на гърдите му? — попитаха в хор селянчетата.

— Кажете ми — да ви кажа. Там е чудното: неговият талисман — девятка спатия — не му помогнал, когато се заблудил в мъглата и се блъснал в планинския връх.

— Опасно е да си авиатор — рече по-голямкото момче.

— Опасно, ама по-опасно е да си партизанин — забеляза друго едно, което носеше телени очила.

— Като Калитко.

— Калитко водил бой на гара Врабец, видели го людете.

— Калитко е безстрашен…

Тъкмо в това време овчарчето приближи нататък и изведнъж чу името си. Говореше очилатото. Но то бърже замлъкна, защото Хрътката извика:

— Чуйте, мотори гърмят!

Всички се размърдаха и обърнаха очи към ясните звезди.

— Не-е-е! Водопада при езерото… — рече късогледото.

И пак подновиха прекъснатия разговор.

Колко е хубаво, когато говорят хубаво за тебе

На момчето се бе само сторило, че чува шум от самолети. То разбра грешката си и поиска да се извини:

— Ката нощ хвъркат, в ушите ми бръмчи, затуй се обърках.

— Преди всичко ти ми кажи: можеш ли да разпознаеш шума на „Кондора“ от шума на „Ланкастера“? — високомерно попита гражданчето, което покрай своя вуйчо-авиатор познаваше редица самолетни марки.

— Де мога! — пъргаво отвърна Хрътката.

— А аз мога. Нощем летят американски, а денем английски — „Москито“.

Селянчето повторно дигна рамена.

— А кой е най-бързият? И това не знаеш. Най-бързият в света е германски: „Фокевулф“…

Калитко, който се бе прислонил под един храст и жадно слушаше разговора, изведнъж навъси вежди. Беше му много неприятно, дето момчето говореше за разни марки самолети, а забравяше съветските.

„Хе, хе, момченце! — рече си той на ума. — Вижда се, че си фашистче и половина! Тебе и на ум не ти идва, че най-бързият самолет е съветският «Лавочкин» — 2000 конски сили! Върви при вуйчо си, той да ти каже и да не лъжеш! И за храбростта на съветските летци. Те първи в света опитаха «тарана» — да се хакнеш с цяла сила в подлия германец, да загинеш, но и него да го няма на белия свят проклетия хитлеристки мръсник!“

Тия мисли съвсем не идеха случайно в главата му. Той неведнаж с увлечение бе слушал разказите на командира за мощта на руската авиация. И просто гореше от желание да викне: „Ами «Як 7», ами «Як 9»? Слушал ли си от вуйчо си?… Може твоите «Ланкастери» и «Кондори» да са сила, но и руските не си поплюват на ръцете! Ти питай, питай! Научи първо за бомбардировача «Петляков», за изтребителите «Як 7» и «Як 9», па ела тогава да си поприказваме!“

Но той не можеше да произнесе нито думичка и мълчеше, заврян под шумата като зверче, което таеше някакъв грях на душата си и не смееше да мръдне от дупката си. Все пак продължи да слуша с нестихващо любопитство.

— Кажете ми сега вие нещо за вашите партизани — обърна се русокосото към селянчето с телените очила. — Ти, мисля, каза…

— Работата на партизаните е по-опасна — прекъсна очилатото, — това казах.

Калитко веднага позна гласа му. „Той е, Воспирчо — моят другар“ — помисли овчарчето, полегна по гърди, подпря бузите си с юмруци и прехласнато се заслуша.

— Аз казах за Калитко.

— Кой е този Калитко? — попита с интерес русокосото.

— Момче като нас.

— Завчера било убито — намеси се Хрътката.

Воспир го пресече:

— Ти, Хрътка, не бързай като пърле пред майка си. Не се знае… — Сетне, като се обърна към гражданчето, заобяснява: — Решително — не ти е работа! Никой не можеше да се мери с него. Един път, на Вълча поляна било, го хванали, ама то им се изплъзнало. Седяло между стражарите тъй, навело главичка, и си мислело: „Спукана ми е работата!“ И из един път като рипне — той рипа като котка, — грабва пушката на единия и: „Мирно, убити сте!…“

— Ей!…

— Къде ще шават!

— Така било.

— Такъв куражлия.

— Яко момче ли е?

— Умно. И всичко четеше, макар да беше чобанче.

— Слиза ли в село?

— Той е като сянка — де ще го видиш! И да слезе, ще слезе, когато заспи господ и никой няма да усети. Слязъл един път, закачил червен байрак на камбанарията, пръснал листчета и дим да го няма! Писарят се изяде, дето не можал да го хване.

Друго едно подсказа за нещо далечно:

— Воспирчо, помниш ли, ’гато ходихме в пещерата?

— Пфюй! — подсвирна и завъртя глава очилатото. — Оттам изтича нашата река. А вътре има „Мъртвешко езеро“. Калитко ни водеше. Нагазихме до колене, ама сгънати тъй — коленцата ни допират до брадата. Тъмно — не ти е работа! Запалихме борината, дигна се дим. Вървяхме, вървяхме колкото вървяхме и излязохме на един хлъзгав бряг. Отгоре капе вода, а долу бучи река. Пропасти на всяка крачка. Калитко току викаше: „Дръжте се за ръце, момчета! Отплещиш ли се от хлъзгавите камъни, върви си търси главичката на сол в дъното на пропастта!“ Пак тръгнахме. Повървяхме, повървяхме — спряхме на широко място. То се казва Черковка: там има сталактити и сталагмити — красива работа!

— Помниш ли фотографчията? — прекъсна едно ниско момченце с топчесто като диня личице.

— Ти не бързай, момченце. Сега аз разправям… Насядахме на скалите. Фотографът разпъна триножника, нагласи апарата. Сетне забучи с клечици високо между камъните тънки сребърни лентички. „Бъдете готови, момчета!“ — Калитко запали лентичките и търчешката дойде при нас. Тогива запламтя много бяла светлина и — щрак! Всички зажумяхме. Зажумели излязохме на снимчицата.

— То беше магнезий.

— Там не може да се ходи дълго — продължи Воспир. — Най-много — колко, я? — колкото един хвърлей камък. Като минеш малко, сетне иде „Танцувалния салон“… Калитко знае, ама аз не помня защо го казват „танцувален“. Сетне, като минеш още малко, по средата е езерото — „Мъртвешкото“ Никой не е прегазвал по-нататък. Калитко се помъчи, ама трудно! Тогива учителят го дръпна за ухото: „Дуррр! Не разплаквай майка си, че е вдовица…“ Людете разправят: от водата извадили човешки скелет. Минал уж арапин, с чалма. Търсил заровено злато. Влязъл вътре, искал да преплува, ама се удавил. Има такава история.

— Свършила се борината му и нямал с какво да си свети. Докато се разправяше това, Калитко изпитваше някакво стеснение и си мислеше: „Колко е хубаво, когато говорят хубаво за тебе! Но онова мина. Да видим сега как ще преплуваме Сухата пещера!“

Там го очакваше ранената Горица.

„Върни се по-скоро в къщи!“

Той щеше да се върне, но несполуката го преследваше вече три дни и три нощи. А сега, след като се натъкна на познат, той вярваше твърдо, че ще успее. Само чакаше Воспирчо да се откъсне от момчетата и сам да тръгне след него, за да се разберат. Между това времето течеше и сърцето на овчарчето болно се свиваше.

— А сега нийде не намерили трупа му — неочаквано изтърва най-голямото.

— Кой пък казва, че е убит? — попита малко нацупено очилатото.

— Писаря, кой! — също сърдито отвърна другото.

— Писарят! Този душманин на цяло село! — избухна в негодувание Воспир.

— Ти млъкни, да не те чуе!

— Казват…

— Лъжат! — не отстъпваше късогледото.

То би изпитало голяма мъка, ако научеше положително, че с другаря му е станало нещастие, затуй му се искаше да твърди обратното.

— Лъжат!

— Може би…

— Ти не можбикай… а първо изучи работата.

— А ти?…

— Знам нещичко си.

Очилатото продължи. Калитко недоволно смрачи вежди.

— Чичо Евтим, горския, го видял… ама то не се разправя! Отново замлъкнаха. Воспир се размърда, плъзна се по сипея и тупна с боси крака върху каменистата пътека. След това се отдалечи и кривна зад близките храсти. Като се провираше внимателно под лещаците, Калитко тръгна след него тъкмо когато момчето разкопчаваше панталонките си. Почака. Но в това време друго едно изтича и също заразкопчава панталонки. Сетне и двамата се върнаха при другарчетата си.

На Калитко никак не потръгна тая нощ. Дотегна му това убийствено чакане. И се реши на нещо безумно, на каквото само той бе способен да се реши: да отиде при момчетата. Дигна се и мълчаливо тръгна към групата им…

Пак пясък по прозореца

Писарят се събуди, усети тревогата, но не рачи да стане, а отново заспа като заклан. Напоследък умората му минаваше всякаква граница. Не го оставяха за минута нито кметът, нито военните. Евакуираните също го безпокояха за продоволствени дажби и наряди. Между това нощите му бяха изпълнени с тревога и очакване. След историята с кучето вредом из селото тръгна и мълвата за укриването на овчарчето. Още на втория ден заранта кметът се обърна към него:

— Писаре, съдбата ни праща случай да се проявим: ще ми се да хванем живо това момче.

— Бездруго, кмете.

Решиха да пратят като дървари две групи младежи по разните направления на гората. Те трябваше тихомълком да наблюдават: нейде можеше да се появи пушек от огън, да се мерне сянка. Но както на Калитко — в желанието му да намери хляб, — така и на кмета никак не вървеше. Групите се върнаха с празни ръце.

На втория ден кметът, жаден за лов на партизани, пак се посъветва с писаря. Той имаше готов план, от който лицето му бе светнало, сякаш бе намерил гърне със злато.

— Да го отровим! Споразумяхме се с доктора: да се омеси питка с отрова и да му се подхвърли в гората. Как ти се струва? Идеята е добра, нали?

— Да, да, кмете — престорено се съгласи писарят. — На всяка цена! И аз ще тръгна с момчетата.

Приготвиха три отровни хлебчета. Писарят подбра своите доверени юнаци и тръгнаха да погубят неуловимото овчарче. Но когато стигнаха до крива пътека, както казва народът, изровиха дълбока дупка в гората и погребаха хлебчетата. Друго топло самунче, прилично на първите, лежеше на дъното на писаревата торбичка.

Наско току надничаше през храстите, качваше се по шеметно високи борове и скали и дебнеше на всички страни.

Седнаха да починат на горска полянка. Небето над главите им блестеше като стъкло. Тих вятър разклащаше високите връхчета на редките брези.

— Аз вярвам, че е тук някъде, но момчето е хитро като язовец. Не ще иска да влезе в устата на вълка — рече по едно време Лесата.

— Иска не иска, хлапето не може да се заседи за дълго в дупката си — обади се писарят. — Гладно не се седи. Но кога и през кои пътеки ще мине, не ми стига ума!

— Другари, торбата с хляба и пастърмата ще окачим на някое дърво — рече след малко Савата.

— Може, но дали ще мине оттук?

— Там не знам.

Дълго се влачеше разговорът в гъстата шума на гората. Денят измина, а никаква следа не уловиха.

Тръгнаха си. Торбата остана да виси на едно дърво сред гъсталака.

Същевременно от Велево час по час дрънкаха по телефона: знаят ли за момчето и какви мерки са взели за неговото залавяне?

— Писаре, отваряй си очите: тези хора ще ни изправят с кърпа на очи пред ямата!…

„Пак писарят!“ — мислеше си Савата.

А тази нощ, след писъка на сирената, когато той дълбоко спеше, отново се изсипа пясък по прозорците и стъклата дръннаха.

Жена му скочи преди него. Тя побърза да дръпне затъмнителната хартия и надникна навън. Но Савата я спря.

— Постой! Защо си настръхнала пак? — попита той, спусна крака към пода и нахлузи чехлите.

— Плашиш ме, Сава! Плашиш ме!…

Той я залъга, че поради самолетната тревога навярно долу чакат хора от патрула, дошли за него. Но жената не искаше да вярва.

Тя викна сърдито:

— Знам, ти не мислиш за мене!

— Спри, моля ти се!

Вместо да се обясни спокойно, тя се нахвърли върху му с горчиви нападки:

— Как нямаш страх от бога, дето ходиш да тровиш чуждите деца?

— Стига, стига! Чуваш ли как?

— Аз съм майка… боя се… аз…

Тя се забърка. Потърка очи, сякаш сънуваше, и тайнствено попита:

— Да вярвам ли, че не си отровител?

Те се разправяха шепнешката, а пясъкът не спираше да се сипе върху стъклата: зън-зън-зън!

— Лягай в чергите!

Савата наметна кожухчето си, грабна карабината, изправена в ъгъла, напълни я и изтупурка по стълбището, като предварително заключи къщната врата. Късната нощ бе тиха и небето осеяно с едри, бляскави звезди.

Две сенки се бяха притаили сред чемширите край оградата.

Радуил и Агапи.

Писарят ги повлече в зимника и подпъна вратата с дебела цепеница. Зашепнаха.

Савата се безпокоеше — дали не са ги забелязали.

— Йо! — рече Радуил. — Всички бягаха изплашени.

А Гапи, който за, пръв път слушаше за някаква си самолетна тревога, поиска да си обясни страха на селяните:

— Все тъй ли бягат людете? Защо?

— Глупаво е да бягаш, но… наплашени са, види се — отвърна писарят. — В селото има фабрики, които работят за германците. А неприятелските самолети търсят неприятелски фабрики.

Сетне обясни, че групата знае за загубените партизани, но само толкова.

— Кажете ни къде се укриват и ние ще им помогнем. Горският Евтим не иска и не иска да говори повече. След убийството при гарата той ходи като луд…

Момчетата се спогледаха и дигнаха рамене.

— Изминаха три дена, откакто се изгубиха.

— Ще ги намерим! — твърдо заяви Трътлето.

— Ще ги намерим, ’гато хвърлят петалите! — подхвърли недоверчиво Радуил.

— Вие пак пуснете да дирят… и за кучето — добави Агапи.

— Само кучето се явява нощем — рече Савата: — вие като на умряло.

— Заповядано е Селим да се очисти.

— Ще го очистим, момчета. Ние съвсем не сме сгърнали ръце, чувате ли? Но пак ми кажете: къде е това проклето куче?… Но вие не се грижете! Взели сме мерки и полагаме труд, доколкото можем.

Дълго говориха, насядали върху дървата в зимника. Навън звездите започнаха да бледнеят, когато партизаните си тръгнаха.

Скъпа ли ти е главичката?…

Калитко се реши на дързостта и пристъпи към момчетата. Разговорът беше в разгара си, стигнал точката на кипенето, дето се казва, и никое от децата не забеляза какво става край тях. Той полегна зад гърба на късогледото. Сетне посегна, хвана мълчешката ръката му и я стисна лекичко на два пъти.

Очилатото сякаш добре схвана това тайно стискане и се извърна на бедрото си към новодошлия. Зениците му за миг страшно се разшириха и — ха, ха — да извика, да издаде другаря си! Но бързо се овладя — зяпнало и с разтреперана долна устна.

— Стой сегичка! Тихичката! Ела подир мене… — прошепна овчарчето.

Изминаха близо две минути, докато Калитко се дигне и отдалечи. Сърцето на очилатото силно туптеше. То никога не бе се надявало на такава изненада и не знаеше какво да мисли. Мозъкът му гореше. Все пак момчето стана и без да бърза, с подкосени крака последва партизанчето.

Хлапетата продължаваха разпалено да се препират и не усетиха станалото.

Отминаха нагоре по пътеката под сипея. Калитко водеше за ръка другаря си навътре в гората. Воспир се остави безволно да го замъкнат в гъсталака. Едва тогава той издърпа ръка, пое издълбоко дъх и продума:

— Скъпа ли ти е главичката? Скъпа ли ти е главичката?…

Воспир се разплака. Хълцаше, поставил ръка на уста, с другата отриваше сълзите и така говореше:

— Жив ли си? Бягай, бягай!

— Млъкни! Защо плачеш? Сякаш съм умрял!

Най-сетне момчето с очилата дойде на себе си, успокои се.

— Мъчно ми е за тебе — с пресечен дъх отвърна то. — Тебе те гонят… пари дават за главата ти, а ти!…

— Слушай, първо — подзе Калитко: — аз те моля да не приказваш много. Хвалбешко такъв! Всичко чух. Нека людете ме смятат за убит. За мене е по-хубаво. Чуваш ли, Воспирчо? А ти се сърдиш пред момчетата, разправяш за Ефтим, горския…

Очилатото стоеше, навело виновно глава, и мънкаше:

— Търсят го и ще го хванат, а той!…

— Няма! Не се е родил този, дето ще хване овчарчето Калитко — продума малкият герой, като се хвана за войнишкия нож. — Да не протакаме. Сигурно скоро ще свирят отбой и людете ще се пръснат. Бърже да намериш писаря и ми го докарай!

— Защо ти е? Или искаш да му „видиш“ работата? — попита плахо Воспир. — Заслужава!

— Да… не… щом заслужава… — запъна се овчарчето и не знаеше какво да отговори.

— Такъв изедник…

— Така… щом казваш, че е изедник. Но убийството е подирна работа. Изтрий си очите и върви.

— Къде ще го намериш!

— Ще го намериш, като ти заповядват! — строго заяви Калитко.

Воспир послушно завъртя глава. Погледът му учудено блесна под телените очила: какъв е станал този Калитко… корав… да му се не надяваш!

— Доведи го, без да обаждаш кой го търси. Тихо му предай. Аз ще чакам тук. Тук е заровена пушката ми, кажи му… и бомби имам… да не се е опитал… Така му кажи и да не ми повежда други!

Воспир се върна, без да издири писаря.

— Людете бягат и в помашката махала. И аз бягам там, ама сега дойдох тук… късмет… да се видим!

— Уф! Много ми трябваше този Петел — продума като на себе си Калитко.

— Бягай! Беля ще си вземеш с Петела.

— Няма опасност, казвам ти.

— Защо си дошъл?

Калитко не отговори. Нещо го бодна в стомаха и той мигновено прегърна близкото дърво.

— Болен ли си? Какъв си измършавял!

Калитко мълчеше. Струваше му се, че ако отвори уста, от гърдите му ще се изтръгне проточен рев, с какъвто се бе разревал в пещерата. А това никак не щеше да подхожда на първото му повелително държане, нито на дързостта, с която поведе момчето насам.

Но гладът и несполуката го мъчеха.

— Гладен ли си? — веднага попита Воспир. — Много си слабичък.

Поводът бе даден. Калитко въздъхна и излъга:

— Не съм. Но в Пъстрово оставих едно момиче, което умира от глад.

— Що щеш в Пъстрово?

— Не питай. Ако ти кажа, ще се раздрънкаш.

— Няма. Аз одеве, без да искам…

— Баща ти у вас ли е?

— Татко е патрул. Няма да си дойде тази вечер. Ела у нас. Аз ще те скрия в плевнята и… ще ти дам хляб. ’Гато дадат отбой, ела.

— Там съм. Ходи сега при момчетата и да мълчиш.

— Ще мълча. Честен кръст!…

Воспир тръгна, но след малко се върна и зашепна:

— Да се „види“ работата и на Ерединкиния баща. Бие селяните. А когито отивах в града с железницата, казваха, че той убил партизанка… Ти кажи на учителя.

— Върви при децата — нетърпеливо рече Калитко.

Измина още час, докато свирят отбой. Тогава децата избухнаха във весело ура и се пръснаха по ската надолу. Хората се проточиха към селото на групи, на групи. Между тези групи вървеше овчарчето и слушаше разговорите.

— След сражението нийде се не чуват.

— Ще се чуят. Това е партизанска тактика: учителят мълчи, мълчи, па изведнаж…

— Казват, избили ги уж. Само командира не можали.

— Избили? Вятър! Кажи по-добре: отрядът е станал бригада.

— А за момчето вярно ли излезе?

— Кулиният син ли? Вярно. Изкопали му гроб в гората, край Попивановата чешмичка.

„Значи, аз съм умрял — мислеше си овчарчето, като подслушваше разговорите на хората и вървеше бавно, без да бърза. — Но дали майка ми вярва на лъжата? Трябва да й се обадя, да не ме мисли. Не, не бива. Нека си мислят, че съм умрял. Това е най-хубавото засега. А когато намерим отряда, тогава…“

Ненадейно някой дойде зад гърба му, наведе се и го погледна отстрани. Непознатият трепна. Сетне забърза към моста, като подхвърляше смешно единия си крак напред. Калитко помисли, че го познаха и се пипна за войнишкия нож. Но човекът отмина.

Това беше куцият Запри, селският касапин.

Един беден, но добър баща

Портичката остана след очилатото незамандалена. Калитко я бутна и влезе на пръсти. Воспир изскочи от плевнята в дъното на двора с пръст на уста. Зъбите му тракаха.

— Скрий се там, в сеното. Татко си дойде.

Калитко се притули, дето му посочиха. Оттук, през отворената врата на стаята в дъното на малкото коридорче се виждаше човек с пушка между краката. Той седеше на ниско чамово столче и вечеряше. На друга страна, върху дървен креват, лежеше шестгодишното братче на Воспир. Изпод чергата се подаваха голите му крачета. Майката, сложила ръце в скута, бе седнала на зелен сандък, по който имаше изписани цветя.

Очилатото стоеше като на тръне. Обикаляше стаята, подреждаше книжките си и чакаше баща си да свърши вечерята.

— Късно ручаш, татко — рече то.

— Чаках да ми мине смяната, затуй — отвърна с мляскане човекът.

— Къде пазиш?

— При заставата на горния път.

Той ядеше парче черен хляб и боб от пръстена паница.

Като го наблюдаваше отдалече, Калитко взе да изпитва някакво гадене под лъжичката и му се повръщаше. По ъглите на устата му потекоха слюнки. Той затвори очи да не гледа.

Воспир зъзнеше: как да почне и обади на татко си за своя другар?

Майката му помогна:

— Е, синко, видя ли — няма ароплани, а ти бягаш!

Бедната жена знаеше тайната на сина си и също трепереше.

Момчето не отговори, загледано неотстъпно в баща си.

Бащата остави дървената лъжица на масичката и го погледна под око. Сетне се пошегува:

— Ката час бълнуваш за гората, играеш на партизанин, пък не ти стига куража.

— Татко, всички бягат, бягам и аз. Ама не е от страх. Там е „фного“ весело. Събрали се хората, приказват, разправят смехории.

— Страхлив си, рекох. Не те бива за шумкар.

Минутата бе сгодна. Момчето реши да я използува за обяснението, което го караше да се задъхва.

— Калитко е друго нещо — добави бащата, като хвана отново лъжицата.

— Мене очите ми пречат.

— Как гледаш през очилата?

— ’Убаво, тате. Толкова убаво, че… — Воспирчо се запъна за малко, но след това изведнъж смънка: — тази вечер видях… кого мислиш?… Калитко!

Бащата строго погледна сина си.

— Видял си, видял! — недоволно рече той. — Да не съм те чул тъй да плещиш!

— Значи, не е убит — изтърва неволно момчето.

— Не ми е работа да знам. Ама ти що тъй… все за шумкарите се хващаш? Момчето не е глупаво като тебе. Не му е мястото в село.

— Не е глупаво, татко, ама понявгаш неволята кара човека…

— Слушай, момче, що рече?

Воспир стана, пристъпи напред и глухо проговори:

— Калитко е у дома. Убий ме, татко, но кажи, що да правим? — И обърна очи към отворената врата. — Ти няма да го обадиш на стражарите, нали?

Бащата леко постана, задяна с лакът паницата, тя се завъртя и издрънка на дъските.

Котката се втурна откъм кревата, измяука и взе да ближе разсипания боб.

Майката също стана и прекърши врат, за да чува по-добре какво се шепнеше.

— Вие… хлапета… сте много опасни. Мълчи! Бълнуваш си.

Той приказваше развълнувано, искаше да не вярва на малкия, а се изправи на крака и заднешком тръгна към вратата, за да затули сякаш с гърба си нещо, което заплашва семейството. Между това погледът му бе тревожно впит в жената.

Майката познаваше човека си, но пак го гледаше с постоянно нарастваща тревога. Минко Каленин беше строг, но справедлив и въздържан. Какво е викане, недоволство, оплакване — той не познаваше. Жена му рядко бе получавала ласки от него, но никога — груба приказка. Сега тя бе в нервно възбуждение и чакаше какво ще стане, готова да защити партизанчето. А той се питаше: „Знае ли тя за моята намеса в бойната група?“

Не, жената нищо не знаеше. Но и да знаеше, все едно, никога не би продумала думичка.

— Мале, кажи му, ма! — проплака Воспирчо, след което потегли към изхода и допълни: — Татко, аз ще ти го докарам…

— Бързай да се разбереш с момчето и не се бавете! — рече тя.

Бащата стоеше като попарен и не сваляше поглед от лицето й. Но изведнъж се съвзе, даде й знак с ръка и рече:

— Фитила, фитила!

Майката присви фитила на лампата. В стаята настъпи тайнствен полумрак.

— Затворѝ и не излизай!

Майката затвори вратата след двамата. Сетне долепи чело до прозорчето, обърнато към двора. Но навън беше късен мрак.

Без да продума, синът посегна и смъкна пушката от бащиното си рамо. Каленин само погледна отстрани момчето си и помисли: „Не вярва на баща си!…“

Калитко излезе от плевнята.

— Ти ли си? Влизай вътре!

Момчетата влязоха при майката и спящото момченце, а той остана навън в мрака. Обходи четирите страни на двора, като внимателно се оглеждаше и вслушваше. Беше тихо, спокойно и никаква близка опасност не ги застрашаваше.

Пак този Петел

При появата на Калитко, майката изхълца изненадано, тупна се по престилката и занемя. Сетне се отдръпна до стената, поставила ръце на бузите си, което изразяваше и страх, и ужас, и учудване. Но постъпката й беше престорена.

— Казвай сега, момче — подхвана бащата, облегнал гръб на затворената врата.

— Воспирчо знае — отвърна бавно, с отпаднал глас Калитко: — Горе има едно момиче, което умира. Дайте малко ядене.

Човекът погледна жена си. По лицата и на двамата се изписа тъга…

— Ти изяде всичко — окуражена рече тя.

Придвижи се напред, ритна с крак котката и дигна празната паница от пода.

Бащата се замисли.

— Аз не съм гладен. Но момичето да мре ли? — като насън продума Калитко.

Той не каза нищо повече. Нито се спусна да разправя за огнестрелната рана на девойката. Воспир седеше на чамовото столче и стискаше между голите си колене общинската карабина.

— По-добре бягай и господ да ти е на помощ! — рече жената. Сетне пристъпи към момчето и зашепна: — Майка ти я бият и разкарват… Петела… знаеш ли?

Калитко наведе мрачно глава. Не му се слушаха такива горчиви новини. Те се забиваха като шишове в младото му сърце и болката избиваше на алени петна върху измършавялото юношеско лице.

Нещастната му майка страдаше заради него. Това не го учудваше. Но обстоятелството, че тази нощ на два пъти замесваха името на Петела, го поразяваше.

„Пак този Петел… — мислеше си Калитко. — Тази жена бърка. Как може? Но тогава — ако е измамил доверието на партизаните — какво се следва да получи този писар? Ще го убия веднага! — реши момчето. Ала след малко, като размисли по-дълбоко, веднага си каза: — Не, само си приказвам. Без заповедта на Червенокосия аз съм като с вързани ръце. И само ще слушам какво говорят хората за този Петел.“

Настъпи дълго мълчание. Всички седяха като убити, с умислени лица. Само откъм кревата се слушаше равното дишане на шестгодишното момченце. Бащата се загледа изпитателно в опасния гостенин: лек, едва забележим мъх покриваше горната му устна. А когато синът протегна ръка, постави пръст върху устната на партизанчето и неволно изтърва: „Това мустачки ли са, Калитко?“ — бащата, тъжно поклати глава. Това не бяха никакви мустачки. То беше от глада и лекият мъх, подсилван от сянката на слабостта, приличаше на мустачки.

Минко Каленин нервно дърпаше мустак и все още не можеше да намери изход. Там имало едно момиче. Чие е то, какво е то — той не биваше да пита. Важното е, че момичето умира от глад. Той вярваше на думите на овчарчето. Но какво да стори? Всичкото му имущество, което се състоеше от няколко овце, бе продадено: за животните липсваше храна. Германците ометоха всичко. Пари би дал. Но в гората няма какво да купиш.

Воспирчо с разтупкано сърце чакаше решението на баща си. Взе от чамовата етажерчица, която самичък си бе сковал и боядисал зелено, няколко книжки и каза:

— Уча се като тебе, да не остана сляп.

Развълнувана и смутена, мисълта на Калитко не беше до книжки. Тя се носеше раздвоена ту тук, ту там: към майка му, към Петела, към разхлопаната пушка, която Воспир бе преплещил на шега. Но главно, тя летеше далече, на седем километра от Ягодово, дето в пещерата го чакаше ранената другарка, и никак не внимаваше какво му говорят. Все пак Калитко пропусна като на себе си:

— Трътлето се научи да чете.

Воспир плесна ръце:

— Трътлето! Тъй, а?…

— „Гладното момиче“ искаше да го направи човек.

— А той?

— Попива…

Внезапно отвън долетя гласът на разсънено яре: Ме-е-е!

Бащата изведнъж трепна и рече:

— Воспирчо, да заколим ярето!

— Ба, татко. ’Убаво се сети — завъртя глава синът.

Калитко избърза.

— Чичо Минко, мога ли да видя Петела? Искам да си поговорим с него.

— Не може! — твърдо отсече патрулният. — Доще време да си поговорите…

Както повечето ягодовци, така и Минко Каления изпитваше някакъв суеверен страх пред личността на писаря. Той си мислеше:

„На писаря се е струпало много. Усещам аз, че напоследък ходи като луд, скърца зъби, готов е да хапе. Уморен ли е, или наплашен, не ми е работа, но не ми харесва! Може би съжалява, че се е впрегнал в тая кола… И не го знаеш. Ако му кажеш «момче те чака», може веднага да се обърне, да стовари всичко на главата ти и да измие ръцете си! Върви се разправяй тогива с военните. Хитър е този писар като лисица. Не знаеш: да му вярваш ли, или да не му вярваш!“

След туй рече:

— Може, може да го видиш.

— Може ли? — попита обнадежден Калитко.

— Щом пък много искаш, може да ти го докарам. Ти остани в плевнята, а на утрето… може. Ама пак не знам: Петела галиба се умерваше да ходи в града. Но пак остани.

„Връщай се по-скоро в къщи!“ — мина през главата на овчарчето.

— Нямам време — отговори то. — Но аз пак ще дойда. Запиши си, чичо Минко: да се срещнем…

Заделиха се в ъгъла и зашепнаха.

Две минути по-късно Калитко сложи ярето на врата си, като го държеше за вързаните крака. То бе завързано с кърпа през муцуната и не издаде нито звук.

— Излезеш ли в гората, тури му ножа — посъветва селянинът.

Той постъпваше предвидливо. Станеше ли въпрос за ярето, би се оправдал пред хората, че му е откраднато.

Калитко тръгна към ската над помашката махала. Но тук се случи нещо неочаквано, което смрази кръвта му и той се закова на място.

По една странична уличка зад гърба му идеха забързани двамина, които държаха пушки ниско до земята. И самите те бяха препънати тъй, сякаш се готвеха всеки миг да прилегнат и да открият стрелба.

Калитко отстъпи гърбом и се бутна зад разпрегнатата талига, оставена на улицата. Хората се спряха и се сгушиха под стряхата на някаква порутена къщурка. След малко отново тръгнаха и пак залегнаха. Изминаха няколко минути в страшно напрежение. Овчарчето помисли, че го преследват и реши да изостави ярето. Нямаше сили да мъкне товара. При това от съседния двор го залая куче.

Калитко бързо се прости със скъпия товар, пропълзя по гърди известно разстояние, сетне хукна към ската колкото му крака държат.

Страшно не му вървеше, тая нощ! Калитко негодуваше против съдбата и цъкаше с език:

— Проклетия.

Той никак не допущаше, че тези непознати лица не бяха други, а Радул и Агапи, които идеха след него откъм дома на Петела.

За втори път се срещаше и разминаваше с другари, без да разбере това.

На заранта намериха ярето задушено. Цялото село научи за тая „кражба“ Но това беше малко. Друг някой беше продумал някъде, че снощи овчарчето, свободно се движело между народа в гората…

Властта взе нови мерки и стана по-бдителна. Близостта на овчарчето се потвърждаваше за втори път. Военните побесняха: Положението на Калитко ставаше безизходно. Никой не можеше да каже какво го чака.

За какво се говореше в една гладна „къща“

От утро до здрач в прохода на плажната нестихнало пукаха моторни коли. При завоите на пътя писъкът на спирачките проточено достигаше до пещерата. Заглушен, като че ли идеше изпод земята. Чуваха се единични пушечни гърмежи. Но где отиваха тези камионетки, пълни с войска, срещу кого се стреляше, не беше ясно. Може би това бе маневра с определена цел: да плашат народа по селата. Селяните трябваше да се преклонят пред силата и да не помислюват за бягство. Но това не помагаше: мнозина младежи с нетърпение чакаха да установят връзка и да прелеят нови сили в партизанския отряд. За всичко това — освен жестокостите на властта — имаше друга причина: тайните радиостанции непрекъснато съобщаваха за бързото напредване на Червената армия по всички фронтове. Немско-фашистките пълчища ядяха непрекъснато бой, топяха се всекичасно.

Калитко, облегнат на скалата, невесело гледаше пред себе си. Той прекарваше на ум преживяното през нощта. Всеки спомен от това време караше сърцето му да се облива в горчивина. С каква надежда бе тръгнал, с каква жажда желаеше да облекчи страданията на ранената другарка, ала пак не сполучи. И сега седеше посрамен, без да има смелост да я погледне.

Горица схващаше огорчението му и от време на време подмяташе по някоя шеговита дума, за да го утеши и развесели. Раната не я измъчваше както преди; тя бе доволна от това и продължи да го убеждава, че в същност тревогите му са „бели кахъри“.

— Седнал си да му мислиш! Защо? Това е по-лошо — да падаме духом. Човек никога не умира от глад, когато волята му е на място. Със силна воля можем да преживеем не по-малко от шест недели, без да ядем. Само че нужно е да лежим по гръб и никак да не мърдаме.

— Аз не затова… — смънка той, без да я погледне, и замълча.

Всичко туй ставаше сред храстите над пещерата. Те не искаха да изменят на предпазливостта си, толкова необходима сега, когато чуваха громола на колите. Едва привечер напуснаха обраслата площадка и се прибраха „в къщи.“

— По-добре ще сториш да полегнеш. Цяла нощ не си мигнал, момчето ми — рече накрая девойката.

— Не ми се спи. Ще почакам и после ще изляза на шосето, но далече оттук, както правеше командира. Все ще мине някой познат возар. От него барем да изкарам нещо.

— Не, ти легни — настояваше тя. — А аз ще пазя през това време. Ще ти се разсърдя!

Калитко послушно легна, свит на топка. Затвори очи, но гладно не се заспиваше. Той надигна глава и зашепна:

— Чувай да ти обадя, другарко: Селим две вечери се е мяркал над селото. Виел, виел! Стреляли му, но пак се показвал и виел.

— Горкото добро куче! — отговори с въздишка партизанката. — Сигурно е изгубил отреда.

— Не, не го е изгубил, а нас търси.

— Ах, Селим, Селим, ела при нас и ако можеш, спаси ни! — продума отчаяно Горица.

— Аз вярвам, че Селим ще ни намери. Той няма да си остави работата на половина. Познавам го…

Калитко не се доизказа. Нова, по-остра болка присви стомаха му. Гладът не му даваше покой.

Горица разбра. Момчето изпитваше страшна нужда да яде, но не се издаваше.

— Искаш ли една ябълка?

Калитко поклати глава: не!

На връщане от Ягодово той бе ошмулил пълна раница с ябълки от чужда градина край реката. Донесе ги и жадно се нахвърлиха да, ядат. Но от това никак не им стана по-добре.

Когато реши да бере ябълки, той се плашеше всекиминутно от тайнствените нощни шумове наоколо и избра най-къснозрейното дърво, което имаше стипчиво-горчив плод с вкуса на тамян.

Сега овчарчето току мънкаше под нос:

— Ядене ли беше това!

— Закуска. Истинското ядене ще дойде, когато намерим отряда. При другарите, при другарите! — вдъхновено казваше тя.

Сетне се зае да му разказва какви истории ставали и стават по света. Например след корабокрушение. Моряците скитат по обширния океан в някаква черупка, подмятана от вълните — големи е-е като тази планина, и по цели седмици не виждат суша. Страшно. Какво им остава тогава? Хвърлят жребий: кого от своите да изядат.

— Не ми разправяй, аз съм чел — рече овчарчето.

— А ние не сме толкова зле. Червенокосия рано или късно ще научи за нас и ще ни прати спасителната лодка. Ти нали предаде каквото е нужно?

— Предадох. Ама пак не вярвам… — студено заяви той. И съвсем неочаквано за себе си добави: — Алес ист ферлорен!

Горица го погледна учудена:

— Какво рече ти? „Всичко е загубено?“ Отде знаеш този език?

— В Ягодово имаше германци. Имаше един Ото Гъсеницата. То е дълга история. Но довечера пак ще сляза. Ще пукна, ако не сляза.

— Почакай. Твоята упоритост ме плаши!…

— Не съм такъв да чакам. В ябълковата градина ще изнесат храна.

— Я изнесат, я поглеж — паднал си в клопката! Веднаж гърне за вода, втори път… Опасно е.

— Опасно — кой казва друго? Но ако под старата бреза край реката има забити клечици, тогава няма да бъде опасно. Ние се разбрахме.

Настъпи дълго мълчание. И в глухата тишина изведнъж се обади познатата птичка:

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю!

Калитко трепна, надигна глава и хвърли остър поглед наоколо.

Спокойно е навред

— Знаеш ли, тази птичка сякаш предвещава. И по-рано така цъкаше, а отдолу бяха плъзнали ловните. Нека погледна от върха: да видим какво става, кой препуска по пътя. Сякаш че тропат копита.

От дългото напрежение и страх слухът му се бе безкрайно изострил и му се струваше, че бе разпознал откъм прохода звука на конски тропот.

— Какво има? — полита го с очи Горица.

Калитко не я забеляза и не отговори, а се въртеше между клоните на бора и оглеждаше околността.

Малка ивица от шосето попадаше в зрителното му поле. Там изрядко профучаваше военна кола, заоблачена от пепелта на пътя, и нищо не можеше да се разбере. Появи се и керван от коли, пълни с борови трупи. Но тези коли бяха безнадеждно празни — от техния изглед не лъхаше нито искрица надежда.

Често през деня овчарчето изкатерваше дървото, слизаше мълчаливо и отчаяно се скупчваше при краката на девойката. Тя не го питаше повече, а той си мислеше: „Нищо! Но довечера непременно…“

Прочее, той не губеше кураж. А когато гладът повторно се обаждаше — бодлив и нетърпим, — несъзнателно протягаше ръка към ябълките. Но едва ги захапваше и помирисваше, тозчас се опомняше, обземаше го някакво чувство на вина пред ранената и бързо слагаше плода обратно между корените.

Горица мълчаливо се смееше на това и по-късно направи шеговита забележка:

— Защо се мъчиш, човече? Дай да ги изхвърлим, за да не се дразним от вида им.

Калитко започна да мята една по една ябълките, които затупкаха нейде из храстите зад гърба му.

Пленникът не издава

Поручикът скочи от камионетката. Погледна към втория етаж на прогимназията: един от прозорците светеше.

— По палатките! — викна той. — Арестанта след мене! Войниците наскачаха от колата и се пръснаха из училищния двор, като вдигаха обичайната войнишка врява. Други поведоха партизанина след началника.

Топора се вмъкна през широката врата на входа, изкачи стълбището и похлопа на вратата на класната стая. Капитанът сам му отвори.

— Влез! Рапортувай поручик Червенаков!

Топора каза, че са обходили повечето биваци, но без полза. В същност те бяха стигнали до подножието на Орлов връх и не посмяха да продължат повече. За Топора бе съвършено безразлично дали ще обходят или не. Съдбата на Витко бе предрешена. Но военните, за свое оправдание, постъпваха винаги така и се лъжеха най-безочливо един друг.

Капитанът го прекъсна:

— Как се държа пленникът?

— Мълчи като ей това дърво! — поручикът ядно почука с пръст по масата. — Не иска и не иска да говори. Разиграва ни.

— Разиграва ни, да — мрачно отсече капитанът. Сетне изрева: — Бой! Доведете ми го! Трябват ми неговите показания.

Поручикът изтича към изхода и хлопна сърдито бравата. Вратата се хласна о стената.

— Водете!

Войниците въведоха партизанина.

Той бе потънал в прах и лицето му бе покрито със смъртна бледост.

Капитанът се нахвърли отгоре му и взе да го бие с юмруци и ритници.

— Разбойник! Жив от мене няма да се отървеш!

Събори го на пода и почна да скача с лачените си ботуши върху гърдите му.

Топорът грабна гумата, окачена на стената, и също се развилня. Жандармеристите пък го блъскаха с приклади по гърба.

Витко потъна в кръв. Но доколкото му позволяваха силите, той се държеше мъжествено. В очите му пламтеше огънят на страшна ненавист към палачите.

— Водете го в мазето! Свършете с него и го хвърлете в някои кладенец! — заповяда капитанът.

Витко не издържа тоя път мъченията и падна в несвяст. От устата му бликна струйка кръв. И дълго пролежа мъртво-неподвижен върху голата земя на ареста.

Повечето арестувани бяха заспали. Сепна ги скърцащият звук на бравата. А когато всичко се умълча и усетиха присъствието на младежа, всеки изправи и облегна гръб на влажния зид, като гледаше с ням ужас полумъртвия. Партизанинът проявяваше слаби признаци на живот. Само устните му леко потрепваха. Тънка ивица кръв се стичаше по ъглите им.

Измина близо четвърт час, докато се решат да го приближат. Пръв старецът се реши:

— Жив ли си?…

Витко отвори очи и запоклаща глава — искаше да погледне и разбере къде се намира. Но дълбокият мрак не позволяваше.

— Свършиха ме… злодеите… — продума с хъркащ глас той.

— Много ли те биха? — попита ятакът.

Младежът бързо затвори очи, като едва дишаше, и не отговори. Излишни бяха всякакви отговори. Той предвиждаше какво го чака, но съвсем не знаеше, че ще умре от най-страшната смърт, от каквато, умират само безсловесните животни.

Людоедите наддават

В една от велевските кръчми тая нощ пак имаше пир. Военни и цивилни празнуваха „победата“ при гара Врабец. В тяхното число личаха подполковникът, капитанът, Топора и някои господари на фабрики, чаркове и собственици на гори. Между тях се намираше и Нешко Морунов. Сред виковете на присъствуващите плътно задименият от цигари въздух се късаше на парцали. Подполковникът току надигаше чаша. Рубините по златните му пръстени ярко блестяха под светлината на електричеството.

— За нашата победа, господа!

— За победата!

Чашите звънтяха, изливаха се в разпалените гърла и пак се пълнеха.

Бяха изминали три денонощия от сражението, а те още не забравяха преживяното и нямаше скоро да го забравят. Всяка тяхна контраакция дълго след това биваше придружавана от непрекъснато пиянство и гуляи.

Топора мълчаливо седеше на единия край на масата, обсипана с всевъзможни лакомства, и все тъй мълчаливо изпразваше стакан след стакан, като не изпущаше очи от подполковника. Той имаше на ум нещо страшно, но още не се решаваше да го сподели с колегите си, а чакаше време, когато главите съвсем се разпалят.

 

 

Полунощ превали, а те продължаваха да шумят и да се надвикват. Господарят на кръчмата, който гуляеше с тях, не издържа; натовариха го като труп на леката кола на коменданта и го откараха дома. Остана да прислужва шестнадесетгодишно селянче, отскоро условено за чирак в кръчмата.

Внезапно Топора стана на крака, пияно се разкрачи и козирува:

— Господин подполковник, разрешете!

— Говорѝ, Топор — отвърна подполковникът.

Поручикът изтри с длан пресъхналата си уста и следния миг предложи нещо ужасно. Толкова ужасно, че някои от цивилните настанаха на крака и облещиха очи срещу него. Но офицерите бяха безразсъдно пияни, не можеха човешки да мислят и бяха готови да се съгласят на всичко, което можеше да измисли размътената им фантазия.

— Който е против, може да напусне кръчмата! — проговори комендантът.

Цивилните се спогледаха: може би не разбираха или не вярваха; думите на поручика им се струваха сякаш чути насън, затова чакаха да им се повтори страшното предложение. Те не знаеха, че господата от ловната рота никога не се шегуваха. Офицерите бяха станали твърде безчувствени и петимни за все по-нови и редки зрелища. И в миналото, под влиянието на алкохола, те предлагаха, приемаха и вършеха същите безумства.

А предложението се състоеше в следното: да донесат в кръчмата една човешка глава.

— Аз сам ще я донеса — заяви Топора, — но преди всичко нека се изпълни условието…

Незапознатите с това условие все още премигваха смаяни. Други дадоха съгласието си и тутакси се започна нещо като търг — наддаване за човешка глава, която трябваше да бъде глава на партизанин или ятак.

— От мене има пет хиляди, господа! — пръв започна наддаването подполковникът.

— Петнадесет! — притури капитанът с лачените ботуши, който по случай тържеството бе навлякъл най-новата си униформа.

Главата достигна до тридесет хиляди лева. Само Нешко Морунов мълчеше и не вземаше участие в наддаването. Той за пръв път присъствуваше на подобно канибалско зрелище и сърцето му биеше нервно и неспокойно.

— А ти?… Защо стискаш кесията? — недоволно се обърна към него подполковникът.

Нешко Морунов се почувствува неудобно: дузина погледи бяха устремени към него. Той не желаеше да покаже малодушие и сопнато отсече:

— Четиридесет хиляди!…

Офицерите изръкопляскаха. Надигнаха чашите:

— Да живее Морунов!

Когато глъчката стихна, Топора се обади:

— Има ли друг? Господа, помнете, че тия пари пак ние ще изгуляем.

Повече желаещи за наддаване не се намериха. Главата остана върху фабрикантския син.

— Подпиши, ако нямаш пари у себе си — подхвърли капитанът.

Нешко наду бузи и изгледа строго присъствуващите. Следния миг бръкна във вътрешния си джеб, извади връзка банкноти и я хвърли на обляната с вино маса.

— Отбройте си сами!

Поручикът отброи и му върна остатъка.

Гостите леко мръднаха глави в знак на одобрение.

Чашите отново зазвънтяха.

В два часа след полунощ

Навън в тъмнината пазеха жандармеристи с натъкнати ножове върху пушките. Те не позволяваха дори и на караула да приближава кръчмата.

Капитанът се обърна към Топора:

— Хайде, на работа!

Поручикът се обърна към подпоручика:

— Лимонов, да вървим с колата.

Младият подпоручик, който досега седеше като закован до стената и с дълбоко отвращение в душата си наблюдаваше наддаването, изведнъж пребледня, затрепера и бе готов да тръгне. Но бързо се спря, пристъпи към капитана и му прошепна:

— Господин капитан, аз няма да извърша тази глупост! Накажете ме, но такава заповед не изпълнявам!

Капитанът разбра. Въпросът не се отнасяше до заповед, а до една безумна прищявка: подпоручикът можеше и да не се подчини. И рече:

— Червенаков, вървете с шофьора.

Поручикът врътна рамена: все ми е едно! — и бързо напусна кръчмата, затръшвайки вратата зад гърба си. Стаменко спеше до кормилото.

Топора наду свирката си. Притърчаха двама в ботуши и с каскети. Цивилни стражари. Поручикът им направи знак с ръка да вървят с него. Разбудиха шофьора, седнаха в колата и моторът забръмча.

— В училището!

Жандармеристите-часовои пред кръчмата се спогледаха. Врявата зад спуснатите черни завеси ги беше забъркала и умислила. Зашепнаха:

— Отидоха! На чия ли душичка се е спрял господ-бог тази нощ?

— Хич не го е грижа господ! И той, невям, е пиян като нашите началници и, нито чува, нито вижда какво става по грешната земя.

Сбогом, синко!

Старият ятак непрекъснато преглеждаше младия партизанин, предлагаше му мокри пешкири, но Витко се отказваше от услугите и тъжно поклащаше глава: късно е!…

— Да ти дам ли малко хлебец?

— Не искам.

— Мъничко — да набереш сили?

Витко втренчи продължителен поглед в стареца, а след това каза:

— Дядо, ти си много добър. Благодаря ти… дай си ухото насам.

Селянинът се наведе.

— Дядо, аз съм от град Х. Ученик… Имам майка и баща… Ти не им казвай как съм загинал. Но имам момиче… На него предай истината… Нека Илинка отива по-често при майка ми… нека я теши…

Старецът поиска да го утеши. Но когато продума първата дума, изведнаж усети гърлото си като пристегнато с въже.

— Синко… ти недей да мислиш най-лошото: Пък може… може да излезеш оттук… Всичко става.

— Не, дядо! Свършено е с мене, свършено! Но аз не се плаша от смъртта…

— Ти се държа като мъж, синко — задавено допълни селянинът. — Дано имаш сили и по-нататък да се държиш.

— Ще видиш, дядо, че ще издържа! Защото знам за какво умирам… Ние ще победим! Ние, дядо!…

Топора и двамата стражари се заделиха и зашепнаха. Стаменко остави колата на шосето и дойде при тях. Те се разправяха пред двукрилата врата на прогимназията.

Заповедта бе ясна и недвусмислена. Двамата каскетлии мъже се спогледаха. Имаше колебание.

— Това се иска от вас! Ще бъдете възнаградени. Не сте ли съгласни, хубаво си помислете: подполковникът заповяда!…

С превързана кърпа през устата, стражарите слязоха в мазето. Но в ареста бе толкова тъмно, че никой не можеше да ги познае, макар арестуваните да бяха будни до един.

— Шумкарина! Да излезе! — извика единият.

Никой не се обади. По гърбовете на арестуваните минаха ледени тръпки. Те знаеха що значи това посещение късно след полунощ.

— Шумкаря вънка! Чуваш ли, мръсник! — дружно изреваха палачите.

Витко се размърда и викна:

— Тук съм! Изнесете ме сами… не мога…

Следния миг той застана на колене, обърна се към арестантите и взе да се прощава:

— Другари, аз си отивам!…

— Млъкни! Да не приказваш! — една груба длан затули устата му.

Но партизанинът не спираше:

— Другари, помнете… Червената армия е близко…

Един удар с пистолетна дръжка по тила задави думите му. Витко се олюля, падна възнак върху голата земя и захърка. Сграбчиха го под мишниците и го повлякоха навън.

— Сбогом, синко! Ти се държа като мъж! — проплака глухо старецът, като тръгна след обречения.

Вратата зловещо изтрещя под носа му. Ятакът се скупчи на място и хвана с две ръце главата си. Той не можеше да помогне и страдаше неизмеримо.

Помъкнаха го към слънчогледовата нива. Тук някога бе минал и Калитко… Но партизанинът нищо не чувствуваше, нищо не виждаше — той бе изпаднал в безсъзнание.

Слънчогледите леко се поклащаха, сякаш отчаяно кимаха глави пред невероятната съдба на младия момък…

Двамата изскочиха от слънчогледовата нива, пресякоха войнишкия двор и слязоха на пътя. В припряната им крачка се долавяше плаха несигурност. Сякаш някой ги гонеше. Единият стражар държеше кърпа, в която бе поставен някакъв топчест предмет. Едри капки се процеждаха през нея и капеха по земята. Пресни капки човешка кръв.

Поручикът и Стаменко пушеха в колата. И двамата едновременно посегнаха за кърпата. Топора рече:

— Карай в кръчмата! — И толкова.

Колата забуча по обратния път.

 

 

— Господин подполковник, задачата е изпълнена! — козирува поручикът.

— Много добре, юнак!

— Ще се старая, господин подполковник!… Шофьорът се хилеше с цигара между зъбите. Развързаха кърпата. Топора хвана партизанската глава за косите и високо я поднесе под светлината на лампата.

Цивилните гледаха с ужас. Някои, като не можеха да издържат зрелището, викнаха и запяха:

„Рим, Берлин и Токио“

Подпоручикът бе извърнал глава към стената и мълчеше. Нешко Морунов, с гръб към страшната картина, се бе загледал в портрета на Хитлер, окачен под тавана, над рафта с кръчмарските стъкленици.

Подполковникът грабна чашата си и злобно плисна виното в лицето на мъртвата глава:

— Пий! Пий, болшевико!…

Между това компанията съвсем бе забравила за малкото чираче: никой от присъствуващите не му обръщаше внимание. То бе капнало от умора през дългия ден и както обслужваше, така си и дремеше на крак. Но щом съгледа кървавата глава, момчето не издържа и силно изхълца. Следния миг то се свря под тезгяха и легна на пода. Цялото му тяло подскачаше. Обзе го нервна треска. Сетне изведнъж скочи и като стрела полетя към улицата. Опитите да го задържат не успяха. Полицаите хукнаха подире му. Топора тичаше пред всички.

— Стреляй на месо! — викна той, като измъкна пистолета си.

Кратък залп разкъса предутринната тишина. Малкото момче се стопи в тъмнината — изплашено и подивяло от страх. То бягаше, без да знае къде отива. Най-сетне инстинктът го доведе до една двукрила, почерняла врата. И лудо заудря по нея, като викаше колкото му глас държи:

— Глава! Глава! Глава! Господарю, глава!

От мрака се подадоха три чифта ръце и затулиха викащата уста. Но момчето се задърпа с неподозирана мощ и продължи да крещи нещо несвързано.

То беше полудяло.

Замъкнаха го към реката. Тук Топора се прицели и гръмна в тила му. Редом с гърмежа той го ритна във водата. Реката го прие с плясък в хладните си обятия. Но то остана със закачен крак за корените на една върба, а лицето му потъна в крайбрежната речна вода.

Кметът подозира

Когато свръзката си замина, писарят погледна часовника: наближаваше пукването на зората. Ранобудни щъркели пляскаха крила по високите комини. Дългите им клюнове тракаха като картечници:

— Клак-клак-клак-клак-клак!

От мазето писарят се прибра в къщи, полегна на миндерчето и се замисли. А когато отново дигна очи към отворения прозорец — навън се беше съмнало. Той уморено простена:

— Много се трудих! Много се трудих!…

В думите му звучеше горчив упрек към съдбата: цял живот се бе трудил, а сякаш всичко бе отишло напразно, без да остави след себе си някаква следа. Но ако успее да улови дирите на овчарчето и му помогне да се спаси, той ще бъде стократно доволен.

Писарят скочи на крака, стъкми се и излезе на улицата. Кафеджията тъкмо разпалваше оджака си, изтича при вратата, щом го забеляза, и му помаха с ръка:

— Ела, писаре, отбий се да пийнем кафенце. Съсипа се от работа! Нали тъй?

Зад спуснатите още завеси на прозорците го чакаше новина. Там седеше човек, към когото той не хранеше особена почит, защото същият беше пияница и кавгаджия.

— Гледай ти история — подзе кафеджията, като говореше на Савата, а се бе обърнал към седналия: — Овчарчето, значи. Тъй ли, За̀пре? Било, Петел, в гората. Людето го видели… Нали тъй?

— Как тъй — видели го? — попита мрачно писарят. — Могат ли да докажат?

Куцият За̀при стана от мястото си, сложи ръка на гърди и заприказва:

— Аз, писаре, аз!…

— Той, писаре, той. Нали тъй? — обади се кафеджията, като размяташе метлата върху неразгорелите въглища.

— Аз… ама бързо го изтървах от очи.

— Ти си бил пиян.

— Малко, Петел. И докато се наканя, момчето щукна.

Писарят помълча малко, сетне изведнъж избухна, като пристъпи към касапина:

— Както казваш, така да бъде. Арестуван си! Сами се пъхате в огъня, кой ви е крив? Сега трябва да правя дознание… — Той хвана селянина за яката: — Защото хората ще помислят бозна какво и с право ще помислят. Да не си зяпал… За̀пре, да си го хванал, проклетото!

И повлече човека към изхода. Куцият се заопъва. Не искаше да върви, като се молеше и оправдаваше. Кафеджията остави метлата и гледаше изумен.

Писарят го пусна и изскочи на улицата. Потърси с очи стражарите. Площадът бе пуст. Само ластовичките, накацали на върволица по первазите на читалищната сграда, шумно цвъркаха: чив-чив-чив-чив-чив!…

Савата се върна отново в кафенето.

— Селото спи — рече той и веднага допълни: — Много съжалявам, но трябва лично да те водя в ареста. Близко е, няма кой да види…

— Върви, върви! Нали тъй? Петела е човек. Ако си безгрешен, ще те пуснат — плахо заяви кафеджията.

Заключиха За̀при Воеводин в ареста под театралната сцена. Петела тръгна да обади на кмета. Внезапно някой викна зад гърба му:

— Сава!

Минко Каленин с разхлопаната карабина в ръка притича от дъното на площада и застана под носа му. За очи пред хората, които взеха да шарят наоколо, той почна да вади и втиква затвора на пушката, като говореше и тихо, и високо, според това, което говореше:

— Това не е пушка! Затвора не работи… (Тихо.) Калитко Кулин дохожда у дома… (Високо.) Дайте нещо свястно. Ще ни изпотрепят шумкарите, ако угадят каква е работата.

— Обещаха да ни пратят „три линейки“ от Велево. Не бързайте. (Тихо.) Вземи балташката и ела в градината… (Високо.) Не зависи от мене. Отивам при кмета и ще поприказвам за нови пушки. Ела, ореха ще сечем.

Разделиха се без дума повече. Караулният забрави да спомене за ярето…

 

 

Кметът лежеше в леглото, облакътил глава. В ръката му димеше цигара. Нито подранилият гостенин, нито новината за овчарчето го изненада. В очите му трептеше зла насмешка. Той погледна за миг писаря, но Савата издържа този насмешлив поглед, без да се смути.

— Е, после? — студено каза кметът.

Петела дигна рамена. От последвалия разговор стана ясно, че Бричката още в тъмно бе разказал тук за появата на овчарчето. Писарят се ядоса не на шега, но външно запази спокойствие. Той четеше много, познаваше хората и умееше да се държи.

Кметът стана и лениво се застяга, като сърдито говореше:

— Писаре, никак не върви, щом си затваряме очите. Ще ни поставят пред ямата, хей! С военните шега да си нямаш. Кожите ни на тъпан ще направят, след като ги одерат!

— Арестувах Запри Воеводин.

— Това никак не ме утешава. Хубава работа! Куче, овчарче… остава да ни изловят живи в чергите!

Той запали нова цигара и запуфтя:

— Арестувал! Защо? Ти все бързаш да арестуваш… Но, изглежда, винаги арестуваме не тия, които трябва… И пак замълча.

В сърцето му се бе вмъквало силно подозрение срещу дългогодишния общински служител и поради това отбягваше да го гледа. Ако писарят знаеше, че старшията го бе забелязал през онова утро да се връща след укриването на торбите, веднага би си уяснил всичко. Още оттогава шишкавият и кметът мълчешката го дебнеха. А сега, за да си изясни държането на кмета, той решително заяви:

— Кмете, говорете открито. Може би се съмнявате в моята служба?

Кметът разбра, че беше отишъл далече и можеше да се издаде, затуй изведнъж прие весел вид и рече:

— Хайде, де! Отде го измисли? Аз знам, че си честен служител. Върви в общината и аз идвам. Там ще си поприказваме. Нужно е да се предупредят велевчани…

Писарят си излезе твърде усъмнен и си рече: „Трябва да внимавам! А щом угадя, че имат свидетелства срещу мене, веднага хващам гората!“

 

 

В общината го чакаше друга изненада. Старшията бе седнал на един стол, а между краката му лежеше мъртвото яре. На противоположната страна, изправен до стената, стоеше Воспирчовият баща с карабината на рамо.

— Какво е това яре?

— Ти ще кажеш, Петел — малко грубо заяви старшията и добави: — Яре, вързано с парцал през устата.

Караулният бързо го прекъсна:

— Ярето е мое, памук ли имаш в ушите!

— Знаем, знаем, че е твое — рече надуто Бричката, — но трябва да разберем защо е благоволило да мре под талигата на Колю Влаха?

— Аз бях караул, още съм караул и нищо не знам! — натърти стопанинът на ярето.

Един от чиновниците излезе от съседната стая и шеговито подхвърли:

— Бричка, да беше му теглил ножа, докато е топло, та да го изручаме. Разкошно щеше да бъде в тия гладни години. Тъй ами!

Минко Каленин замахна с ръка:

— Да го вземат дяволите! — И си отиде, без никой да го спре.

Как да е, потъпкаха работата. Между това старшията поведе писаря на една страна и зашепна:

— Не може тъй. Ще си развалим роднинството, писаре, щом благоволяваш да пречиш на законите.

— Как „пречиш на законите“? — ядовито викна Савата. — От пръстите си ли го изсмука това? Ти, когато дърдориш, претегляш ли приказките си?

Бричката тръсна глава и рече задъхано:

— Което знам, него дърдоря… Имам сведения… не ме гледай, че съм прост. И още мъничко като подуша, по-друго ще се разправяме.

— Заплашваш?

— Ба!

Савата схвана отде идеше подозрението на кмета. Той почервеня като рак и строго напомни на шишкавия: още сега, пред очите на всички, да се обясни. Не стори ли това — той е магаре!

— Казвай! Говори пред тия хора — той посочи с ръка чиновниците, които бяха дигнали глави и мълчаливо наблюдаваха караницата. — Говори, иначе хората ще кажат, че си окаян клеветник!

Дойде кметът и тури край на разправията:

— Защо се гоните постоянно? Точка! — дигна бастуна си и почука по масата.

— Гони ме той. Гони ме, защото има дълги пръсти, а някои пречат на тия пръсти да обират покъщнината на селската голотия.

Старшията не можа да издържи изпитанията, напомнящи му за грабежите в село. Удари бича в горнището на ботуша си, изскочи навън, възбудено обиколи площада и потъна в Пухлевата кръчма.

Писарят заяви:

— Съмнявате се в мене. Добре. Кмете, приеми още днес оставката ми. Наслужих се!

Кметът се усмихна и го потупа по рамото:

— Ех, и ти, писаре! Знам, че си твърде мнителен… и само си въобразяваш. Нищо лошо, честна дума! Почакай. Заедно ще излезем и ще се разберем.

Разпитът на касапина не доведе до нищо. Никой на негово място не би посмял да задява един партизанин. Кой знае какво би го сполетяло. При това той бил пиян и докато се наканил, момчето щукнало.

Кметът грабна слушалката и се обади на велевските преследвачи. Оттам предадоха: ягодовчани сами да се погрижат за подсилване на охраната и секретните постове. Ловните са били известени за укриването на двамата партизани и стягали нова контраакция за тяхното залавяне и унищожаване.

Кметът се обърна към Савата:

— Кой е караулен началник довечера?

Писарят извади от джеба си листа с нарядите и надникна в него:

— Нешко Морунов.

— Лошо… мамино детенце! Да се извика!

Разсилният се върна и съобщи, че Нешко е трескав, на легло…

— Как няма да го тресе след гуляя във Велево!… — язвително смънка кметът, като смигна на Савата.

Фабрикантският син лежеше с висока температура и бълваше страшни неща. След убийството на Витко, което силно го бе поразило, той дълго не можа да се съвземе и оправи.

— Писаре, ти ще го заместиш — рече внезапно кметът. — А старшията ще обхожда секретните постове. Трябват ни сигурни хора.

Писарят мрачно мълчеше.

— Е? Какво се мръщиш?

— Мисля да се откажа от това, което, предлагаш. Тъкмо сега не мога, кмете, чуваш ли как?

— Боиш се от старшията?

— Писарят от никого не се бои! — натърти Савата и добави: — Потърсете си друг заместник.

— Но ако те заставя?

— Речеш ли да ме заставиш, значи не искаш или не можеш да ме разбереш.

Писарят престорено се отказваше. Дълбоко в сърцето си той си мислеше: едно тазвечершно дежурство би помогнало извънредно много. То му откриваше възможността, първо — да се справи веднъж завинаги с шишкавия, който започваше да става опасен за бойната група, и, второ — да се срещне с овчарчето.

Кметът отново настоя, като каза:

— Тогава аз те моля за това и смятай, че разногласията между нас са вече напълно уредени.

— Става, кмете. Но при едно условие: нека сам Бричката си подбере хора за секретни постове.

— Не, ти ще сториш това, Петел, ти ще ги подбереш. Бричката — кой го слуша? Ти познаваш хората и те имат доверие в тебе.

Двамата се разделиха приятелски, като че ли нищо не бе станало. Но дълбоко в сърцето си всеки мислеше по нещо недобро: единият подозираше, а другият вземаше мерки да пресече с един замах това подозрение. Още тази нощ. Утре може би ще бъде късно.

Надвечер.

— Хора ми трябват. Истински и смели мъже, а не баби — говореше високо писарят пред събралия се вече караул. Това хлапе трябва да се хване. Заеми поста си и умри, но изпълни своя отечествен дълг!…

А по-сетне — тихо — на двамата, от бойната група:

— Момчета, дошъл е часът на разплатата…

Трябваше да се изпълни решението, което тайно бяха взели: всеки заподозрян като шпионин или съгледвач, който е влязъл в дирите на бойната група, да бъде незабавно премахнат. Последните му думи бяха:

— Послужете си е Пантю. Но моето име не бива да замесвате… Послужете си с хитрост, като му обещавате всичко, за да няма колебание. Той е отчасти подготвен. Имате ли пари за ракия? Що ли питам! На, вземете — това е за него, а вие се въздържайте. Чувате ли как? Нека отиде един, вместо цялата група!…

Писарят се прибра в караулното помещение. От главата му не излизаше изречената преди време клетва: „Бричка, помни тая нощ!…“

Не доктор, а поп

През Пухлевата овощна градина на горния край на селото — като се минеше направо през дворищата и градините на хората — най-лесно и незабележимо можеше да се достави храна на партизаните. Гората беше съвсем близо. Шишкавият знаеше това и тръгна първо нататък, за да провери стоят ли момчетата бодро на пост. Освен това той знаеше и друго, което хвърляше съмнение в душата му: там бяха на пост и пазеха Наско Ширита и Лесата, момчета изпълнителни наистина, но като че ли у тях имаше нещо съмнително, щом той често ги виждаше, да работят на писаря. И старшията, за да бъде сигурен през своето дежурство, тайно заповяда на Пантю да остане при тях и да наблюдава. Сетне подбра Симо — като по-сигурен — и тръгна за проверка.

Замисленото от писаря се нареждаше от само себе си.

Между това Бричката бе пийнал хубавичко и с разлюляна походка крачеше по прашния път край железопътната линия. На такива опасни разходки той никога не излизаше с трезва глава — не се знаеше отде ще му изгърмят — и за кураж сега от джеба на шинела му се подаваше бутилка.

Те вървяха и тихичко си приказваха.

— Само да го хвана! Роднинство няма да гледам. Що се е наежил той против мене?

— Не бива тъй, господин старши — увещаваше го Симо. — Откажи се от този мерак, не е хубаво. Гоните се, а пък людете се смеят. Не бива, джанъм!

— Не бива, ама щом ми подлива вода, и аз няма да стая мирен!

Унесени в приказки, те не усетиха кога наближиха Пухлевата градина…

Лесата, Наско Ширита и Пантю, сгушени под един храст край гората, притихнали и мълчаливи, наблюдаваха в посоки по пътя, който правеше голям завой между реката и железопътната линия. И ако човек напрегнеше поглед, можеше лесно да забележи там, покрай ръба на петметровия отвесен бряг, старата бреза, около която Калитко се надяваше да намери забити клечици…

По едно време Наско извади от джеба бутилка с ракия и попита:

— Искаш ли още? Пийни!

— Ба! — отвърна Пантю, очите на когото, се слепяха вече от лютата течност. — А вие защо?…

— Ние пихме достатъчно.

Ширита му подаде бутилката. Стражарят на един дъх я изцеди в гърлото си и сладостно замляска. Сетне поднесе бутилката над главата си, погледна я под светлината на звездите и рече:

— Отиде като нищо! Има ли още?

— Моята е пълничка — обади се Лесата.

— Дай!

— Ще се напиеш и ще заспиш.

— Аз да се напия! Малко ме познаваш: аз мога да пия до утрето — рече той и се облиза с надебелял език.

Настъпи дълго мълчание. Нямаше за какво повече да говорят. Те си бяха казали всичко. Само Пантю сегиз-тогиз впиваше разплакани от алкохола очи в младежите и жадно питаше:

— Ти вярваш ли?…

— Вярвам.

— И ти ли, Ширит? Петела ли казва?

— След като свършим с шкембелията, ти ще заемеш мястото му. Ти си по-честен и разбран. Умори цяло село този хайдутин! Тъй говорят селяните. Писарят нищо не знае.

— Не знае, ама ако му се каже, може да помогне за твоя старшилък.

Ба!… Няма да му мисля, момчета. Нека само се покаже!… А Петела е приятел, чудо! Избави ме той… и пари отгоре: „На̀, може да потрябват…“

— Зададе ли се, хвърляй по пътя… а ние — към гората. Все едно че нападат шумкари. Разбрано?

Пантю завъртя глава и отегчено добави:

— А бе, знам, момчета, мене ли ще учите накъде да хвърлям! Аз съм стар авджия, хей!…

 

 

Писарят прескочи до в къщи за кожухчето си. Жена му плетеше на леглото.

— Ти няма ли да ручаш?

— Не ми се руча.

Сърцето му напрегнато биеше и нямаше време за вечеря. Но тъй като тя го гледаше изпитателно, за да избегне нова разправия, той се съгласи:

— Хайде, дай.

Хапна надве-натри и погледна часовника. Наближаваше полунощ. Дванадесетгодишният му син спеше на кревата зад майка си и от време на време поскърцваше в съня си със зъби.

Бащата го загледа.

— Скърца със зъби… Бащелко!… — заяви майката.

А писарят си рече на ум: „Скърцай, скърцай, сине! Научи се да мразиш палачите, докато от тях не остане нито помен! Зер, когато пораснеш и тебе ще гонят като Калитко!…“

Стана от масата и с бързи крачки изскочи на улицата. Но едва тук се опомни и забеляза, че не беше взел това, за което бе дошъл у дома. Върна се за кожухчето. И изведнъж откъм гората пропукаха три гърмежа.

Жена му го посрещна на стълбището с кожухче в ръка, цяла разтреперана.

— Чувай — сигнал — нападат!…

— Нищо, нищо! Свикнахме — отговори Савата, а същевременно си мислеше: „Купи две свещи, да палнем на твоя шишкав братовчед…“

След сигналните гърмежи започна истинска пукотевица. Писарят хукна към читалището. Свободните от наряд селяни бяха наизскачали от помещението и го чакаха при ъгъла, скупчени в плътна група. Той подбра неколцина и тръгнаха към железопътната линия, отдето идеха гърмежите.

 

 

След четвърт час срещнаха запъхтяна група от патрулни и секретните, които пазеха при Пухлевата градина. Пушките им бяха преплещени. На ръце влачеха одеяло, прилично на цедило. На дъното му лежеше нещо тежко и неподвижно. Савата надникна в тъмнината: „Той ли е, или, не е той?…“

— Удариха го, писаре — промълви Симо, като държеше края на одеялото.

Редом с това Пантю изрева с разплакан глас:

— Удариха го, писаре! Овчарчето го утрепа!…

А дъхът от ракиената миризма се разливаше на далечно разстояние около него.

Савата ужасено плесна ръце и се хвана за бузите.

— Носете по-скоро при доктора! По-скоро!…

В същото време някой се докосна по рамото му и промърмори:

— Ба! Той тежи като куршум и галиба не му трябва доктор, а поп!…

Трета вечер

Калитко пак върви през гората, но сега той се връща от Ягодово твърде рано. Несполуката, която неспирно го преследва през тия дни, кара сърцето му да се свива от болка. Той върви и дебне на четири страни из гората, дебне вече трета нощ. Партизанчето знае: през това време, когато врагът е станал на крак, предпазливостта е нужна повече от всякога. Тя го предвардва денем и нощем от засадите на ловните. Върви, а гладът го мъчи неизмеримо. Но съзнанието, че и този път се връща с празни ръце, е по-страшно от всичко и обгръща душата му като черен облак.

— Мале, няма ли кой да ме застреля? — шепне в пълна безнадеждност Калитко и веднага добавя: — Да бях те видял барем, мале, па тогава да свърша!

И никак не му се връща в „къщи“, дето трябва да дава другарски отговор: какво е сторил в усилията си да донесе парче хляб.

Наистина Горица не би му продумала горчива дума, не би наранила сърцето му. Но от само себе си се разбира, че тя го чака — колко повелително звучи тази думичка „чака“! — и на дъното на това очакване лежи надеждата за малко ядене, което би подкрепило силите й.

Калитко наближи пещерата, обзет от вълнение. Но внезапно се спря и застана като вцепенен. Неприятното чувство, че ще срещне гладния и питащ поглед на девойката, не му даде смелост да направи крачка повече. Той разтърси отчаяно глава и си рече:

— Не искам да вляза!

Тръгна обратно по течението на поточето и излезе при брега на реката. Нозете му отказваха да го носят, като непрекъснато трепереха. Силите му бяха на изчерпване. Сви се в една падинка, за да поеме дъх и обмисли.

При ябълковата градина накрай село бе произлязла някаква бъркотия, необяснима за него. Той бе наближил старата бреза и пошари с пръст около дънера й, за да намери заветните клечици, забити дълбоко в земята. Но клечиците не се оказаха. Той седна сред гъсталака и зачака. Колко време прекара така — не помнеше. Ненадейно се дадоха изстрели и куршумите писнаха над главата му. Това бяха гърмежи, определени да заблудят властта в Ягодово, да заблудят и старшията, а не за него. Но момчето не ги разбра. Залегна зад прикритието на брезата и също отговори със стрелба. И от яд и безсилие то за миг се забрави и изстреля последните си пет патрона. Оставаше му бомбата. Оставаше му неизбежният изход: „Притисни се до мене, аз ще я възпламеня, всичко ще свърши на един път и — край на страданията!…“

„Така. На лошо ще свърши нашата работа“ — помисли си сега овчарчето, легнало в падинката.

Наистина сега изгледите за изход от затруднението не бяха по-безнадеждни от преди. Но с голи ръце той не можеше вече да убие и едно врабче, освен да хукне да го лови с шепи.

И реши — става що става — да се сдобие с някоя и друга пачка патрони. Там, в гората над гара Врабец, лежат в шумата иззетите във влака пушки и пистолети…

Отново тръгна, като се държеше близо до брега на планинския проход. Тясната пътека, криволичеща над реката, му беше позната.

Реката стаено бълбуникаше вдясно от него и светеше с мътния блясък на старо сребро. Плясъкът на пъстървата по водата го караше да потръпва. По шосето, с полузагасени фарове, бавно заскрибуца и се стопи в мрака камион, пълен с войници. Те не се провикваха както преди, нито стреляха напусто, а мълчаха в планинския хлад, загърнати до уши в своите сиви шинели. Натъкнатите ножове на пушките им грозно блестяха.

Ето и гарата. Белееше се с мътна белота в нощта, а всичко наоколо спеше. Никаква светлинка. В караулното помещение бе тихо, тихо. Калитко приклекна сред храстите на склона и обхвана с поглед околността…

Когато стигна на познатото място над гара Врабец, той дълго се рови из шумата, но не намери това което търсеше. Оръжието беше прибрано навреме от отряда. Земята бе разровена и шумата изхвърлена встрани. Командирът действуваше бързо и пресметливо. Калитко тъжно обори глава и си помисли за него:

„Как искам да го видя още веднъж, па тогаз да умра…“

В очакване

Убийството край Пухлевата градина отново дигна на крак войска и полиция. А новината за слизането на овчарчето забърка главите на всички и ги накара да мислят, че смъртта на старшията е негово дело. А щом едно четиринадесетгодишно момче безстрашно слиза в населени места, то е решено на всичко — говореха някои. Властта се почувствува внезапно объркана.

Задържаха Късичката Кула. Но — чудно! — този път не посмяха да я измъчват: сами не знаеха кому бе редът утре, ако посегнат да бият майката на неуловимото партизанче. Стражарите се пазеха.

Писарят тръгна да я попита от какво се нуждае. Може би искаше да яде като сина си? Но когато проникна в мрака под сцената, за миг пред погледа му се изпречи забавно зрелище: Кула ситно-ситно тропаше по пръстта, развяваше ръка над главата си, сякаш водеше хоро, и ехидно подпяваше:

— Хванете го, де! Хванете го! Стиска ли ви?

— Луда! — произнесе гласно писарят и бързо се махна. Кула изведнъж заблъска затворената врата. Из подземието се понесе безумен крясък:

— Сегинка е твоя ред, писаре! Обичка да ти е!…

Чудно отде бе научила тази жена, че отрядът е вече наблизо и се готви да излезе отново срещу преследвачите. Несъмнено другоселци й бяха предали тайната, която само писарят знаеше.

Между това из гората плъзнаха ловните. Загърмяха с шеметна бързина камионетките. Техните свирки зловещо цепеха тишината. Отекваха дълбоко в гората, долитаха до Сухата пещера и изпълваха с леден страх и горчиво недоумение сърцето на ранената партизанка…

Нощта превали, а малкият още се бавеше. Горица се безпокоеше. Той бе хитър и досетлив, но при неговите внезапни пориви на неустрашимост и сред отчаянието от глада всеки миг можеше да постъпи лекомислено и да попадне в клопката. Девойката изпитваше страшно разкаяние, задето го бе оставила да тръгне сам. И се надяваше само на някакво чудо, за да види отново малкия си другар.

Утринният здрач се дигаше и на негово място настъпваше светло утро. Дроздовете пееха, кълвачите клопаха по тополовите стволи, катеричките се мятаха по клончетата и пак оная позната песнопойка тайнствено подвикваше в горската тишина:

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю! Цък-цък-цък-цък-цък!

Горица всеки миг бе разтърсвана от все по-болезнено нетърпение и не я свърташе на едно място. На много пъти тя пълзеше между корените на храсти и дървета и отправяше тревожен поглед навред из дълбоката гора. Стигна дори до тополата, върху кората на която забеляза и прочете двете надраскани имена: „Гор“ — „Спар“ и тъжно се усмихна…

— Хлапенце, хлапенце! Дали си още живичко? — промълви тя с неизразима скръб на сърцето, като пълзеше обратно към пещерата.

Измина утрото и настъпи обед, а той не се вестяваше. Ранената го смяташе вече за загубен. Непосилна скръб, стегна душата й като в стоманен пръстен. Тя не помръдваше и напълно разбита и неподвижна, лежеше под храстите.

А гората тоя ден ставаше опасна. Нейде зад Мариина поляна пропукваха самотни гърмежи. И сърцето на ранената се обливаше в кръв, като мислеше само за съдбата на момчето. Надвечер, като изгуби всяка надежда, тя не издържа неизвестността: падна по очи, даде воля на мъката си и се задави от продължителен, горчив плач:

— Върни се, Калитко! Върни се, братчето ми! — тихо занарежда девойката.

Мракът, студен и враждебен, отново обгърна усоята от всички страни. На Горица се струваше, че всичко наоколо леденее: планините бяха студени, камъните студени, храстите студени, звездите студени, просвяткащите светулки студени, цвърченето на птичките в гнездата също бе студено и отблъскващо.

— Върни се, братчето ми! Върни се!…

Но Калитко не се връщаше. Той бе загинал може би или умрял по пътя от глад.

Девойката се прибра в пещерата и свита на топка, притвори очи и пак зачака.

3аблуден

С момчето не беше се случило най-лошото. Но неговите изпитания тая нощ нямаха край. Чувството на Горица не я лъжеше, когато се боеше за неговия живот, скърбеше дълбоко и си поплакваше. Но Калитко, като си припомняше близки случки от своето минало и претегляше положението си на партизанин, изведнъж се ободряваше и отчаянието му се сменяше с нови надежди: „Няма да бъде все така. Ще настанат и по-добри времена за нас“ — честичко си помисляше той, като не позволяваше на отчаянието да го победи докрай.

Когато се отдалечи от гарата, момчето с последни сили едва се мъкнеше по стръмните пътеки; преплиташе крака и често падаше по очи. Отпочиваше за малко, ставаше, тръгваше и пак спираше да си поеме дъх. Понякога се влачеше по гърди, като се ловеше за островърхите камъни с разкървавени нокти и стъпка по стъпка пропълзяваше напред. Празната му пушка потракваше по камъните…

Той пълзя така час-два и повече и все му се струваше, че всеки миг ще се добере до Мариина поляна, а оттам нататък — лесно! Но тъкмо когато пълзеше с най-голяма увереност, изведнъж му се стори, че не върви, накъдето трябва, а по ръба на дълбока пропаст, в дъното на която с мътен блясък лъкатушно се очертаваше някаква сребърна лента. Калитко напрегна поглед в тъмнината, разбра грешката си и полугласно се обади:

— Ох-хо! Де съм се довлякъл, като сляп…

Колко учуден остана! Той бе задълбал твърде надясно, беше се заблудил. Под краката му лежаха крушовските ливади, прорязвани от селската река.

— Уф! Да мога да поспя малко, да не се забърквам.

Върна се обратно по билото на планината. Сребърната лента му помогна да се оправи. И пак завървя дълго и мъчително. „Още малко, още малко!“ — шепнеше окуражително на себе си той. Най-сетне му оставаше само един куршум място, за да стигне в Сухата пещера при другарката.

Калитко огледа околността. Намираше се на някаква равна полянка, осеяна околовръст с грамадни скали. Под скалите стърчаха във вид на обръч гъсти елови дървета, над които като в дълбок кладенец се виждаше малко парче небе с премигащи редки звезди. Той притвори очи и преседя скупчен няколко минути, сетне се пъхна под храста, унесе се и бързо заспа.

Недалече от храста се мяркаха някакви човешки сенки. Но Калитко, капнал до смърт от умора и глад и с притъпени сетива, не можа да ги забележи…

Земляци

Две денонощия вече Топора шеташе из гората. Разместваше насам-натам секретните постове, даваше заповеди и след това слизаше в околните села, дето се запиваше с приятели до съмнало.

Поручикът изскочи на полянката. След него вървяха около десетина жандармеристи. Той бе стегнат като за бой, с каска на главата. Оръжието му се състоеше от шмайзер със стоманен приклад и пистолет на кръста. На гърдите му висеше далекоглед в калъф от червеникава кожа.

— Подпоручик Лимонов — обърна се той към помощника си, — този, този и този да останат тук, между скалите.

— Слушам, господин поручик!

— Фелдфебелът ще обхожда постовете през час. Оредялата редица жандармеристи отмина надолу в тъмната гора.

Лимонов, преди да я догони, също даде своите нареждания:

— Не стреляйте, преди да сте сигурни, че напреде си имате неприятел! Отваряйте си очите! Заранта ще тръгнем да дирим, а сега бъдете бдителни. И никакви приказки не искам от вас!

 

 

Тримата „секретни“ бързо се разположиха под високите скали. Нахлупиха стоманените каски, приготвиха оръжието и бомбите.

Отначало те мълчаха като непознати („най-тежко е за войника да го накараш да мълчи“), сетне презряха страха пред началниците си и удариха на приказки.

Единият от тях, когото наричаха Зеленко или Чичин Зеленко, беше около тридесет и пет годишен селянин. Доскоро той бе в отпуска. А когато се върна от село, завари в ротата свой земляк, дошъл с група жандармеристи във Велево. Този земляк сега попадна в групата му и той реши да се опознае по-отблизо с него.

— Виж ти, излязохме нашенци — каза той, като зацъка с език.

Зеленко беше опитал в живота много занаяти и обичаше да се хвали. Но за нищо не бе се задържал така дълго, както за приказките. Такива приказливци всичко знаят, от всичко разбират и за всичко първи се произнасят. За него в ротата казваха: лъже, та се къса.

Неговият земляк бе чернооко момче, с гъсти сключени вежди и малко издадена напред долна челюст. Той постоянно питаше и не оставяше спокойно приказливеца, докато не му отговореха подробно на всеки въпрос. Такива момчета понякога твърде много дотягат и човек изпитва желание да ги лъже, щом така доверчиво възприемат всичко казано за чиста монета.

Третият — голобрадо русо момче — имаше редки вежди и набръчкано чело. Опулените му очи рядко се затваряха, като заешки, сякаш им липсваха клепачи. А на челото му, почти над веждата, личеше някаква издутина колкото орех. Именуваше се Рашко. Заедно с черноокото, на своя глава те бяха поискали да бъдат препратени в ловната рота и дойдоха от един тракийски гарнизон.

Минаваха час след час, наближи и полунощ, а все още никой не идваше да обходи и провери секретния пост, както беше заповядал поручикът.

В гората беше хладно. Времето отиваше на дъжд. Изпърво леки облаци забулваха небето, а сетне всичко притъмня, като прихлупено с овнешки калпак. Тайнственият полумрак на боровата гора се сгъсти. Войниците бяха излезли без шинели и кожухчета, само с по едно платнище, препасано около гърдите.

За да не треперят, Зеленко реши на своя глава да запали огън и рече:

— Момчета, между тия канари и дяволът не ще ни види, ако му палнем едно огънче!

Младите войници се спогледаха.

— Да не загазим? — попитаха дружно те.

— Аз съм насреща, момчета! Не бойте се! Помнете ми думата: нашите началници са ни забравили и ще ни потърсят чак сабахлем. Така беше и снощи.

— Топора, Топора е опасен — рече Рашко.

— Вятър! Не допущайте, момчета. Държи ли му да се мерне нощем в гората? Топора пак ще остави цялата работа на Лимонов. А Лимонката е шекер човек!… Топора ще пие цяла нощ в лесничейството. Натам отидоха с лека кола и момичета, ще падне пиячка, ще има танци-манци — и чак тогава ще го видиш бял ли е, черен ли! Така беше и снощи. Той ли не знае, че това проклето овчарче се явява на другия край на планината? Какво ще го дирим тука? Хайде, чичин, елате да насечем малко чарпалак и каквото набараме там в тъмнината. Задигнах от село малко пастърмица, да я опечем. Аз пак огладнях страшно… И вие също, вярвам. Толкова дълго да стоиш на пост и да не ядеш, не върви!

Пастърмицата, види се, изигра по-благотворна роля от всякакви Зеленкови думи. Момчетата се престрашиха. И тримата нагазиха храстите под скалите да берат дърва.

Домъкнаха на полянката куп хвойнови храсти, борови клонки и друг клечетак. Огънят запращя, запука, раздими се с тежка смолна миризма, пламна и се изви на буйни езици. Светлината заигра наоколо и трепетно се разбиваше о голите скали като вълните на неспокойно море. Весели петна заскачаха по стеблата, галеха надвисналите клони на дърветата.

Изпекоха пастърмата, разтвориха пълните войнишки торбички с хляб и кашкавал и се заеха лакомо да гълтат вкусната храна.

Между това старият войник не спираше да бъбри със своя малко дрезгав, изпечен от тютюна глас…

За партизани, за духове и за друго

Тежки дъждовни облаци задръстиха небето. Вятърът клатеше върховете на дърветата. И изведнъж топъл дъждец запопръсква с весело шупортене по листата на лещака. Войниците разкатаха платнищата и се наметнаха.

Когато похапнаха, черноокото поиска да узнае новини от село. Преди да почне, Зеленко близо две минути се бави, като ровеше с главня из огъня и жадно дърпаше пушека от цигарата.

— А че, какво те интересува, земляк, да ти кажа? — подхвана той, като захвърли угарката в огъня и запали нова папироса от главничката. — И в Средногорието са се навъдили шумкари…

— Убили кмета — прекъсна го землякът.

— Сила Сампсонова! Това се казва, чичин — продължи старият войник. — Сербез беше нашият кмет, а врата му — като на бик! „Аз, казва, само от бога се плаша.“ Заял се с нашенци: бой, тояги, скубане на коси и разни ми там дивотии. Не правел разлика — жена на шумкар, жена на ятак. Разчува се и стига до ушите на батенките от гората. „Чакай да видим, моля, къде отиваш ти, човеко-господине!“ — И тръгват да го ловят жив… Но трудно, чичин: кметът ляга-става с два пълни кобура на кръста, че и карабина, бомби и прочее оръжие, че и кучета, пуснати от синджир!

Заспал господ. Легнал и кмета да спи, пиян-залян. Хърка ли хърка. Спокойна му е душицата, санким. И изведнъж, чичин — туп-туп, джангър! — отварят се порта след порта, тропат стъпки, значи. Ама преди това целият караул извързан в селото.

— Ставай! — викат шумкарите, вмъкнали се през чардака в спалнята.

Кметът опулва очи и изврясква като яре:

— А-а-а, ме-е-е!

Хваща се за кобурите, пък те — вятър ги вее! — празни.

Смеят се насреща му партизаните. Повеждат го през селото. А там, чичин, ти барем знаеш, чинар посред мегдана. Мятат му петелката и го дръпват нагоре, към звездите…

Зеленко млъкна. След това, като погледна поред момчетата, полугласно подхвърли:

— Момчета, мярнат ли ви се шумкари, дигайте ръце и падайте на молба. Покорните те не закачат.

— И аз така… да ви кажа ли… мисля: пишманя се, дето дойдох в ротата — глухо процеди безвеждото.

— Тукашните не са опасни: бихме ги и пак ще ги бием! — заяви землякът и тупна с ръка приклада на пушката си.

— Брей, да му се не видеше! Опитай се, да те видим! — подхвана Зеленко, но Рашко бързо го прекъсна:

— Ти срещал ли си партизани и така ли правеше? — попита той.

Приказливецът подсвирна и рече:

— Мене нищо не ме стряска. Аз, чичин, нося дух хладен и пресметлив…

Черноокото поиска да узнае:

— А ти, чичин, защо дойде при ловните? Нали е опасно? Да беше си седял в къщи.

— Тежка е кърската работа на село — закачи го другото войниче.

Чичин преглътна закачката, като чакаше време да й отговори, и продължи:

— Аз ли? Аз ходя като „сладка и меденка“, дето ми скимне, защото не ми трябва много. Тъй ми ти седи работата, чичин: аз дойдох за кашавар на господата. Но някой шмекер — знам го: колегата от войнишката кухня — взел, че пуснал в сутляша шепа порцеланови копчета. Господата глътнали по едно копче, двамата германци — сигурно са били много гладни! — по три парчета, а сам подполковника — две. Наби ме той с камшика и ме прати в строя. Сетне станах фелдшер. Тогава капитанът се разболя и дума: „Докторе, дай ми нещо за грип, например аспирин.“ Препоръчах му да се намаже с газ. „А — казва, — такъв доктор още не съм пляскал!“ Наби ме и ме прати в строя.

Момчетата се засмяха. Землякът каза:

— Сетне поручика, сетне подпоручика те напляска…

— В казармата всичко върви по канален ред — рече Зеленко.

— А сега — добави черноокото — фелтфебела ще те набие за огъня!

— Къде ще! Сигурно няма да угади. Но ако бие, нека бие и сетне да ме прати дома. Аз си купувам, значи, свободата с тоя огън. Омръзна ми…

Черноокото скочи на крака и тръгна по огъня да го гаси с ботушите. Зеленко го хвана за ръкава:

— Гарга! Кой командува тук? Гледаш ли двете нашивки на рамото ми? — Той отметна платнището си и наведе рамо. — Седни и не се плаши, аз съм насреща.

После се обърна към другото:

— А ти си още зелен, чичин. Ти ли ще ме учиш кое е тежко и кое е леко? Аз имам много занаяти и както ми отърва, така прахосвам времето. Защо да се напъвам? Аз знам: с всяка изминала минута човешката мисъл става по-богата и чакам времето си. Тогава ще ида в Бургас, ще се метна на някой чуждестранен параход и тръгвам да видя свят!

Рашко се сви в черупката си. След кратко мълчание той запипа издутината по челото си и каза:

— Е, щом си скиторил толкоз и щом си изпекъл сума ти ми занаяти, мож ли ми излекува рога?

Зеленко бързо забравяше всяка обида. Но не отговори веднага. Той имаше навик да интригува със забавяне на отговорите. Вглежда се дълго в огъня, подхвърли наръч хвойнови клонки и ги разбута с главнята; сетне се вгледа и в „рога“ на войника.

— Това, твоето, чичин, е мъртва кост. Ама медицината пара̀ не чини и не лекува какво да е. Ти слушай мене: иди на гробищата и натъркай мястото с камъче от непознат гроб. Посред нощ да натъркаш и буцата ще се разнесе. Да натъркаш, ама преди първи петли да са пропели. Инак магията не хваща.

— Може ли от гроба на партизанина, дето е при гарата долу?

— Не може! Непознат трябва да е гроба. Има и друго…

Зеленко се ровеше из народните поверия и думите му се лееха, лееха:

— Ще вземеш да свариш черна кокошка, ама жива ще я цамбурнеш в ператника с вряла вода. Пак посред нощ, преди петлите да са се обадили. Измий си тогава очите със същата вода и веднага ще се разнесе.

Рашко се загледа в пламъците, замислен сериозно върху казаното. Огънят нестихнало пращеше, сякаш му насипваха сол на кристалчета. Рой искри политаха на красиви извивки и се стапяха под зеления свод на елите.

Землякът трепна от някакъв далечен спомен и прекъсна разказвача:

— Бай Зеленко, помниш ли как полудя чичовия Петров аргатин Масуря?

Зеленко мълчеше.

— Разправяй, разправяй, чичин! — нетърпеливо настоя момчето с буцата.

Зеленко повторно се увлече. Изпърво той заговори за странични неща; но пак във връзка с някакви магии и духове, за нечисти сили, таласъми и тайнствени неща. Разбира се, всичко това беше една празна глупост. Но Рашко току присядаше да му разказват, слушаше със затаен дъх, а очите му още повече се опулваха.

Между другото двамата земляци се слушаха и щом единият кажеше нещо, другият веднага потвърждаваше. Рашко — твърде наивен и простоват — им вярваше във всичко, макар да го обземаше неволен страх от страшните приказки на Зеленко.

— Масуря… като сегичка помня — отново се прехласна разказвачът, — рано си отиде. Преди да тръгна по гурбет, заедно пасяхме овцете. Сербез момък беше. Масуря му викахме. Седим ние, значи, около такъв един огън в корията и пушим. Трима души и аз — четвъртия. Чуваме посред нощ врясък:

— Уа, уа, уа!…

— Брей, пеленаче реве! — рече Масуря.

Въртим глави и търсим — отде ли иде плачът? Вятър! Какво ти дете? Селото далече, посред нощ — невъзможно!

Ослушваме се. Пак реве.

— Уа, уа, уа!…

— Отивам да видя — каза Масуря.

Голям куражлия.

— Не ходи — казвам, — нечист дух е. Стой си при огъня, при огъня не смее да доде.

Но той — сербез такъв — тръгна. Станахме и се опряхме на гегите. Чакаме втренчени в тъмното. Времето минава, а не иде! Час-два — няма го! Съмна се. Поемаме. Намерихме го паднал край пътя — душа бере.

— Масур!…

Той мълчи, побелял като восък, и поклаща глава с изпрашени коси.

На гръб го завлякохме в село. Като дойде на себе си, разправя:

„Дете! Плаче! Истинка ви казвам!…“

Прекрачил той към него — чакай, батювото — и изведнъж не дете, а голям шопар: „грух-грух-грух!“ — превърнал се, духът му недин!

Подгонил го Масуря — шопарът задимил, нийде се не вижда. Пак седи, пак се явява — тлъст, иде насреща и плаче: „Ау, ау, ау!“ — а от опашката му пушилка се дига до небето.

— Така беше — обади се черноокото момче.

— Хукнал да бяга, ама шопарът го настига, мята се на гърба му:

„Грух-грух-грух!“

— На нечисто място е попаднал — заяви голобрадото.

— Масуря рекъл да вика, ама гласа му се схванал. Хуква тогава, пък духът не го оставя: превръща се на огън, бучи, пращи и търчи в краката му.

— Умря ли? — попита Рашко.

— При такъв зор и ти няма да устискаш — вместо Зеленко отвърна землякът.

— Кара-вара, момчето полудя. А сетне младо и зелено го заровиха в черната земя — добави Чичин.

— Викат, Величка смахнатата се превърнала на прасе.

— Вятър! Ти не ги слушай. Историята на Величка е друга.

— Разкажи, Чичин! — отново помоли Рашко.

— Очите ми се затварят! — широко се прозина войникът.

— Ти разкажи, а сетне можеш да спиш. А щом извардим шумкарчето, аз ще те събудя.

— А че, хубаво момиче беше тази Величка. Като слънце, с алтънени руси плитки. Един път тръгнала за близкото село, дето имаше женена сестра. Връща се по мръкнало — тъмно като сега. Минава през корията, по „Тавлъшкия път“ А там наблизо, ти барем знаеш, земляк, в долчинката има камен кръст. Разбойници на времето съсекли двама младоженци. Върви тя, значи, и си подпява, ама тихичко, и се обръща на разни страни. Страхува се. Из един път от долчинката някой заплаква. Величка изстинала. Захванала да се кръсти. Ама кръста не хваща. И гледа — иде една мома в бяла премяна, хубава, руса, със звезда на челото. Иде и казва: „Величке, ела, какичка, да ме срешиш. Десет години несресана ходя, срамота е за хубостта ми!“ Величка — страх не страх — клекнала и взела да я реши с гребенчето, което смъкнала от косата си. Реши и мълчи. И завчас момата се превърнала на яре: ме-мее!

Величка рипва и хуква.

А зад нея, само̀ до петите й, някой плаче:

„Величке, защо ме оставяш несресана?“

Пак същата мома. Пак пристъпва разплетена, Величка рѐши, а какво й е на душата, тя си знае. Рѐши и мълчи. Но този път момата се превръща на млада кобилка и цвили: хиии-хиии!

Момичето хуква презглава. Как се е прибрало в къщи, никой не знае! А сега ходи като смахнато и ту косите си реши със зелено гребенче, ту вряска като яре, ту цвили като млада кобилка.

Зеленко завърши разказа си. Настъпи дълго и тежко мълчание. Сетне русокосото внезапно попита:

— Кажи, чичин, ако хванем овчарчето, ще има ли за нас отпуска, да си идем дома?

— Ще има, ще има, чичин. Щом го хванем и ще има — отговори Зеленко.

Хвойновите върхари бяха на свършване. Рашко тръгна да събира нови. Другите двама останаха при огъня и току подбутваха горящите главнички; огънят гореше с лениви пламъчета.

Рашко се мяркаше зад храстите с огряна от светлината каска. И сечеше с войнишкия си нож хвойната. Но като не искаше да пропусне нищо от разговора, изведнъж се обади:

— Бай Зеленко, чакай да дойда, па тогаз разправяй.

Писък в нощта

Старият войник хвърли нов наръч хвойнови клонки в огъня. Пламъкът за миг потухна. Напоената със смола хвойна запращя. Тежък дим се разстла по земята, като че ли се канеше да загребе клонките и да ги понесе нагоре. Войниците отхвърлиха глави назад. Скоро огънят се разпали и избухна с нова сила. Отраженията заиграха като крила на птица по голите скали.

Зеленко дигна глава. Беше усетил, че по лицето му капна нещо мокро. Дъждът се процеждаше през листата на дърветата. Бяха се умълчали, всеки потънал в мислите си. И изведнъж нещо изписка откъм близкия храсталак. Това бе точен и определен, потиснат писък на човек, който се пробужда от сън.

Войниците извърнаха плахо глави.

— Чухте ли!? — тръпно попита голобрадото.

— Изплака като кученце — добави черноокото.

— Изписка дете, ясно е — рече Зеленко. — Но от коя страна дойде писъкът, там е трудно да разбереш. Отзад ли, отпред ли, откъм клоните ли или отстрани? Такова нещо е гората: върти гласа както си ще.

— Изписка сякаш духа на убития шумкар!… — изтърва Рашко.

Той искаше да изпита куража на другарите си. Собствено изпитваше сам себе си. Защото, приказваше ли се за такива страшни неща, за каквито приказваха сега, Рашко го обхващаше някакъв тих ужас и сетне неизменно сънуваше страшни сънища.

Писъкът идеше от пробудилия се Калитко. Той лежеше под храста и сладко спеше. Но когато по едно време рече да се обърне на другата си страна и светлината на огъня блесна в очите му, веднага се събуди. Отдръпна се зад храста и приготви бомбата. Между това миризмата на печена пастърма напълни устата му с изобилни слюнки.

С притаен дъх той се вслуша в разговора край огъня. Но като разбра, че войниците не са го усетили, сърцето му се отпусна. По едно време дори клепачите му отново натежаха и за миг задряма. Тогава именно Калитко трепна и изписка: стори му се, че някой припълзя и го дръпна за крака. И не затвори повече очи, като си гласеше план за бягство. Ако беше писнал още еднаж-дваж, войниците биха го открили и кой знае какво би станало!

Момчетата продължаваха да се гледат смаяни. Черноокото рече:

— Няма опасност. Като си при огъня, може да бъдеш спокоен: нечистата сила не приближава.

— Нека каже бай Зеленко — рече другото.

— Аз, чичин имам възпитаничък нос, дето ида, всичко подушвам и си простирам краката според чергата. Духът на някой убит българин изписка. Тук някога е минавала турската граница и на всяка крачка има заровен човек. Най-много — войници като нас. През Балканската война нашите са отстъпвали от долината на Мѐста най-безразборно. По двама, по трима или съвсем сами. А тогава имало фанатици-помаци, които чакали от засада, убивали и заравяли в земята — ту за грабеж, ту за отмъщение.

— Защо за отмъщение?

— Имало защо: по онова време нашите управници налегнали помаците да ги покръщават. Един помак не искал и хванал гората. А хванеш ли гората и ти потрябва да ядеш, щеш, не щеш трябва да откраднеш или да убиеш. Убил той един наш войник. Властта побесняла. Излавя цялото мъжко население от селото, наблъсква го в джамията и го изколва до един! Цяла планина изклани!

— Кой ги изколва?

— Един глупав фелдфебел. Дали му сабя-френгия и — ела, че ми трябваш: викал ги един по един, праскал през челото — изсякал ги като зелки. Аз дори пресмятам, че тъдява нейде са заровени тези хора, но не съм много сигурен. Трябват исторически разкопки…

Отново млъкнаха. Рашко погледна дъждовното небе, почна да разкършва плещи и да се протяга. Разказът на Зеленко проникна дълбоко в сърцето му и той не можеше да се освободи от това чувство…

Полегнал на едното си бедро и подпрял буза с ръка, Зеленко неусетно заспа. Момчетата останаха дълбоко замислени, без да продумат. Те бяха забравили сякаш какво дирят тук и каква бе задачата им. Разказите на Зеленко ги увлякоха до такава степен, че не мислеха повече за нищо. Сърцето на Рашко задъхано туптеше: взе да му става непоносимо страшно. Виждаше в околните отражения на огъня чудовищни сенки, които застрашително пълзят към него и му се заканват. Чуваше непознати горски шумове и всеки миг тръпно извръщаше глава. Тогава той си рече: „Ако не гори — по-добре.“ Огънят намаля. Кръгът на светлината се стесни, едва стигаше до подножието на скалите и леко багреше клоните над главите им. Сетне взе друго решение: да го подкладе, тъй като „нечистите духове не смеят да приближат до огъня“ Но не достигнаха клончета. А да тръгне сам да сече, момчето не смееше. Тъмнината го плашеше.

Черноокото, обронило глава, изведнаж клюмна, отпусна се на гръб и заспа. Жаравата хвърляше кървавочервени отражения върху лицата на двамата. Рашко притвори очи, за да не гледа. Страхът стискаше като железен обръч сърцето му.

За да се залъже с нещо, той извади от презраменната си торбичка хляб и парче кашкавал и започна да мляска бавно.

Тихият летен дъждец продължаваше да къпе шумата на гората.

Калитко — горски дух

От минутата на своето пробуждане овчарчето — ни живо ни мъртво — се срасна за земята. Но то бе вече преживяло много опасности и реши, че единственото спасение е търпението. „Кротувай, кротувай и пак кротувай“ — рече си то на ума и бързо свикна с обстановката. И не пропусна нито едно движение у близкия противник.

Прехвърли полунощ, а никой не идеше да подири секретния пост. Войсковите началници бяха гости на лесничея от общинското лесничейство, където през деня бяха изнесли пиене, и сега се веселяха. Те бяха уверени, че няма от кого да се боят: отредът беше изчезнал от близките планини, не ги безпокоеше. А овчарчето не им създаваше големи грижи: смятаха, че то е почти в ръцете им, като се канеха едва на утрото да тръгнат да го ловят, ако през нощта само не попадне в клопката на секретните.

В същото време отредът в пълен боен ред се движеше назад и се намираше вече на половин ден път от старите биваци.

Калитко ненадейно се усети обезоръжен от страна на врага: миризмата на препечен войнишки хляб и тежката маслена миризма на кашкавал го направиха да се забрави и той затвори очи, за да не гледа. Но не му достигаше воля да се удържи и пак погледна, и пак му потекоха слюнките. Тогава Калитко си рече: „Човек да не съм, ако не му взема кашкавала и хляба!“

Но как щеше да стори това? От разговора на момчетата той узна, че са излезли тук не на разходка, а заради неговата кожа; че го търсят под дърво и камък. Той научи, че те разчитат на неговото залавяне, за да получат домашна отпуска, и още, че вред из гората са разположени и други тайни постове. Значи, при пръв опит да изпълни решението си, той би се изложил на смъртна опасност. Кой би му помогнал след това?

Не можеше да има по-голямо безумие и дързост, не! Но… „Безумството и храбростта са брат и сестра.“

Изпърво той разчиташе войниците да заспят. Заспали хора могат лесно и безнаказано да се ограбят. Опитът с горските от пъстровското лесничейство му вдъхваше надежда. Но ето, че двамата захъркаха, а момчето с буцата, оставено да пази, бдеше. Тогава?

Тогава Калитко — като си спомни отначало докрай разговора им — реши, че голобрадото е съвсем простичко, пропито от глава до пети с някакви въображаеми страхове — гробища, призраци и духове — и намисли да се възползува от слабостта на суеверното му сърце. „Да, това ми остава — помисли повторно овчарчето. — Ще го сторя! Ако сполуча — добре; ударя ли на камък — дай, боже, крака за бягане!“

Той бе вече добре отпочинал. Можеше да разчита на краката си. Снагата му се бе схванала от нощния хлад и момчето лекичко раздвижи плещи, за да се стопли и да опита бива ли го за сериозна работа. Биваше го. Но пак се позабави около две минути, за да обмисли. Сякаш искаше да провери верността на Зеленковите думи: че с всяка изминала минута човешката мисъл става по-пълна и богата. След това разтърси глава и си рече: „Докога ще мисля? И защо да мисля? Аз всякога съм действувал — и като ученик, и като овчар, и като партизанин — и сега пак трябва да действувам. А което е писано — мислиш, не мислиш, — няма да се размине.“

„Ами майка ти, майка ти? — пошепна му някакъв вътрешен глас. — Ти видя ли майка си, допита ли се до нея? И какво ще стане с бедната работничка от фабрика «Морунов», когато тебе няма да те има на света? Ти, изглежда, не мислиш за нея, мислиш само за себе си — пфу! — откога стана такъв егоист?“

„Мале, мале, прощавай, ако те не видя повече! Ще скоча в огъня, па какъвто ми е късметя, и работата ще се оправи!“

Той се задъха. Нервите му бяха напрегнати до крайност… Предишната му пъргавост и ловкост се възвърнаха. Тези качества, вярваше той, и този път няма да му изменят и ще му помогнат в неизбежното изпитание.

Бомбата лежеше край бедрото му цяла-целеничка. Той отвинти капачката й, готов да пристъпи към действие. И направи опит да стане, но бързо се спря и заобмисля отново възможностите за успех или несполука. Калитко не беше от ония момчета, дето слепешката се хвърлят в огъня.

Наистина всичко това, което той кроеше, бе почти изпълнимо и възможно. Но човек ще сбърка, ако помисли, че момчето се хвърляше в неизвестността поради суетност или безстрашие. Не, овчарчето страшно се боеше и трепереше като листо. И преди да направи първата стъпка, главната причина не беше суетата, а слепият животински инстинкт: нуждата да яде! Все пак и това не помогна, за да се реши. И щеше да се откаже в последния миг. Но изведнъж в съзнанието му изникна представата за нещо по-силно и неудържимо, което даде нов тласък на безумието му: в Сухата пещера го чака и умира от гладна смърт Горица… И Калитко напрани това, което бе длъжен да направи според думите на Горица: „Сега ти си бащата, погрижи се да принесеш!…“ Всичко последвало стана с някакво сляпо, замъглено съзнание за опасността, на която се излагаше.

Изпърво той изпита странно усещане, като че ли се движи по изопнато въже над неизмеримо дълбока бездна. А онова което дойде отсетне, трудно може да се помисли дори. То дойде в пристъпа на страшно отчаяние пред безизходността, което бе близко до пълно умопомрачение.

 

 

Калитко се измъкна от храстите и запълзя зад гърба на войника, който бе привършил закуската си. Торбичката му бе преметната през рамо.

Стигна до него, изправи се над главата му и зашепна с нисък, разтреперан глас; зашепна като упоен от някаква чудотворна билка, която разпалваше кръвта и даваше крила на куража му:

— Тук аз съм горски дух! — рече той. — И моите другари… духове… погледни дулата на шмайзерите им и ще разбереш!…

Войникът трепна. Той само изви глава през рамо и сякаш се парализира и онемя, без да издаде звук. Само буцата под веждата потрепваше, потрепваше. Погледът му се изцъкли, пълен с неизмерим ужас. В страха си той виждаше вече как от храстите под грамадните скали околовръст го гледат неизброими цеви, готови да открият стрелба.

— Само ако мръднеш! Само ако мръднеш! — говореше като в несвяст партизанчето.

Но Рашко не мърдаше. Долната му устна увисна и затрепера неудържимо: той правеше усилие да продума, но чувствуваше челюстта си като скована.

— Обадиш ли се, убит си на място! — допълни „горският дух“ — гладният Калитко, като поднесе бомбата под носа на изплашеното до смърт селянче.

Редом с това той присегна, преметна торбената каишка през главата му и бързо я прокара около врата си. Сетне му заповяда да легне по очи. Войникът мигновено изпълни заповедта.

Калитко гърбом заотстъпва, като държеше очи на четири. Пушката му лежеше край големия храст. Той я грабна и тръгна с чести лъкатушения из тъмната гора.

Изминаха две минути, а Рашко още не дохождаше на себе си. Измина още малко. Едва тогава той протегна крак и зарита другарите си…

Селим по следите

Внезапно зад гърба на Калитко пропукаха карабини. Той се хвърли настрани, падна по очи и зарови глава сред мокрия клечетак. Редом с това жално кучешко квичене проряза разбудената тишина. Гората заеча. Калитко неволно помисли: „Селим!…“ Но той нямаше време за дълги разсъждения, скочи и забърза към Мариина поляна, като с голяма мъка се оправяше по пътя.

 

 

Изгубил следите на отреда, Селим сякаш не губеше надежда, че ще намери момчето, и дни и нощи наред прекосваше пътеките на планината. Верността му бе изумителна и той на два пъти щеше да стане жертва на това си чувство.

Бедното животно се съсипваше от умора, глад и безсъние, но не прекратяваше своето дирене. То като че ли предчувствуваше, че овчарчето се намира в беда, и колкото повече време минаваше, толкова по-силно бе желанието му да открие скривалището на своя малък приятел. Но винаги, когато биваше близко до следите, Селим — изтощен и изнемогнал — падаше обезсилен на земята и се примъкваше в прикритието на някоя падинка, за да си вземе дъх; или ненадейно се натъкваше на някоя пречка и бързо губеше тези следи. На два пъти му стреляха: веднъж край изгорелия чарк, втори път при гара Врабец, но куршумите не го улучиха.

Почивките му бяха кратки и неспокойни, затуй никъде не се задържаше задълго. Ставаше, тичаше с изплезен език нагоре-надолу и жалко скимтеше, като в скимтенето му се чувствуваше неизразима тъга на изоставено от хората и от целия свят същество.

Напоследък той бе изгубил всяко желание да се връща в отреда, където се чувствуваше съвършено самотен без защитата на овчарчето. Отношението на четниците към него се бе изменило. Не го поглеждаха, нито го погалваха, нито му подхвърляха ласкава думичка както преди. Напротив, някои партизани го дебнеха: искаха да му сторят някаква злина. Но Селим навреме подушваше бедата и отбягваше всяка среща с момчетата.

Ала не всички бяха изстинали към него. Дафина все още го погалваше по козината на гърба. Макар да съзнаваше, че решението — кучето да бъде убито — не беше ничия прищявка, а сериозна необходимост за безопасността на отряда, тя тайно пристъпваше към него и ведно с милувките му говореше:

— Обирай си крушите, Селим!…

Сетне го хващаше за каишката около врата и го дърпаше обратно по пътя, като му сочеше далечината.

— Малкият е жив, върви го търси! Намериш ли го и партизанския куршум няма да изядеш.

Предпоследната вечер, когато овчарчето беше подплашено от стрелбата при ябълковата градина, Селим бе наблизо. Ако не бяха гърмежите (животното помисли, че те се отнасят до собствената му кожа), той сигурно щеше да намери Калитко и никога вече нямаше да се разделят. Но това не стана. Той търти назад, задълба в гората, ходи, където ходи, и най-сетне се озова в гората над гара Врабец.

— Бау, бау, бау! — излая той, подгъна крака и с повлечен корем по земята тръгна да души всяка шубрачка из околността.

Но както на Калитко, така и на Селим никак, не му вървеше. Той сякаш бе изгубил способността да надушва вярно следите. Затова, вместо да се отправи към Попивановата чешмичка, излезе пак на пътечката край реката, отдето бе дошъл Калитко. Сетне внезапно се появи при корубестия явор и дълго ви в нощта, но никой не отговори на жалния му вой.

Час по-късно кучето отново хукна да дири следите.

И изведнъж пред очите му блесна огън. Миризма от печена пастърма раздразни апетита му. Миризмата идеше от покапалата мазнина по недогорелите главнички на огъня, отдето се изпаряваше и пълнеше въздуха със сладостен дъх. Селим потегли нататък, към огъня, и се сви до скалите, зад гърба на войниците. По това време Калитко беше вече отминал.

Голобрадото войниче риташе своите спящи другари.

— Защо блъскаш, гарга?! — разсъни се старият войник и заруга.

— Шумкари! Шумкари! — с пресъхнали устни викаше ограбеното.

— Ти луд ли си, или ще полудяваш? Какви шумкари са те заяли?

Черноокият земляк също се събуди и подплашено скочи на крака.

— Ко-ко-ко? Шумкари?! — питаше забъркано той, като заекваше.

— Слушай, чичин! — обърна се сърдито Зеленко към Рашко. — Ти на мене ли продаваш тая стока? А-а, да прощаваш, чичин. На мене тия не минават!

— Вярвай бога, чичин! — кълнеше се и се кръстеше войникът с буцата. — Цяла тайфа… накичени със зелено. Грабнаха торбичката ми.

Двамата му другари се засмяха.

— Едно малко я грабна, казвам ви!

— Хо-хо! Сънуваш, чичин! Умрели са ти хората за торбичката. А къде е пушката ти? Що ме пращаш за зелен хайвер?!… Видиш ли? Гарга! Шумкарите налитат повече на оръжието.

— Дядо господи, не ми вярват! — закръсти се отново Рашко.

— Ти, чичин, да не ме смяташ за не знам що си, че като ти опаля един — ще видиш звездите!

Рашко въртеше изумено очи и се чудеше с какво друго да убеди другарите си. Но тъй като те не вярваха на нищо, той млъкна. Скупчи се край угасналия огън, хвана главата си и замълча. Зеленко тъпчеше на място и оглеждаше за торбичката му. Тя беше изчезнала. Той разбра. Никаква друга причина не можеше да застави момчето да лъже и да го праща за зелен хайвер.

Тогава се обади:

— Добре, разкажи повторно, да чуем. Ти разправи по човешки, за да повярваме.

Когато изслушаха разказа му, Зеленко и землякът многозначително се спогледаха. В думите на голобрадото нямаше сянка от шега. Но дързостта на нападателя ги учудваше:

Двамата земляци заговориха в един глас:

— Не ти вярваме! Да мълчиш! Зер, ако научи началството, какво правиме сетне?

Особено Зеленко се чувствуваше подигран и засегнат от постъпката на партизанчето и добави:

— Да беше го хванал, парички щяха да паднат! Ама пак да знаеш: не ти вярвам.

— И аз така — обади се черноокото. В същия миг кучето изтрака челюсти:

— Вуаввв!

Войниците тръпно се извърнаха, с широко изблещени очи. От мрака ги гледаха два разпалени въглена. Застанало между храстите под скалите, кучето не помръдваше. Провесило език, то дишаше тежко и гледаше непознатите с гладния и трескав блясък на големите си очи.

— Няма лъжа! — продума шепнешком черноокото.

— Кучето!

— Видяхте ли!

Следния миг Зеленко дигна карабината и гръмна.

— Квииии, квиии-квиии! — изквича Селим и се преметна по гръб.

Момчетата също дадоха по някой и друг изстрел. Те биха се скъсали от стрелба, ако Зеленко не бе ги задържал.

Кучето скочи на крака и хукна презглава. Само куршумът на Зеленко бе пробол кожата на челото му, между двете уши. Още малко по-долу — и животното нямаше да мръдне от местото си.

Селим бягаше сляпо и с всички сили по петите на Калитко, без да знае това. Кръвта обливаше очите му и той не виждаше накъде върви. По средата на пътя за Мариина поляна той се спря и взе да ближе кръвта по ъглите на устата си…

Среща

Калитко дочу зад гърба си запъхтяно, тежко дишане и пак се сгуши между мокрите храсти. Почака. Сетне изведнъж викна:

— Селим! Селим!

Но Селим мина като стрела край него и продължи да бяга, като не смееше да обърне глава назад. Назад беше опасно. И в редом из гората, дето и да се подадеше, хората му стреляха, искаха да го убият.

Калитко забърза след него и не преставаше да подвиква:

— Селим! Селим! Почакай, Селим!

— Вуаввв! — излая най-сетне кучето и се закова на място.

То дълго се вслушва, чакаше повторно да се обади познатият глас. Но когато се показа мършавата и оваляна в кал фигура на Калитко, то пак се отдръпна назад.

— Раниха ли те, Селим? — питаше Калитко и му помахваше с ръка.

Но Селим не виждаше добре от кръвта.

— Тук, тук, Селиме! Ходи след мене!

Гласът беше на овчарчето. Животното разбра, хвърли се към Калитко и започна да скимти радостно. Повървяха малко един след друг.

Калитко се стремеше да заличи следите си и вървеше на криволици през храсти и трева, макар да бе изквасен от глава до пети. Но Селим никак не разбираше това и караше направо. Лапите му оставяха забележими отпечатъци по разкаляната от дъжда земя. Това не беше никак добро…

Забавянето около кучето отне малко време на Калитко. Но едновременно е това то му даде и известни преимущества: да прецени какво става след стрелбата на войниците и да вземе мерки.

Изведнъж близкият клечетак запращя, а малко след това по пътеката се чуха тежки стъпки на ботуши. Сетне из тъмнината израснаха три въоръжени фигури. Те не бяха приятели, не бяха партизани, защото пушеха и се разговаряха на висок глас. Калитко дочу:

— От ротата ще тръгнат и други с подпоручик Лимонов. Решено е. Те не могат да се укрият задълго. Ние ще трябва да ги заловим на всяка цена. Не бива да оставяме работата наполовина. Ако не ги хванем и сега, няма да има връщане в казармата, докато не паднат в ръцете ни!

Сенките отминаха натам, отдето идеше Калитко.

Това бяха фелдфебелът, който отиваше при секретния пост при високите скали, и двама жандармеристи.

Те минаха съвсем близо покрай овчарчето и то успя добре да ги разгледа. И пак дълбока тишина обгърна, малкото момче.

Калитко подири с очи кучето, но не го намери. Подплашен от войниците, Селим беше изчезнал.

„Пак го изгубих! Проклетия!“ — с тъга помисли Калитко и тръгна по пътя си.

Селим, спаси ни!

Горица седеше на камъка пред пещерата, зареяла угрижен поглед в мрака на нощта. Ненадейно тя дочу глух сигнал от блъскането на два камъка, който накара сърцето й да се обърне. Звукът идеше откъм тополовата горичка: клак-клак-клак!…

Девойката въздъхна. По лицето й се разля радостна усмивка: загубеният се връщаше в „къщи“.

— Умрях си от страх, докато те чаках! — посрещна го тя с неговите любими думи.

Сетне го прегърна и зашари с пръсти по гърба и лицето му, като питаше:

— Ти ли си, хлапенце? Дойде ли си, душичке? Здравичко ли си? Ох, намъчих се и намъчих заради тебе!…

Калитко не бързаше да й разкаже преживяванията си, тъй като все още му се струваха като невероятен сън. И за да избегне нови въпроси, той я прекъсна:

— Ти ми кажи, другарко, как е раната? Това е по-важно за сегичка.

— Все така, няма промяна — отговори девойката, — но не ме боли много. Сигурно защото се бях схванала от страх. Докато те нямаше, аз не мислех за болката си и тя по-малко ме мъчеше.

— Това е хубаво — заяви сериозно Калитко и добави: — Галиба ще ни се падне да сменяваме скривалището. Гората е пълна с ловни и на утрето ще има гонене…

— Тъй ли? Сигурен ли си? Ами сетне?!

— Трябва да решим сетнето.

Калитко й разказа патилата си спокойно, без всякаква украса и увлечения, на каквито бе способен често пъти. Девойката се хвана за главата:

— Лудост, боже мой! Какво нещо! Това момче така ще си отиде!…

А когато й обади за срещата си със Селим — и сетне как го изгубил от очи, — тя изпита страшно разочарование, каквото изпитваме за любим човек, когото сме загубили ненадейно и безвъзвратно, но все още загубата ни се струва като един лош сън.

— Върви го намери! Върви, върви — викаше тя, като го блъскаше по гърба.

Калитко отмина при поточето и викна на три пъти: Селим! — но никой не му отвърна.

— Къде ще го търсиш в тази тъмница? Той сам ще ни намери.

— Селим, спаси ни! Спаси ни, Селиме! — викаше със свито сърце Горица.

Влязоха в пещерата. Калитко свали пълната торбичка от рамо, бръкна и извади едва наченат войнишки хляб и дебел резен кашкавал.

Очите на Горица светнаха. Устата й се напълни с блажени слюнки. Тя каза:

— Само че — по мъничко! Налапаме ли се наведнъж, това е сигурна смърт: стомасите ни са изтънели като паяжина.

Взеха да дъвчат бавно и нерешително. И изведнъж до слуха им достигна някакъв необичаен шум. Трепнаха. Калитко се пипна за войнишкия нож и пълзешком тръгна навън. Погледна в мрака. Кучето бе спряло над потока и проточило шия, жадно лочеше.

— Селим! — Момчето хукна нататък.

Животното се сви по корем и почна радостно да скимти и да тупа с опашка. Калитко го внесе на ръце и го сложи при краката на девойката.

— Ето го! Радвай му се колкото щеш.

Животното лудо заскача около тях, търкаше се о краката им, ближеше ръцете и лицето на малкия и продължаваше да се радва.

Но най-много се радваше Горица.

— Селимчо, момчето на кака, спаси ни! — викаше тя целуваше окървавеното чело на кучето.

Сетне, като разбра, че е ранено, рече:

— Кой те рани, Селимчо?

Калитко обясни.

— Дай да го превържем — поиска тя санитарната си чанта.

Но раната не беше опасна и девойката заяви:

— Кураж, Селиме: ще ти мине като на кученце!

В появяването на кучето девойката виждаше добър знак и забравяше, че е гладна. В очите й, пълни с радостен блясък, гореше ярка надежда за спасение. Тя пак го замилва, зацелува и ласкаво му говореше:

— Спаси ни, Селиме! Помогни ни!

Кучето я гледаше с топъл и благодарен поглед. След дълги лутания то най-сетне беше намерило близки хора. Само дето не можеше да говори — да им разкаже теглото си, за да разберат колко е доволно от срещата.

Между това Селим нерешително протягаше муцуна и помирисваше яденето върху разстланата торбичка, но двамата партизани не се сещаха, че и животното е гладно.

По едно време тя се обърна към Калитко и ласкаво заговори:

— Той ще ни спаси, той ще ни спаси, ще видиш, че ще ни спаси!

— Да не вярваш — отвърна недоверчиво момчето. — По-добре да се надържаме на краката си.

Девойката не слушаше, а с развълнувано сърце си правеше такава сметка:

— Селим се яви, защото и отредът е близко. Той сега ще се затича и ще предаде на командира, че тук лежат двама загубени и чакат помощта на отреда. Нали, Селимчо?

В отговор на галените й думи кучето лавна и завъртя опашка.

— Разбра, разбра! — плесна ръце девойката. — Селим е умно и незаменимо кученце. Но виж как му се броят ребърцата… Гледай какъв си! Дай да го нахраним.

Тя раздели войнишкия хляб на три и даде едната част на кучето. Селим лавна, на един дъх изгълта пая си и пак лавна: аув!…

Горица посегна да му даде малко и от своя пай, но Калитко я задържа:

— Чакай, другарко! Ти не мислиш какво правиш. Аз не съм помъкнал цяла фурна хляб, я?!…

Написаха бележка и с парцалче от ризата на Калитко я завързаха около ремъчката на кучето.

— Върви, Селим! — заговори овчарчето, като го дърпаше към изхода и му сочеше посоката, където лежаха натъркаляните големи камъни. — Върви и предай на командира: ние чакаме, чакаме и пак ще чакаме, докато не умрем. Върви, върви, върви!

Селим сякаш разбра и веднага тъжно заскимтя. На него не му се разделяше с двамата партизани. Но не чака повторно да му напомнят и потегли навън. А при отвора на пещерата се спря и обърна очи. В тези очи имаше нещо много топло, човешки жално и неизразимо: може би той предчувствуваше някаква беда и се прощаваше с голяма мъка на сърцето…

Калитко излезе след него. Искаше да погледа как животното се носеше с устрем нагоре по стръмнината. Но ранният утринен здрач не му позволи.

Не след дълго смълчаната тишина отново бе пробудена и разтърсена от пушечни гърмежи.

— Стрелят му! — плахо рече Горица.

— От секретните постове…

— Дали ще го улучат?

Калитко захапа юмрук, без да отговори.

Чуха се и подгонящи викове: у-у-у!… И пак гърмежи.

Калитко замислено мълчеше.

— Селим, спаси ни! — добави девойката и захлупи лице върху влажната земя.

По стъпките на Селим

Хладен вятър разклащаше върховете на дърветата. Дъждът бе спрял, небето се изясни. В дъждовните капки по листата заиграха леки светлинки, отразени от ярките звезди.

Тримата войници сметоха угасналите въглени на огъня, скупчиха се един до друг и дълго мълчаха, сънливо премигвайки.

Най-трудно за тях беше не това, да се открие и залови овчарчето, а по-скоро — да съумеят да мълчат и да потулят историята с изчезналата торбичка. Защото те бяха трима и всеки си мислеше: ако аз запазя тайната, никак не съм сигурен, че другарите ще мълчат. Особено Зеленко се боеше от младите си другари.

Той рече на Рашко:

— Аз, чичин, познавам човека. Може да съм от село като тебе, но съм малко по-отракан от вас. Значи, познавам войнишката тактика: войникът не може да мълчи; сърби го езика. Трябва да му вържеш устата, за да го спреш да се не похвали. Тъй ли е, момчета?

— Аз пък ще си туря катинар на джуките! — закле се момчето с буцата на челото.

— И ти ли, чичин?

— Земляк, иска ли питане! — обидено рече черноокото. — Коли ме, беси ме — ще си знам моето! Инак Топора ще ни изгори душиците!

— Не вярвам! — цъкна с език Зеленко и продължи. — Така се приказва само. Да не си знам стоката, друго е — щях да повярвам. Но ето що искам да ви кажа, братлета: да си признаем каквото било, но само наполовина: за торбичката — нито гък! А за кучето — оставете работата на мене. А?

Момчетата дружно завъртяха глави:

— Ти по̀ знаеш, чичин.

В същност самият Зеленко никак не бе сигурен в себе си и за да прояви другарство — да не го сметнат момчетата за издайник, — реши да бъде откровен:

— Не искам сетне „това-онова“ и да ми се сърдите. Разбрахме ли се?

 

 

Фелдфебелът дойде със своите придружвачи. Те бяха изквасени до колене от дъжда. Седнаха да починат. Фелдфебелът веднага попита:

— Тук ли се гърмя?

— Тъй вярно, господин фелдфебел! — отговори Чичин.

А Щом Зеленко отвореше уста да каже нещо, което другите не знаеха, никаква сила вече не можеше да го спре. И той разказа какво се бе случило.

Голобрадото страшно затрепера и замалко щеше да привлече вниманието на началника. Но хитрият приказливец замълча за торбичката. Рашко облекчено въздъхна. Сякаш цяла планина се смъкна от плещите му.

Фелдфебелът се обърна към своите придружвачи и каза:

— Нали ви рекох: хлапето е в ръцете ни! Само че трябва да пипате мъжката! Ще го хванем покрай стъпките на кучето. Където е кучето — там е и овчарчето. Само умната!…

Калитко взема мерки

Той дълго се вслушва в далечината, а в сърцето му все по-дълбоко проникваше лошо предчувствие и го караше да потреперва. Смълчаната гора го плашеше. Но главно, плашеше го онова, което същевременно радваше преследвачите: следите на кучето по дъждовната земя. „То’валеж, то’валеж, дето изпревари, той ще ни скоси душичките!“ — смънка като насън Калитко. Той сподели опасенията си с партизанката и двамата взеха да обмислят как да се измъкнат от близката опасност. Горица каза:

— Необходимо е веднага да бягаме от това опасно място. Сега вече сигурно ще ни хванат, ако останем минута повече в тая проклета пещера!

— Няма да ме хванат! Жив няма да им се дам. С мене ще се разправят — бомбата е още целичка! Ще напарчаля и тях, и мене си, хубаво да знаят! — рече гневно и отчаяно Калитко.

Между това в главата му изплава образът на кучето и той зашепна:

— Селим, в тебе ми е надеждата! По-бърже, Селим!

Но тъй като — след тези гърмежи — той не знаеше какво бе станало с кучето, веднага се умисли. Тежък облак помрачи душата му.

Калитко тръгна да огледа още веднъж какво става навън. Когато се намери край поточето, хладен ветрец за миг погали разгорещеното му потно чело и той, като се загледа в небето, простена:

— Не ми се мре! Не ми се мре! — Устните му бяха пресъхнали и той ги овлажни с език.

Между протегнатите като крила кичести клони на елите трептеше звездното небе. Ласкаво и ведро след падналия дъжд. Блясъкът на небесните светила бе ярък и примамлив като никога. Във въздуха се носеше упоителен мирис на влага, примесен с едва доловимия дъх на окъпани горски цветя и бурени. Калитко бе обзет от чувството на неизразимо блаженство, каквото не бе изпитвал досега. Любовта към живота шумно се разливаше в кръвта му и той пак забравено прошепна:

— Не ми се мре!…

Защо изпитваше всичко това сега, тъкмо в тази съдбоносна минута, когато смъртта размахваше коса наблизо и нишката на живота можеше да се прекъсне всеки миг? И по-рано бе обичал природата, и тогава бе обичал, живял и скитал из гората, гледал бе пак тия прекрасни дървета, храсти и обсипания със светлинки небосвод, но не бе почувствувал нищо особено, освен желанието да играе. И като не можеше да преодолее настъпилата в душата му промяна, той си рече: „Не му е времето да мисля сега! Да бързаме. Само бягството ще ни спаси.“

И пак погледна студеното небе. Звездите избледняваха. На изток се повлякоха бледи ивици светлина — изпърво едва забележими, после се запроявява като фотографическа плака и стана малинова, кървавочервена и най-сетне оранжева със златни краища.

 

— Какво става? — попита внезапно Горица зад гърба му.

— То’ валеж, този валеж ще ни изяде!…

— После?

— Можеш ли да вървиш?

— Има ли опасност?

— И да няма, трябва да вземем мерки. Сетне пак ще се приберем.

— А Селим?

— Селим пак ще ни намери.

— Щом няма друг изход… щом няма изход — рече полугласно девойката, тежко въздъхна и взе да се стяга.

— Хапни първо, искаш ли? Да набереш сили. Той й подаде войнишката торбичка.

Те направиха опит да похапнат, но хлябът засядаше на гърлото им.

Горица поклати глава.

— Не върви!… Сита съм… сита съм от надеждата, че Селим ще ни помогне.

— Щом не върви, да тръгваме. И на мене ми се отщя всяко ядене. Хайде! Скоро ще съмне и слънцето ще ни завари по пътя.

След дълго колебание и безплодни надежди волята за съпротива и живот изведнъж се пробуди в сърцата им и се разгоря с неизмерима сила. Гладът и раната на девойката избледняха като далечен спомен. Те не мислеха сега за друго, а колкото може по-скоро да се измъкнат от пещерата.

Бомбата остави за мене, а ти си имаш нож!

— На̀ — рече той и пак смънка: — То’ валеж проклѐтия!

Калитко прибра това-онова, но забрави да заличи следите. Страшен огън изгаряше мозъка му и го караше да се върти като забъркан. Едната пушка той прекара през рамо, своята взе в ръка; раницата и санитарната чанта притули сред шумака, като част от съдържанието им натъпка в пазвата и джобовете си. Остави си само войнишката торбичка с току-що наченатия пай от хляб и кашкавал.

След това пресякоха потока и тръгнаха между натъркаляните гранитни камъни, които водеха по полегатата стръмнина, и излязоха зад гърба на дълбоката усоя.

 

 

Слънцето, спряло високо над правите като свещи смърчове, обливаше гората с палещи лъчи. А те пълзяха, пълзяха неспирно, без да си продумат. Само сегиз-тогиз пресъхналите устни на девойката искаха да пият и Калитко бе принуден неведнъж да се отдалечава и дири вода.

Наближиха една тясна, пресечена по средата с верига скали долчинка, обрасла с гъсти храсталаци.

Бегълците спряха да отдъхнат и дълго се вслушваха, но не чуваха друго освен плахите и безпокойни удари на сърцата си.

— Никакъв шум! — рече Горица.

— Аз вярвам, че и този път ще се отървем — отвърна Калитко, като помагаше на ранената да се придвижва напред.

— Къде се намираме?

— Мълчи си, да разберем!

Калитко се поизправи и загледа с леко отворена уста недалече пред себе си.

— Знам — бодро заяви той и по лицето му заигра бегла самоувереност, — в Пачето дере. Още малко и ще се вмъкнем в Брезов дол и сетне… има надежда!

Калитко си спомни, че в миналото овчарите гонеха овцете на паша в тая долчинка. А веднъж той дойде тук с тълпа селски малчугани — да берат дърва. Те се бяха заиграли и той, заедно с останалите момчета, се надпреварваше в играта: да се промушва като през пръстен нагоре в корубата на вековния бук и да изпълзява върху самата му корона с оредели листа.

Калитко потърси с очи бука и бързо го съзря в дъното на долчинката, покрай брега на Брезов дол.

— Гледай!

— Какво?

— Тя… буката. Наближаваме. Там има едно дърво — старо, старо… С дълбока коруба, ниска до земята. Тя ще ни укрие, тази коруба.

Но този път не можаха да се укрият от очите на врага…

 

Ловните първо проследиха кучешките следи по посока на Мариина поляна, слязоха в усоята и скоро се натъкнаха на раницата и санитарната чанта. Топора изръмжа:

— Няма да ни избягат! Бързо след мене!…

Многобройната хайка тръгна и като проучваше всяка стъпка земя, беше вече по петите на бегълците. Горица и Калитко, дочули шум зад гърба си, изведнъж изстинаха, сковани от ужас.

— Ами сега?!… — попита овчарчето, уловило тревожно челото си.

Вместо отговор, девойката посочи с глава напред и тихичко продума:

— Погледни!

Покачен на една скала, с бинокъл на очи, Топора оглеждаше местността и ги търсеше.

Съдбата на Селим

Долът под Сърна бивак сънно се губеше в ранния утринен здрач. По стените му, от всички страни, като по обърнат калпак, се разстилаха непроходими гори. А високо над тях скалистите урви се багреха от пожара на изгряващата заря на изток.

Утринният въздух бе хладен, примесен с надигащите се вълма на мъглата и трудно се дишаше. Над гората лежеше безбрежна тишина, която на места биваше нарушавана от цвъртенето на пробудилите се птички.

Разгънатата верига на отреда се спусна от последния горист хълм, нагъна се като хармоника и се изсипа в подножието на Сърна бивак, отдето започваше долът.

Командирът даде знак за почивка. Четниците се натъркаляха като убити и както се вглеждаха през преплетените клони в озарените върхове, неусетно заспиваха.

Дафина, преди да се задели при девойките, се обърна към Червенокосия:

— Другарю командир, пак си дойдохме в старото гнездо.

Това ме радва тъй много, като че ли се връщам в родната си къща.

— Не бързай да се радваш, другарко — сдържано усмихнат рече командирът. — Предстоят ни нови изпитания: отсега нататък започваме здраво да бием фашистките слуги и кранти! Но първо трябва да се издирят Горица и малкият.

Дафина пресече:

— Довечера тръгваме да дирим.

— И ти ли?

— Ние се уговорихме с Черния.

— Добре, иди да спиш. До довечера има време.

Дафина смънка под нос:

— Мъчно ми е за него. Сега навярно умира от глад, горкичкото!

 

 

Останал невредим от куршумите, отправен по бързите му дири, Селим бясно препускаше от бивак на бивак. Търсеше отреда, не го намираше и скимтенето му приличаше на човешки плач. Бедното животно като че ли чувствуваше, че двамата загубени чакат спасение от него и вълнението му все повече нарастваше. Най-сетне то се натъкна на един от партизанските часовои — тъкмо над усоята, дето бе спрял отредът за отдих, и нададе тревожен лай:

— Ваву, ваву, ваву!…

Часовоят го свика:

— Чт! Проклетнико! Какво дириш насам? Нали знаеш, че при нас те чака куршум? Бягай, докато ти е здрава кожата!

Селим обаче не млъкваше. Той се заотърква о бедрото на партизанина, ласкаво въртеше опашка и пак жално и нестихнало си караше своето:

— Ваввву! Ваввву!…

— Гледай сега какъв е неразбран!…

Часовоят знаеше строгото нареждане на политическия комисар и за миг си спомни за своето куче, което сега сигурно го чакаше в село, тъгувайки за своя млад стопанин, и си рече:

— Този, който убива куче, не носи сърце, а камък в гърдите си!

Откъм близката стръмна пътека, обградена отвред със зеленина и прилична на тунел, се показа командирът. Той бе излязъл да разгледа местността. От погледа му нищо не се изплъзваше. Старите партизански гнезда, през които бяха минали на връщане, седяха все тъй глухи и самотни. Не се забелязваше никаква промяна. И купните сено по планинските ливади, и повалените дървета из дълбоката гора, и камъните по каменоломните — всичко си седеше по местата. И птичките сякаш пееха все от едни и същи връхчета на боровете.

Селим го съгледа и хукна насреща му, въртейки опашка и с безпокоен лай. Командирът приклекна и протегна ръка, за да го погали, като в същото време откопча калъфа на пистолета си, за да го убие. Тогава Селим подплашено търти назад и изчезна в близките храсти.

— Защо идеш, Селим, защо идеш! Сам търсиш смъртта си… — продума гласно командирът и завика: — Ела, ела тук!

Но кучето не се обаждаше.

То стигна по една лъкатушна пътечка в дола и тук също заскимтя и задуши из въздуха. Пръв го забеляза един млад четник, който реши да изпълни заповедта на политическия комисар… Той помами Селим, но кучето не се помръдна дори. На сърцето му лежеше старото предчувствие, затова избягваше срещата с мъжете и хукна да дири Дафина. Но партизанката нийде не се виждаше. И докато той търсеше и помирисваше всяка шумка, младежът го издебна с готов пистолет и даде изстрел в главата му. Удари го в тила. Животното се обърна през глава, без да издаде звук.

Политическият комисар изтича запъхтян:

— Кой гърми? Какво има?!

— Кучето, другарю комисар!…

— Хвърлете го в храстите! — заповяда той на притичалите четници.

Младежът го повлече за опашката и изпълни заповедта.

Селим падна от приятелска ръка, без някой да забележи, че под парцалчето на шията му лежеше съдбата на двамата подгонени и смъртно застрашени партизани…

 

 

Събудена от гърмежа, Дафина дигна глава и поиска да узнае станалото. В това време тъкмо край нея минаваше Горан.

— Спокойствие, дребна работа! — небрежно подхвърли той. — Ей го къде опъна краката.

— Кой, какво? — нетърпеливо попита тя.

— Кучето.

Девойката зяпна изненадано.

— Брава! — рече мрачно тя. — Малкият е още жив, а вие!… Какво искате от животното?

— В отреда има дисциплина, другарко!

— Дисциплина… наистина — глухо отвърна партизанката и отново легна на мястото си.

Но Дафина никак не можеше да заспи, нито да се успокои след тази случка. Нещо я тикаше към убитото куче. Искаше да види как изглежда след неочакваната смърт. И пак стана и тръгна нататък, като си казваше:

— Добро и умно кученце беше Селим.

Навлезе в храстите, поразблъска ги с лакти и надникна. Кучето лежеше с глава заровена между шумата. Дафина го обърна. Тогава тя забеляза книжката, която се подаваше — кървава и изцапана от прострелването — изпод парцалчето на шията му.

— Какво ли е туй? — попита гласно тя, но край нея нямаше никой, който да я чуе.

Развърза парцалчето и сетне разгъна хартийката. На нея прочете това, което бе длъжен да прочете всеки четник от отреда, загрижен за безопасността на своите изчезнали другари.

— Другари, хубаво направихме! — внезапно викна тя и се огледа.

По пътеката слизаше Червенокосия. Той застана до нея, отметна с ръка къдрите си от челото и попита:

— Какво има, Дафина? Какъв беше този изстрел? Убихте ли Селим?

— Четете, другарю командир! Биваше ли така?! — Гласът й се задави. Тя захвърли записката й разплакана се притули зад близкото дърво, като само това повтаряше: — Биваше ли така!

— Кучето трябваше да се убие — твърдо забеляза командирът.

После грабна бележката от земята и зачете:

— Да-а, не биваше!… — мрачно поклати глава той и заповяда: — Да дойде Мануш! Веднага!…

Набързо съставиха група от десетина храбри и изпитани партизани, която хукна да дири следите на загубените.

Открити

Дървото, в което се притулиха, беше старо и престаро, сякаш колкото света. В корубата му можеха да се поберат половин дузина овчарчета. Около дънера му растяха буйно най-различни преплетени храсти. И вредом наоколо шумата бе гъста и висока колкото човешки бой. Само малко по-нататък, зад престарелия бук, се откриваше дълбока стръмнина, която водеше в дола. Паче-дере се вливаше като водопад в Брезов дол.

От две минути вече Горица и Калитко наблюдаваха мястото, дето се бе появил страшният поручик. Но сега те не виждаха нищо. Топора беше изчезнал. За миг двамата се почувствуваха с разпуснати сърца. И взеха да дишат по-успокоено и свободно, като внезапно подадени над повърхността на дълбока вода.

Изтекоха още две минути. Тогава поручикът се покатери и се появи на юг, дето скалите се губеха под група чадърообразни ели, а зад тях стърчаха като на стража — уплетени от корена до върховете в бръшлян — сребристи смърчове. Фигурата му имаше противен и настръхнал вид; въртеше глава на всички посоки, а погледът му дебнеше с остротата на стръвна птица, готова да връхлети върху избраната жертва.

Минута след това тясната ивица на Паче-дере се изпълни с войници. Задрънчаха манерките, удряйки се о прикладите на пушките. Войниците настъпваха, пръснати във верига, като се движеха ниско приведени напред. Натъкнатите ножове на карабините ровеха из шумата.

Всичко наоколо беше тихо. Върховете на шубраците се заклатиха, сякаш полюшвани от внезапно подухнал ветрец.

Скупчени в дъното на корубата, Калитко и Горица изстинаха със замрели сърца. Ръцете си бяха вкопчили един друг и не усещаха как и тези ръце, и челата им се обливаха в ледени капчици пот…

Съвсем ненадейно, на няколко крачки от тях, израсна като изпод земята познатият „лъже, та се къса“ Той се огледа наоколо и хвърли бегъл поглед към вековния бук. Следния миг Зеленко продължи да разгръща храстите, да наднича зад всяка шубрачка и камък, като бавно пристъпяше по посока на корубата.

Горица пусна ръката на овчарчето, привлече с две ръце главата му и я притисна до болка към гърдите си. Бомбата лежеше в скута й готова, с отвъртяна капачка. Лицата им се наляха с восъчна бледост, нервите се изопнаха до скъсване. И оттук насетне всичко бе само едно диво напрежение и никакъв разум. Останаха само ударите на сърцето — плахи и безпокойно луди, но партизаните не усещаха и тези удари.

Наближаваше най-страшното изпитание в живота им. Дишането им се затрудни и сетне съвършено пресекна. Устните им се напукаха. А когато девойката сграбчи бомбата, Калитко я погледна втренчено и трепна с метличките на големите си очи, което значеше:

— Не бързай!…

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю! Цък-цък-цък! — обади се от безлистите клони над главите им някоя сродница на познатата горска жителка — приятелка на подгонените.

И — както бива обикновено в такива страшни минути — Горица и овчарчето пак прозряха нещо пророческо в гласа на птичката. В сърцата им трепна слаба надежда и веднага се изпари като нищожна капчица под знойното лятно слънце.

Зеленко дигна глава натам, отдето достигаше песента на птичката; сетне плъзна поглед по старото стебло на бука, налепено с пепеляво-жълти, прилични на дантела лишеи и съгледа през храстите леко движение. Лицето му побеля.

Старият войник онемя и затрепера. Стана ясно, че не бе така сърцат, както се препоръчваше. Очите му се напрегнаха до пръсване. Следния миг той бе готов да закрещи колкото му глас държи. Но когато срещна погледа на малкото момче, изведнъж нещо се пречупи у него, той отпусна рамена, извърна гръб към буката и викна полугласно:

— Вятър работа, господин фелдфебел!…

И с бързи крачки нагази храсталака назад.

Калитко отмалко-малко дойде на себе си. А Горица не изпущаше бомбата, готова при пръв удобен случай да я изпрати в редовете на преследвачите.

След Зеленко изникна втори, а след малко и трети войник.

Положението ставаше опасно…

— Фелдфебелът! Бягай при мен! — раздаде се гласът на поручика.

Фелдфебелът надигна глава сред шумата и полетя към чадърообразните ели. Каската му, подскачаща над морето от зеленина, заблестя под ярките лъчи на юлското слънце.

Двамата заприказваха оживено, като през всичкото време гледаха към вековния, оголял бук.

— Откриха ни! — отчаяно произнесе девойката.

— Откриха! — като ехо повтори овчарчето. — Ще ни хванат!

— Кураж! — промълви Горица, стискайки яко бомбата.

След това устните й зашепнаха:

— Селим, Селим! Много се забави! Защо излъга надеждите ни, Селим?!

Калитко, схванат от глава до пети, гледаше с изблещени очи и не можеше да продума, нито да направи някакво движение…

Внезапно проеча заплашителен вик:

— Предай се! — викаше Топора.

Останалите веднага подхванаха този вик. В безумен, хищнически порив гласовете продрано достигаха до небето:

— Предай се-е-е! — Тридесетина карабини насочиха смъртоносните си гърла към стария корубест бук.

Редом с това повечето налягаха из храстите. Те не знаеха какво ги чака от страна на партизаните и решиха да действуват предпазливо. Но като разбраха, че противникът не отговаря с огън, отново наскачаха и тръгнаха със свирепи и разярени лица под бляскащите стоманени каски.

— Горе ръцете! Излизай от дупката! — повторно изрева Топора. И като даде пръв редица изстрели с шмайзера, метна се от скалите долу и нагази сред храстите.

— Предай се-е-е-е!…

И за миг настъпи мъртвешка тишина, която увличаше и двете страни в бездните на безкрайно, неизразимо очакване и непрекъснат страх…

 

 

Партизаните мълчаха и не мърдаха. На всички викове, псувни и закани отговаряше глухата тишина на гората, често прекъсвана от безстрастното ехо на близкия дол. Поручикът даде заповед и залп след залп затрещяха в надпревара. Планината закънтя и се затресе из основи.

„Фиииууу!“ — сякаш трепна и зафуча обезлистеният бук, който от векове бе свидетел на много ужаси. Но той не беше виждал такъв неповторим ужас — тридесетина яки мъже срещу едно невръстно хлапе и ранена, беззащитна девойка!

Почти сплътени един до друг в тясното пространство на Паче-дере, войниците започнаха стъпка по стъпка да се придвижват напред.

Горица приготви бомбата…

Зад гърба на партизаните притърчаха плахи стъпки и заглъхнаха нейде зад буката. Обграждаха ги от всички страни. Войниците се трупаха просто накуп, някак си слепешком, като залповете им не спираха. Но куршумите биеха високо и само брулеха листата на буката и смърчовете.

— Напред! Огън!…

Ненадейно стана някакво чудо като в приказка. От една малка височинка в гърба на преследвачите пропука шмайзер. Чуха се и редки, предупредителни карабинни изстрели, идващи изневиделица… Някои войници подплашено изпискаха.

На първо време поручикът не можа да съобрази, помисли, че това са изстрели от войниците на Лимонов и викна:

— Лимонов, бягай насам! Но той горчиво се мамеше.

Подобно на Нешко Морунов младият подпоручик бе разкъсван от спомена за зрелището във велевската механа. Но той не легна трескав в легло, нито тръгна с Топора в лесничейството да дири забрава във виното. Лимонов съзнателно се оттегли от поручика, отиде на противоположната страна на ягодовския балкан и там разгъна втори взвод жандармеристи за завардване на партизанчето. И сега, дори и да чуваше пукотевицата в Паче-дере, надали щеше да притича на помощ на своя хищен другар, когото той вече ненавиждаше дълбоко в душата си…

Наистина заблуждението на Топора трая само минута, но то твърде много спомогна за сигурността на бегълците, тъй като даде съвсем обратен ход на войнишкото настроение и изведнъж забърка и разстрои духа им.

А Зеленко двойно повече ги обърка, когато дигна глава и изрева като попарен:

— Господин поручик, партизани! Партизаниии!…

Изплашеният вик поля като със студен душ преследвачите. Те завчас прекъснаха стрелбата и — тъй като всеки мислеше преди всичко за своята безопастност — всички обърнаха глави към чадърообразните ели и потеглиха назад, сплътявайки се рамо до рамо като стадо овце.

Десет срещу тридесет

— Обградени сме! Залегни и отстъпвай по посока на гората! — викаше фелдфебелът, като гледаше с ужасен поглед нататък, отдето идеха ненадейните гърмежи.

Войниците за миг изчезнаха от повърхността на земята, а заедно с тях и началниците им. Сякаш се стопиха като сняг под жаркото слънце. Но следния миг се чу нова команда!

— По скалите… огън!

Започна страшна пукотевица.

А там на скалата, дето преди стоеше поручикът, изпърво се подаде една рошава глава, сетне цевта на шмайзер, който бълваше огън, и един мечешки глас изрева:

— Другари, идем!

— Мануш!… — изписка овчарчето, скочи на крака и се подаде с цял ръст от корубата.

Горица го потегли отзад и го застави да седне с думите:

— Не дигай глава! Куршумите пищят!

— Другари, смърт на убийците!

— Огън!…

— Те, мръсниците, убиват, палят, грабят къщята ни!

— Сложи оръжието! Който се опъва, няма милост за него! — не спираше Черния.

Викаше се от разни страни тъй, че загрубелите гласове заглушаваха тътнежа на стрелбата.

В редиците на преследвачите настъпи паника. Някои от тях, все още блъскайки се както преди, вместо да ударят на север, към гъстата гора, както гласеше командата, заотстъпваха бързо към стария бук. Нататък местността бе равна, без всякакви скали, и лесно проходима. Едновременно с това те продължаваха да обсипват скалата с огън. Но позицията на смелия помощник-командир бе изгодно избрана и той оставаше незасегнат.

Топора не знаеше числеността на нападателя; но от неговия решителен устрем той разбра, че напорът е неудържим — войската губеше предимството си в боя — и позеленя от яд. Той се ядоса още и затова, че бе извършил някои грешки: не бе разпределил бойците си както трябва, а сега — в разгара на стрелбата — беше вече късно. С пяна на уста викаше, псуваше своите и противника, но никой не го слушаше. Сетне заотстъпва назад и почти се изравни с хората си.

Калитко издебна сгодната минута, грабна бомбата от ръката на Горица и пропълзя навън от корубата. Сетне, застанал на колене, той я заметна над рамо, мигновено изтегли телчето и като зачете: „Двайсе и едно, двайсе и две, двайсе и три!“ — засили се и запрати бухалката напред.

Страшното желязо полетя, направи широка дъга, избухна и изтрещя със замайващ трясък в редовете на скупчените преследвачи.

Паче-дере се изпълни с предсмъртни писъци и стенания:

— Ваввв! Ииии! Ооо!…

Оцелелите хукнаха презглава, кой накъдето види. А някои полазиха под храстите и се притаиха. Между последните беше и Топора, тежко засегнат от бомбата.

— Искате ли още? Искате ли? — крещеше с пресипнал глас овчарчето.

— Мерзавци! Елате пак, елате, кучета! — викаше девойката, буйно разтърсвайки къдравата си коса, застанала права пред корубата и с дълбоко впити нокти в старото дърво.

Видях, видях!…

Зад гърба им притърчаха тъй, че вятър засвири в ушите на забягалите, а околните листа заиграха. Един момчешки глас прегракнало заеча:

— Бай Вълчане, фелдфебелът!… Дръж отдолу, ще го изтървем! — А оръжието му отсечено затрака: трях! трях! трях!

Калитко го забеляза, хвърли се напред и радостно завика:

— Мигач! Мигач! Дай патрони, че моите се свършиха. Дай, да му се не видеше!

Но Радуил, понесен като вихър, разпалено тичаше подир ловните и само за миг извърна глава:

— Чувай другарката, дордето се разплатим с пцетата! — викна той.

— Не е честно, Мигач! Не си приятел! Че аз няма ли да ударя барем едно пце?

Друг един — в кариран голф, снажен като скала и с необикновено развити гърди под вишнев пуловер, — който бягаше по петите на Мигача, изпълни молбата му. Без да продума, той бръкна в джеба на винтягата си, извади пачка патрони и я хвърли в краката на момчето. Сетне хукна надолу, дето зачестените гърмежи и бомбените избухвания не спираха.

Щом я разпозна по голфа, овчарчето повторно викна:

— Другарката Дафина!… — и зяпна от изненада. Калитко изщрака затворът на карабината, тичешком я напълни и последва партизанката.

Един войник — объркан от внезапния устрем на нападателя и страхувайки се от обкръжаване — пълзеше по скалите под чадърообразните ели. Заграбваше с шепи поникналата трева, държеше се за нея и стъпваше в скалните пукнатини, като искаше да се докопа за отвъдната страна на Паче-дере.

Калитко притегли карабината към рамо, замижа и дръпна спусъка:

— Вряннн! — Като куп събарящи се тенекета гърмеше „пущината“ му.

Многогласо ехо, долетяло от скалистите урви, замая главата му.

Войникът (това беше черноокият земляк) се отплещи от първата пукнатина и отскочи назад. Той беше млад, не знаеше да се пази и повтори опита си. Пръстите му шареха по камъните, пак запълзя и вече подхващаше увисналия клон на дървото…

Последва втори гърмеж.

… Пълната му манерка пропука като детско пищовче. Водата запръска в къса дъгичка, потече по гащите му и обля нажежената от слънцето сиво-жълта скала.

Калитко се ядоса. В бързината ръцете му трепереха — ще се изложи пред своите и девойката! Той скръцна зъби, напрегна воля, овладя се и за трети път се прицели, но по-дълго. Този път вече улучи: куршумът шибна дебелите части на земляка. Момчето подскочи като гумена топка, извърна се и пльосна по гърба си. Очите на овчарчето светнаха.

— Видях! Видях как падат пцетата от моя огън! — завика с цяло гърло Калитко, обърнал глава към стария бук.

Горица припряно му помахваше оттам и го викаше да се върне. Но той не искаше да остави работата си наполовина и остро се ослуша. Раненият тежко пъшкаше…

Стрелбата на партизани и жандармеристи все повече се отдалечаваше, като за миг се разрастваше и все тъй за миг замираше — храст! храст! — като настъпен орех.

Той се канеше да отиде и да довърши войничето. Но закъснял четник се мярна пред погледа му, който врътна рязанката си над главата и се развика:

— Малкият! Оглушя ли? Върви при другарката, проклето хлапе!…

Миг след това същият изчезна и сетне се чу кратък пистолетен гърмеж… Този изстрел доуби черноокия земляк.

— Така — да помниш!… Отърваха ме от един грях — с облекчение продума Калитко и побягна при ранената другарка.

Опиянен от победата, задъхан и ухилен до уши, той застана под буката и заизстрива с ръкав потта от челото си.

Той имаше съвършено детски, радостно-глупав израз. Горица го сепна от забравата:

— Заседѝ се на едно място, лудчо! Още нищо не се знае, а той!… Влизай в корубата!

— Знае се другарко. Сметохме ги, както вихрушка смита боклук. Нека пак заповядат.

И разчувстван като никога досега, той внезапно притисна девойката, разтърси я на три пъти и на три пъти задъхано продума:

— Другарко! Другарко! Другарко!…

Горица тъжно се усмихна. Една светла сълзица блесна в бадемовите й очи. Отрони се от дългите ресници, полази по бузата, капна и опари ръката на овчарчето.

Тя плачеше от радост за избавлението им.

Аз съм ваш!

Калитко за миг забрави обещанието си — да остане край Горица, докато трае преследването. Но той направи това не от непослушание, а поради буйната си природа. Момчешкото му любопитство беше непобедимо. Зад тясната пътечка между скалите, която лъкатушно се спускаше в гъстата гора и сетне се губеше в подножието на усоята край Сухата пещера, ехтеше непрекъснат пушечен огън: партизани и войници си разменяха залп след залп, което обстоятелство лудо увличаше горещата му кръв…

— Виж да ти кажа, другарко: ще погледна за мъничко и пак ще претърча — рече той и тръгна, без да дочака съгласието й.

Но не беше изминал и стотина крачки, когато изведнъж се закова на място и изблещи очи. На едно място връхчетата на шумата помръдваха като живи: като че ли под тях се притайваха укрити преследвачи.

Калитко се стъписа и подвикна:

— Кой там?

Изпод един храст изпърво се подаде бляскава стоманена каска, а след малко — и цял жив човек, изплашен до смърт.

— Стой! — заповяда овчарчето.

Пред него се възправи възрастен войник, застана на колене и дигна ръце, молейки пощада:

— Братле, не ме убивай, аз съм ваш! Аз…

Лицето на войника беше закрито наполовина под каската и партизанчето посниши глава, за да го разгледа. Стори му се, че го бе виждал вече някъде. И гласът му — малко сипкав и провлечен — беше познат глас! Но тъй като ушите му бяха преглушели от трескавичните гърмежи и не искаше да вярва на слуха си, той отхвърли всички допустими вероятности и си рече: „Де ще го познаеш! Под стоманените каски всички войници си приличат.“ Сетне се обърна към разтреперания непознат:

— Кой си ти? Ловец, нали?

— Аз, братле, съм ваш — неизменно повтаряше войникът.

Калитко пак се обърка: познат глас!… И пак продължително се вгледа, като напрягаше памет да си спомни: кога, къде и при какви обстоятелства беше слушал този дрезгав и провлечен глас. През главата му премина лента от близки и далечни представи: хайката, тръгнала подир босия Витко, високите скали и плакнещата се в полите им светлина на огъня и — най-сетне — гонитбата в Паче-дере.

Но уви! Той не можеше и не можеше да си спомни, а сякаш всичко в главата му се заплиташе в някаква непроницаема мъгла и бъркотия и приличаше на сън.

Неспособен да разреши загадката, Калитко веднага бе принуден да попита строго — питане, което не признаваше никакви познайнически отстъпки:

— Ти ли попържаше на майка?

Непознатият леко извърна очи и посочи с глава към храстите на другия край на котловинката. Калитко не го разбра…

В същото време в главата на смъртно пребледнелия войник се въртяха като объркани конци разни неприятни мисли: страх пред насочената карабина на момчето, въртяха се някакви си порцеланови копчета, аспирин за грип, един потрепващ орех над руси излисели вежди, чифт горящи като пламъчета кучешки очи и току си премисляше: „То е! То — овчарчето… Гледай, гледай!“

— И рече:

— Аз, чичин, съм ваш! Одеве не те застрелях, не ме убивай и ти сега!

Спомените на Калитко изведнъж си дойдоха на мястото и се подредиха стройно в главата му. И той зяпна:

— А-а-а! — проточено заяви той. — Разбрахме се. Ти ли си, дето разправяше страшни приказки? „Земляка“?

— Аз, чичин, аз! Ти как смяташ? Аз не те застрелях, защото…

Калитко го прекъсна:

— Ами кой се облизваше за отпуска? Пак ти!

Старият войник нямаше какво да отговори на закачката и се почеса по врата.

Настъпи минутно мълчание. Зеленко не откъсваше поглед от слабичкото, почерняло от тревоги лице на партизанчето. Гледаше го дълго, сякаш го разучаваше, и не можеше да му се нагледа. Между това той беше малко разочарован: Гледай — хлапе! Хе-хе! Защо са го пуснали в отреда напразно да яде хляба? Що може да стори то? Хо-хо!… Да е разбойник, не е разбойник. И на мирно селянче не прилича. На какво прилича, я? На гладно плъхче — само кожа и кости! Да го духнеш, ще падне… Но то улучи земляка, а другият го очисти… Земляк, земляк, дето не ме послуша — „чакай да утече пороя, па тогава бягай!…“

Сетне: „Ако одеве го бях издал, щяха да паднат и парички, и отпуска и сега, момченце, нямаше да ме разиграваш. А сега, като съм в ръцете му, колко ли пари ще получи?…“

И пак помисли, но вече с голяма почит към момчето и с тревога в душата: „Дано се спася. Дано не ме очисти това хлапе! Аз имам майка. Трябва да му кажа. И то има сигурно, и знае какво е това майка. Дано не ме убие това страшно момче! Ако поиска, ще му служа вярно до гроб, само да ме помилва. Дано се смили! До Орлов връх на гръб ще го нося… То е, то — неуловимото, дето открадна торбичката на земляка!…“

И бързо удари на молба:

— Аз не те издадох, не ме убивай и ти! Какво ще спечелиш? Ние всички сме българи и земляци, не е ли тъй?

Калитко го прекъсна:

— Знам. Ти излезе човек… но не ми трябва друго, а оръжието ти. Давай всичко, до шушка!

Той дигна карабината му от земята, прибра бомбата и патроните заедно с паласките и по стар навик рече:

— Другари, задачата е изпълнена! — След това заповяда: — Хващай си пътя сега!

Зеленко, поразен и развълнуван като никога от рицарската постъпка на хлапето, се обади:

— А торбичката, чичин? Пълничка е, може да потрябва, вземи.

Калитко се ядоса не на шега. Той беше забравил за глада, а сега изведнъж го подсетиха. Това подсещане го прободе като с нож в сърцето. Като че ли това бе най-важното — глада! — сега, когато другарите се биеха на живот и смърт за него и Горица!

— Я се махай от главата ми! — рече сърдито той. — Върви в Бургас и се качвай на твоя чуждестранен параход, дордето не си изял шикалката!…

Зеленко пожела да каже още нещо, но момчето не даде.

— Да не приказваш много, казвам ти, защото си виновен: ти ли уби моето куче? Признай!

— Къде аз, братле, да съм убивал куче! Какво те е прихванало? Аз да съм убивал… аз!…

— Не си! А пък Селим го няма. Да беше жив, смяташ ли, че нямаше да дотърчи да види какво става с нас? Да прощаваш! Дигай се, да ти е мирна главичката!

Зеленко стана на крака и плахо завъртя глава, като избираше кой път да хване, но не смееше да помръдне.

— Чакай, чакай! — Калитко внезапно го задържа за ръкава. И хвърли поглед зад гърба си.

— Има и друго… ще видиш!

За миг той потъна в мисли. Ненадейно в главата му бе нахлула любопитна идея, която за кратко озари слабичкото му лице. А тя в същност значеше: да опитам и това, което не съм опитвал.

Очевидно, поради дългите изпитания, чувствата му бяха възбудени до крайния предел и той бе слаб да ги обуздава. Затуй се спря на своето решение и с някакъв рядък захлас и диво опиянение се зае да го изпълни.

Калитко се разпорежда

Той помнеше, че когато ловните хванеха някой другар, не се задоволяваха само с бой и рязане на глави. Палачите изобщо отиваха твърде далече и прибягваха до всевъзможни мъчения. Особено когато упражняваха душевен натиск върху своя пленник: подхвърляха му невероятни обещания, огорчаваха го с цинични подигравки и унижаваха с „най-невинни“ думи и действия беззащитния. Например питаха: „Искаш ли да те пуснем? Утре ще те пуснем, защото личи, че си невинен, подмамен и неволно си се забъркал в делата на партизаните.“

Но не го пускаха.

Или — влизайки в ареста при някой обречен, те, просмукани с ехидност до мозъка на костите си, с престорена сериозност залъгваха човека и сипеха мъчителни утехи: „Върви с нас! Не бой се: ще те водим при капитана за разпит — дотегнал си му! — и на заранта ще си вървиш дома. Защо си ни? Вижда се, че си добро момче, само че откажи се от шумкарите. Ние те съветваме приятелски.“

Но вместо на разпит при капитана, „приятелите“ откарват жертвата навън, замъкват я в най-близката слънчогледова нива и… сетне поставят някакъв топчест предмет в кърпа, а отдолу се процежда… процеждат се някакви рубинени капки…

И сега на Калитко му се пощя — за отплата и той да унижи и оскърби, да си върне за обидите над Витко например.

Речено — сторено. И в Паче-дере се разигра една твърде забавна сцена, през която Калитко — като се държеше престорено-глупаво и често-често премигвайки с метличките си — говореше:

— Така. Значи, ти си наш… чичин?

С непрекъсващо вълнение и страх Зеленко отвърна:

— Аз, чичин, още там, когато слезе при огъня, те усетих. Аз, ако питаш, не те застрелях, защото ми домиля на сърцето: душа е това, не шега! Пък и момченцето — рекох си — може да си има майка.

— Така. А пък аз, чичин, виж да ти кажа: много ми харесва платнището ти. Дай ми го, ако искаш, да не ме вали дъжда в гората.

— Може, може! — завъртя глава чичин.

— Доброволно, нали?

— А-ха, а-ха!

— Аз одеве никак не мислех за твоето платнище, но ти знаеш: „С всяка измината минута човешката мисъл става по-богата.“ Нали?

— Става, става!

— Аз съм гол, разбираш ли?

— Бива, джанъм! Защо да правим пазарлък? Да не съм давал пари за него?

Старият войник бе готов да даде всичко, само и само да не посяга това момче на кожата му. Зер той беше виновен: веднаж за кучето и втори път — дето се беше нагърбил пред началниците си със задачата да го преследва и лови само заради някаква си отпуска, която в никакъв случай не можеше да има по-голяма цена от един човешки живот.

Калитко строго му напомни:

— Ама да не кажеш сетне, че съм те обрал? А-а! Командира ще ме дере. Ти не знаеш дисциплината в отреда.

— Вятър! — пресече го пленникът и увлечено продължи да лъже: — Ти не ме познаваш, чичин: аз, да има колай, цялата войска бих ограбил, за да нахраня и облека партизаните. Аз съм ваш, не ме познаваш!

— Виждам, че си човек и половина, но… — запъна се овчарчето и пак бързо подзе — мене ми трябват и твоята куртка, и панталони… да си натаманя едно брич-панталонче. Ама няма накъде да шавам: работата ще отиде до ушите на Червенокосия…

— Може, може!

— Даваш ли?

— А-ха, а-ха.

— Хайде, де! Какво чакаш! Хвърляй накуп, че нямам време.

Докато Зеленко сваляше едно по едно нещата от гърба си и остана гол, по една риза и гащета, Калитко продължи престорено да се плаши и извинява:

— Пък ти прощавай! И никому дума! Какво да го правиш: в балкана е такъв студ понявгаш.

— А бе, чичин, иска ли питане!

— Така. Сетне, да щеш да ми подариш и чизмите си, а? — И тутакси натърти: — Витко бос ходеше из трънаците! Имаш ли хабер?!

Зеленко затрепера бос и по долни дрехи, макар въздухът да беше зноен и над брега на дола трептеше сребриста мараня. Но зад неговото треперене прозърташе страх и колебание: кой път да хваща, след като цялото военно имущество, което му се числеше, сега лежеше скупчено пред краката на опасното хлапе.

Накрая малкият посегна, смъкна каската му и я нахлузи на главата си.

— Става ми! Сега сме квит. Карай си колата! — предупреди той.

Зеленко потръгна, потръгна, плахо заозъртан, па изведнъж се скупчи под едно дръвче. Прехвана с ръце голите си колене и замълча, забил поглед в земята.

Изкаляните му партенки се бяха свлекли от краката и едва се държаха, полепнали, за петите му.

Налегнаха го черни мисли, чувство за отговорност и друго. Най-противни тръпки като хиляди мравчици запълзяха по гърба му.

— Какво чакаш? — сепна го Калитко.

Тогава Зеленко окопитено заговори:

— Размислих, чичин, и намислих: лошо ми се пише, река ли да се върна в казармата. Ще дойда с вас!

— Решаваш ли?

Чичин подсвирна: да!

— Ела; Ние не ядем хора. Но да не се хапеш отсетне?… Я по-добре си върви, качи се на чуждестранния параход и бягай от главата ми!

На него изведнъж се бе харесала тая думичка „чуждестранен“, подслушана там, под високите скали край огъня, и взе често да я употребява.

 

 

Те бяха и двамата големи приказливци и дълго биха се разправяли, но в това време се зададе група партизани, бършейки потни и уморени от напрежението през боя лица, и бързо притихнаха.

Начело на групата вървеше Черния. Той обясняваше с ръка нещо на четниците и всички се озъртаха покрай самата пътека.

— Видях го за малко и сетне го изгубих.

— Мярна ми се, кучето! Но щом бомбата избумтя и ловните се разбягаха, сякаш в дън-земя потъна.

— Да се прерови всяко ъгълче и да се открие!

Търсеха Топора.

Зеленко стана на крака и като не сваляше поглед от черния партизанин, затръска глава по посока на храстите. Той искаше с нямо движение да покаже къде бе паднал поручикът.

Мануш го забеляза и викна:

— Какъв е този там?

— Аз го плених, другарю помощник!

Черния се запъти към полуголия и отдалече попита: каква е тая работа, защо е гол?

Зеленко потопи поглед в земята и не отговори.

Тогава Мануш изгледа строго партизанчето, тръсна глава и зацъка с език.

— Кой се разпорежда на своя глава тук? — внезапно натърти той.

Калитко мълчаливо свали каската и я сложи върху купчината дрехи.

— Ти откога стана разбойник, че захвана да плячкосваш хората по пътищата?

Малкият срита купчината, смутено отстъпи крачка назад и застанал с чинно прибрани ръце, смънка нерешително:

— Другарю командир, крив ли съм аз? Питайте го: той се канеше да заминава с чуждестранен параход и ми ги подари. — И хукна през глава към буката, дето от половин час вече Горица трепереше за него.

Общ смях сподири стъпките му. Но момчето бе твърде доволно и радостно от постъпката си.

Мануш се обърна към Зеленко, даде му знак да се облече и веднага да тръгне след него — да му посочи мястото, дето се укриваше офицерът.

— А после ще видим какво да правим с тебе. Ние държим сметка за всичко.

На обратен път

Стрелбата заглъхна. Шумът се стопи в жаркия летен ден. Паче-дере беше очистено от ловните. Някои се спасиха с бягство. Други легнаха под точната стрелба на „неродените от майка и баща.“ Последните стрелци от четата се прибраха.

С разкъсана буза от Калитковата бомба поручикът лежеше под храстите край гората и глухо пъшкаше. Безчувственият Топор сега изведнъж бе почувствувал колко мило нещо е животът и трепереше от глава до пети. Надвесени над него, Мануш и Вълчан водеха бърз разпит:

— … Така ли постъпвахте с нашите хора?

Офицерът мълчеше. Лицето му бе обляно в кръв, която продължаваше да изтича от надробената му челюст с едри вълчи зъби.

— Това ли е кучето? — попита един младолик четник. — Ти ли си Топора, а?

— Той е… мръсникът… „героят“ от велевската кръчма — рече Вълчан.

— Той е, а защо го глезите, другари?

— Коли го, както колеше той, какво му гледаш хатъра?

— Отивай на оня свят и бързай да стигнеш навреме там, да гониш Витко! — добави безстрастно друг.

Без да слуша, Черния рече:

— Каквото си дробил, това ще сърбаш. Тръгвай с нас!

Поручикът изрева.

Мануш го потегли за ръката, почти го дигна на колене. Но офицерът зарита с крака и взе да моли веднага да свършат с него: по никакъв начин не искаше да го водят при Червенокосия. Топора изпитваше смъртен ужас само при споменаване името на партизанския командир.

Надойдоха и други партизани. Всеки задаваше по някой въпрос. Раненият отново се почувствува смазан под кръстосания разпит на момчетата:

— Познаваш ли стария селянин от велевския затвор? Той ми е баща…

— Как е „наш“ Стаменко?

— Ти ли пращаше Бричката да обира къщята ни?

Дафина протегна ръка по посока на стария войник и открито заяви:

— Другари, да не бъркаме? Може би този човек лъже, за да спаси себе си, а?

„Човекът“, който стоеше гърбом, с ръце преплетени на корема, веднага се обърна към партизанката и посочи с брада ранения:

— Той е, не се съмнявайте!

Черния взе да се бърка. Извади от джобчето на куртката си малка снимчица с група офицери, за да сравни по нея самоличността на Топора. Но тъй като страната на поручика бе обезобразена, не можа да се установи наличността на черната бенка, която — преди експлозията на бомбата — лежеше на бузата до самото му ухо.

— Той е, щом твърди човека — поправи се веднага Дафина.

Мануш заповяда:

— Другари, водете ранената нагоре, аз ще ви настигна — и остана с Вълчан и други двама при Топора.

— Другарю помощник-командир, ами войника?… — попита Серафим.

Мануш не отговори веднага.

— Другари, вземете и мен! Искам да дойда с вас, момчета! — обърна се Зеленко към групата и взе да моли. — Аз съм шивач, и хлебар, и обущар, и сарач. Мене, дето ме бутнеш — и аз съм там!

За него беше безразлично кому ще служи. Но главно, строгото поведение на Мануш, който му позволи да си върне дрехите, толкова много хареса на Зеленко, щото той веднага реши да влезе в отреда, като си казваше: „Тук се намират истински началници. А щом човек не може без началници над главата си, добре е, те да бъдат справедливи. Инак всеки ще тръгне през просото.“

В казармата го учеха, че партизаните са разбойници и зверове, а тук излизаше, че били откровени и справедливи хора. А колкото за падналия земляк, той си мислеше, че момчето бе заслужило съдбата си, щом не беше го послушало да не дига глава, преди да оттече мътилката.

След кратко обмисляне Мануш рече:

— Водете и него, щом се натиска. После ще видим какво ще го правим.

— Аз съм и кашавар, другарю командир.

— Дайте му да носи багажа и тръгвайте!

Мануш се наведе над опасния поручик:

— Ти си Топора!… Сега е твоят ред. А сетне ще отидат по реда си и подполковника, и всички душмани от велевската военна шайка.

Само това продума Мануш.

 

 

Четниците един по един се сменяха да носят девойката ту на ръце, ту на гръб и бавно пълзяха към върха на планината. Напред пред всички вървяха Радуил и Калитко и оживено разговаряха.

Радуил казваше:

— Пукна ни се злъчката да търчим. И тамам наваляме към Мариина поляна, из един път изпраскаха гърмежи. „Другари, фърлят на нашите! Карайте бегом след мене!“ — изкряска Черния…

— Ей, ако не бяхте чули — рече Калитко, — мътна ни беше работата! Като ни зачесаха…

— Много ли се бихте?

— Били?… Хо-хо! Без патрони бие ли се човек? Къде е „чуждестранния“ да ти каже… — Калитко се извърна назад и подири с очи Зеленко, който изнемогнало пъхтеше под товара на взетата плячка от преследвачите, и продължи: — Ама видя ли каква работичка свърши моята бомба?

— Ти ли я фърли?

— Не е важно! Да беше сетне да видиш, когато гътнах пцето от канарата! Като му светнах един и пак един — той завчас се почеса за гащите и се прескълбучи!…

Внезапно екна самотен гърмеж от пистолета на черния партизанин. Всички разбраха какво бе станало. Сетне Мануш ги настигна. Той носеше в ръка шмайзера, пистолета и бинокъла на офицера. Другите двама носеха по нещо от облеклото му. И дрехите на убитите бяха прибрани.

Когато стигнаха билото на планината и пред погледа им в далечината зад дърветата се изпречи неравната линия на крушовската река, Мануш и Вълчан се канеха да останат тук и сетне през нощта да отведат ранената нанякъде. Преди да се разделят, Мануш каза:

— Предайте на командира, че отвеждаме другарката при ятак. Ще ви намерим в бивак номер три.

Никой още не познаваше този бивак, освен командирите на отреда.

Пръснаха се на две страни и потънаха в мрака на хладната родопска вечер.

При другарите

Завръщането в лагера бе празник за Калитко. След тридневни преживени опасни случки и премеждия, на четвъртия ден следобед той бе отново при другарите, в родна среда. Отрупаха го с въпроси. Но момчето не бързаше да отговаря. То святкаше будни очи и диреше някого.

— Къде е Гапи?

Да, той попита първо за Агапи. По пътя бе улисан с друго и не му остана време да разпитва за незабравимия си другар.

— Никола! Твоят мъчител пристигна — викна на смях някой.

Трътлето изникна от дън-гора, дотърча през глава и отдалече учудено се плесна по бузите:

— Иии! Живичък и здравичък ли си? — изхлипа той. След това го прегърна и добави:

— Пък аз мислех, че си „хвърлил топа“ и тъкмо се канех да ти нося за помен жито на ягодовските гробища!

— Ка-ак си? — малко покровителствено и горделиво попита Калитко, като се здрависваше.

— Както ме гледаш — екстра! Ама има и друго…

Трътлето не се доизказа. Духна обратно, изчезна зад храстите и след като се побави малко там, изтопурка обратно с боси крака. Той носеше презрамна торбичка, чието съдържание изсипа в краката на Калитко.

— Гледай тука!

— Какво, е то?

— Кьорав ли си? Книжки!

Цял куп книжки, позацапани и с изподрани краища, лежаха на земята.

— Макар ученичката да я нямаше, аз все за нея си бълнувах и дето минехме по селата, само за книжки питах — на един дъх проговори той.

— Много добре, Гапи!

— Ще се старая! — отсече по войнишки Агапи, прибрал ръце при бедрата.

Партизаните отстрани се разсмяха.

След това Калитко изведнъж промени разговора.

— Къде е Селим? Искам да го видя!

Гапи на свой ред отпусна глава, коленичи и взе да тъпче надве-натри книжките обратно в торбичката, без да продума.

— Къде е моят верен Селим, тебе питат! — настоя овчарчето. — Аз го пратих да дири отреда, пък се изгуби. Той не е такъв да не изпълни поръчката…

— Върви при командира — рече появилият се ненадейно зад гърба му Радуил.

Червенокосия го посрещна затворен и съсредоточен. Стори му място до себе си на камъка, под който с бърз шепот протичаше пенлив самотен поток, и рече:

— Говори, малкия!

Калитко му разказа от игла до конец патилата си. Но когато стигна до онова място на описанието, дето се разиграваше преживелицата с ограбената войнишка торбичка, командирът изведнъж смрачи вежди.

— Всичко знам! — твърдо го пресече той. — Така. А сега — позволи ми да те погледам… какъв хубавец си!

Калитко изстина от този внезапен и хладен обрат у командира. Следния миг той бе готов да скочи и да признае увлечението си. Но думите на Червенокосия го задържаха:

— Ще видим. Работата ще се обсъди от другарски съд. Но аз не обичам неразумните четници: съвсем не са ми приятни слепешком вършени геройства.

— Ние бяхме гладни до умирачка, другарю командир! — направи опит да се защити овчарчето.

Командирът за втори път го прекъсна и продължи по-меко:

— Обстоятелствата са били тежки за вас, разбирам. Но запомни: със своето безумие да излизаш срещу стръвници заради торбичката им ти си изложил на опасност не само своя, но и живота на ранената другарка. Не е ли ясна безразсъдността на постъпката ти.

Калитко мълчеше и току прокарваше ръка по запотеното си чело, отривайки потта.

— Какво ще кажеш? Защо ти като партизанин си отстъпил на увлечението, без да туриш в ход своята съобразителност?

— Виновен съм, другарю командир!

— Така. Върви си сега.

— Ами после… сетне? — смутен и безпокоен запита малкият.

— Другарският съд ще реши.

Калитко си тръгна като убит, клатушкаше се и преплиташе крака. Думите на Червенокосия не търпяха никакви възражения. Младият и неопитен четник се беше провинил и трябваше да отговаря.

Час по-късно Калитко се снабди с лист хартия и молив, отмина в гората и там взе да излага цялата си погрешна стъпка, като признаваше вината си и молеше час по-скоро да се свика другарският съд, за да му определят заслужено наказание, и накрая обещаваше да се поправи.

Командирът го посрещна, без да каже дума, грабна молбата му и я направи на безкрайно дребни парченца.

Работата бе потъпкана щастливо за малкото партизанче. След това тръгна да дири Селим.

Но доброто и умно животно нийде не се виждаше, нито се чуваше гласът му.

Всички криеха от него. Най-сетне той научи от Дафина за нещастието. Кучето бе захвърлено в дола под Сърна бивак… Калитко не искаше да вярва на ушите си. Потисна го страшна мъка. Ходеше като побъркан из лагера и дори скришно си поплака. Но трябваше да понесе и това изпитание. И реши да отиде и зарови в земята своя верен приятел. Изкопаха му с Трътлето на тайно място малък гроб и го положиха в него. Нахвърлиха горски цветя върху прясната купчина пръст, заградиха я с чимове. И тук овчарчето отново напои мишките, като говореше:

— Гапи, Гапи! Така. Ти не знаеш: Селим толкоз страда и се мъчи, а гледай сега — той лежи тук не от ръката на ловните, които му стреляха, а от своите! Затуй ми е много мъчно…

Калитко дълго не успяваше да се утеши след тая несправедлива смърт. Дори и насън можеше да се чуе как го викаше при себе си:

— Селим! Ела, ела. Ти ще ни спасиш! Върви предай къде бяхме ние — децата, когато ни пра дъжда…

 

 

Десетина дни по-късно го пратиха да навести ранената другарка. И той тръгна с радост. По това време между двамата се завърза твърде любопитен разговор… Калитко се чувствуваше на седмото небе. Той се върна от село Крушата светнал като слънце. Тогава си рече:

— Да мислим сега за друго, а за Селим… такъв му бил късмета! Не бива да се размеквам за тоя, дето духа. Така: умрял — умрял, няма да го върнеш!…

Да, не биваше да се размеква. Защото на овчарчето предстояха още редица изпитания, които то трябваше да премине с твърдата воля на смел четник от Ягодовския партизански отред.

Уволнен

Той се мяташе по прашния път, преплиташе крака и разговаряше сам със себе си, а не беше пиян.

— На̀ ти тебе старшилък! Нали момчетата ти замотаха главата, ти се предаде завчас, защото си лек като перушина. Лапаш ги всякакви, будала с будалата ти! Ха да бяха ти казали, че владика ще те правят, пак слепешката щеше да лапнеш въдицата. Тъй ти се пада, щом нямаш акъл колкото една муха!

Престоят в ареста бе наслоил в душата му непрекъснат страх пред неизвестността, която го очакваше занапред. Какво ще прави, за какво ще се залови, къде ще се дене, щом стражарският живот го бе направил некадърен за сериозна работа?

Обхванат от горчиво отчаяние, Пантю тежко изпъшка и седна отстрани на пътя, под надвисналите скали. Дори и насън не беше сънувал, че ще го постигне такава злочестина: вместо повишение в службата, бе уволнен и напъден като негоден за работа добитък. Но той разбираше, че след изстрелите там, край Пухлевата овощна градина, уволнението не беше особено голяма беда за него. Ако хората бяха подушили споразумението му с двете момчета от секретния пост, той можеше да пострада и повече. Но никой нищичко не подуши; а показанията на Симо му помогнаха да се отърве леко от всяка отговорност. Помогна му и обстоятелството, че военните — улисани около сражението в Паче-дере и смъртта на Топора — оставиха следствието по убития старши стражар в ръцете на полицията, която трябваше да издири убиеца…

Сега, като се ровеше из близките спомени, уволненият неволно тропна: дълбоко в душата си той не беше съгласен с някои неща.

Кой би седнал да твърди, че непременно неговият куршум е улучил и поразил шишкавия? По онова време той беше много пиян наистина; но въпреки всичко — Пантю добре помнеше това — остана с впечатлението, че карабината на някое трето лице изтрещя зад гърба му. Но Пантю само си внушаваше мисълта за това трето лице. Работата действително стоеше така, макар и прибулена в някаква мъгла: Наско Ширита не искаше да изпусне старшията и за по-сигурно бе присъединил един изстрел към изстрелите на стражаря, докато жертвата се олюля и грохна на земята. След това момчетата обърнаха оръжие и запукаха към гората, за да отговорят на последвалите гърмежи на загубеното овчарче, като по тоя начин създадоха тревога за някакво въображаемо партизанско нападение…

По шосето профуча камионът на масловската кооперация, пълен с работници от кооперативната дъскорезница. Пантю дигна ръка, скочи на крака и се развика:

— Исидоре, почакай! Нека се кача и аз.

Но шофьорът не обърна внимание на прегракналия вик, а лудо препускаше, застилайки пространството наоколо с плътна завеса от пепелта на пътя. Вместо него Евтим горският викна отвътре:

— Гол си Пантю, а тук има женуря!…

Да, той беше гол и бос, намъкнал някакви извехтели панталони, изпъстрени с безброй дупки и дупчици отзад и по коленете.

Преди да го изгонят, черничкият полицейски пристав му каза:

— И бесилото е малко за тебе. Седи ли се пиян на пост? Трябва да те съдя, ама хайде — от мене да мине!

На Наско Ширита и Лесата приставът прочете късичко наставление: да не се натискат повече за секретен пост, а да вършат обикновена караулна служба.

Уволненият повторно оброни глава и приседна на брега на крайпътния ров. Почака да мине време: не му се влизаше през деня в село Ягодово. Но нямаше какво да прави: до мръкнало беше още далече и Пантю отново стана и се затътри по прашния път.

В джеба му подрънкваха няколко дребни монети, които той пазеше, за да се почерпи. Отдавна не беше пил и му се струваше, че едно по-дълго въздържание би предизвикало в душата му някаква непоправима бъркотия, ако не и лудост. Едновременно с това Пантю чувствуваше, че тъкмо сега не му е времето да отстъпва на порочната си страст. Не се знаеше какво може да стане след това. Нещо го душеше, напъваше у него отвътре и разпалваше желанието му за дълги приказки — да обяснява, да си уяснява, дори да издаде тайната по смъртта на Бричката. Там, зад гърба му — освен Ширита и Лесата, — несъмнено е имало и трето лице — и това лице не е друго освен писарят! И реши да не влиза в кръчма. Но когато наближи селото, изкушението отново го грабна и той слепешком прекрачи прага на заведението „Ягодовски рай“.

Щом се подаде на вратата и глъчката, разгорещена до това време, изведнъж пресекна. Посетителите дигнаха глави и стрелнаха с насмешливи очи сломения Пантю. Сетне зашушукаха, занамигваха си и се чу обиден смях.

Пантю наведе глава. Потегли един стол под себе си, седна при масата зад вратата и почука с пръст по нея:

— Цонко, може ли едно?…

Кръчмарят се правеше, че не забелязва новодошлия и не отговори на почукването му. Но когато чукането се повтори и потрети, той внезапно трепна, хвана се учудено за брадата и опули очи:

— А, сватанак — проговори той, — дойде ли си? Ами как тъй?… Мене ми рекоха, че те гласят за мястото на шкембелията, а ти ми се връщаш от Велево с разпусната риза като апостол!

Дигна се весел смях. Но за Пантю този смях беше безкрайно оскърбителен. Топла струя го обля от глава до пети, хвърли челото му в пот и той се задъха до задушаване.

— Хората лъжат — обади се друг шегаджия. — Симо ще стане старши, ти мене слушай.

И така, една съвсем случайно подхвърлена подигравка беше изиграла съдбоносна роля в живота на слабохарактерния стражар. Той посрещна закачката като тежка присъда и с разтреперано сърце помисли: „Людете са известни за станалото…“ Или най-малко те се досещат каква е работата, гледат окаяното му положение и му се надсмиват.

Той усети прилив на кръв в сърцето си, рипна на крака и хвърли в лицето на безгрижния Цонко:

— Какъв сватанак съм ти аз? Келеш! Само тук ли е кръчма! — И бързо напусна заведението.

Кръчмарят го подгони с пълен стакан, притича при вратата и викна след него:

— Хей, гладна шайка! На, това е за тебе! — И плисна виното на земята.

Но Пантю беше глух за всичко, освен за болката в унизената си душа; с бързи крачки свърна в близката пуста уличка, излезе край реката, а оттам тичешком се прибра дома.

— Василко! Василко! — подвикна той, щом влезе в малкия двор и застана пред прага на ниската къщурка, която бе от стая и кухня. — Василко!

Знаеше той, че караницата е неминуема и беше се приготвил вече как да залъже своята Василка. Но не получи никакъв отговор. Жена му, както винаги, бе тръгнала в зори по чуждо копане, като поведе и двете си невръстни дечица.

Пантю потъна в полумрачната, неразтребена още от нощта стаичка и побърза да спусне плътно басмените завески на прозорците. Предобедната слънчева светлина го дразнеше. Тя беше сякаш изобличителен укор за неговото тревожно състояние, нещо, което нито радваше, нито топлеше сърцето му. След това пи вода от стомната и едва тогава почувствува някаква лекота в гърдите си. Самотата му действуваше успокоително. Накрая се изтегна в ъгъла върху парцалената черга, застлана на голия под, хвана челото си и дълбоко се замисли, загледан в опушения таван.

Важни решения

Подобно на Пантю двамата младежи от бойната група лежаха самотно в плевнята на Минко Каленин и си шептяха в очакване на писаря, който беше заръчал да го чакат по тъмно. А когато по едно време Воспирчовият баща се качи при тях, момчетата го посрещнаха в един глас с думите:

— Иде ли той?

— Ще дойде.

— Много се забави! — с досада проговори Ширита. И като сниши глас, попита: — Значи, ходил в града? Е, какво разправя?

— Водил Милена и детето на доктор — смутолеви несигурно Каленин.

— Знам — усмихнато поклати глава Наско. — Когато бай Сава тръгне за града, той винаги с болести се разправя. Вярно, ти нищичко ли не знаеш?

— Ходил на нелегална конференция. Така разбрах.

— Ще научим. А ти, бай Минко, прати Воспирчо да го подсети.

— Писаря няма защо да се подсеща.

Писарят бе получил тайно съобщение да се яви в града, дето щеше да се състои важно заседание на нелегалния Окръжен комитет на партията. И една заран, като подбра за лице домашните си, замина. През това време Лесата и Ширита още лежеха във велевския участък, затуй момчетата не знаеха нищо по това.

Заседанието мина при пълна тайна. На него беше изнесен доклад за предстоящите задачи на партизанските отреди и помощните бойни групи. Присъствуваше и политическият комисар на Ягодовския партизански отред, слязъл тайно в града. Между другото прочете се и окръжното на Главния щаб на въстаническите войски, дето се даваха указания за развиване на по-планомерна и решителна борба срещу контрачетите на властта и нейните ловни хайки…

Ширита взе да става нетърпелив и току назърташе през вратата на плевнята. Лесата рече:

— Ти не шавай много, ами я да видим какво да правим с Пантя. Изволнението му никак не ми харесва. Лек е той… може да се раздрънка и ето ти беля чиста работа!

Очите на Ширита злобно пламнаха:

— Да видим само кой ще го остави да дрънка!

Между това той се загледа в бледото лице на другаря си и добави:

— След тоя арест ти съвсем се размекна и не ми хващаш окото. Не забравяй, че си ремсист.

Лесата се опита да се защити.

— Ти за мене ли това? — обидено рече той. — Не си прав. Почакай и ще видиш по-нататък…

В настъпилото мълчание се чуваше неуморната работа на червеите, които глождеха прашните и потънали в паяжина греди под покрива. Настъпваше тиха лятна нощ. Щурците свиреха под миризливото сено из ъглите на плевнята.

Лесата чакаше отговор, но тъй като другарят му, загледан в една точка в тъмнината, мълчеше, побърза да узнае:

— Двамата ли ще го очистим?

— Кого?

— Тоя мръсник…

— Писарят ще каже.

— Нека каже и аз съм готов.

Чуха се леки стъпки по двора. След това отвън дървената стълба на плевнята леко проскърца. Двамата затаиха дъх. Писарят се подаде на последното стъпало, приведе гръб и пристъпи на пръсти.

— Тук ли сте, другари?

Никой не му отговори. Но очите и на тримата жадно святкаха в тъмнината.

Седнал кръстом на пода, писарят не бързаше да задоволи любопитството им — защо ги събираше тая вечер. Наско се опита да поведе разговор, да научи нещо за тайното заседание в града. Но тъй като знаеше, че няма да получи пълен отговор, при първата дума гласът му засече и той се отказа от по-нататъшно разпитване.

Вместо него Лесата повторно отвори дума за пияницата стражар.

— Гледай ти, бай Сава… тоя Пантю…

Савата с един поглед му даде да разбере, че е осведомен за всичко, знае и какво следва да се направи:

— За тая работа вие нямате грижата. Всичко ще си дойде по реда, но без бързане. Вас ви събират за друго тук: партията мобилизира всички свои резерви и вие двамата, като ремсисти, трябва да сте готови веднага да отговорите на нейния апел.

— За излизане ли? Ще отговорим!

— Да, Наско. Краят наближава… Ще излезете още днес утре, без да се маете.

И с това главният въпрос на това събрание беше изчерпан.

Писарят им даде по един парабел и две бомби-одринки.

Никой не знаеше отде се снабдяваше той с тия неща. А работата беше съвсем обикновена: някога, в първите дни на войната, когато надойдоха германците, населението бе предупредено да предаде в общината намиращото се по ягодовските домове оръжие. Тогава мнозина селяни — като познаваха Савата за верен човек — му предложиха да укрие оръжието им. Сетне той сполучливо успя да укрие и част от оръжието, предадено в общината. А бомбите му бяха останали при разни случаи, когато бе викан на служба в запаса.

Късно след полунощ той си отиде, а младежите останаха да нощуват в плевнята.

Същата вечер уволненият стражар тичаше навред из селото, надникваше в кръчмите и диреше Ширита. Сетне отиде и в дома на Савата, но не го намери. Отново го бе обхванала първата тревога. Искаше да научи от момчетата: не е ли имало някое чуждо лице край Пухлевата градина?

Като го гледаха така залутан, ягодовчани го посрещаха с насмешливи погледи и ядовити закачки. Те не можеха да му простят миналото, когато той на всяка крачка обичаше да се показва и своеволничи.

А децата още повече го ядосваха, като викаха след него:

— Как си, чичо Пантьо-старши?

Така обикновено става в село, дето хората, затънали до гуша в тежка работа, няма с какво да се развличат и както се казва, със свещ дирят някаква разтуха: една шеговита думичка, подхвърлена случайно по нечий адрес, веднага добива крила и за кратко време обхожда цялото село.

Кръчмарят Цонко, види се, е познавал тая палеща нужда за развлечения, когато пред очите на всички в кръчмата подметна за „старшилъка“ на уволнения…

Сърдит на целия свят, Пантю се прибра в къщи при своята съсипана от работа Василка, посдърпаха се двамата, той я наби и едва тогава с удовлетворено сърце легна под чергите.

Но слуховете за неговия старшилък не предвещаваха нищо добро и за писаря.

Нещо се мъти

Слънцето угасна зад засенчената отпред планина. Ягодовското корито потъна в хладен виолетов здрач, прошарен на места със сребриста пара, която излиташе на кълбета от незакаптираните минерални извори, пръснати из околността. Високо в небето се стрелкаха лястовички. Обагрени алено от последните вечерни зари, белите им коремчета трепкаха като звезди. Работниците по полето и градините изправиха наболели от труд снаги. Кърската работа беше привършена. Жените, със смъкнати забрадки на тил и с копачки на рамо, потеглиха за село.

Над фасулищата и слънчогледите край пътищата полегна лепкава диря от прахоляк. Босите и напукани крака цапкаха неуморно и забързано. Някои потичваха, за да не закъснеят: наближаваше полицейският час, след който всяко закъснение струваше скъпо. Завареният на улицата биваше залавян, арестуван и задържан до съмнало. А понякога падаше и трошене на ребра.

„Пак ще си лягаме с кокошките“ — мислеха си ягодовчани.

Неколцина селяци — мъже и жени — излязоха на главния път и тръгнаха вкупом. Те бяха все свои хора, разбраха се още на пръв поглед и заговориха за новините в село. Разговорът се водеше на нисък глас и често хвърляха безпокойни погледи по двете страни на пътя.

— Замълча се тая работа с убийството на шишкавия — рече един.

— Ти не гледай сега — подзе възстаричък ягодовчанин с топчесто, червено като ябълка лице, но със силно побола бяла четина под носа и по бузите. Властта се таи, мълчи, но из един път ще хване убийците.

— Вкарали уж наново Кула в ареста, ама пак я пуснали.

— Питали я няма ли хабер от Калитко, слизал ли е в къщи, ама тя зъб не обелила — обади се една от жените.

Младото момче, което бе запретнало крачоли до над коленете и вървеше отстрани край изкопа на шосето, неволно изтърва:

— Какво знаете вие! Само си дрънкате.

Никой не му обърна внимание.

— Искат да кажат, че убийството било нагласено.

— Партизаните са го нагласили.

— Стреляно е откъм гората. Следствието намерило там, до брезата, купчина изстреляни гилзи. Оттам се е мерил Кулиният син.

— Вятър! — продума младежът.

Той, изглежда, знаеше тайната, но не смееше да я сподели със своите съселяни.

Разговорът се прекъсна. По шосето отзад, откъм Маслово, с лудешка бързина прехвръкна автомобил, повлякъл след себе си гъста пушилка. Ягодовчани се разбягаха и застанаха до пояс сред репея и магарешките тръни в крайпътния ров. Жените размениха плахи погледи и дружно закълнаха:

— Хвръкна и не се видя, пущината!

— Стаменко беше, да опустее!

— Кокалите си да строши, та в торба на жена му да ги занесат! — злобно прокълна третата, която плахо притискаше към полата си къдравата главичка на петгодишно момиченце с вирнато носле, облечено само по ризка.

— Видяхте ли друго? — попита момъкът. — Вътре седяха коменданта и двамата германци. Пак са дошли за своите налъми.

Хората не отговориха.

— Спрели са в хотел „Веселин“ — подхвърли друг, без да се доизкаже.

В ягодовското корито едничкото прилично заведение със студена и топла вода, което отговаряше на „пречистата“ кръв на арийската германска раса, беше този хотел „Веселин“ — наречен по името на притежателя си. В градината на хотела ловните често пъти си устройваха такива гуляи, каквито не бяха познати досега в цялата околност.

Хашлакът гневно продължи:

— И пушки, и шмайзер си носят. Страх ги е, зверовете! След това, като протегна ръка по посока на облака прах, който се виеше над покривите на ниските ягодовски къщурки от двете страни на пътя, изруга:

— Вашта кожа мръсна! Храним ви като патки, да газите хората.

— Сус, бре, Петре, какво е това от тебе! — скара му се един възстаричък мъж. — Питат ли те, та лаеш?

Но момъкът продължи да бъбри, само че сега малко принудено и под нос:

— Що да им мълчим на тия душмани? Немски гладници! Под носа ни изсякоха половината балкан. А дойде ли време да пламне гората, пак нас пращат да гасим. Като добитък ни гонят стражарите нагоре: „Гасете, вашта кожа!“ Мълчи след туй, да те видим. Тъй ли е, чичо Якиме?

— Ама че си кречетало! — рече жената с момиченцето, като го погледна дръзко в очите. — Що ли се зъбиш? Аз да съм на тебе, щях да си знам мястото…

— Може и то да стане — сопнато отвърна Петър. — Да не смяташ, че съм роден за петел?

— Излез да те видим с пушка в ръка, че тогава ела ми се перчи и надувай!

— Оставете се, джанъм — намеси се селянинът, който носеше името Яким, и ги накара да млъкнат. — И чуйте да ви обадя: нещо се мъти. След битката в Паче-дере военните са наплашени и комендантът искал по телефона помощ. В село ще надойдат още кучета, някаква си контрачета. Ама пак не знам и не мога да ви излъжа.

Чичо Яким не лъжеше. След смъртта на Топора, в отговор на молбата на подполковника, от казармата в града съобщиха, че изпращат втора рота като подкрепление срещу партизаните. Идеше краят на ягодовския партизански отред — така мислеха местните господари и радостно потриваха ръце.

Око и ухо

От една тревясала пътечка, с ивици изпомачкана пача трева по средата, се показа дългунестият Дядо Ване. Обвесил мотика на загорялата си шия, той беше присвил ръце в лактите, крачеше тежко с дългите си боси крака и ритмично поклащаше рамене, забил поглед в дебелата цигара, която си свиваше в пожълтяла вестникарска хартия.

Щом го зърна, дружината завика в един глас:

— Гледайте тука, Дядо Ване ще ни каже най-новото.

Дългунестият селянин свали мотиката от врата си и я прекара на ръка, без да отрони дума. Гъст и лютив пушек от цигарата обгърна главата му, като го караше сдържано да покашлюва и присвива котешки очи.

— Как върви следствието, Ване?

— Ще хванат ли малкото, дето удари човека?

Дългунестият пак мълчеше. Смеси се с останалите и застана на челно място в групата, като гледаше пред себе си мрачно и навъсено.

Момчето скришом поглеждаше Дядо Ване. От този тайнствен поглед можеше да се разбере, че то пази в сърцето си нещо, което не намира с кого да сподели.

— Е, Ване? Що мълчиш?

— Мене не барайте, хора! Аз нямам думата.

Тоя път той се оказа пестелив в приказките. А мъжете продължаваха да разискват по убийството, като се надпреварваха един друг. Дядо Ване жадно се вслушваше в разговора. Негов дълг беше да научи какви са новините между ягодовчани и щом долови нещо нечисто, веднага да обади на писаря. Сега той беше окото и ухото на бойната група и трябваше да внимава.

Наближиха селото. Хората се пръснаха из страничните улички. Само Петър последва дългунестия. Пътят на двамата водеше към реката.

Ненадейно момъкът го дръпна за ръкава и глухо произнесе:

— Чичо Ване, ти разбра ли работата? Не си, я! Пантю се заканвал в кръчмата, че ще изяде някому главата…

След като го изслуша, дългунестият се престори на сърдит и рече:

— Брей, муле, не си пъхай пръста във врата, дето скърца… Гледай си работата и да си знаеш устата!

След това бързо закрачи към дома си.

Младежът остана на място, забъркан и смутен, сякаш не знаеше кой път да хване. Но след минутно колебание той се посъвзе, настигна дългунестия и му рече:

— Чичо Ване, аз нямам вече работа в село!…

— Е, та?

— Само да знам къде ще мога да намеря, партизаните…

— В гората, къде!

— Ти обади на тати да не ме мисли. Още тази нощ ще изляза.

Момчето се изгуби по пътя. Ване вървеше, потопил в земята загрижен поглед, и си мислеше: „Страх ме е нашите момчета да не я оплескат!…“

Бели кахъри

Тайната по събитието край Пухлевата градина не беше известна на Дядо Ване. Все пак още на времето той разбра, че станалото е дело на бойната група. Но трябваше да мълчи и да не пита; така му диктуваше дадената клетва пред бойната група.

А сега, когато научи, че бъбривата уста на Пантю е взела да мели заплахи, Дядо Ване се питаше с тревога: „Знае ли Савата какво си шушнат людете за тоя будала?“

„Сигурно знае — отговаряше му един вътрешен глас: — писарят трябва да знае всичко!“

Тая увереност отчасти успокои тревогата в душата му.

Той се изми на камъка сред двора, изплакна краката си направо от черния бакърен ператник и се прибра под сайванта на къщата. Полусляпата му майка шеташе в кирпичената барачка, пристроена на единия край на двора, която служеше за лятна кухня. Сладка миризма на пържен лук и магданоз се носеше из въздуха. Старата усети идването на сина си и викна:

— Ване, манджата втаса.

— Давай, мале, че съм прегладнял като вълк.

Синът се намести кръстом върху рогозката, застлана на одъра.

— Я първом да издоиш кравата, Ване — повторно се обади старата.

— Отивам, мале, щом е тъй.

Той стана и се запъти с менче в ръка към обора.

Майка и син рядко подхващаха разговор. Случваше се дни наред да не проговорят друго, освен за най-необходимото около кърската работа, която изискваше и чужда работна ръка. Скъпернически отронваха по някоя дума и замлъкваха. Залавяха ли се на дълги приказки, накрая майката непременно избиваше в хленчове и настояваше синът й да си намери къщовница, което много дразнеше дългунестия. Приятелите познаваха характера му и избягваха да му намекват за това. Но старата просто го изтезаваше. В такива минути той изпитваше лудо желание да бяга. Но вместо това Ване отиваше при дръвника под ореха и яростно блъскаше с балташката дървата за горене, които стояха струпани във вид на грамадна обърната фуния около дънера на дървото. Тогава старата се обаждаше:

— Пак го прихванаха.

— Прихванаха, бабо Деспо — заявяваше синът. — Като не спираш да мелиш като празна воденица, прихванаха!

И сега стана същото. Преди да потопи в ястието първия залък, майката подхвана издалече:

— На утрето де ще идеш, сине? Ябълките са за пръскане. Измолих пръскачката и я донесох на гръб.

— Утре не барам, мале. В петъчен ден се помина тато, ти барем ме знаеш, че не барам.

Старата проплака:

— Като сираче се трепеш, чедо. Бива ли?

— Знам, знам, мале, ти пак ще ме зажениш, ама хайде — не ми се слуша!

— Земята иска пречупен гръб, сине.

Синът, както и трябваше да се очаква, избухна:

— У-у, че голяма земя — двайсе педи! Туй са бели кахъри, мале, запущи ги. Що ли си ме заяла като горчива краставица? Два къшея сладко не мога да хапна от тебе! Като оцет си станала.

— Ям не ям, оцет не оцет, ти си опитай късметя.

— Нали опитах, мале? — рече той. — Не ми потръгна в женитбата ’гато трябваше, та сега ли?

Едновременно с това той дигна очи към опушените греди на сайванта и остана около минута замислен. Спомените набръчкаха обгорялата кожа на лицето му.

Преди десетина години той доведе жена. Млада, хубава и спретната къщовница, беднотия като него. Поживя година и друга с нея. А когато младата жена наближи да добива — гътна се, та умря и беше погребана ведно с мъртвороденото дете.

— Е-ех, само дето ми смишляваш, мале! — тъжно продума той. Не можеше да прежали миналото, а всеки спомен го теглеше надолу и лягаше на гърдите му като воденичен камък.

Старата прокара ръка по очите си. Мъглата в зениците й пречеше да вижда добре сина си. Полази по рогозката, сложи ръка на коляното му и като обели очи, искаше да продължи. Но синът я прекъсна:

— За̀пущи я, старо, за̀пущи!

Стана от трапезата, вдигна рамене и тръгна към трите стъпала на одъра, които слизаха на плочите в двора.

— Ване, що ми кинеш душата? Пак не се разбрахме! — викна след него тя.

Той не я чу. Дългите му крака затупкаха по застлания с плочи двор, упътени към портата, която след малко се хласна зад гърба му.

Признание

Но той нямаше къде да иде. Полицейският час беше настъпил. Вечерта падаше мека и топла, изпълнена с парлива миризма на ястия, които се пържеха из околните дворища.

По тясната, крива уличка бе глухо и потайно. Само през изгнилите дъсчени стобори на къщите долиташе пресипнала глъчка на уморени хора.

Дядо Ване се тръшна на стария брястов дънер, който лежеше покрай зида, до самата врата. От незапомнени времена тук беше любимото място на баба Деспа, тук тя събираше махленките и ги залисваше с онова, което беше минало отдавна.

Загледан в мазолестите си длани, дългунестият дълго седя така, без да помръдне, и мислеше с първата тревога в душата: „Знае ли писарят какво шушукат хората?…“

И ето че дребните камъни по улицата заподскачаха на разни страни и той дочу препъващи се стъпки. А когато изправи глава и разкри уморен поглед, пред него стоеше самият Пантю. Противна тръпка полази по гърба му.

Пантю живееше на другия бряг на реката, зад старата воденица, и сега се прибираше пиян-залян. На гърба му личеше някаква излисяла дреха от домашен вълнен плат, изтъкана на кафяви и сини квадрати. Тя бе правена, сякаш за да буди смях: на гърба издута като мехур, а ръкавите, тесни като тръстикови цеви, бяха окъсели и едва покриваха лактите му.

Той се опитваше напразно да се държи на несигурните си крака, губеше равновесие и политаше ту напред, ту назад.

— Натряскал си се чиста работа! — рече Ване, като се отмести на дънера и му стори място до себе си.

Пантю избърбори нещо несвързано и млъкна. Сетне внезапно се тръшна на дървото, отпусна глава над разтворения си чатал и току придръпваше около корема си полите на късата дреха.

Дългунестият беше от ония хора, чиято отличителна и най-ярка черта е честността. Такива не обичат заобиколните приказки, никому не се подмазват и когато рекат да изобличат, не се стесняват, а карат направо. Но сега той нямаше желание да изобличава, а само да подпита за това-онова и да разбере истината, която го мъчеше.

— Каква е работата, побратиме, не знам, но май че пак си я оцапал…

Бившият стражар с усилие разтвори отеклите си от пиянство очи и изръмжа:

— И ти ли ще ме съдиш?

— Хич барем не мисля това. Но ти сам си търсиш белята, щом не претегляш приказките си…

Стражарят не му даде да продължи. Той за миг се окопити и с размекнат глас продума:

— Изволниха ме! Що да сторя сегичка, като съм гол като пушка? Кажи, де!

— Да си дошъл на времето при мене, може би щях да те върна от лошия път, по който тръгна. На приятел е хубаво да помогнеш… но на добър приятел. А ти… биваше ли да се отпущаш така?…

Пантю стаи една дълбока въздишка и полугласно отвърна:

— Загубен съм, загубен! Там е бил някой си… писарят ще каже… когито Бричката падна. Аз не съм крив…

Дългунестият, потиснал огъня на омразата в гърдите си, сипкаво произнесе:

— Брей, побратиме, отиваш по дяволите с тоя език! Допитай се първо до ближния, преди да се заканваш и плашиш. Защото в края на краищата пак ти ще обереш каймака!

На Пантю се струваше, че никой досега не беше говорил така сърдечно с него. И като изслуша думите на Ване, веднага изпита горещо желание да се изповяда. Наивността му бе трогателна. Но той не знаеше скритите намерения на съседа си.

— Ване, бъди ми като брат и ми дай акъл…

— Друг път — прекъсна го дългунестият. — Нека помисля и тогава ще давам акъл. А сега си върви, да не ядеш калая от Василка. Пак ще спиш май навънка.

Той му напомняше за странния ред, въведен от жена му в къщи. Понякога — било зиме или лете, — когато той се връщаше дома пиян, Василка го заключваше на двора и не му позволяваше да спи в къщи. А вземеше ли той да моли или псува, жената открехваше прозорчето, плисваше го с вода от чугунената кана и му се плезеше зад нечистото стъкло.

Пантю си тръгна мълчаливо, като се опираше с разперени пръсти за зидовете и дъсчените стобори по пътя.

Дългунестият плю след него и го проследи с поглед до минутата на неговото изчезване зад мостчето на воденичния яз. Главата му бучеше, устните бяха пресъхнали, а пестниците му трепереха неудържимо. Нещо неизпитвано досега ставаше с Дядо Ване.

Скоро след това във вечерната тишина се понесе висока глъчка. Пантю се караше с Василка. А щом крясъците на двамата стихнаха, обади се дълга и проточена пиянска песен. Песента ту политаше високо, ту често замираше, късайки се на дрезгави звуци, или напълно заглъхваше във вечерния покой. Но не минаваше много, когато отново се възземаше — разсипана и нестройна като жабешко крякане. И така — до късна полунощ.

Жребият е хвърлен

Дядо Ване се прибра в къщи. Под сайваната го чакаше разстлана козя постеля. Старата седеше на единия край на постелята, мачкаше с костеливи пръсти алището и обърнала очи към светлите звезди над планината, току повтаряше:

— Пак не се разбрахме, Ване. Пак не скътахме пазарлъка. Какъв стопанин си ти тогава?

— Мале, кукумявките да дремят като тебе, а ти ставай, че е време — заяви синът, щом я завари още не легнала.

Старата, опряла ръце на колената, се помъчи да стане и рече:

— Да лягаме вече, я. Ама пак да бяхме се разбрали, сине…

Дългунестият се сгъна на пода до нея, задържа ръката й и подхвана:

— Да се разберем, мале, то е лесно. Ще се женя аз, ама за гората…

Старата го загледа втренчено, като често премиташе с побелелите си очи, и попита:

— Къде ще ходиш? В чия гора?

— То не е за казване, старо. Само ти обаждам да знаеш: ако ли някоя заран ме повикаш: „Ставай, Ване, съмна се!“, да знаеш, с вятъра от връх балкана ще ти се обадя.

Старата в отговор само го чумоса с разперена длан и нищо повече. Нали знаеше, че обича да се шегува, не обърна сериозно внимание на думите му. Сетне се понаведе, опря ръце на пода, бавно се изправи на крака и тръгна към стаичката си.

Стопанинът се обтегна с цял ръст върху коравата постеля, костите на гърба му пропукаха, и сложи ръце под главата си.

Откъм двора вееше прохлада. Тих ветрец разклащаше листата на ябълковите дървета. Леко трепкаха светлинките по звездното небе. Дядо Ване притвори очи, но дълго се въртя и сънят все още не можеше да го обори. Разговорът с Пантю се въртеше като жив въглен в съзнанието му и го правеше загрижен и безпокоен като никога.

И ето, заспиваше вече, когато му се стори, че някой ходи на пръсти по двора. Дигна се, наметна шаяченото си палто и се покашля. Отговори му също тихо покашляне. Той присрещна внезапно израсналата при трите стъпала фигура на нощния посетител, помъкна го към одъра и каза:

— Провал ли има?

— Отде знаеш? — учуди се Петела.

— Спопънах го кротко-кротко, той легна и призна всичко…

— Очаквах това, но не предполагах да стане толкова скоро — отвърна писарят.

Заедно с това той измъкна от пазвата си и подаде на домакина един зеблен парцал, в който беше увит чисто новичък парабел в лека гресова смазка, и добави:

— Ето ти „пашпорта“, Ване.

— Нали си имам пушка? — опита се да възрази дългунестият. — Стига ми тя.

— Вземи го. Няма да ти стане много. Жребият е хвърлен и той се падна на тебе…

Дядо Ване сякаш не разбра думите му и като разглеждаше най-внимателно оръжието, реши да попита за момчетата. Но още при първата дума се спря. Той знаеше, че писарят не беше човек, който оставя работата си наполовина. Сигурно момчетата се стягат за балкана… Вместо това той каза:

— Няма да си играем на парабели сега. Ето я там балташката. Ще го издебна… и с нея по кеменето!…

— Както си знаеш.

— Тя ми е на мене „алебардата“ Четох нейде — имало в старо време такова царско оръжие — алебарда.

— Без да се бавиш, чуваш ли как? — строго му напомни писарят. — Трябва с един замах да се премахне всяка по-нататъшна изненада. Сега разбираш какво, ти предстои.

— Ходи си и не му мисли. Аз имам акъл колкото за толкоз.

— Не, има още нещо — заяви Савата. — Да видим сега как да я наредим с нашите.

— Ти говори ли с Милена?

Писарят поклати отрицателно глава.

— Ти, Сава, не бери грижа за нея. Гледай себе си. А щом надушиш дебелия край, хващай балкана.

— Не, Ване — решително отвърна Петела. — И тук трябва да се разберем. Аз няма да мръдна от село, докато не получа нареждане отгоре…

— Ами ако хванат момчетата, тогава? Нищелките изведнаж ще се разнищят.

— Ширита и Лесата няма да хванат. Нали знаеш, че борбата иска жертви? Но ако ме грабнат, разправяй се ти с нашите. Ще ги изведеш в балкана при другарите.

Дядо Ване позаглади с длан темето си и попита:

— Дали ще съгласи Милена? Там е мъчнотията.

— Милена ме смята за отровител. Но когато научи истината, изведнъж ще се обърне. Тя е рядка жена, ти не я познаваш. Милена е македонка, помни!… Помни и друго: у Минко Каленин съм оставил оръжие, бомби, кутия с взривни материали и друго. Всичко трябва да си отиде на мястото. Това е задача на двама ви. Хванат ли ме, аз ще съумея да избягам, ако ще би и цяло отделение войска да ме пази. Но повече съм сигурен, че мене няма да закачат, ако ти свършиш работата си както трябва.

Настъпи минутно мълчание. Скръстил ръце на гърди, Дядо Ване през смижани очи гледаше някаква извънредно ярка звезда, която ту се показваше, ту чезнеше зад ябълковите листа, потрепващи от тихия нощен ветрец.

Писарят се вслушваше нейде в далечината. Откъм реката се носеше дрезгава и провлечена песен.

Седнал дома си сред двора, Пантю пееше една и съща песен и се търкаляше по плочите, с обрасла между тях висока трева.

„Това ще ти е последната песен!“ — помисли Савата.

Из селото се понесоха крекливите ноти на първи петли. Пантю продължаваше да пее все тъй провлечено, като на умряло.

На раздяла двамата мъже си стиснаха сърдечно ръцете и всеки хвърли поглед в очите на другия, сякаш искаха да прочетат съдбата си.

Савата прикъта карабината под връхното си палто, бързо се отдалечи, прекоси съседната ливада и през една ниска вратичка излезе в чуждите градини. Ване го изгуби от очи. Тогава той се върна, грабна балташката и опита с пръсти острието й: то беше годно да повали цял вол. Сетне бавно, с полюляващи се крачки, се запъти по посока на гласа, който продължаваше да се влачи все тъй дрезгаво в тихата звездна нощ…

С една минутка закъснение

С „алебарда“ в ръка и с разтуптяно сърце Ване се промушваше в мрака напред, прецапа воденичния яз и с пълна решителност отиваше да изпълни своята клетвена задача. Но ненадейно по пътя край реката, откъм фабрика „Морунов“, се зададе малка тълпа въоръжени хора, която, щом премина мостчето, изведнъж се пръсна и обходи от всички страни Пантювата къщурка. Дългунестият се спря сред върбалака и се притаи. Обзе го страшно нервно напрежение; кръвта с яростна сила заби по слепите му очи.

Когато се овладя, той разбра, че това беше караулът, начело с кмета, караулния началник и стражар Симо. Несъмнено те идеха да арестуват бившия стражар. Пияните му бръщолевения бяха достигнали до ухото на коменданта и сега настъпваше най-голямото изпитание за ягодовската бойна група…

„Дявол да го вземе, с една минутка закъсняхме!“ — мина като светкавица през главата на Ване. Едновременно с това, сякаш нещо го стисна за гърлото и пресече дишането му. Той отпусна безпомощно ръка. Балташката копна дълбоко във влажния пясък под върбите.

Но Ване умееше да се владее. Следния миг той се оборави и хукна по обратния път за в къщи. Той беше забравил да вземе със себе си новичкия парабел. Грабна го изпод яслата на кравата, дето го бе притулил, и се затича отново към реката. Искаше да направи последен опит — да застреля от засада стражаря, когато го поведат по моста, и сетне да бяга в нощта, дето му видят очите. Това беше едничкото средство, с което все още можеше да се помогне на писаря.

Малкият триъгълен двор беше пълен с народ. Карабини и пистолети стърчаха подадени напред и грозно потрепваха в ръцете на хората. Един познат глас — гласът на Симо, — преди да потропа на къщната врата, която извеждаше непосредствено на двора, викна:

— Пантьо, де си?

Никакъв отговор. Жабите във воденичния яз неспокойно крякаха. Тихо шумоляха листата на старите върби.

Част от караула се пръсна из ъглите на буренясалия двор и назърташе зад всеки стрък на разцъфтелите гергини.

Дългунестият със свито сърце напрягаше поглед, в тъмнината, гледаше какво става и здраво стискаше револвера в изпотената си ръка.

На вратата се потропа:

— Отворете! Василко, излез! Хора сме, няма страшно.

Завеската на прозореца беше отметната от една гола ръка, зад стъклото се подаде жената на стражаря и рече:

— Пантя спи навънка.

— Ти не го крий, Василко, зер по-лошо ще стане!

Василка отвори прозорчето и подаде разчорлена глава навън. А щом забеляза пълния двор, тревожно се разписка:

— Вааа! Кои сте вие! Пантя ли търсите? Погледнете там, в мутвака, погледнете в курника.

Тя излезе боса, по долна фуста, пулеше сънливи очи и сама помагаше да търсят мъжа й.

Обърнаха всичко, преровиха и съседната ябълкова градина, но Пантю незабелязано се бе стопил в мрака на звездната нощ.

 

 

Малко след полунощ стражарят почувствува нетърпима жажда в гърдите си, устата му бе пресъхнала, гореше за капчица влага и той тръгна към близката чешма. А когато се напи, зачу стъпките на караула. Пантю разбра намеренията на тия хора, изплаши се и хукна през ливадите към гробищата.

— Да не го криеш, невясто? — обърна се кметът към жената.

Василка занарежда дълго, с пяна на уста:

— Аз ли да го крия? Отрова ще му сипя в гърлото, дано миряса келестюрина! Що ми е такъв живот? Децата ми ходят голи и боси заради неговото пусто гърло!… Ами що го търсите? — попита любопитно тя. — Откраднал ли е, а? Гледай го, вампирина, не се обажда!

След това се развика на четири страни, с ръце поставени около устата:

— Пантьо-о-о!…

Виковете й събудиха съседите, зад околните дувари надничаха сънливи глави, но всеки се смълчаваше и не дръзваше да излезе на улицата.

Дядо Ване остана много доволен от неочакваното изчезване на стражаря. Но къде беше търсеният и той сам не знаеше. Тази неизвестност го плашеше. Затуй реши сам да тръгне да го дири и да свърши с него, преди Пантю да е попаднал в ръцете на военните.

През това време кметът безпокойно тъпчеше из тревясалия двор и с всеки следващ миг тревогата в душата му нарастваше като тъмен облак: освен Пантю, той трябваше да арестува и писаря. Заповедта на военните не предвещаваше нищо добро за службата му. Той събра около себе си хората от караула и пръсна три двойки из околността да дирят. Друга двойка остана на стража при къщата.

— Той няма къде да иде, този идиот, пак ще се мерне насам. Да се хване на всяка цена! Вървете и си отваряйте очите!

След това тръгнаха с караулния началник и стражаря Симо за дома на писаря.

Ване беше отминал вече. През тази нощ той преобърна, дето се казва, ливадите, гробищата и гората над тях, ала напразно. Изчезналият не се намери.

Малко преди обед горският надзирател доведе в общината едно говедарче-помаче, което предаде, че на ранина видяло някакъв си човек да излиза из запустялата кошара при местността Овча могила. По някои описани от помачето белези излизаше, че това е Пантю. Веднага изпратиха потеря за залавянето му. Кметът не се съмняваше, че уволненият е вече в ръцете му и побърза да телефонира на велевчани радостната новина.

Но ето че оттам му създадоха нова грижа:

— А момчетата задържахте ли?

— Какви момчета?

— От секретния лост.

— Няма такова нещо в заповедта.

— Веднага!…

— И тях ли? Късно съобщавате!

— Незабавно да се вземат мерки за тяхното арестуване.

Кметът, без да продума, се хвана за главата и хукна да се разпорежда.

Неизвестното лице

В ранното августовско утро една военна камионетка стремително премина през спящото село Велево и спря на горния край, пред прогимназията. Вътре в колата седеше Савата, пазен от десетина жандармеристи с натъкнати ножове на пушките. На дъсчената пейка срещу него се изтягаха с цигара в уста двама непознати офицери, дошли наскоро в ловната рота — поручик и подпоручик. През целия път те мълчаха като неми под дигнатите яки на шинелите си и нито за миг не спряха поглед на арестувания. А на писаря твърде много му се искаше да научи арестуван ли е Пантю. Но той знаеше, че тия хора са безчувствени като камъни и не биха си направили труд да му отговорят. Така че засега едничката му надежда беше в това — задачата на Дядо Ване да завърши с пълен успех.

Шофьорът даде сигнал. Притича дежурният офицер и викна от входната врата:

— Водете след мене в дежурната стая! Отивам да предупредя шефа.

Офицерът полетя обратно и грабна слушалката на телефона…

Настъпи ясно слънчево утро, а подполковникът още не идваше. Малко по-късно той се обади от квартирата си в селото и заповяда: арестантът да бъде уединен, а пред вратата на килията да се постави часовой.

Заключиха писаря в малката стаичка с окървавен под, дето беше лежал Витко.

Привечер подполковникът слезе от колата и с тежки крачки се отправи за втория кат на прогимназията. А когато дежурният притича и рапортува, че в ротата всичко е мирно и спокойно, той гневно се развика:

— Не е мирно и спокойно, не!… Баби! Некадърни да хванат един пияница! Защо сте ми тогава? Веднага пуснете цял взвод и до сутринта искам да ми се доведат тримата от секретния пост. Марш!

Дежурният офицер полетя като стрела навън и нададе тревога в казармения двор.

Старият военен беше непоправим педант в службата и гонеше еднакво както войниците, така и офицерите. Но както едните, така и другите изпитваха страшна ненавист към него и често скърцаха зъби зад гърба му.

— Топора, само Топора беше войник на място, а вие сте негодни за нищо! — продължи да ругае комендантът.

След това той прошепна нещо на капитана, разгони с недоволен поглед двамата офицери, които се намираха в дежурната стая, и заповяда да му доведат арестувания. Искаше му се да остане насаме с тоя „тайнствен писар“…

Училищния часовник на стената в учителската стая лениво отмерваше времето със своето еднообразно цъкане. Освен тоя приспивен шум всичко наоколо беше глухо като в дълбок и самотен дол. Подполковникът седна пред бюрото и покани писаря да стори същото, като му посочи насреща грамадното канапе, облечено в синкав плюш със сребърни шарки. Редом с това той смигна добродушно на арестувания, сякаш искаше да каже: сега сме си двама, нека бъдем откровени.

Савата добре разбра значението на това смигване и изведнъж усети как сърцето му се сви, твърдо като юмрук, и помисли: „Сега ти ще питаш и ако тия, които ти, мерзавец, си избил с куршум в ушите, проговорят, тогава ще чуеш и от моята уста някакво признание!“

Разговорът между тях протече леко и без задръжки, което нито един от тях не беше очаквал. Но и двамата с непрекъснат интерес следяха изражението на лицата си и нито за миг не откъсваха очи един от друг. Подполковникът каза, че особено му се харесва личността на писаря, тъй като виждал в лицето му един добър българин-патриот и дори, в някои случаи, военните биха могли да прибягнат до неговите услуги.

— Разчитайте на мене, господин подполковник — хитро отговори Савата.

— Кажи сега, кой уби старшията? Ти сигурно имаш някакви догадки или предположения?

Арестантът дигна рамене.

— Съвсем не знам, господин подполковник.

— Не?

Писарят разтвори ръце.

— Не! Ти знаеш — твърдо отсече шефът на ловната рота.

С течение на времето той ставаше все по-сприхав и избухлив. Времето му беше скъпо: сега там, в градината на ресторант „Веселин“, го чакаха неговите приятели и двамата германци — Август и Майер.

— Стреляно е откъм гората — обясни арестантът.

— Не! — повторно извика шефът. — При секретния пост е имало някое трето, неизвестно лице, забелязано от стражаря. Почакай, аз ще ти напомня кое е неизвестното лице, когато те поставя на очна ставка със свидетелите: стражаря и двете момчета.

Савата се беше загледал в черешовото клонче зад широкия прозорец на стаята, дето бе кацнала някаква птичка с пъстри крилца.

Подполковникът отново наруши тишината:

— Убийството е подготвено от преди, ясно е като бял ден.

Писарят мълчеше.

Изведнъж подполковникът скочи на крака, удари с юмрук по масата и изкрещя тъй, че стъклата задрънчаха, а птичката подплашено литна във вечерната дрезгавина.

— Третото лице — това си ти!

Настъпи мъчителна тишина. Комендантът беше близко до истината, но без доказателства на ръка той не можеше да изобличи равнодушния на глед писар. Оставаше му да действува с принуда. От гняв и безсилие по угоеното му лице потекоха струички лепкава пот.

Телефонът издрънча. Той грабна слушалката и отговори кратко според войнишкия устав:

— Да. В Маслово? Във „Веселин“?… Съвсем не знам. Сигурно. Един момент и тръгвам. Мерси!

Приятелите му го чакаха в село Маслово.

— Марш оттука! Какво стърчиш? — неочаквано викна той на арестанта, като слагаше слушалката на мястото й. — Утре ще се разправяме с тебе! Помисли си дотогава, давам ти време…

Шефът стана от стола, отвори вратата и викна в тъмния коридор:

— Поручик!

— Слушам, господин подполковник! — обади се начаса дежурният, който през всичкото време на разговора в дежурната стая чакаше заедно с часовоя отвън, пред вратата.

— Пазете този човек най-строго! Той е цял фантом, дума да не става, но аз ще превия врата му. Разбра ли, писаре: помисли си добре! Ти си неизвестното лице!

Савата тръпна пред часовоя, без да отрони звук.

Партизаните знаят всичко

Вестта за арестуването на Петела смая всички. Ягодово осъмна и забръмча като кошер от най-противоречиви слухове. Но дори и тия, които не обичаха писаря и съзираха в задържането му повод за някаква щастлива промяна в селските работи, взеха да му съчувствуват: не е той такъв, само че обичаше да се престарава в службата.

Само един човек оставаше непримирим в своята омраза. Това беше Кула. Тя разказваше наляво-надясно, че с арестуването на Савата Ягодово се е отървало от едно зло. То страшно нещо: писарят искал да свали кмета, да заеме мястото му и да коли наред, да почерни майки и бащи. Но жандарите навреме усетили намерението му и изпреварили да го приберат заради спокойствието на ягодовчани.

Някои заподозрени селянчета, като знаеха, че Ширита и Алекси Родин се търсят и от страх за личната си безопасност, веднага излязоха в нелегалност. С тях беше и Петър Бачовия, с когото Дядо Ване бе разговарял по пътя, когато се връщаше вечерта от полето за дома. По тоя начин командирът на отреда знаеше за събитията в село. Той повика Мануш и му каза:

— Не виждам друго спасение за Петела, освен ако мога да вляза във връзка с подпоручик Лимонов. Но сега засега никак не ми е известно какво отношение има този господин към нашето дело.

— Отношение като отношение на фашист — подхвърли Черния.

— Така. Някога обаче Лимонов беше човек…

Когато Червенокосия беше изключен от пазарджишката гимназия, той се прехвърли и продължи учението си в Пловдив. И тук се запознаха с Лимонов, като подругаруваха година-две, посещаваха театри, научни беседи и следяха всяка културна проява в града.

След кратко обмисляне решиха да пратят за свръзката от село Велево. А когато свръзката дойде, командирите бяха вече променили решението си. Те пак желаеха да спечелят подпоручика на страната на партизаните, но вместо да му искат среща, както мечтаеше командирът, решиха да му пратят едно ободрително писмо.

Писмото имаше следното съдържание:

„Господин подпоручик, всяка постъпка на ловките офицери в ротата е позната на партизанското разузнаване. И ние тук държим строга сметка за всичко. Лично от вашето поведение във велевската кръчма ние вадим заключението, че доблестта на някои български офицери, които добре разбират каква беда носят на народа германските натрапници у нас, не е угаснала напълно. Това ни дава кураж да засилим още повече съпротивата си и вярваме, че не е далече денят, когато и честното българско офицерство ще се нареди под нашето въстаническо знаме…“

По-долу следваше подписа на командира — Верчо, име добре познато на Лимонов.

Между това Мануш предложи да се нападне казармата и да се освободи задържаният.

На следния ден щабът на отреда се събра, за да вземе решение по освобождаването на затворника, който бе допринесъл твърде много за разрастването на партизанското движение в тоя край.

След редица изказвания комисарят Горан даде препоръка:

— Едничкият изход засега е да се заемем само с непрекъснати нападения и удари от изненада. Така гласи и окръжното на Щаба на въстаническите войски. Ще блокираме едно след друго селата и разни обекти. А когато вниманието на ловните бъде отвлечено и тук, и там, тогава да ударим казармата, за да спасим нашия другар.

Но Мануш не искаше да се губи време и като майстор в заблуждаването на врага, предложи следната диверсионна акция:

— Другари, защо да протакаме? Аз смятам да действуваме веднага. Да се овладее пощенската станция в Каменно корито като най-отдалечено селище от лагера на военните; ще си послужим с телефона и когато войската се отправи на тревожния вик за помощ, който ние престорено ще нададем оттам — в смисъл, че селото е нападнато, — тогава да удряме. През това време ние ще бъдем на изходни позиции в околностите на Велево.

— Да се даде тревога от няколко места едновременно — рече Дафина, — като само едно ударно ядро от трийсетина другари предприеме нападението.

Трети запита:

— Ловните очаквали помощ нови войскови единици от града, тъй ли?

Командирът незабавно отговори:

— Очакват. Свръзката от Велево донесе, че полковият командир в града обещал на коменданта да му прати някаква си полицейска контрачета. Но и до днес не се знае кога ще пристигне тая помощ.

Предложението на Мануш беше прието. Командирът нареди да се изберат хората, които щяха да извършат диверсията. А на определените тридесетина четници от сборната ударна трупа бяха раздадени патрони, бомби и храна за три дни. И зачакаха настъпването на нощта.

Но стана нещо съвсем друго, което никой не беше предвиждал.

Старият колар или „Тарас Булба“

Партизаните Огнян и Раковски — излезли по разузнаване из околностите на бивак номер три — се върнаха, придружени от три нови лица. Това бяха пъстровчани — баща с двамата си сина. Бащата беше стар ятак на отреда — посивял селянин, едър на бой, възпълничък и с големи мустаци, които стигаха почти до якичката на разкопчаната му до пъпа синя дочена риза. От шаячените му дрехи и от цялата му снага лъхаше миризма на орехово дърво и катран. Той беше минал петдесетте, но имаше твърде запазен вид, а юмруците му бяха здрави и приличаха на коларски главини.

Когато той се подаде от палатката, където беше разпитван от командирите, и тръгна из района на лагера, някои от неговите земляци-партизани веднага го начоголиха, взеха да се здрависват и да го разпитват за село. Малко след това насреща му изтичаха Чичин и овчарчето. Зеленко веднага го позна — той беше имал работа с него — и отдалече изахка:

— А, „Тарас Булба“!…

Селянинът и двамата му сина обърнаха очи към войника, без да разбират какво иска от тях тоя човек.

— Какво рече? — попита любопитно Калитко, като погледна отстрани бившия войник.

— Ти не бива да знаеш всичко — нехайно подхвърли Зеленко, като не изпущаше поглед от трите яки фигури на новодошлите.

— Човече, познаваш ли ме? — попита той, като подаваше ръка на ятака.

Бащата поклати глава:

— Хич не мога да се сетя за тебе!

— Забрави ли, когато във Велево ти откраднаха остена?

— Аха. Така беше.

— Открадна го едно гърбаво обущарче. Беше му се приискало да си прави шила от дряновото дърво на твоя остен. И аз ти го намерих.

— Така правят.

Калитко — забравил скорошното „газене“ от страна на командира — пристъпи напред и весело го подкачи:

— Дядо, каква е тази кожена престилка, усукана на пояса ти?

— Такава. Нали ме дигнаха направо от дюкяна, нямах време да я махна от кръста си — обясни старият и с примирителен тон добави: — Ей такова нещо!

Калитко посегна, попипа с пръсти престилката му, изработена от телешка кожа, също вмирисана на орех и катран, и рече:

— Личи си, дядка, че караш коларския занаят, щом си се вмирисал на орехово дърво.

— А ти, плъшок, от небето ли падна тъдява? — оживи се старецът, като го дръпна за ухото.

— Защо?

— Не си ли малък, с жълто около човката, за тая пушка? Ей такова нещо.

Овчарчето посочи с ръка двамата му сина, които, не свикнали с обстановката, стеснително гледаха набралите се край тях партизани, и отговори:

— Ами твоите момчета да не са по-големи?

— Ването е на двайсет и пет, а Наско — на Богородица ще подкара осемнайсет.

— Бива си ги твоите момчета: прави като смърчове! — забеляза малкият и добави: — Веднаж да кажат така — Калитко замахна с ръка — и ще видят работата на ей това дърво!

Зеленко го прекъсна и се обърна към стария:

— Ти разправи, дядка, каква е вашата работа?…

Старият ятак разказа, което следваше и което беше вече разказал под палатката. Партизаните с нестихнало любопитство поглъщаха думите на дяда Тараса — както на бърза ръка му беше дал партизанско име Зеленко. Защото той наистина приличаше на Гоголевия герой…

 

 

Още със завръщането на Горан от тайното събрание в града командирът изпрати група куриери да се свържат с отреда на лесничея. Куриерите — Динката, Румен и Слав — трябваше да тръгнат по различни пътища и когато стигнат до назначеното място, да предадат на лесничея покана за съгласувана и задружна борба на двата отреда, както изискваше поменатото по-горе окръжно. Но по пътя един от пратениците — Слав — попадна на засада в околностите на Пъстрово и след продължителна престрелка през нощта партизанинът бе тежко ранен в гърдите от вражески куршум. Той едва успя да се измъкне от огъня на противника и тръгна да дири спасение при най-близкия ятак.

— Гледам на заранта — говореше Авриков (така се казваше старият колар) — някой дращи по плета на градината и пъшка, пъшка. И кучетата — лаят на поразия! Отивам натам… гледам… човек. Ей такова нещо!

Старецът го примъква на гръб в работилничката си и за да го укрие от преследвачите, затрупва го с орехови трески и парчетии в един ъгъл. Канел се да го превърже, но не успял. Случайно бирникът бил забелязал ранения, изпратил за кмета, кметът пратил за стражарите, дошъл и пъдарят. Полумъртвият Слав бил заловен и доубит пред очите на селяните. Сетне изложили трупа му на селския мегдан, където мало и голямо трябвало принудително да мине и да заплюва мъртвия. Някои гадове дори скачали с „пустали“ върху гърдите му. Между това коларницата била запалена и изгорена до основи, а самият колар прибрали в общинския обор.

— Ей такова нещо — разтвори безпомощно ръце дядо Тарас, който е тия постоянно повтаряни три думички, сякаш даваше най-голям израз на своето примирение.

Бирникът и пъдарят са разчитали да получат парична награда от властите, но партизаните своевременно им попречиха…

На другия ден, рано сутринта, колата с трупа на Слав и пребития от бой колар потеглила за Велево. Но в това време двамата братя Аврикови — успешно изплъзнали се от ръцете на селската стража — притаено дебнели сред шумата край Тънкото пътче, отдето щяла да мине талигата. Те не били въоръжени с нищо друго, освен с по една дъбова климия в голите си ръце. Щом се задала и приближила колата, охранявана от двама стражари, братята се нахвърлили: завързал се ръкопашен бой, обезоръжили охраната и спасили баща си.

— Ами ти къде беше? Не изтърбуши ли барем едного? — попита Калитко.

— Та нали ми бяха вързали ръцете, пезевенците!

— А-а, то е друга работа. Е, сетне какво излезе?

— Мекере бирник е той: зимъс с пъдаря запалиха къщата на Коруджиевата вдовица…

Докато говореше старецът, партизаните гледаха мрачно пред себе си и едва сдържаха гнева си. Слав, любимият другар и смел партизанин, нямаше вече „да се преброи“ в редовете на отреда.

В това време командирът излезе ненадейно от палатката, пристъпи напред и заговори:

— Другари, чухте ли историята на тоя човек? Разбрахте ли истината?

— Другари, да отмъстим! — обади се четникът Борил.

— Да, не бива да оставим кръвта на Слав неотмъстена. Пъстровските мракобесници трябва да бъдат наказани! — допълни Червенокосия. Думите още повече разпалиха омразата им към врага.

Сетне той свика пъстровските партизани, за да се посъветва с тях и да заплануват една незабавна блокада на родното им село. Бяха уточнени също ударната група, която щеше да завладее общината; кои съмнителни жилища, принадлежащи на помагачите на властта, да се блокират, как щеше да се води морално-политическата пропаганда в завладяното село и мястото на продоволствената команда, задачата на която бе да се грижи за събирането храна за отреда.

Когато всичко бе изяснено, командирът наду свирката си:

— Другари, бъдете готови! Прегледайте оръжието си! Мануш, раздай повече бомби и патрони… Братя Аврикови и всички новодошли ще останат в бивака да пазят имуществото на отреда. Болните също.

Старият ятак току повтаряше, че познава като мазолестата си длан потайни пътища, през които да проведе отреда. И той погледна дланта си, сякаш да се увери, че тя наистина е здрава майсторска ръка, която мирише на орехови трески и катран.

— Командире, като минем по Тънкото пътче и като свием край могилката, дето е моята царевичка, няма да ни забележат. Ей такова нещо, командире. Аз ще найда пътя в тъмното и ще ви прекарам, без да пукне пушка.

Отредът си имаше свои изпитани водачи, но щом старият толкова настояваше, командирът се съгласи да го вземе за акцията.

В това време гъсти облаци прибулваха небето над планината. Облаците се трупаха още от заранта и слънцето припичаше силно като на дъжд. И дъждът не закъсня. Той се изля в буйни потоци от надвисналото тъмно небе. Страшни гръмотевици разтърсваха гранитните пазви на планината. Светкавиците като луди се гонеха една след друга. И проливно валя цяло денонощие, което нещо временно попречи на подготвяната блокада.

Зеленко се разкрива в нова светлина

Защракаха затвори на карабини и пълнители на шмайзери, задрънчаха манерки, засъскаха ремъци на прехвърляни на гръб раници. Поде се сподавен шепот, пламнаха ярко като въглени партизански очи. Мануш ходеше от човек на човек и проверяваше оръжието. Само Зеленко не вземаше участие в тая подготовка. Той седеше край угасналия огън на кухнята, дърпаше жадно пушека от цигарата си и мислеше за своя многостранен живот.

Синовете на стария размениха годните си стражарски пушки с разхалтавеното оръжие на някои другари и поръчваха на баща си да поздрави майка им. „И да не хълца — така й кажи, тате!“ Те пак ще се върнат, когато свърши черното тегло.

— Вземи си от къщи палтото, тате!

— Вземи го. Как може в балкана само по една антерия!

Овчарчето — притегнато с патронници през гърдите, с карабина в ръка и засукало ръкави до лакти — ходеше от четник на четник и изпитваше настроението им:

— Другарю Караджа, бой ще падне!

— Бой, само че малките се изключват, знаеш ли? Върви питай Черния.

— Аз без командира не мога, нито той може без мене — отвръщаше момчето, като придаваше на гласа си твърде суров тон.

После тръгна да дири Зеленко. Искаше да сподели и с него това, което го вълнуваше. А изборът му падна върху стария войник, защото му се щеше да го изпита: харесва ли му огънят, на който отиват, и сетне да се похвали може би, че на него и окото му не трепва — овчарчето е преживяло и по-страшни работи.

Тъкмо по това време нови светкавици озариха разлюляната от вятъра гора; ревнаха с проглушителен тътен свирепи гръмотевици и заплиска пороен дъжд.

Четниците се изпокриха кой където свари.

Под грамадната ела край огнището седеше Зеленко. Калитко го завари да разказва на струпалите се под сушината младежи за преживелиците си, които нямаха край. Устата му дълго не спираше.

— Всичко е до имането — разказваше увлечено той. — Дайте ми „мазило“ и ще ви сготвя каквато щете гозба; такава, че пръстите си да оближеш!

— Така и баба знае — заявиха в един глас Здравка и Джуна.

— А веднъж — слушайте сега да ви разправя — в казармата ми се падна да пържа щраусови яйца, големи като ей тази манерка…

— Да вярвам ли? — попита Здравка.

— Защо пък да не вярваш? На празния човек може да се принце всякаква лакомия, както и да стори каква ли не щеш лудория. Вземете за пример германския „пророк на пророците“ Хитлер: сърбеше го гърба, искаше да яде бой и ето че братушките го тупат като брашнен чувал!

— Тупат неговите малоумни овчици, а на него какво му е!…

— Вярвайте, значи — отсече Зеленко и продължи: — А нашите офицери бяха най-празните кратуни през онова време. Кадроваци — това ви стига, за да разберете какво представляваха…

— Карай по-нататък, Чичин — рече Местан.

— Беше ги пратил подарък на господата някакъв си германски авиатор, който — яка му душа, ако не е пукнал досега! — уж летял над Африка. И май че такава беше работата — добави разказвачът, без да го е грижа, че се съмняват в истинността на разказа му.

Между това опитаха се да подкладят огън в огнището, но дъждът плискаше така неудържим, че всички усилия оставаха напразни.

Куршуменосивите облаци с диво боботене се премятаха ниско над гората, гръмотевиците се засрещаха в надпревара, блъскаха се гръмовито в околните скали, наречени Гребена; вятърът плющеше като хиляди разкъсани рибарски платна; дърветата удряха чела едно о друго и всичко потъмня, сякаш бе настъпила дълбока нощ.

Мануш тичаше нагоре-надолу и мечешкият му глас безпокойно призоваваше към ред и дисциплина.

— Другари, не се отлъчвайте нито крачка от бивака! Другари, пазете оръжието!…

Но не можеше с нищо друго да помогне срещу налетялата хала.

Изобилният дъжд плющеше по главите и плещите, проникваше навред, пълнеше шиите и ръкавите на момчетата, подливаше цялата земя; потоците се стичаха по скалите и на пенести вълни летяха към долищата.

А през това време Зеленко продължаваше своите дълги и предълги истории.

Един попита нещо за политиката на властта и Зеленко веднага промени темата на разговора. Думите му потекоха леко като вода. Калитко разбра. Този човек имаше чудната дарба да се приспособява. Той съвсем не беше това, за което се препоръчваше там, под голите скали, когато заглавикваше войничетата край огъня. Затуй го слушаше със зяпнала уста; слушаха го и останалите другари под елата. А между тях имаше бивши гимназисти, студенти, будни работници; имаше и един млад лекар, който наскоро бе потърсил убежище в гората при партизаните. Така умееха да говорят само командирът и Горан…

Към групата, пленена от дъжда, постоянно прииждаха и други партизани, които търсеха сушина. По едно време дойде и самият командир.

За миг светна светкавица и ослепи всички наоколо. Нейната бяла светлина странно затрептя и се стопи между скалите. Последвалият гръм разтърси издъно планината. Всички затвориха болезнено очи, а когато ги отвориха, пред тях настана някакво чудо: близкият столетен бор беше пламнал — от корена до върха — като чудна факла, готова да се превърне в неугасим пожар. Но дъждовните струи го угасиха внезапно, както и беше пламнал внезапно.

През време на разговора Зеленко повдигаше бавно очи и спираше поглед на овчарчето. И в тия неповторими погледи Калитко сякаш четеше един и същи, неизменен въпрос: „Позна ли сега с кого си имаш работа?“

А погледът на момчето отвръщаше: „Ти си ме изиграл, тъй ли била работата?“

Но коя беше причината, задето се смяташе за изигран, Калитко не смееше да признае и пред себе си. Може би съвестта го гризеше, задето неотдавна се бе опитал да критикува и злепоставя стария войник пред очите на командира. Но всичко това бе станало поради неговата неопитна юношеска представа за хората и света: „Слабо съм го познавал. Трябваше да се помъча да го разбера и тогава да се произнасям за него.“

Приблизително такива мисли се въртяха в главата му.

На езика му пригорча от тия съмнения. И той поиска веднага да се обясни със Зеленко и да му изповяда какъв грях е извършил спрямо него, как му е постлал пред Червенокосия.

Но Зеленко тъкмо се беше разпалил и разказите му тепърва започваха. Той минаваше с чудна лекота от една тема на друга, като засегна и творчеството на някои световно известни писатели, откъдето Калитко научи и това — кой беше този Тарас Булба.

Той беше чел, значи, беше се интересувал също като овчарчето от света, от книгите и хората и Калитко неволно си спомни думите му: „Мене, чичин, дето ме бутнеш и аз съм там!…“

Вятърът беше съборил палатката и прогони нейните обитатели насам-натам, дето можеха да опазят от дъжда поне главите си.

Тъкмо тогава се яви и командирът, наметнат с платнище в защитен цвят. Той се вслуша в думите на Зеленко, който разказваше, разказваше…

Редом с това Калитко сякаш беше изпаднал в дълбок сън и тоя сън идеше направо от приказките на стария войник. И като слушаше често преплитащите се в разговора думи и фрази: „класова борба — политика — свобода — право“, Калитко започваше тихичко да трепери, като че ли обхванат от мъчителна треска. И съвсем не на място сред разговора подхвърли:

— Никогаш толкоз не се е святкало и гърмяло като сега!

Зеленко пак го погледна.

Калитко наведе глава и си каза: „Знам, знам какво искаш да ми кажеш, пък мене ме е срам да те гледам!…“

Когато всички се смълчаха, той попита студено:

— Свършихте ли заседанието?

— Защо питаш, малкия? И ти ли искаш да ни кажеш нещо? — усмихнато отвърна Дафина, извърнала глава към него.

— Такова нещо, но аз искам да си поприказваме самички с него — рече момчето, като протегна към Зеленко изквасената си от дъжда ръка. — Бива ли, Чичин? — И отметна глава встрани, като го канеше да се заделят малко по-нататък.

Старият войник се дигна от подгизналата земя, избърса с мокра длан дъждовните капки по брадясалото си лице и тръгна след Калитко.

Заделиха се под гъстите лешникови храсти и там, под непрекъснатия напев на проливния дъжд, на светкавиците и тътена на небето, се отдадоха на най-сърдечен разговор.

Застъпничеството или грехът на Калитко

Просмукани до кости и разтреперани от студения дъжд, изпърво те мълчаха и се гледаха под вежди, като всеки чакаше другият да почне пръв.

— Имаш ли едно аспиринче? — попита най-сетне Зеленко. — Зъбите ми тракат.

— Като влезем в Пъстрово, ще намерим и аспирин — каза Калитко.

Зеленко се размърда:

— Ти виж за мене, че моята работа хептем се закучи. Аз да не съм тук пискюл на фес? Вкиснах се от лежане. А пък обичам да шетам, да мърдам, инак перушина ще поникне по ходилата ми.

„Ето, той пак се разкашкави — помисли си оскърбено Калитко. — Аз съм пред него… не друг… и пак захвана да се преструва.“

И му стана неприятно.

— Там е работата — заяви с горчива усмивка той, — че тия, които още не са свикнали на бой, винаги остават в бивака. Чакай де, вчера си дошел!

Зеленко го изгледа от глава до пети и рече:

— Върви доложи на командира. Колко пъти ще ти казвам? Инак ще бягам с голи ръце до първия срещнат стражар и ще го удуша заради карабината му.

— Дали ще го направиш? — Калитко го изгледа с насмешливи очи.

— Върви, ти казват. Нали сте едно с Червения?

— Че какво от туй? Тук всички сме равни и няма „едно“, няма „две“…

— Нали си уж нещо свързочник? Застъпѝ се за мене, подхвърли там две думи, няма да те заболи глава. Фю! — Зеленко безнадеждно плю срещу мрежата на дъжда.

— Нали ходих и се застъпвах за тебе?

— Ходи ли?

— Кажи го, че ходих. Но не става бърже.

— Е, какво ти рече той, какво му рече ти? Кажи да повярвам. Сега ще разбера дали си искрено момче.

Калитко поиска да каже нещо, но се запъна.

— Хубавичко си ме наплескал, нали? — попита войникът случайно, но твърде на място и сполучливо. Той сякаш се бе досетил каква е работата, щом момчето се стесняваше да заговори открито.

Калитко се зае да му възпроизвежда разговора си с командира. Но той не каза всичко. Като се съобразяваше с дисциплината в отреда, премълча някои тайни нареждания. И пред Зеленко каза само онова, което не можеше да увреди на тая дисциплина.

 

 

Завърналата се група от Паче-дере не можа да си отпочине нито за миг във временния лагер в дола под Сърна бивак. Командирът заповяда походен марш към връх Гребена — местност твърде непристъпна и удобна за защита от всички страни.

Преди да тръгнат през нощта, той поиска да узнае някои подробности около личността на Зеленко, доброволно дошел в отреда. И тъй като Мануш и Вълчан, които бяха отвели Горица в село, отсъствуваха, Червенокосия се обърна към Дафина.

— Никак не го познавам — рече партизанката, — но тъй като те станаха приятели с малкия, я да попитаме него, другарю командир.

Калитко беше помислил, че пак ще го мъмрят за някое неволно провинение и като премигваше ситно-ситно, стеснително пристъпи към Червенокосия. Но като разбра, че случаят се отнася до Чичин, сърцето му се отпусна и реши да защити стария войник.

— Той — каза между другото овчарчето — ми се вижда смислен човек, щом не ме застреля в корубата, ама пак не знам!

— Може би се е изплашил от тебе? — пошегува се командирът.

— А, не! — трескаво отговори момчето. — По ми се струва, че той не е от тия, дето се плашат, защото галиба не е с всичкия си: едната му дъска хлопа.

— Ако го нямаше, би било по-добре.

— Нали му виках още там — да се маха. Но той сам се натискаше. И имаше време да си иде, отдето беше дошел, когато другарят Мануш го питаше. Ама се примоли и каза, че поискал да тръгне с нас.

— Накъсо казано, ти се застъпваш за него, така ли?

— Ами! Никак не се застъпвам, другарю командир — безпокойно заяви Калитко. — Но ако заповядате, аз мога да го изпитам и сетне ще ви доложа.

— Остави се — твърдо отсече Червенокосия. — Ще разберем по-нататък от неговото държане.

— Той моли да бъде готвач, другарю командир. Таман лека работа за него. Защото май че е мързеливичък като шопар.

Командирът се обърна към политическия комисар и каза:

— Горане, нареди този човек да бъде наблюдаван. Ако го оставим да избяга, толкова по-добре, само че е нужно да бъдем подготвени за това. Де да го знаеш какво мисли!

След това отредът тръгна.

А сега, когато Калитко отчасти възпроизвеждаше горния разговор, Зеленко смрачи вежди и въздъхна дълбоко:

— Хубаво си ме наредил. Нали си знаех!

— И аз се хапя за туй нещо, ама не се стига.

— „Дъската му хлопа“, „не е с всичкия си“ и не знам що си! — недоволно простена Чичин и потъна в дълбок размисъл.

— Тежи ли ти? — Овчарчето го бутна по рамото. Той не отговори, а тежко поклати глава.

— Сърдиш ли се? — току присядаше Калитко да му отговорят. — Аз не можех да лъжа, нали? Такова ми е било първото впечатление, дето се казва. Отговаряй, де!

— Ще си помисля и сетне, като си дигна чуковете оттук, няма да ме видиш повече. Тук ме гледат накриво.

Калитко нищо не отговори.

 

 

Денят се роди сред нови дъждове, ветрища и мъгли, които се сменяха като по някакво странно съвпадение. Остър вятър пронизваше вмушамените дрехи на момчетата и щипеше месата им. При това на тях не им остана време да мигнат през цялото денонощие. Едва през следната нощ дъждовните облаци се разнесоха, небето се отдръпна високо над Гребена и през изкъпания простор заблестяха първите звезди.

Настъпи светло утро. Слънцето изплува над планината, топло августовско слънце. Но момчетата, пръснати по скалите, още спяха. Стълбове пара, надигащи се от мокрите им дрехи, се виеха високо над тях. Сякаш това не бяха хора, а някакви запалени купчини, които горяха с невидим пламък, горяха, без да изгорят…

Бялото конче

Отредът, запътен в дълга неправилна редица, се виеше като змия по лъкатушните горски пътеки. Напред вървяха разузнавачите. Пушки и шмайзери, притегнати под мишците, бяха готови за бой. Най-сетне веригата излезе от гънките на планината. Командирът заповяда четниците да залегнат сред храстите — между гората и синура, зад който започваше пъстровското поле, покрито с тучно-разлистени царевици и слънчогледи, натежали от плод.

През бинокъла ясно се очертаваше селото, над което се виеше бронзов прахоляк. Слънцето току-що залязваше и дебелата сянка на планината пълзеше все по-нататък към мъгливия хоризонт.

Навред беше тихо. Не се виждаше жива душа. Селяните се бяха прибрали с кокошките. Около притихналите къщурки в окрайнината на селото цареше мъртво запустение.

Командирът се придвижи напред, полази през царевиците, застана на колене и пак сложи бинокъла на очите си. Малко по-долу, под краката му, царевиците се прорязваха от тиха рекичка с дълбоко каменисто корито. Водите леко бълбуникаха в привечерния здрач.

Задачите на всяка група бяха отново уточнени. Селото щеше да бъде нападнато и блокирано от три страни, като се обхванат в железен пръстен всички негови изходни посоки, за да не може никой народен враг да избяга от тежката, но справедлива присъда на народните въстаници…

През това време Калитко нито за минута не се откъсваше от Червенокосия и вървеше като сянка подир него. По едно време той помоли за бинокъла. Командирът му го даде, за да хвърли и той един поглед напред и да се „произнесе“ за положението, в което се намираше отредът.

— Пусто — чиста работа! Людете сякаш са измрели — установи той.

Старият пъстровчанин се докосна до рамото на командира и като протегна ръка, промълви:

— Е-е къде е могилката, досам орехчето по средата, а наляво е моята нивичка.

Командирът отговори, че местността му е позната, но не е сигурен къде ще бъдат разположени днес секретните постове. Затуй той реши нападението да стане веднага, преди тези постове да бъдат пръснати по местата им.

Последните нареждания командирът даде само с поглед, като се обърна към Горан и Мануш. Но в същия миг Калитко свали стъкълцата от очите си и подплашено изстена:

— Другарю командир, един препуска насам! Лоша работа!…

За миг очите на всички се устремиха нататък, накъдето сочеше овчарчето.

Пътят, който извеждаше от селото, се раздвояваше при самата гора. Единият му ръкав минаваше покрай брега на рекичката, а другият се сливаше с Тънкото пътче, през което дядо Тарас беше превел отреда. По първия широк път откъм Пъстрово се показа някаква сянка, която лудо подскачаше из въздуха. Червенокосия грабна и насочи далекогледа към странната сянка.

— Конник! Угадали са отреда! — прошепна някой в грозно смълчаната тишина.

Сърцата биеха лудо, до пръсване.

— Спокойствие! Без паника! Гората е близо, не забравяйте! — промълви Червенокосия, като не изпущаше бинокъла от очите си.

Конникът отсреща се носеше лудо на своето бяло конче. Под краката на животното излитаха пръски вода от локвите по пътя, останали след проливния дъжд.

Ездачът беше заграбил с една ръка юздите на коня, а между пръстите на другата, която подскачаше високо във въздуха, се бялкаше някаква хартийка. Той носеше вишнева салтамарка, гащите му бяха от същия цвят и по всичко изглеждаше, че не е тъдявашен жител. Можеше да се допусне безпогрешно, че някаква неотложна нужда го гонеше като вихър; полата на сивото му палто, което беше навлякъл върху салтамарката, се беше запретнала отзад и летеше наравно с главата му.

Червенокосия бутна с лакът дядо Тарас, като му подаваше далекогледа. Но старият, злобно настръхнал и с вперен поглед в далечината, не усети това побутване. Той цял трепереше: дебелите му пръсти заиграха и се потегнаха в твърди главини.

— Мекере! — избоботи под мустак коларят, изведнаж разпознал приближаващата се фигурка на ездача.

— Лягай долу, човече! — забелязаха му.

Но дядо Тарас, забравен в страшно възбуждение, сякаш не чуваше. Разблъска с лакти четниците, които го дърпаха за пояса отзад, и извика:

— Той! Лисика! Сега ще го изям!…

Само това изрече в отговор той и погледна командира, който веднага му даде знак да млъкне. Коларят нямаше какво да прави и се сви като спукан мях.

Ездачът неспирно пришпорваше коня си. Бялата хартийка между пръстите му току потрепваше.

Той вече кривна по Тънкото пътче и скоро щеше да се изгуби от погледа и да потъне в пазвите на гората. Но стана нещо съвсем неочаквано.

Калитко, който малко преди това беше изтичал с другари да пресрещне конника, внезапно изскочи от храстите край пътя и се метна като стрела срещу коня. Той пипна здраво юздата така, че от напрежение цялото му лице се наля с кръв.

Конят с един замах дръпна глава, като искаше да се освободи от нахалното момче, което бе попречило на лудия му бяг, ала напразно! Той пръхна ядосано, из устата му изпръснаха парцали жълтеникава пяна върху главата на партизанчето. Сетне се изправи на задните си крака, като повлече момчето три боя нависоко. Около две секунди Калитко остана да виси между небето и земята, като с една ръка стискаше юздата, а другата бе заета с карабината му.

— Де-е-е, конче! И с тебе ли ще се караме? — извика той, предоволен от умело пресметнатия си скок.

В същото време ездачът се свлече от голия гръб на животното и тупна в локвата под копитата му. Той остана да лежи възнак, с разперени крайници, като примрял и загубил съзнание. Но това трая само един кратък миг: като мислеше, че има работа само с овчарчето, конникът бърже натъпка хартийката в пояса си, рипна на крака и търти да бяга. Ала нямаше къде да отиде: Агапиевата карабина изведнаж му прегради пътя. Лисика падна на колене и протегна на възбог двете си ръце.

Болното момиченце

Конникът или Лисика — както го назова дядо Тарас — беше дребничък на ръст и имаше неспокойни миши очички.

— Къде отиваш? — попита Червенокосия, като се обърна към изплашения до смърт пътник.

Лисика, разтреперан и побелял като платно, стоеше занемял и не можеше да продума. Той само въртеше очи, тежко преглъщаше и адамовата му ябълка подскачаше като жива. В изплашеното му съзнание партизаните изглеждаха на непознати страшилища, готови всеки миг да го набодат на пушките си.

— Дай бележката! — заповяда командирът.

Но селянинът се дърпаше, не искаше да отстъпи бялата хартийка, като че ли тя бе самата му съдба.

И наистина това беше така. Ако той бе сполучил да я скъса навреме, би било по-изгодно за него. Но нямаше съмнение, че нуждата, която го гонеше по Тънкото пътче, беше забъркала ума му. В подпечатаната бележка командирът прочете:

„Дава се на приносящия да отиде свободно до Велево по крайна нужда. Приносящият е честен, благонадежден селянин и човек, който подпомага всички решения и патриотични дела на пъстровската селска община…“

— „Приносящи“, какви са тия патриотични дела и решения? — попита мрачно политическият комисар. — Да убивате хората, нали?!

— Така правят! — изръмжа старият колар, като дори се опита да грабне пушката на белязаното овчарче: — Оставете ме аз да го питам!…

Командирът му заповяда да млъкне.

— Не е тъй работата, командире! — въздъхна старият. — Да останеше на мене… — сетне се обърна към конника: — Кой се тръскаше с пустали по корема на убитото момче? Кой го плюеше? Ти и бирника, и твоите апапи! Ей такова нещо, командире.

— Остави, бае. Сега не е време за дълги разправии — забеляза Червенокосия. — Нека той ни каже първо къде е тръгнал.

Студена пот като град се стичаше по мършавичкото лице на малкия човек. И по ръцете му избиха капчици, които той изтриваше, като търкаше пестници по брадичката си. След това езикът му ненадейно се развърза, той закри лице и проплака с глас:

— Братя, пуснете ме! Момиченцето ми е болно от гърло. Фелшерът вика дифтерит… — и закърши ръце.

— Вятър е тя! — обади се коларят, но бързо млъкна под строгия поглед на Червенокосия.

Селянинът продължаваше да хленчи:

— Момиченцето ми!… Питайте хората… умира… гърло!

Но командирът оставаше непреклонен пред сълзите и стоновете му и зададе нов въпрос:

— Вярно ли е, че си способен да гониш и преследваш хората на отреда? Защо мълчиш? Тебе питат!

Тогава Лисика изведнаж се свлече в краката на стария колар и като дигна ръце, взе да се изповядва:

— Правех го, братко! Но хората ме караха. А сега… не искам да го правя и няма да го правя!… Недейте ме зяносва и ще видите…

Дядо Тарас извърна глава, за да не го гледа. Същевременно, като гледаше мрачния израз на командира, той реши, че с Лисика вече е свършено и мислено си го представяше проснат възнак с пробито чело. А там може би наистина момиченцето му да умира и чака завръщането на баща си, който трябваше да доведе лекаря от Велево…

За да запази душевното си спокойствие, коларят бързо омекна, отметна се от решението си да „изяде“ конника и с глух глас заяви:

— Тъй да бъде, командире. Заради момиченцето му… пуснете го. И ние сме бащи… и ние имаме деца. Ей такова нещо.

Но той не познаваше неписаните закони на отреда, затуй Калитко побърза да му ги напомни, като неочаквано рече:

— Няма такова нещо, дядо Тарасе! Ти като не знаеш тактиката на партизаните, да мълчиш!…

Мануш веднага го навика:

— Ти какво почна да се периш като при Паче-дере?!

— Два часа под оръжие за нарушение на дисциплината! — сурово отсече командирът. — Стига ли ти?

Калитко замръзна и едва произнесе:

— Слушам, другарю командир!

Той наведе глава. И щеше да смънка нещо в отговор за свое оправдание, но Агапи бързешката го прегърна през шията и го отведе настрана.

— Работа ли ти е? Що се пречкаш? — пошепна той на ухото му.

— Какво да го правиш, Трътле: не мога да се удържам, когато съм с големите, там ми е кусура.

— Къде е докторът? „Чурек“! — викна Червенокосия, като се озърна през рамо.

— Тук съм, другарю командир! — обади се четникът и излезе напред.

Командирът се обърна към Лисика и каза:

— Ти ще бъдеш задържан и няма къде да ходиш. След това ще видим. Може би болестта на твоето момиче да не е така страшна. Но после ще ти дам тоя другар, който ще отиде да го прегледа. Така.

Лисика нищо не отговори. Той знаеше, че партизаните не можеха да го пуснат толкова лесно тъкмо сега, когато се готвеха за нещо сериозно, и очите на всички гледаха към Пъстрово. Между това той даде на командира някои сведения, необходими при нападението: има ли войска и стражари в Пъстрово, какъв е съставът на селския караул, как е въоръжен, кой друг от селото носи оръжие и други подробности. Кметът, бирникът и някои други селски първенци били в квартирата на лесничея.

— Там са. Лесничеят ударил едно сърне и са се събрали у него на гощавка.

Трупът на убития Слав бил откаран във Велево, а убийците, пребити с колове от братя Аврикови, още тогава откарали във велевската държавна болница.

Когато чу новината за убитото сърне, Агапи се ухили на милия си приятел и произнесе:

— Сърнешко ще ядем!

— Гладен ли си?

— Екстра работа!

— Ти никога няма да се наситиш, нали?

— Пфюй! Ама сърнешкото е по-дручко. Плюнките ми потекоха.

— Така. Гледай само да си не изгориш езика — дълбокомислено притури. Калитко и му обърна гръб, като впери очи в Червенокосия и чакаше по-нататъшните му разпоредби.

Първата пречка

Докато се разправяха, стана тъмно. Бойната охрана, изпратена напред зад рекичката, донесе, че по могилката вече пъплят въоръжени хора.

— Секретен пост сигурно — рече един от охраната.

Командирът, помощниците и водачите на групите се заделиха и размениха няколко думи. Между тях имаше пълно съгласие. След това свериха часовниците си: нападението трябваше да се извърши точно в осем и четвърт.

Между другото командирът реши да използува Лисика и нареди така: Калитко ще се качи на бялото конче, а отпред за повода ще го води разкаялият се пленник; движението им ще бъде бавно; нека води и да внимава: опрощават го, но ако се опита да бяга, с което би могъл да попречи на задачата на партизаните — смъртта ще го следва по петите…

— Аз веднага ще му гръмна в гърба, другарю командир! — разпалено рече овчарчето.

Докторът, Радуил и Агапи щяха да вървят прикрити зад коня и също да следят с четири очи пленения.

— Тръгвайте! — заповяда Червенокосия.

Калитко се метна леко като перце върху гърба на младото тригодишно конче и го завъртя в кръг. Снопчета искри изпръснаха под копитата му.

— Луд човек! — промърмори Атапи.

Но Калитко, сякаш напук на Гапиевото недоволство, повторно завъртя кончето, както си знаеше. След това поеха бавно. Както бе наредил Червенокосия.

Когато хората от секретния пост забелязаха приближаващата се бяла сянка на коня, изведнаж се притаиха и наостриха очи и уши, като приготвиха пушки за стрелба. Не след дълго се чу дрезгаво подвикване:

— Кой там?

Настъпи студено мълчание, подсилено от враждебната тишина околовръст. Само нейде далече зад гърба на коня рекичката тихо ромолеше в своето каменно корито и сякаш нашепваше: „Има още живот! Има още живот!“

Така собствено нашепваше сърцето на Лисика, който отново почувствува челюстта си схваната. А според нареждането трябваше лично да отговаря на виковете отсреща.

— Хей, приносящи, отговаряй! — глухо изсъска зад гърба му Калитко. — Хайде, за кога чакаш!

— Аз съм, братя! Лисика. Водя доктор… детенцето ми умира от гърло. Ето ви бележката. Свой човек съм! — на един дъх изговори той, като протягаше ръка напред и размахваше високо в мрака измачканата бяла хартийка.

— Кой Лисик? Какво гърло? Кой те пусна да скиториш посред нощ, когато…

Викът изведнъж заглъхна върху могилката.

Ненадейно, като паднала от небето, групата, ръководена от Вълчан, се хвърли върху секретния пост и следната минута той беше хванат и обезвреден…

Първата пречка към селото беше премахната.

 

 

Лисика бе задържан в резервната група на командира, а Калитко, Агапи, докторът и санитарката се отправиха за дома му, който се намираше по пътя на групата, на източния край на селото.

Петгодишното момиченце на приносящия лежеше в ръцете на майка си, която го бе притиснала до сърцето си и обливаше русата му главица с обилни сълзи. От гърдите на детето се провлачаха тежки хрипове, като на умиращ старец, и се сливаха с хълцанията на майката. Калитко се наведе над него и попита:

— Болничко ли си?…

Момиченцето с мъка разтваряше сините си очички и все по-дълбоко гушеше глава между рамената си.

— Ще ти мине — забеляза овчарчето и веднага се обърна към доктора: — Нали ще му мине, другарю Чурек?

Вместо отговор, партизанинът помоли Здравка да вземе детето от майката и да го постави на железния креват.

— Тези хора са просто наплашени — продума докторът с половин глас и добави: — Дифтерит, та дифтерит!… Но ще гледаме да му мине.

— Добре, щом е тъй: вие му помогнете — рече Калитко, — а ние с тебе, Никола, нямаме вече работа тук!

Той повлече за ръка белязаното. Изскочиха навън, метнаха се един зад друг на кончето и стремглаво се втурнаха да търсят при брега на реката резервата на отреда.

В същото време откъм центъра на селото се чуха пушечни изстрели.

— Почва се, Гапи, надържай се! — прошепна тревожно Калитко, легна върху гривата на коня и заклати крака. Кончето удвои своя устрем. Камъчетата по пътя захвърчаха на разни страни под лудия му бяг.

— Полека пришпорвай, ще ме катурнеш, чуваш ли! — викаше Агапи, като се държеше здраво за кръста на своя приятел. При все това ездачът не държеше сметка за страха на Трътлето и си караше по своему.

По пътя срещнаха някакъв човек, който тичаше в тъмнината. Калитко притегна юздата, конят се завъртя и удари по петите на беглеца.

— Хей, дядка Тарас! Ти ли си? Я кажи каква е работата: какви бяха тия гърмежи?

Старият застана на място до запъхтяното животно, махна с ръка и рече:

— Ха, свърши се тя! Оплескаха я и стражари, и караул. Отивам при бабичката да си взема абичката. Ей такова нещо.

А след малко — нова беда: момчетата се сблъскаха с Черния, който бързаше с другари да разбере какво става с групата, която бе тръгнала да арестува селските управници и пъдаря. Щом ги съгледа, той изръмжа:

— Слизай от коня, че като ви подпретна, само на кавалерия ще ми станете! Хайде, поемай бърже службата си!

Момчетата се подчиниха, изтупкаха на земята и хукнаха към площада.

Кончето си тръгна с наведена глава обратно към къщи, като на места се спираше и похапваше зелена тревица край плетищата на селските дворове.

Блокадата

Борил и Местан останаха да пазят хората от пленения при могилката секретен пост. Сетне ги поведоха към резервната група, дето беше командното място на Червенокосия. Ударното ядро, начело с Мануш, безшумно се придвижи напред и залегна в царевиците, почти до самото село. Неговата задача беше най-трудна: да нападне и обезоръжи местния караул и стражата. На друга страна, като вървяха приведени ниско до земята и прескачаха плетищата, напредваха хората на Вълчан и Дафина.

Пъстрово глъхнеше в мъртвото мълчание. Само тук-таме се носеше дрезгав лай на кучета. Никакъв друг шум, никаква човешка глъчка. Студено трепкаха звездите по сънното небе. Сърцата напрегнато биеха. Всеки един, вперил поглед в тъмнината, с тревожно-плах израз чакаше отде ще му припукат. Дядо Тарас неволно се бе забъркал и никак не беше усетил как попадна в ядрото. Той току си повтаряше: „Ей такова нещо! Ей такова нещо!…“

Заровил глава между царевичните стебла, Мануш непрекъснато следеше фосфорните стрелки на часовника си. Уреченото време дойде.

— Другари, стягайте се! Дядо Тарас, след мене! Другари, напред!…

Групата навлезе в селото през главната улица. Кучетата се изсипаха със заметнати лапи по плетищата и нададоха оглушителен вой. Но старият колар бързо ги сплашваше, като приклякаше за камъни. Тогава те познаваха гласа му и внезапно млъкваха с ръмжене, като протест, че непознати хора са нарушили съня им.

Четниците следваха един след друг по двете страни на пътя, като се гушеха под сенките на орехите, чиито клони стърчаха над плетищата. Когато Мануш стъпи на площада, изведнъж срещу него припукаха три изстрела. Бяха ги усетили. Постовият стражар, който стреляше, бързо побягна в открития вход на общината.

— Другари, щурмуваме! — викна Мануш и размаха шмайзера над главата си.

Момчетата се юрнаха вкупом нататък. В същото време на площада излязоха Вълчан и Дафина. Манушевите четници стремително нахълтаха в караулното помещение. За кратко време селото беше в ръцете на партизаните.

Свръзките хукнаха да докладват на командното място за успешно проведената акция.

Подплашени от гръмогласния вик на Черния, между селските младежи от караула настъпи невъобразима паника. Без да пукнат пушка, те се предадоха, като сами предлагаха помощта си — да изловят и доведат тия, заради които отредът бе слязъл в селото им.

— Ние си имаме хора и за тая работа — отговори Мануш. — А вие сдавайте оръжието и си вървете по живо, по здраво!

Редом с това наблизо се заотваряха порти и вратници, задрънчаха ключалки и прозоречни стъкла. Събудени от шума, пъстровчани подаваха сънливи и рошави глави и от прозорец на прозореца зашепнаха плахо и смутено: „Партизани!…“ Дори някой извика: „Идат за бирника!…“ — Хласна рамката на прозореца и изтърча навън.

От уста на уста, от съсед на съсед новината бърже стигна и до най-крайната къщурка на селото. Скоро площадът се изпълни с любопитен весел народ и въоръжени въстаници. Възторгът, радостта и радушните пориви на селяните нямаха граница. В селото им бяха дошли неустрашими гости. И дълго не можеха да надвият чувствата си, нито да се наситят на събитието, което бяха очаквали скрито в душата си. А Буен, Облака и Мирка бяха удавени в прегръдки и целувки от своите близки…

Мануш тръгна да провери защо се бавят ония, които ядяха сърнешкото в дома на лесничея. Тогава той срещна двете момчета и ги свали от кончето.

Други се отправиха да търсят оръжие из селото.

Тук-таме из тълпата се чуваха предупредителни викове.

— Момчета, да вървим и ние! Да не ги оставяме да избягат, а да се докарат всички!

— Изяде ни тоя кмет… и бирника! Не ни плащат наряда за слънчогледа и фасуля! — викаше един старец, като размахваше заплашително тояжката си.

— Другари селяни, не мърдайте! Нашите постове няма да ви позволят да шарите, където си искате! Оставете всичко на нас, имайте доверие в партизаните! — провикна се Караджата, като се мъчеше да задържи нервния порив на пъстровчани.

На друга страна Дафина и останалите партизанки бяха насъбрали селските жени, живо разговаряха и се чуваха весели смехове и възклицания.

Пленниците

Когато някои от селските главатари се подадоха на площада, навързани и обградени от кордон партизани, народът изведнъж дигна глава, люшна се напред като плътна вълна и зарева в един глас:

— У-а! У-а! У-а!…

— Кой предаде момчето? Защо го убихте?

— Бирника и пъдаря!… Смърт за вас, душмани!

— Кмете, парите ни!…

Жените започнаха да замерят с буци пръст пленниците, плюеха ги, кресливите им закани не стихваха.

Командирът се намеси:

— Другари, не е нужно да ги биете…

— Парите ни за наряда да си дойдат тук! — викаше старчето.

— Що ги държат в тях си, тия пари? Душите сме си мъчили, от тъмно до тъмно сме въртели мотиките!… — крещяха в надпревара други, като час по час прекъсваха думите на Червенокосия.

— Не бива, другари! Ние ще ги разпитаме и за това. Моля, търпение!…

Те бяха около десетина души, но повечето от тях веднага бяха освободени: от тях народът нямаше какво да дири.

Променили боята, бирникът и кметът, изненадани в разгара на гощавката, току тъпчеха от крак на крак и не смееха да дигнат очи към своите до вчера покорни съселяни. Бирникът се беше опитал да предложи подкуп, затуй Мануш нареди да се направи обиск в дома му, отдето иззеха нераздадените за наряда пари, няколко топа плат, гьон, сапун и хранителни продукти.

След малко доведоха и магазинера на кооперацията. Поискаха му ключовете. Така беше наредил командирът.

Само пъдарят се беше укрил. Час по-късно обаче и той бе открит. Измъкнаха го изпод една купа сено в общинския обор.

Народът отново се раздвижи.

— Защо ги държите, командире?

— Застреляйте ги!

— Това заслужават!

Червенокосия дигна ръка и изведнъж като с магическа пръчка се въдвори гробна тишина. Чуваше се как щъркелите силно потракват клюнове в гнездата си върху високите комини и дървета. Като че ли и те протестираха срещу виновните.

— Братя селяни, всичко ще си дойде по реда. Моля, тишина!

— Може, може, командире. Другари, тишина! — викнаха някои младежи, обръщайки се към своите.

— Бирникът да даде ключовете на общинската каса. Мануш, да се изземат парите и да се раздадат на бедните селяни, а архивата на общината да се събере накуп и запали! Другарю Вълчан, къде си? Къде е Спартак?

Командите на Червенокосия следваха една след друга. Калитко изскочи от мрака:

— Заповядайте, другарю командир!…

— Хе-хе-хе! Момчета-шумкарчета! — завикаха в хор селските хлапетии, като забелязаха овчарчето. Те се натискаха мъжки през обръча от народ и с врявата си заглушаваха всеки друг шум.

— Кам ги? — попита едно малко момченце.

— Ето ги! С пушки и бомби на кръста.

— Ле-ле! Това сигурно е овчарчето.

— Дето ограби нашето лесничейство, нали?

— Ти ли си, овчарче? — попита първото и изумено се хвана за бузите.

Жените, привлечени от детските гласове, се спуснаха да прегръщат малките партизанчета. А докато траеше това чудно празнично тържество, селските дечурлига неотстъпно вървяха по петите на Калитко и го питаха за едно друго. Но той се държеше твърде сдържано и не бързаше да задоволи любопитните им сърца.

Калитко се сдобива с револвер

Вълчан и малките се спуснаха да извличат от кооперацията разни стоки: вълна, газ, брашно, сапун, свещи, цървули и други бакалии, които старчето, в ролята си на безпристрастен съдия, раздаваше на бедните пъстровци. Цървулите бяха запазени за някои полубоси четници.

Нов шум, блъсканица и викове. Червенокосия беше принуден отново да приканва към тишина. Мълчанието продължи няколко минути, нарушавано само от дрънкането на тенекии и качета при изпразването на кооперацията. Селяните на друга страна помагаха в изнасянето на общинската архива, която трупаха насред площада.

По едно време овчарчето застана на прага на дюкяна, като обхождаше с поглед наоколо и търсеше командира. На гърдите му, препасани върху патрондашите, лежаха чифт новички велосипедни гуми, а в ръката му — един наган, който той усърдно търкаше с края на ръкава си.

Гапи дигна ръце край слепите си очи, готов да похлупи с шепи малкия револвер, сякаш той беше някаква птичка, която неочаквано можеше да излети от ръцете на другаря му, и буйно извика:

— Ей, екстра! Откъде го набара?

— Извадих го от тенекията с газта. Мъничко е ръждясал.

Калитко отърча при Червенокосия и доложи:

— Другарю командир, вижте! Пуснали го в газта, защото е мъничко поръждясал. Сега, като си имам пушка, мога ли да повторя и за това нещо?

На първа дума командирът разреши пистолета да остане у него.

На Агапи никак не му стана добре от новата придобивка на Калитко, ала не се издаде. Но той ненадейно хвърли око на гумите и като не смееше открито да ги поиска, навъсено попита:

— Ами този боклук защо ти е?

— Гумите ли?

— Ба. Хвърли ги!

— Никола, какво знаеш ти! Тия гуми могат да влязат в работа на преследвачите. Помисли си: като ги лепнат на някое колело, пак нас ще гонят с тях! — отговори решително Калитко и отново потъна в кооперацията.

В общинската каса бяха намерени няколко пачки банкноти.

— Част от сумата да се раздаде, а другата част оставете за нуждите на отреда — заповяда Червенокосия. — Дайте да подпишем разписка.

Разписката гласеше:

„Партизанският отред «Ягодец» иззема сумата… в полза на народоосвободителното движение… — и така нататък.

Подпис: командир на. Ягодовския въстанически отред“

Между това селските момчета непрестанно се въртяха около овчарчето и затаено си шепнеха по негов адрес най-различни похвали. Калитко уж не слушаше всичко това, но на сърцето му бе особено радостно, че славата му беше проникнала и до сърцата на тия пъстровчета. Но тъй като през всичкото време мълчеше, загледан в работата си, Агапи беше принуден да отговаря на любопитните въпроси на селянчетата.

— Е, как нападнахте лесничейството?

— Лесно — викаше Трътлето. — Горе ръцете, и толкоз! Ама сетне, като ни погнаха, едвам найдохме вратата.

Като слушаше тия неопровержими приказки, Калитко си мислеше: „Гледай го това Трътле: хептен се прехласна и ще почне да лъже децата, а не бива!“

— Ами той защо не приказва? — попита внезапно едно от селянчетата!

— Срамлив е, затуй — отвърна Агапи, като с това искаше да защити честта на другаря си.

Най-малкото момченце, което много искаше да чуе гласа на овчарчето, посегна към гумите и рече:

— Батко, дай ги на мене, бе! Бати има колело… бати е войник на границата.

Без да се бави, Калитко отметна гумите през шията си и ги даде на малкия просител.

— Вземи, за спомен от Спартак, ама да ги криеш! Да не ти ги вземат стражарите?

— А, няма!

Като каза това, момченцето, изпълнено с лудешка радост, хукна през глава и изчезна в тъмнината. После то пак се появи, но вече без велосипедните гуми.

Народът присъжда

Стоките бяха раздадени. Архивата бе струпана на площада и веднага й драснаха кибрита. Изви се пламък на безброй оранжеви езичета. Изгорелите листове, понесени от вятъра, като черни птици летяха високо в пурпурно озарения мрак над площада. Хлапетиите заприпкаха около огъня, взеха да го прескачат и дигаха врява колкото им глас държи.

Командирът беше вече разпитал виновните и бе готов да вземе своето партизанско решение. Но той още се бавеше, тъй като постоянно при него се явяваха нови хора с нови оплаквания — главно против бирника и пъдаря, макар че последният не беше още издирен.

И изведнъж някой завика:

— Ето, водят го! Вързан!

Водеха пъдаря.

— Дайте края на въжето… ей тук… за дирека на общината да го обесим!…

Пъстровци напираха като жива стена и искаха да грабнат от ръцете на групата осъдения, но партизаните не дадоха.

Изправиха го пред командира…

Настъпваше развръзката на акцията и партизанският отред трябваше да влезе в ролята си на изпълнител на народната воля. Започна се нов разпит. Нови показания.

Децата, прекратили играта си, вкупом се повлякоха към овчарчето.

— Сега какво ще стане? — питаха те едно след друго, като пулеха плахи очи.

Калитко още не продумваше.

— Ще обесите ли бирника и пъдаря?

— И кмета ли?

— Не трябва кмета. В село Марково обесили кмета, ама той бил едно ку-че!… Така викат. Пък нашия кмет не прави лошо. Само бирника и оня… дето веднаж ме би със сопата си, когато се връщах от къра… Той заслужава!

Най-сетне Калитко отвори уста и рече!

— Прави, каквото правиш, но и за после мисли!

— Който прави зло, зло намира, нали?

— Който е убивал и палил.

— Командирът знае — добави овчарчето и продължи: — Ние не искаме със зло да се разправяме с хората. Но когато ни убиват и ние ще убиваме, защото знаем, че се защищаваме, за да не бъдем убити. Така ще ви каже и Червенокосия.

Селянчетата учудено се спогледаха: „Гледай ти — умно овчарче!“

— Ами ако речат да се помолят?…

— Те ще молят, както са молили и други, но това не помага. Да са мислили по-напреж.

Ненадейно прозвуча гласът на Червенокосия:

— Другари селяни, щом намирате, че тия хора заслужават наказание, ние вземаме под внимание вашите думи и ще се разправим с предателите. Присъдата ви е справедлива, защото е народна.

След това командирът се обърна към Мануш и каза:

— Сега е твой ред.

Мануш веднага се покачи на един сандък. Гръмовитият му глас екна надалеч. Ехото, блъскайки се от бряг на бряг по околните скатове, сякаш одобряваше всяка негова дума: така, така, така, така, така!

— Драги селяни и селянки, братя пъстровци! Вам стана ясно, че ние не сме чужди на болките и страданията ви, знаем вашите мъки и тегла. Затуй презряхме страха от смъртта и излязохме да дирим правдата, тъй дълго потъпквана в нашата родина! И ние се кълнем пред вас, че ще възстановим тая правда, като се борим до гроб с ония, които всекидневно ви гонят, грабят залъка от устата ви и ви пращат по затворите! Но, другари пъстровци, гледайте и вие… пазете се… да няма предатели между вас…

— Вярно! Да няма. Това искаме и ние! — често прекъсваха думите на оратора селяните.

А някои извръщаха глави, за да видят какво впечатление произвеждат върху виновните думите на черния.

Бирникът и пъдарят, застанали край зида на общината, пребледнели като тебешир, престъпваха от крак на крак. Те приличаха повече на мъртъвци, отколкото на живи хора. С делата си те бяха се обрекли на ужаса, който им предстоеше да изпитат, и никой не ги щадеше в тоя ден на справедливо възмездие…

След като малкият митинг завърши, селяните се разшетаха и скоро надонесоха разни подаръци на партизаните: ризи, пешкири за лице, чорапи, хляб, ябълки, орехи и мед.

Тогава Агапи тихичко продума на Калитко:

— Ами ние забравихме сърнешкото! Галиба видях, че носеха тавата.

Тавата с печеното сърне, донесена от някой шегаджия, лежеше край стъпалата на общината. Калитко протегна ръка и рече:

— Върви и лапай!

Белязаното овчарче се ухили; до уши и мълком тръгна нататък.

 

 

Малко преди полунощ партизаните се оттеглиха. Селото излезе да ги изпрати до самата могилка.

Като се прощаваше с народа, командирът се ръкува със старците пъстровци и повтори заръките на мустакатия партизанин: да се слушат и да не допущат да се въдят в средата им предатели и доносчици на властта.

— Там ни е пътя — добави дядо Тарас, като вървеше до своята разхълцана бабичка, която триеше зачервени очи с краищата на керемидената си шамия.

— Останете тук, момчета, да бъдем заедно. Инак войската ще дойде и лошо ни чака! — заяви старецът, който най-упорито нападаше бирника и пъдаря.

— Не бойте се, дядо, ние сме наблизо и няма да позволим да страдате повече!

Командирът знаеше, че това е само една полуутеха за наплашените селяни, но негов дълг бе да окуражава народа.

Раздялата беше трогателна и незабравима. А хлапетата придружиха овчарчетата до самата могилка, като постоянно повтаряха:

— Момчета, пак елате! Пак ела, Калитко!…

Отредът беше подбрал бирника и пъдаря, които пристъпяха като спънати коне и с разплакани очи. Но множеството мислеше, че те са заслужили съдбата си и не ги жалеше. Когато пъстровци се разотидоха, под могилката екнаха два пистолетни гърмежа. Присъдата беше изпълнена.

В ръцете на партизаните паднаха като бойни трофеи: петнадесет карабини, три двуцевни пушки, една пишеща машина, далекоглед, един радиоприемник и четири пистолета. Единият се беше паднал на овчарчето.

Веригата отново се разгъна и тръгна към бивак номер три. На първия планински скат тя бе догонена от някакъв спотаен грохот. Всички обърнаха глави назад.

По пътя в долината протичаха разпокъсани светлини от моторни коли. Фаровете ту святкаха, ту гаснеха зад неясните очертания на храсти и дървета.

— Отиват да гонят Михаля — рече партизанинът Буен.

Кметът своевременно беше призовал ловните на помощ по-бързо възстановения телефон на общината…

— Сега е тъкмо време да се нападне Велево — изтърва някой.

— Да, след още една-две акции като днешната ловците ще уплетат конците — поясни друг. — Червенокосия на това разчита.

А Калитко попита доктора:

— Другарю Чурек, как е момиченцето?

— Надявам се, че не е опасно болно.

Калитко не питаше случайно за болното момиченце. Той си спомняше и за друго момиче със сини очи, затуй не можеше да забрави очичките на детето, които сякаш и сега, в гъстия мрак, го гледаха така жално и безпомощно.

„Така гледаше и другарката Горица — там, в Сухата пещера.“

Потайният шум на партизанските стъпки заглъхна в тишината на дълбоката гора.

Бивак номер три

Бивакът беше разположен сред тясна ивица гориста местност, осеяна с малки и големи полянки, на планинското било западно от Велево. Наоколо под него се трупаха безчислени хълмове и хълмчета; зееха долища и пропасти и всичко това бе покрито с непроходими елови гори, смърч, бук и храсталаци. Оттук като на длан се виждаха селата: Пъстрово, Гъбово, Тиган, Жълъдово и Равнец, сгушени в южните голи скатове на планината. Непосредствено зад бивака се издигаше връх Гребена — гъсто надиплени каменни масиви, стръмно възправени като коне, опрели чела в небето.

Тоя ден само малка част от отреда стануваше в бивака. Окуражени от акцията в Пъстрово, командирите бяха решили да направят сериозен опит за освобождението на писаря. И без да дочака свръзката от Велево, която беше отнесла писмото, Червенокосия заповяда на определените тридесетина четници да се приготвят.

Други се отправиха в продоволствени акции, а старият ятак тръгна с двамата си сина да купува овни от Влашките поляни. С нарастването числеността на отреда растеше и нуждата от повече храна.

Преди да тръгне, командирът трябваше да изслуша донесенията на двамата куриери — Динката и Румен, които бяха излезли по-щастливи от загиналия Слав. Те предадоха, че районът на „лесничейските“ е пълен с жандармеристи и не са смогнали да се свържат с отреда на лесничея.

— Добре. Скоро ще ви пратя пак — заяви командирът.

След това Червенокосия нареди: всички новодошли четници, девойките, овчарчетата и болните другари да останат по местата си. За Велево му трябваха само добре подготвени и обучени бойци.

Калитко никак не хареса тая работа и помоли тя да бъде отменена по отношение на него, но командирът рязко му отказа.

— Ще останеш като Никола и Борис. Вслушвайте се в нарежданията на Вълчан. От тебе ще искам да следиш за всяка промяна в разположението на лагера. Задачата, мисля, не е малка. Има и друго: нашите хора от градове и села са призовани от нелегалното ръководство на партията масово да навлязат в партизанските отреди. Представи си сега, че всички се пръснем. Кой тогава ще се свързва с тях? Или трябва да ги оставим да се лутат из балкана, докато бъдат изловени и избити от врага? Аз мисля, че ти ще ме разбереш от половин дума.

Червенокосия заповяда да му дадат бинокъла на пъстровския лесничей и рече:

— Да стане твой. Ти отдавна ламтиш за такова нещо. С него ще наблюдаваш движението наоколо.

Калитко вътрешно се зарадва на скъпия подарък, но по лицето му не трепна нито една чертица. Дълбоко в душата си той съжаляваше, задето го бяха оставили. Напразно беше молил — та сега Чичин Зеленко да му се смее. А Калитко мъчно понасяше това и през целия ден беше кисел и сърдит.

Като го гледаше така помръкнал, Зеленко час по час го дразнеше, но не от зло чувство, а защото това му правеше удоволствие.

— То не е хлапешка игра — да слизаш долу в устата на велевските вълци — казваше той.

— Чичин, ще спреш да ме закачаш, щото не знам какво ще стане! — предупреждаваше овчарчето, като премяташе пушката си от ръка на ръка.

— Ще ми дигнеш хляба нависоко!… Мъчничко ли ти е?

— Мъчно не мъчно, аз не те закачам, не ме закачай и ти, за да не ти е мъчно, когато направя нещо, което…

— Ще се прочуеш! Малко ли е?

Като не искаше да се ядосва повече, Калитко го измерваше с поглед от глава до пети и бързаше да се скрие в дън-гора по изпълнението на задачата, която му се възлагаше. Но при нова среща отношенията им отново се изглаждаха и те си подаваха ръка, като забравяха какво е било по-рано.

Понякога ставаше и обратното: Зеленко изпадаше в тъга. Тогава овчарчето незабавно почваше да го ядосва. Веднъж Калитко му каза:

— Чичин, какво така — хич те не бива, а?

— Нямаш ли друга работа, та се хващаш за мене?

— Такова нещо. Няма да седна да си вържа с кърпа устата заради тебе. Но знам, на тебе ти е мъчно, защото още не си удушил нито един стражар. Ами що не си опиташ късмета? Из планината все ще мернеш стражари. Те ходят вързани… Върви свърши някоя свястна работа и ще ти мине. Нали през дъжда ми се переше с голите си ръце?

— Приказваш си с врата! — сърдито проговори старият войник. — Аз имам глава, не разсъждавам по овчарски.

Калитко хитро се усмихна и още по-хитро отвърна:

— Не така, а инак: и магарето има глава, ама не е овчарин, а магаре!

Като нямаше какво да възрази, тоя път Зеленко задълба из гората.

Изпитания

Преди да тръгне с колата за Маслово, дето в градината на хотел „Веселин“ го чакаха приятелите му, подполковникът даде нареждане на капитана: да се упражни душевен натиск върху писаря; да не се оставя нито минута спокоен през тая нощ, докато не изтръгнат от него истински показания. Ако не признае, сетне вече щяха да приложат и средствата за телесни мъки — до пълното му самопризнание.

И така през тая нощ писарят бе викан час по час в дежурната стая, разпитван, въртян и заплашван. Връщаха го за малко в килията и пак с голям шум и трясък на затръшвани врати офицерите тичаха по коридора и домъкваха жертвата обратно за разпит.

По едно време с колата от Маслово пристигна и шофьорът Стаменко, извикан по телефона. Той се отби за малко при капитана, сетне изтича навън и спря пред килията, като изригваше ядовити заплахи:

— Още ли го държите? Добре! Аз сам ще свърша с него.

И заблъска по вратата:

— Излизай, болшевик!

Притърча дежурният — фелдфебелът от Паче-дере.

— Какво има? — попита високо той.

— Отключи по-бърже и ще видиш!

— Остави се, бай Стаменко. Как тъй, като нямам заповед? Ще отговаряш ли сетне? — говореше за лице дежурният, като пъхна и обърна ключа в ключалката.

— Ти няма да ми пречиш, а отваряй! Заповедта е в джеба ми. Ще го взема с колата и… на гробищата…

Писарят, който лежеше вътре на пода, бавно се изправи на крака.

Отвориха вратата. Шофьорът подаде глава в мрака на килията и изръмжа:

— Застани мирно! Глух ли си? Мирно!

Но писарят не помръдна дори. Той гледаше с безразличен поглед неочаквания гост и мълчеше.

Поведението на затворника силно раздразни пияния шофьор. Той хласна полуотворената врата на килията и ритна в слабините стария общински служител. Писарят се хвана за корема, пред очите му притъмня от болка, но не издаде нито звук.

Стаменко хукна обратно при офицерите.

Писарят разбра: ведно с душевните изпитания, започваха и телесните страдания.

На другия ден следобед Стаменко, цял измокрен от дъжда, тежко пъхтеше по стълбището на прогимназията и влачеше някакъв човешки труп след себе си. Трупът бе докаран с камионетка от село Пъстрево, придружен от фелдфебела и група войници.

Отключиха килията. Фелдфебелът попита:

— Писаре, водим ти другар. Искаш ли?

— Иска, иска! На̀! — викна Стаменко, като блъсна трупа в краката на Савата и го заплаши: — Това те чака и тебе, помни! Помни, щом се инатиш!

Трупът избумтя с лице върху пода на тясната килия. Бравата отново издрънча. А когато арестантът остана сам, наведе се над трупа и го обърна. Искаше да го разгледа и познае, но тъмнината в килията не позволяваше това.

Савата се зае да приведе в ред дрехите на убития Слав. Защото това беше партизанинът, предаден от пъстровския бирник. Издърпа ръкавите му, оправи изскочилата навън долна риза, прибра прилично ръцете и краката му и заглади пръснатите коси. След това той седна, прокара ръка под главата на жертвата, надигна я леко и дълго се загледа в младежките й черти.

Писарят прекара около минута така. И пак се размърда, и заоглежда трупа: раните по него бяха много, но затворникът разбра, че смъртта бе последвала мигновено от раната под лявата гръд.

— Да-а, така правят!… — дълбоко въздъхна Савата и притвори очи.

Мислите му се пръскаха в разни посоки и той не можеше да ги събере.

Мъчително му липсваше нещо, което по-рано не бе изпитвал така остро, до болка.

Сега в къщи го чакат неговите близки и се тревожат за неизвестната му съдба… Не, не е това. Той има едно малко момченце, което възпитаваше в омраза към палачите и сам беше много доволен от това… И това не е.

Липсваше му свобода: да тръгне и той с пушка в ръка из родната планина, в която от две години вече шетаха неговите другари.

„Ако Дядо Ване сполучи в задачата си, друго би било!…“

Настъпи втора нощ, а трупът още лежеше в килията.

Дойдоха отново и пак го отведоха при капитана.

Стаменко тръгна да приготви колата си, като се заканваше, че ще го изкара извън Ягодово и там ще си разчисти сметките с него.

В дежурната стая бяха и другите двама офицери.

Капитанът му каза:

— Заповядват ни тази нощ да свършим с тебе, писаре! Но от нас зависи да смекчим решението на шефа, ако ни посочиш къде се укриват убийците на старшията. Против тебе има сериозни улики, че знаеш всичко!

Един от офицерите пристъпи към Савата, който стоеше прав пред бюрото.

— Не ставай такъв, драги. Та ти си умен човек, доколкото разбирам. Бива ли да кръшкаш?

Писарят мълчеше и си мислеше: „Човешки гарвани! Как не могат да разберат с простия си ум, че усилията им са напразни?“

— Ти ще проговориш ли? — избухна внезапно капитанът и завъртя глава.

След това тримата взеха тайно да си дават знаци и да премятат очи към изхода. Но Савата не се предаваше. По-скоро той изпитваше яд и обида, задето и към него се прилагаха обикновените полицейски похвати, вместо да го изведат незабавно в двора на казармата, да го превържат за един от двата стълба и да го застрелят под дъжда, който продължаваше да вали и капките плискаха стъклата на широките прозорци, които странно звънтяха.

Ненадейно вратата шумно се отвори. На прага застана някакъв подофицер, изквасен от дъжда, и рапортува:

— Господин капитан, стражарят е хванат на гара Кричим! Изпратете кола, за да бъде докаран в ловната рота.

— Отлично! — подскочи от стола капитанът, удари с длан по бюрото и самодоволно запотрива ръце.

Офицерите вторачиха очи в писаря. Но Савата не трепна дори. Той сякаш не беше дочул ясно страшната новина, от която напълно зависеше по-нататъшната му съдба.

Белите му коси бяха паднали на челото, но той не посягаше да ги отмахне.

Причината, на която се дължеше неговото спокойствие, беше ясна: Пантю не можеше да го изобличи в нищо престъпно, а момчетата от бойната група му бяха обещали веднага да бягат при другарите в планината. От какво имаше да се бои писарят?

В пет часа заранта той бе отново изправен да отговаря. Подполковникът, както много пъти досега, го попита докога ще мълчи. Ще мълчи ли и тогава, когато го поставят на очна ставка с уволнения стражар?

— Колата замина и скоро стражарят ще бъде в казармата.

Писарят нищо не отговори. Разстроен от безсъние и душевни изпитания, прекарал цяло денонощие в съседство с убития Слав, трупът на когото още лежеше в килията му, Савата едва се държеше на крака. Колкото и да бе търпелив и съобразителен, той взе да изпитва страшно негодувание срещу мъчителите си. И реши тоя път да не мълчи на „човешките гарвани“.

В отговор на командира, той каза:

— В такъв случай и аз ще бъда улеснен с очната ставка, господин подполковник. След това, надявам се, моето седене в ареста ще бъде излишно.

Комендантът подскочи като опарен:

— Лъжеш! Кому ги разправяш? Ти си в същност само един жалък страхливец и лъжец, щом скриваш истината!

— Лъжат тия, които не вярват в това, което приказват — решително заяви писарят и прибра косите от челото си.

— Какво рече? — дигна учудено вежди подполковникът. Сетне се обърна към офицерите и зададе същия въпрос: — Какво рече той? Какво е това държане? Къде се намира този тип?

— Тук всички лъжат, защото сами не вярват на обвиненията си срещу мене — добави писарят. — Това казах, с ваше позволение.

Комендантът стана син-зелен. Той удари с бича по масата и изруга:

— Каналия! Намерил си ме на кеф и не искам да се ядосвам с тебе. На очната ставка ще видим!

Беше се хубаво разсъмнало.

Телефонът издрънча.

— Ало!… Кметът ли се обажда? Какво? Какво казахте?… Ка-ак?!… — Гласът на подполковника изхърка като ръждива верига; той се хвана с една ръка за брадата, и опули очи.

Сетне повторно се развика тъй, че пяна изби по ъглите на устата му.

— Знаеш ли какво говориш, цивилен простако! Ще отговаряш! Не съм още трепал кметища, но и това ще сторя. Тръгни веднага насам! Капитане, измети този негодник навън! — Той посочи с ръка писаря.

Писарят хвърли бегъл поглед върху лицето му и тръгна пред часовоя за килията. Той разбра гнева на подполковника, сърцето му се отпусна и си каза: „Аз никога не съм се лъгал в хората и моите хора не ме излъгаха…“

А комендантът продължаваше да ругае, като засягаше всичко, което се изпречеше пред раздразнения му поглед.

— Каква е тая миризма на гробища? Казармата се е вмирисала до керемидите!

— Трупът мирише, господин подполковник — забеляза капитанът.

— Още ли го държите? Как може — живи хора да дишат тая поразия?!

— Чакаме вашата заповед…

— Чакате! — прекъсна викащият. — Вие само чакате, защото сте некадърни сами да вземете здраво службата в ръцете си.

Офицерите, заели войнишкия стоеж, не помръдваха и въртяха очи натам, накъдето шефът им тичаше като луд из дежурната.

— Гад! — викна той и посочи с юмрук към изхода.

След това утихна и каза с по-спокоен глас:

— Господа, страшно се изложихме с тая мръсна работа. Стражарят е намерен убит в гората край гробищата… Да-а — въздъхна той издълбоко, тъй като вземаше станалото събитие за лична обида, — вие нищо не знаете. Но аз знам, господа, знам, че не ме разбирате… Знам, че срещу мене е подготвен заговор и конците на този заговор започват вече да се бялкат! Че тая банда от злосторници не ще ми даде вече нито миг покой. Това ще ме съсипе, то ще ме умори!

И като тръсна отново юмрук, повторно изруга писаря:

— Раззз-бой-ник! Но ти ще ме запомниш!…

Неочакван гост

Селският говедар ходеше из селото, викаше на висок глас и подбираше добитъка, който с бавни крачки и разклатени бедра напускаше обори и вратници.

Дядо Ване изкара кравата и от него научи за ареста на своя приятел. Работата не изглеждаше добра. Не можа да помогне той: проклетата минутка време беше провалила всичко. На другия ден той грабна менчето, пълно с мляко, и тръгна за дома на арестувания.

Милена го посрещна разплакана, питаше, разпитваше и нареждаше за орисията на мъжа си, който бил направил на селото толкова добрини.

— Не е умрял, стига си ревала — рече Дядо Ване и попита: — Той да ти е казал нещо?…

Жената отговори:

— Той ли? Намерил си черква да се прекръстиш! Той нищо не казва. Защо крие от мене? Аз го смятах за отровител, пък то…

— Ти готова ли си, това ми кажи — прекъсна я дългунестият.

— Готова. Но къде без него?

— При партизаните.

— С детето ли?

— И детето.

— Савата не ми е казал такова нещо.

— Аз казвам. Стягай се и когато натъкмя нашето излизане, ще пратя старата да ти обади.

След като помисли малко, Милена решително заяви:

— Тръгвам! А той… какво ще стане с него?

— Ти не бери грижа.

— Вчера ходих във Велево. Не ми дадоха да припаря до училището.

— Няма да ходиш повече, защото могат да приберат и тебе! — заплаши я Ване.

— Питах кмета, а той… ходи като луд… мръщи се и дума не продумва. От вчера е станал такъв един — никакъв!

— На кмета му се пече яйце, не го барай. Галиба и него ще приберат…

Дядо Ване си тръгна. В къщи той завари друга тревога. Старата го повика в одаята и зашепна:

— Ване, ти като прибираш приятели, заръчвай им по-малко да тропат.

Синът я гледаше изненадано и не разбираше.

— Кой е той, а? Гостенин ли? Галиба не му е чиста работата на твоя гостенин.

— Мале, не го усуквай…

Тогава старата побърза да обясни:

— Някой шета в сламанлъка. Като бърках кашата на огъня, чувам, някой тепа, тепа…

— Плъшоци тепат, мале. Я си гледай работата.

Но в душата му нахлу съмнение: може би през нощта горе се е укрил някой свой човек — подгонен, ранен или изобщо нелегален, потърсил от немай-къде подслон за пренощуване.

— Дърто, иди да ми повикаш Петър Бачовия. Това момче се умерваше да бяга, ама не бива. Аз да му продумам на него.

Той изпрати старата по махалата и се качи в плевнята откъм тавана на обора.

— Ване, не ме издавай! — викна някой с разплакан глас от дъното на плевнята.

— Ти ли си?

— Ба!

— Що търсиш тук?

— Седни тук, Ване. Седни. На тебе всичко ще разкажа.

Пантю, с шарената дреха на гърба, измършавял като скелет и цял отъркалян в кал и оборски тор, подаваше глава от купчината плява. Нечистите му ръчища, дигнати до гредите на стряхата, молеха защита.

Близо две денонощия уволненият се скита из околностите на Ягодово — гладен, изнемощял и едва-едва се тътреше като спънат кон. Но да се върне в село не смееше. Накрая Пантю не изтърпя, чувствуваше се безсилен и реши — става, що става — да се предаде в ръцете на бившите си началници. Но първо му мина през ума да се посъветва с някого. За тая цел като че ли Дядо Ване беше най-удобен. Никога никой не бе се отнасял така с него, всички го подиграваха и занасяха, а дългунестият през оная нощ му беше казал: „Ти, побратиме, ела при човек, посъветвай се…“

— Нали няма да ме издадеш? Аз те признавам за човек… и ти ще ме подучиш що да сторя.

Дългунестият обеща да не го издава и каза:

— Ще лежиш тук до тъмно и тогава ще мислим за твоята работа. Инак, хванат ли те, бързешката ще напълниш „трапа“.

Същевременно в душата му ставаше страшна борба. Пред него на колене седеше човек, осъден на неизбежна гибел; но и там в ареста седеше друг, когото очакваше същата опасност. Достатъчно бе Пантю да даде показанията си — и тримата другари от бойната група щяха да бъдат разстреляни! „Няма, побратиме, милост у фашиста-вълк към борещия се народ — мислеше дългунестият. — И по-добре да отиде един, вместо трима.“

Сърцето му биеше лудо, до пръсване.

По природа той бе мекушав и отстъпчив, но заедно с това беше и справедлив, затуй никому не прощаваше.

— Клетвата, клетвата иска да свърша час по-скоро с тоя чешит — рече си накрая той и взе своето безвъзвратно решение.

Той си състави мислено малък план. Ще го изведе късно през нощта в гората над гробищата и там хубаво ще го нареди! Преди това обаче поиска Пантю да му повтори дума по дума признанието по убийството край Пухлевата градина и уволненият му разказа всичко.

— Лошо! Сам си стегнал здравата примката около шията си. Сега не остава друго, освен да хващаш балкана.

— И там е лошо — отговори Пантю. — Там пък от партизаните не мога се отърва!…

— Аз ще дойда с тебе. Мене ме знаят всички. Да им кажа само една думичка и ще прескочиш трапа. Отървал си селото от едно куче — така ще ти кажат хората. Лъжа ли е?

Пантю повярва на думите му, но не отговори, а седеше дълбоко замислен, с отпусната глава.

Дядо Ване също се поколеба за известно време и си мислеше: „Що не попитах аз? Ако го помилвам наистина и излезем двамина в шумата?…“ Но като си спомни думите на писаря: „На всяка цена да се свърши с него“, които още звучаха в ушите му, той си рече:

— Не е такъв писарят, да не пресметне и това и да не знае какво иска. Значи, смърт — и толкоз!

 

 

Стъмни се.

Дългунестият се качи отново горе и излъга:

— Хайде след мене, но мълчешката. Около мостчето се навъртат хора. Май че тебе чакат да се върнеш дома.

— Ами сега?! — подплашено попита Пантю.

— Гледай сега какво правя аз, прави и ти същото и ходи след мене.

Той беше излязъл съвършено бос. Пантю забеляза това и попита:

— Що си бос?

— Да ми е леко.

— Що не зехме хляб и пушка? Нали викаше, че имаш?

— В пояса ми лежи парабела, а пък за хляб и цървули лесно!

— За мене няма ли барем един нож?

Ване не отговори.

В душата на Пантю взе да се вмъква опасно подозрение. Обзе го страх. По гърба му плъзнаха мравчици.

Те преминаха ливадите, нагазиха реката и през ябълковите градини излязоха на коларския път в полите на ската. И пак пълзешком се повлякоха нагоре.

Край гробищата спряха да си поемат дъх. През всичкото време стражарят не сваляше поглед от своя „побратим“ и задаваше по някой въпрос, но дългунестият не му отговаряше или само хъкаше:

— Аха! Тъй я. Такава е работата… — И нищо повече.

— Да бяхме тръгнали, а? — рече по едно време стражарят, изпълнен с тревога от дългото им заседяване на едно място.

— Нощта е наша, има време — отговори другият.

Измина още малко време и пак се обади несигурният глас на уволнения:

— Да ставаме ли?

Дядо Ване несъзнателно се пипна за пазвата, дето лежеше парабела. Пантю зяпна с изстинало сърце. Очите му се ококориха. И с пресъхнала уста и тракащи зъби едва изрече:

— Ти… ти… ти!…

— Млъкни, жабо! — ядоса се Дядо Ване — Ти ли ще ме командваш?!

— Аз, аз, аз — Пантю повиши глас и беше готов да ревне с цяло гърло, като се тътреше седешком назад.

Тогава Дядо Ване посегна и го цапна с дръжката на пистолета. Повали го. Но Пантю бързо скочи на крака и като се пазеше с ръце около главата, зарева:

— Ти ке ме зеносаш! Ти ке ме зеносаш!

Вторият удар попадна в тила на жертвата. Стражарят се просна по очи, без да издаде звук.

— Мир да е! — едновременно с удара рече дългунестият. След това той го преметна на гръб и го понесе нагоре към гората.

Наоколо беше тихо, тихо. Звездите грееха с хладен блясък. Реката бълбуникаше нейде зад старите върби и смътно проблясваше в нощта.

През същата утрин, от другия край на гората, в Ягодово предпазливо влизаше някаква си помакиня, захапала яшмак и с товар дърва на гърба. Това беше предрешеният Минко Каленин, който се връщаше в село от своята сполучливо проведена задача…

Петорката

В една от богатите велевски къщи тази нощ се бяха събрали първенците на трите села. Господарите разменяха мнения и търсеха средства за водене на по-надеждна борба с партизаните. Тук бяха всички кметове и фабриканти от коритото, чифликчии, собственици на чаркове и военни, чийто авторитет след зачестилите произшествия беше чувствително разклатен. Бяха поканени да се изкажат и двама учители, ръководители на организация „Бранник“.

В това смесено общество, с еднакво жадни апетити да продължат щастливото си съществуване, се намираха и някои разпалени глави, които искаха намесата на редовна войска от града за незабавното унищожение на отреда.

— Каквото каже коменданта, другите ще го одобрим — заяви фабрикантът Морунов. — Но аз смятам, и то сериозно, да се избере една комисия от петима души, която да подхване работата.

— Така, бива — потвърди Денко Шилето.

— Не така — обади се велевският кмет. — С войска няма да ги спрем. Партизаните си имат своя тактика: удрят с малки сили тъкмо когато не се надяваш. А войската само чака да я повикат по телефона… Що не правим и ние така? Или — нека държавата даде амнистия и когато шумкарите слязат от балкана и се пръснат по домовете си, да ги натиснем и да им запършим главите!

— Всичко е вятър! — проговори гърлено Денко Шилето, който внезапно се беше отказал от комисията. — Аз мисля, че никой друг не може да ни помогне така, както писаря!

Събранието го изгледа учудено, в пълно недоумение. Наистина върху масата пред всекиго от тях лежеше пълна чаша, но никой не беше си потопил устните, защото подполковникът, който беше свикал това събрание, още се бавеше в Маслово. И Шилето не беше пил, а изказваше пиянски мисли!

— Чичо Денко, я да си говорим сериозно. Чуе ли коменданта, няма да му стане добре — рече страхливо ягодовският кмет.

Той постоянно трепереше пред личността на дебелия офицер, защото винаги ставаше така, че в неговата община често произлизаха събития, които хвърляха черно петно върху служебното му положение.

— Е-е, че какво пък е станало толкоз, като съм си казал мнението? — усмихна се под мустак в отговор старият ягодовчанин.

Най-сетне подполковникът пристигна.

Разговорът се разпали. Всички разискваха убедено и страстно, тъй като смятаха, че хората, призвани да спасяват страната от Ягодовския отред, са именно те — ягодовските господари и военни.

— Да не ми говорите за писаря! — рече по едно време комендантът, когато стана дума за него и някой на шега припомни предложението на Шилето.

— Аз се отмятам от приказките си — рече старият. — И ето как смятам: да съберем пари… няколко милиончета… и да ги пратим на полковника в града. Белким тогава и той помисли за нас. Инак някоя нощ ще ни изколят багабонтите! Вижте какво става!

— Не е лоша идеята — съгласи се комендантът. — Трябва да обмислим.

Трети предложи да се изпращат в гората бедняци, които срещу пари биха вършили предателство. И това бе подложено на сериозно и дълбоко обмисляне.

— Дали ще се найдат такива, които да склонят?

— Що да се не найдат, питам?

— Ако се найдат, що да не опитаме?

— Ще се найдат срещу пари. Паричките са долно нещо и като замотат главата на човека, карат го понякогаш да върши, каквото му заповядаш — рече чичо Калитин.

— А може да се пуснат арестувани ятаци… или да се набедят някои като ятаци… и да се заплашат, че ще им смъкнем кожата, ако не слугуват на властта.

— Така ще е по-добре — обади се велевският кръчмар и веднага промърмори като на себе си: — А бе, в края на краищата всички ще мирясаме, ами язък ми за чирачето! Добро и врътливо момче беше, а сега няма кой да върти кръчмата.

Оплакването му не направи никакво впечатление на присъствуващите.

Когато главите се размътиха от силното вино, Денко Шилето, който бързо се напиваше поради годините си, замахна с ръка и отсече:

— Вятър работа! Аз пак ще кажа, пък ако щеш ми се сърди, ако щеш недей, господин комендант…

— Той пак ще каже за писаря. Отрязвам си главата, ако не излезе тъй! — прекъсна го Морунов.

— Ами! — завъртя глава старият шишко. — Писарят и само писарят може да ни оправи!

Писарят притежаваше хубава ябълкова градина в съседство с неговата. Шилето отдавна увещаваше Савата да му я продаде, но собственикът не скланяше. Затуй сега старият постоянно споменаваше името му, за да дразни подполковника, като тайно желаеше веднаж завинаги да се махне от пътя му този писар!…

Но подполковникът изведнъж се развика:

— За писаря не искам да ми говориш! Писарят ще бъде ликвидиран още тази нощ! Елате, господа, и погледайте… какво знаят военните!

След тая изповед на коменданта Денко се усмихна с уста, разчекната до ушите. Отметна глава назад, озърна се към вратата на стаята и викна по-високо от всякога:

— Ангеле, няма ли още вино, бре? Дай малко и от агнето, ако е артисало!…

Съвещанието продължи до втори петли.

Накрая решиха да бъдат избрани петима души, които да подемат работата. А каквото решение вземеше тази петорка, останалите бяха длъжни безусловно да се подчиняват. В нея на първо място влизаше подполковникът. Но чичо Калитин се отказа от тая чест и помоли да го замести друг. Дали той направи това от страх пред партизаните, или му беше мил животът на Калитко, никой не можеше да каже.

Един приятел на партизаните

Часовоят отвори вратата на килията и влезе в разговор с арестувания. Той често си позволяваше това и писарят виждаше в поведението му нещо подозрително.

— Дълго ли ще се бият шумкарите с войската? И дали ще издържат? — подхвана войникът.

Савата мълчеше, загледан пред себе си. В сърцето му нямаше място за никакъв разговор. Между това, той току вдъхваше с разширени ноздри въздуха в килията, сякаш усещаше, че в него бе останала миризмата на гниеща плът.

— Ако партизаните спечелят, ще стане ли по-хубаво за народа? — повторно се обади момъкът.

Писарят дигна рамене и наруши мълчанието си.

— Какво знам, какво да ти кажа? Трябва да се знае защо се бият партизаните, за да разберем това.

Войникът схващаше, че затворникът се пази и каза:

— Тъй е. Ти не бива да се отпущаш, защото е опасно…

— И за тебе е опасно: забранено е да се водят разговори с арестантите. Не познаваш ли войнишкия устав?

— Повечето началници излязоха с ротата да завардват партизани. А щом Лимонката е дежурен, никой от нас не се бои, че ще загази.

— Има ли партизани наблизо? — позапита престорено нехайно писарят.

— Тази заран се мярнали, казват…

Лимонов също, когато биваше дежурен, обичаше да разговаря с него и това донякъде учудваше затворника. Веднъж подпоручикът му каза, че се познава с главатаря на отреда; но той, командирът, сигурно го е забравил.

— Много вода изтече оттогава — добави същевременно той.

При това писарят научи от него за последните събития в коритото.

Преди часовоят повторно да се обади, чу се шум от бързи стъпки. Войникът побърза да дръпне вратата и изшътка:

— Някой иде!

Стъпките пресякоха коридора, хласна се някаква врата, сетне всичко заглъхна.

Малко след това Лимонов излезе от дежурната стая и се отправи към килията.

— Подполковникът беснее — каза той между другото. — Виновниците още не са открити.

Писарят мълчаливо слушаше, без да отрони звук.

Дежурният продължи:

— Откакто Червената армия взе да бие швабите, нашите комунисти станаха много дръзки. И съвсем ясно е, че ще изгубим войната заради хитлеристите.

Войникът стоеше при ъгъла на коридора и следеше с очи към изхода — да не дойде някой началник отвън.

Подпоручикът извади неразпечатана кутия цигари и я подаде на арестанта.

— Вземете — от мене.

— Не пуша.

— Вземете, моля!

Писарят не беше пушач, но сегиз-тогиз вземаше по цигара в уста и не отказа да вземе кутията. Разговорът с Лимонов му харесваше, харесваше му и поведението на часовоя, затуй не искаше да оскърби никого.

— Пушете свободно — заяви офицерът. — Често пъти обстоятелствата ни карат да изменяме на някои наши принципи.

Запалиха и двамата.

Между това писарят не сваляше очи от малко женственото, с кафяви къдрави коси лице на дежурния и си мислеше: тук става нещо, тук се крие може би някаква уловка — и чакаше какво ще каже още Лимонов.

— Аз съм слушал да се говори за вас — ненадейно подзе младият офицер и като се позапъна, продължи: — Държите се като истински комунист. Това говори много добре за вас. Само че в едно не мога да бъда сигурен: бихте ли посегнали на себе си, ако изпаднете в положение, от което няма избавяне… без да продумате думичка?

Какво искаше този човек от писаря? Не беше ли пратен той от подполковника да го изкушава?…

Малко след това подпоручикът зашепна тъй тихо, че Савата трябваше да сложи ръка на ухото си:

— Представете си, че изскочите оттук по някакви тайнствени обстоятелства… и сетне ви хванат. Ще бъдете ли способен да се самоубиете, без да промълвите думичка за тия обстоятелства?

Разговорът ставаше твърде интересен. Писарят прие сериозен вид и каза:

— Не желая да изскачам при никакви други обстоятелства, освен когато законно бъда освободен от вашия шеф. Какви са тия сантименталности, не разбирам!

— Ти ще бъдеш убит, не бива да си въобразяваш нещо друго — откровено и приятелски заяви Лимонов, като премина на „ти“. — Знам: ти се страхуваш от мене, пък аз имам да ти направя едно предложение… Но преди всичко нека се разберем. В началото на войната аз също бях запален поклонник на германците. И бях готов да ги защищавам с цената на живота си. Но след разгрома на хитлеристката армия при Сталин град взех да се опомням и оттогава насам нито за миг не съм се съмнявал, че немците ще изгубят войната. И сега — защо да крия? — у мене съществува може би едно силно развито чувство на страх или инстинкт за самосъхранение, затуй, когато ми падне случай, гледам през куп за грош на моята военна служба…

Задъхан и шепнещ, с пламтящи очи, Лимонов замълча за миг, измъкна от джеба си един броунинг и го подаде на Савата с думите:

— Засега на тебе ти е нужно това нещо и прави, както намериш за добре. Ще имаш моята пълна подкрепа. Бягай без колебание, войникът е мой. И отново ще постъпи на пост към полунощ. Той е подготвен и решен заради мене на всичко.

Писарят отказа да се възползува от предложението. Той се боеше, без да се издава.

— Помисли пак — настояваше офицерът. — Да не се разкайваш после? До полунощ има достатъчно време. И нека се условим така: ако се обадиш на часовоя — „Дай ми клечка кибрит“, — това ще бъде знак, че си решил… А пистолета ще задържа, но той пак ще бъде на твое разположение, когато пожелаеш.

— Не си правете труд — рече писарят и стъпка цигарата, която бе опарила пръстите му.

Подпоручикът ядосано побягна навън. Той беше пребледнял и преди да излезе от казармата, кривна в другото крило на коридора, за да разтърка с длани побледнелите си бузи, като си казваше:

— Какъв дурак бил този писар!

Държането му бе чудно, но естествено, без всяка задна мисъл. Той не беше получил още писмото на командира, което преминаваше от ръка на ръка между тайните сътрудници на съпротивата, а искаше на своя глава и отговорност да помогне.

Денят измина, дойде и нощта. Войникът отново постъпи на пост. През целия ден той изгаряше от нетърпение и чакаше настъпването на нощта, за да изпълни волята на началника си. Защото — мислеше си той — другите офицери не виждат, но Лимонов вижда накъде ни водят германците…

Заедно с това момъкът често надаваше слух към килията. Но арестантът мълчеше и не се обаждаше.

Часовоят продължи да крачи в мълчанието на късната нощ. Не след много той отвори вратата и попита с пресъхнала уста и развълнувано сърце:

— Писаре, няма ли да запушиш?…

Писарят се правеше на заспал и не се обади.

Изпитанията не спират

През това време ловните доведоха две нови жертви. Те бяха вързани един за друг с белезници през китките на ръцете. Ако тъмнината позволяваше, по лицата им можеха да се наброят сума морави петна, някои покрити със съсирена кръв.

Командата, която вървеше след тях, затропа по коридора и заглъхна в един от ъглите на мазето.

Часовоят облегна рамо на стената и се вслушва дълго.

Ненадейно откъм мазето долетяха тъпи удари, борба, писъци и свирепи ругатни, които продължиха до късна полунощ…

Войникът отвори килията и каза:

— Ятаци!…

Писарят не беше доволен, дето го безпокояха и прекъсваха мислите му тъкмо сега, когато сърцето му се късаше от виковете под краката му, но пак попита:

— Селяни, работници? Много ли са?

— Само двама.

Изведнъж отекна такъв пронизителен вик, че и писарят, и войникът потръпнаха от глава до пети. Часовоят побърза да дръпне вратата на килията и тръгна по коридора. Някой ревеше колкото му държаха силите.

Той викаше като ранено животно и дълго не млъкна. Сетне виковете се смениха с някакви несвързани думи, без смисъл и съдържание. Навярно те бяха във връзка с изтезанията там долу и плод на болна фантазия:

— Назад! Назад! Две крачки назад, три крачки назад, пет крачки назад!…

И пак:

— Две крачки назад! Три крачки назад! Пет крачки назад! — Това продължи до съмнало.

Единият от селяните беше полудял.

Откъм мазето долетяха думите:

— Ако не млъкне, застреляйте го!

Малко след полунощ пристигна и подполковникът, придружен от капитана. Той се връщаше от събранието на първенците и едва се държеше на крака.

Подпоручикът притърча и рапортува за промените в казармата. Част от ротата беше излязла в контраакция…

— Това ще видим после. Изкарайте ми арестанта, друго не ме интересува — рече комендантът. След това се обърна към капитана и заповяда да му доведат едно отделение войници. Капитанът изтича в двора на казармата.

Когато водеше писаря към дежурната стая, Лимонов прошепна на ухото му:

— Що не ме послуша, що?!… Сега никой не ти е крив!

— Да се върже! — изръмжа без много уговорки подполковникът, когато писарят застана пред него. — При мене няма да имаш това щастие, каквото си имал досега. Аз саморъчно ще те ликвидирам и с крака ще затъпча ямата! Подпоручик, да се вземат търнокопи и лопати!…

Лимонов изхвръкна навън. Остана само часовоят, който придружаваше затворника. Комендантът крачеше из дежурната и продължително ръмжеше:

— Хмм… кон-спи-ра-тор! Цялото корито те сочи като убиец. Що не се признаеш? — И като тропна с крак, допълни: — Фантом! Аз само по тебе ли ще викам? Отговаряй!

Савата не отговори. Сърцето му болезнено се свиваше пред приготовленията, които носеха явния белег на неговата безвъзвратна гибел. Но съзнанието му работеше нормално, в пълна яснота, и той не изпитваше страх от тия приготовления: ако трябваше да умре, той щеше да умре за убежденията си. Какво повече?…

Капитанът и подпоручикът се върнаха. Вън по коридора вече трополяха стъпките на войниците от отделението, дигнато с „тревога“ от сън…

 

 

Колата на подполковника хвърчеше по посока на север между два реда голи хълмове. Камионетката с войниците следваше след нея. Върху голия й под, обвързан с въжета и паднал на една страна, лежеше писарят.

Хладен нощен вятър лудо брулеше лицето и ушите му; звездите грееха със студен блясък. Освен гърмежа на мотора, мъртва тишина владееше наоколо. Но Савата не мислеше вече за нищо. Само чувствуваше, че от силното течение главата му се маеше, виеше му се свят и му се спеше, спеше!…

Колите направиха остър завой и спряха близо до една малка горичка край пътя. Смъкнаха от камионетката обречения и го развързаха. На войниците бе заповядано да се отстранят на стотина крачки между дърветата и да изкопаят гроба.

Подполковникът се обърна към жертвата:

— Какво мислиш още, писаре? Трябва да знаеш, че и моето търпение има край. Ще ти задам последния въпрос и сетне… ти знаеш вече какво те чака!

— Говори, господин Делимарков — обади се и капитанът.

— Слушай сега — подзе комендантът: — Кой уби старшията?

Писарят пак мълчеше.

— Ти, ти! Но ти не си сам. Ти!…

Неочаквано един страшен удар събори Савата. Той грохна на земята, без да издаде стон. Подполковникът разкрачено се наведе над него.

Измина цяла минута в пълно мълчание, нарушавано само от напрегнатото дишане на тримата. Грозно отекваха откъм младата гора копките на търнокопите в ръцете на гробарите. След това шефът се обърна към офицера с лачените ботуши и прошепна:

— Да?…

— Да! — отвърна капитанът.

— Без съд и присъда, нали? — внезапно се откъснаха тия думи от устата на стария общински служител.

Този въпрос живо засегна подполковника. Но това беше за кратко: през пияното му съзнание премина лента от редицата престъпления, които бе извършил през живота си като офицер. Но той бързо прогони от душата си мрачните спомени и веднага се заля с леден смях:

— Ха-ха-ха! Виж го ти, капитане: той искал съд и присъда! Не, аз убивам без формалности и както ми се иска!

Като каза това, подполковникът протегна ръка и дръпна спусъка на парабела си. Чу се страшен гръм. Куршумът свирна край ухото на Савата и се заби в земята.

Подполковникът се наведе в тъмнината, близо до лицето му, и пак повтори:

— Фантом! Казвай: кои са твоите оръдия, кой утрепа без съд и присъда старшията?…

Савата гледаше с презрение своя мъчител, без да каже дума.

В същия миг се чу честа стрелба откъм Велево. Партизаните бяха влезли вече в престрелка с жандармеристите… Там беше Червенокосия, там беше Мануш и тридесетина смели четници, които искаха да освободят писаря…

Колата полетя обратно за казармата.

Пропадналата акция

Велевската петорка, образувана по внушение на Морунов, работеше неуморно. Още в първите дни на своята „спасителна“ дейност тя беше успяла да заплете в мрежите си известни лица, които трябваше да следят и издават движението на партизанския отред. Там, където подкупите не помагаха, подполковникът обещаваше стражарски служби, а на ония, които се отказваха да вършат предателство, той измисляше обвинения в помагачество на партизаните и те, против волята си, не можеха доброволно да се откажат от тая черна работа.

И тази нощ стана нещо, което никак не можеше да бъде избягнато в ожесточена борба между власт и въстаници.

Телефонът в Каменно корито беше овладян и използуван, диверсията се проведе в пълен ред. Но в редовете на ловните не се дигна никаква тревога, както беше при случая след блокадата на село Пъстрово. А партизаните, прикрити в шумата на гората, чакаха знак да се втурнат и атакуват казармата.

Вълнението на четниците достигна крайния си предел. Червенокосия не откъсваше поглед от часовника си. Той вярваше, че хората му в село ще изпълнят достойно задачата си. Но уреченото време минаваше, а тук ловните не показваха каквато и да било тревога и не се чуваше пукотът на нито една камионетка.

Мануш мрачно поклати глава:

— Попаднали са на засада.

— Може би — каза Червенокосия.

Командирът не беше довършил, когато се явиха двама от свръзката-наблюдатели. Те водеха със себе си изплашен селянин, открит на тавана на една кошара.

— Защо пък на тавана? Защо не остана да спиш в кошарата? — попитаха го, след като разпитът беше започнал.

Човекът, загубил ума и дума, току повтаряше:

— Забавих се на къра и рекох да нощувам навънка.

Разпитът продължи половин час, но от клетия велевчанин не можеше да се изтръгне друго, освен едно и също:

— Полицейският час беше минал, боях се да не ме запрат и останах навънка.

А какво е дирил на тавана, той не можеше да обясни.

Командирът заповяда да го изправят до едно дърво и приготви шмайзера си. Той искаше да го сплаши и да разбере истината. Но селянинът дигна ръце и взе да моли повторно да го изслушат.

— Чист съм, момчета, чист! Но аз знам и такива, които служат на правителството — неволно изтърва той.

— Питат ли те за това? Или сам се издаваш? — рече партизанинът Буен. — Млъкни, ти не си сам!

Командирът го предаде за разстрел. Двама партизани отведоха нещастника настрана. Заедно с тях тръгна и Мануш. Предложиха му да избира — или пълно признание, или ще бъде премахнат незабавно.

Но междувременно, докато се водеше разпитът, изгубиха се много ценни минути. И изведнъж, като по даден сигнал — отзад, отпред и нейде иззад брега на близкия горски път — затракаха пушечни залпове и картечници. Партизаните прилегнаха на земята и завряха глави под шумата. Някои от тях се пръснаха по всички възможни посоки. В редовете им изникна опасна тревога. Но командирът бързо се овладя, веднага отговори на удара с удар — шмайзерът затряска в ръцете му и това бързо повдигна духа на четниците.

Още след първия гърмеж селянинът издебна сгодната минута, изскубна се незабелязано и успя да се укрие в мрака на нощта…

Сражението продължи два часа.

Картечниците нестихнало трещяха и сееха смърт сред обкръжените въстаници. Ослепителни ракети с трептяща сребърна светлина осветяваха полесражението. Боят се водеше на живот и смърт и продължи до съмнало…

Първото голямо предателство на петорката беше сполучило.

На разузнаване

Два дни вече Калитко кръстосваше из долища и рътлини, съседни на бивака, и слизаше чак до змиевидните пътища в тесните равнини, затворени между планините. Оглеждаше местността и си записваше в нарочно тефтерче срещнатите впечатления — къде изворче, къде забелязани дървари, овчари и стада или тайна пътечка, която би могла да послужи на врага за ненадейно нападение срещу бивака. Ту измерваше с поглед скали и хълмчета, като мислено си казваше: „Тук трябва да пресечем пътя на ловните, там да се постави другар с автоматична пушка и работата ще се оправи…“

Когато му харесаше някое шеметно високо дърво, той изпълзяваше на самия връх, свиваше се там като голяма птица в гнездо и задълго замираше неподвижен. Погледнато отстрани, можеше да се помисли, че това момче си няма друга работа и е седнало да си измисля какви ли не забавни игри. Но не. Командирът беше заповядал и Калитко следваше с голяма бдителност и прилежание указанията му, като разузнаваше през стъкълцата на подарения бинокъл.

Агапи, който неизменно придружаваше Калитко в тия пътешествия, също мяташе погледи на всички страни и казваше:

— Аз мога да мярна врабче чак до Гребена.

— Както хвърчи ли? То е лесно.

— Не падам по-долу от тебе. Ама що да си моря зъркалите, като имаме тая заврънгачка? Дай да погледна и аз! Не ти е за даване, знам, ама дай, няма да я изям.

— Гапи, чуден си — заявяваше меко и предупредително овчарчето. — Кога съм ти отказвал? Но днес сме излезли работа да вършим, а не да се шляем, нали разбираш? — и му подаваше бинокъла.

Трътлето поемаше „заврънгачката“, слагаше я на очи, въртеше рамене насам-натам и като се наситеше да наблюдава, връщаше му я обратно с думите:

— Стига ми толкоз. Друг път пак, нали?

В сърцето на белязаното овчарче нямаше вече завист. Малко тежко му беше да гледа как Калитко се перчи с тоя далекоглед, но какво да прави — момчето си го бе заслужило.

Напоследък отношенията им се бяха подобрили: те бяха престанали да се дразнят един друг. Калитко не гледаше отвисоко като преди, изслушваше Агапи, когато трябваше, и се съветваше с него, когато имаше да решават по кой път да тръгнат за разузнаване.

Една заран разузнавачи доведоха в лагера някакъв войник, силно запотен, с полепнали по челото коси, който освен карабината си — прекарана през плещите, — носеше и лека картечница.

— Бягай насам, някой иде! — викаше трътлето на своя другар, като махаше с две ръце тъй, като че ли загребваше вълните на прохладния планински въздух.

Калитко четеше романа „Под игото“. Но щом дочу гласа на Агапи, захвърли книгата и се спусна към брега на дола, като си мислеше: „Горица!…“

Каквато и работа да захванеше, образът на ранената другарка не излизаше от главата му и Калитко с нетърпение очакваше завръщането й.

— Не, картечничка! Тъкмо работа за нас, че си нямаме — радостно извика той и слезе по стръмната пътека надолу да помогне за пренасянето на сандъчето, пълно с картечни патрони, което носеха за въжените дръжки от двете му страни идващите партизани.

Зеленко също беше тук. Той позна войника, удари се по коляното и каза:

— И ти ли се накани, братко ямболи? Сядай да си починеш, не бой се, аз гарантирам за тебе…

Очевидно тук работата беше ясна и не бе нужно никакво застъпничество за новодошлия, но Зеленко вземаше под своя закрила войника, като ту тръскаше ръката му, ту се радваше като дете на картечницата, галеше я и говореше:

— Скрипя! Да живееш, братко! С такава скрипица лесно ще се разправим с врага. Тъй, чичин. И ти, значи… Гледай сега каква кашица ще забъркаме на нашите ловни началници — с техните камъни по тяхната глава!

Калитко потайно наблюдаваше картечника и когато се увери напълно в това, което си мислеше, изведнъж рече:

— Другарю, май че и ние с тебе ще излезем познати: не беше ли ти една вечер, който сложи букет на гроба на химика?…

Войникът само се усмихна и силно тръсна ръката му, когато се здрависваха.

След това заедно с Вълчан разглобиха „скрипята“ и взеха да обясняват устройството й. Партизаните, скупчени край тях, напрегнато слушаха, каквото им се предаваше.

— Сега да я опитаме — рече политическият комисар.

Отминаха нагоре към скалите и изпробваха малкото огнено чудовище. Калитко веднага бе заразен от нова страст и на всеуслишание заяви:

— Другарю комисар, вие по-рано ме питахте какъв искам да стана. Сега разбрах и решавам: картечник! Да бъдеш картечар е хубаво нещо на тоя свят.

И наистина сега, когато бяха излезли да наблюдават, освен страстта му към далекогледа, в душата му се пробуждаше и друга една страст, по-пламенна и неудържима, която караше съзнанието му постоянно да се връща към картечницата. И много му се щеше да има сражение, та да си постреля срещу врага с нея!

Козарчето

Неочаквано те се натъкнаха на козарче от село Тиган и не можаха да избягнат тая среща. Козите бяха наскачали по околните скали; вечно дъвчещите им уста току преживяха, а големите им очи въпросително оглеждаха всяко кътче и педя земя наоколо.

Калитко взе подробно да го разпитва:

— Откъде си, а?

— Тиганче съм.

— Ами как се викаш, а?

— Котю.

— Кому чиракуваш, Котьо?

— Ами на чорбаджията.

— Бедняче си като нас, а?…

След тия безкрайни „а-та“, с които приключваше всеки въпрос, Калитко поиска да му кажат: какво има в село, какво правят тамошните стражари, често ли идват войници в Тиган и като пасе козите, среща ли насам въоръжени хора?

— В турската казарма дойдоха стражари. И още щели да дойдат — обясни козарчето. — А хора да съм виждал тъдява, не съм. Само вчера имаше двамина… мотаха се е-е там, до канарѝте Дядо и баба, зад големия път.

— Големи хора?

— Момчета такива, облечени в граждански дрипи.

— Носеха ли пушки?

Козарчето дигна рамена: не помни.

— Гапи, разбра ли сега? — пошушна Калитко и пак се обърна към момчето. — Благодарим ти, момченце. На, погледай сега през стъкълцата и не обаждай никому за нас, ха!

— Няма — отговори тиганчето и дълго сумтя усмихнато с далекогледа на очите, докато Калитко го дръпна от ръцете му и каза на смях:

— По-малко… че за нас няма да остане: стъкълцата ще се изтъркат. — И се разделиха.

Калитко не издаде, че търсеше още от по-предния ден тия двама загубени, които беше открил през стъкълцата. Това сигурно бяха подгонени другари, които идеха насам, но все още не можеха да установят връзка с отреда.

— Гапи, работата на тия момчета е лоша: ако не са хванати досега от ловните, от нас се иска бърже да ги намерим и да ги заведем в бивака. Карай бърже след мене, Гапи!

Трътлето се запъна и каза:

— Ти не бързай сега. Така не става. Аз ще се кача там и ще погледам. — Той грабна бинокъла и се покатери на върха на близкия бор.

В това време шепнешком се разменяха мисли:

— Как е?

— Нищо не виждам.

— Пак ли няма?

— Лъгало е тиганчето.

— Не ми се вярва… Е, какво?

— Пусто!

— Слизай тогава.

— Слизам.

След това Калитко рече:

— Сега аз съм горе, а ти дръж пушката зарязана.

Овчарчето тоя път изпълзя на една почти отвесна скала, която надхвърляше височината на дърветата, и седна на върха й. Напеченият от палещото слънце гранит изгаряше месата му, но той не обръщаше внимание на жегата.

В бинокъла едно по едно се мярнаха веригата хълмове, селата, змиевидните пътища, пръснати кошари из котловината и хората, които работеха по своите оскъдни парчета земя; сетне се показа близката гора зад шосето, дето се извишаваха двете куполообразни скали, наречени Дядо и баба. Когато се умори да гледа и от напрежение очите му се изпълниха с парливи сълзи, Калитко подхвърли:

— Гапи, още мъничко и потегляме. — Но след малко трепна и рече: — Ха, виждам нещо!…

Той се размърда като ужилен от оса, плъзна се с разширени от уплаха зеници, полетя надолу и тупна на земята, като изподра на много места голите си пищяли:

— Стражари?! — питаше с тревожно сърце белязаното. — Що не казваш?

— Гапи, качи се горе… ама внимателно… от другата страна. Видях двамина. Дали са същите, ти ще кажеш.

Агапи веднага откри непознатите и лека усмивка озари почернялото му лице.

— Гапи, умната, да не забележат. Ако има и други, значи, работата е опасна — викаше Калитко, скупчен в основите на скалата, и размазваше с плюнки и влажна земя изподраните си прасци. — Лошо се издрасках, да му се не видеше!

— Двама са, само двама — отговори глухо Трътлето.

— Отваряй си очите и сетне ще ми доложиш.

— Сегичка бяха кацнали на носа ми и из един път изфирясаха! — продума Агапи.

— Не са били на носа ти — заяви Калитко. — До Дядо и баба има барем един куршум място.

— Няма толкоз.

Трътлето скоро установи, че освен тия двама не се появиха други. Но и те изчезнаха и вече нищо не можеше да се разбере.

— Имаха ли пушки? — попита Калитко, когато Агапи слезе при него.

— Не видях.

— И аз. Ама се ми се струва, че за тях ни говореше козарчето. Върви сега да проверим.

— Само двамата ли? Решаваш ли?

— А ти как искаш? Да помъкнем отреда с нас ли?

Агапи не отговори. Работата беше рискована. Непознатите може би имаха оръжие. Той изказа някои подозрения, с които Калитко следваше да се съобрази, и бързо потеглиха по пътя към Гребена.

Портретчето

Нагоре по пътеката, която извиваше като дъга между два реда червеникави сипеи, обрасли по бреговете с глогинови храсти, Агапи, както вървеше забързан напред, неочаквано се опря, грабна нещо от земята и прошепна:

— Гледай тука!

Той държеше някакво зеленикаво тефтерче с оръфани краища.

Калитко мигновено го грабна от ръката му и взе внимателно да го разгръща. Страниците му бяха изпълнени с някакви непознати знаци — кукички и криволици. Калитко се опита да ги разчете, без да разбира, че това беше бележник, прошарен със стенографско писмо. Момчетата напразно пулеха очи — да разчетат поне една думичка. Само на едно място се мъдреше късо стихотворение от три куплета, но буквите бяха толкова заличени, че овчарчето едва-едва прочете на глас следното:

Защо ли пак очи, другарко,

към равното… извръщаш?

Не… звездите ярки

над бащината изгоряла къща?

— Каква ли е работата?

— Заранта го нямаше. Изтук е минал някой и го е изтървал.

Но това не беше всичко. От страниците на тефтерчето изпадна портретче — малко по-голямо от пощенска марка. Калитко дълго го обръща в ръце. На снимката личеше някакво момиче с коси, заплетени на плитки и спуснати по раменете отпред, в черна престилка и бяла якичка. На гърба на портретчето — с обикновен молив — пишеше: „За спомен — Анка.“ Само толкова.

Мисълта на Калитко заработи с пълна пара.

— Агапи, познаваш ли това момиче? Трътлето поклати глава: не!

— Това е другарката Горица, фотографирана като ученичка!…

Откъде беше попаднала тая мъничка вещ на това място? Горица досега не бе минавала през тия места. Калитко дълго си блъска главата и все още не можеше да разреши загадката. Може би това нещо е изгубено от ония двама хора, които се притайваха в шумака зад Големия път?

— Какво ще кажеш? — полита Трътлето.

— Чакай, Гапи, че главата ме заболя! — Овчарчето приседна под сипея, край самата пътечка. Сетне сложи тефтерчето в джоба си и каза:

— Гапи, ако си приятел, върви да разучим работата. Инак не мога спа тази нощ. Другарката ми разказваше в пещерата, че познавала един нелегален другар, който бил пелтек и пишел стихове.

— Няма ли да се забавим? Сойките и всички птички си легнаха вече в гнездата и не се чува гласа им.

— Гапи, ти остави сойките да си спят. Трябва да помогнем на тия другари. Сигурно единият е пелтека…

След като се разбраха, те се спуснаха към местността Дядо и баба. Безшумно се провираха през храстите, пълзяха по гърди и тайно си даваха знаци, когато объркваха пътеките.

На малка моравка, току под скалите, седяха двамата непознати. Единият беше около тридесетгодишен, гологлав и облечен в овехтяло сако с цвета на синка за пране. Орловият му нос стигаше почти до горната устна. Другият — по-млад, с бял каскет на главата, беше нахлул изтъркан голф в орехов цвят и носеше винтяга, изпокъсана по лактите. Лицето му беше съвсем плоско. Те не носеха никакво оръжие, освен един туристически нож.

Скрит под шумата, Калитко дочу, когато плосколицият проговори:

— Няма да сполучим и ще си имаме големи неприятности.

— Криви ли сме? Ще му хвърля парите в краката — сърдито прошепна младежът със синьото сако.

— Това няма да помогне. Какъвто звяр е подполковникът…

— И капитанът не е стока за хвалене.

— Хвани единия, че удари другия!

По лицата им падна сянка на дълбок размисъл.

„Наши са!“ — помисли Калитко, като съвсем погрешно изтълкува разговора им. Но тук нямаше никакъв пелтек. Значи, думите на Горица не се отнасяха нито за един от тези хора.

От това откритие на гърдите му някак си олекна: той взе да диша по-спокойно. Всички съмнения се разнесоха като облак от загрижената му глава.

Той дръпна Гапи за ръкава и един след друг изпълзяха назад.

— Ще им се обадим ли?

— Ба. Няма заради тях да деверуваме досред нощ!

— Как ще им се обадиш?

— Лесно. От тебе ще искам само здраво да стискаш пушката и видиш ли опасност, стреляй първо в синьото палто, сетне в белия каскет. А моята пушка оставям да седи при тебе. Можеш ли улучи?

— Мога!

Момчетата отново потеглиха и стана тъкмо така, както нареждаше овчарчето.

Малко след това, насядали на зелената морава, четиримата тихо се обясняваха. Те се бяха разбрали. Калитко научи, че те били подгонени от властта и нямало какво друго да правят, освен да се присъединят към отреда.

Калитко изгаряше от нетърпение да научи на кого е намереното тефтерче, но не запита. Той реши да чака сгоден случай и да поговори с орловоносия малко по-надълго и широко за снимчицата…

В бивака политическият комисар веднага започна да ги разпитва кои са, отде идат и кога са напуснали родните си места. В отговорите на двамата нямаше нищо съмнително.

Историята им беше правдоподобна като историята на повечето подгонени младежи. Калитко дори се радваше, че бе помогнал на двама другари да намерят по-скоро отреда. Но в същност нито Горан, нито овчарчето разбраха, че тук работата не беше съвсем чиста.

За първи път Калитко беше заблуден и се поддаде на една измама, която носеше след себе си непоправими злини за живота и сигурността на отреда.

Звънци звънят

Тоя ден политическият комисар водеше своята културно просветна дейност сред младите другари. Темата на днешната беседа бе: „Задачите на съветската младеж в дните на Отечествената война“ А когато просветната работа приключи, започнаха обученията по военно дело, ръководени от Вълчан. Това се повтаряше почти всеки ден, когато четниците не биваха заети в акции, и командирите не знаеха почивка.

По едно време пристигна разузнавателната свръзка — партизанинът Огнян, и донесе за сражението на ударната група в околностите на Велево. Той каза, че има опасност повечето от другарите да са избити или ранени през време на кръвопролитната схватка.

Трябваше повторно да се разузнае. Горан подбра неколцина другари и тръгнаха из околните селища да разпитат за станалото. Ала не узнаха повече от онова, което се знаеше вече. След сражението никой не беше забелязал движението на партизаните.

В лагера настъпи смут и безпокойство. Нови разузнавачи денем и нощем летяха по тайните пътеки на гората, слизаха в селата, свързваха се е ятаците и се връщаха уморени и с наведени глави. „Убити, убити са!“ — само това се мълвеше между населението. Така протекоха няколко дни.

Междувременно храната в бивака се беше привършила. Макар и още зелени, зърно лешниче не остана по храстите в района на Гребена. Гласовете на момчетата прегракнаха. В погледа им заигра сух блясък: взеха да се гледат с очи, в които се таеше дръзко отчаяние.

Зеленко забрави шегите, ненадейно изгуби охота да забавлява момчетата и се заделяше самотен из гората.

Но тая заран старият войник отново почувствува остра нужда за приказки и насъбра около себе си няколко другари. Нямаше изобщо за какво да се приказва, освен за глада, като всеки си спомняше с въздишка за безвъзвратното минало: къде, кога и какви лакомства беше ял. Зеленко също подхвана и вече никой не можеше да го спре. Четниците съпровождаха с тайно подмигване всеки негов разказ, но девойките — като по-доверчиви и изпълнени с другарско търпение — го слушаха без чувство на досада.

Слушаха го и двамата новодошли другари — оня със синьото като синка за пране сако и плосколицият. Правеше впечатление, че двамата винаги биваха заедно, а рядко приказваха помежду си. Но никой не помисляше да обърне по-сериозно внимание на това подозрително обстоятелство. Всички ги смятаха за още несвикнали и чакаха с течение на времето да се пооправят и отпуснат. И винаги будният и досетлив Калитко направи втора фатална грешка: беше повярвал, че тефтерчето не принадлежи на нито едного от тях и се ръководеше от чисто егоистична подбуда: да задържи портретчето за себе си.

Докато приказваха, овчарчетата дотърчаха потни и заморени и в един глас предадоха:

— Другари, вие тук си дрънкате, а пък не чувате какво хлопа там. Ставайте!

— Какво хлопа? — попита Зеленко. — Нещо като звънци ми се чуват…

— Иде ни някаква гостенка на четири крака: ще има жива призолка — прекъсна го Трътлето и добави: — Цял час вече дрънка тоя хлопатар. Забъркало се е някакво говедо в дерето.

Поискаха разрешение да проверят. Вълчан разреши: тъкмо ще има какво да ядат момчетата.

Уловка

Зеленко вървеше последен по стръмната пътека за дола. Калитко, изпреварил няколко крачки напред, се обърна и рече:

— Бързай, Чичин, какво се клатиш!

Старият войник се спря, застана под един сипей и помаха на момчетата да спрат.

— Бавно, другари! Не отиваме на сватба. Тук има нещо…

— Какво има?

— Аз без пушка не отивам.

— Това какво е!… Не бой се, другарю, ние имаме — прекъсна го един млад партизанин, на име Пирин, като му посочи рязанката си. — Що да губим време? Тъкмо сега ни е паднало да се наядем здравата от три дни насам.

Зеленко също беше гладен, пред очите му тъмнееше и чувствуваше, че нуждата да яде е по-силна от всякакъв страх. Но като се смъкваха по надолнището, той повторно задържа напиращите младежи и дълго се вслушва. Направи му впечатление, че обикновено не така дрънкат говеждите хлопатари.

Звъняха не един, а сякаш цяла вързаница хлопатари, каквито обикновено окачват на добитъка, когато го пуснат в дълбоката гора и хората следят по звънците да го не изгубят.

Какво ли се е забъркало? И дали е „чужд късмет“ — мислеше си всеки поотделно.

— Трябва да е някоя яловица. Такива има по нас: пуснат ги да се угояват и наесен им теглят ножа — подсказа някой.

Зеленко поклати недоверчиво глава:

— Няма такива работи, чичин: сега е такъв глад, че хората не пущат къде да е стоката си. Тая крава е кьорфишек. Не така дрънчат хлопатарите.

Неговите обяснения предизвикаха само смях и подозрение в смелостта му.

— Заек! — подхвърли Калитко.

Но Зеленко не се предаваше и продължи:

— Не, джанъм, не е така при добитъка. Там ще звъннат: тран-ка, тран! — и ще замлъкнат, и пак: тран-ка, тран! А тук — продължително транкат, сякаш този, който дрънка, през плет не е чувал хлопатар.

Но гладът беше по-силен от доводите на разума и партизаните не слушаха неговите възражения. Дори един, за да подигне настроението, произнесе:

— Сухи гащи риба не ядат, другари!…

И пак тръгнаха един след друг.

— Ей, вижте какво се бялка там! — внезапно рече Трътлето.

— Добитък!

През дълбоките храсти, на малка полянка, смътно се виждаше бяло петно. Къде бяха другите крави?…

Полека-лека настроението на хайката за кравешки лов поизстина. Момчетата се запоглеждаха смутени. Звънците бяха заглъхнали съвсем.

Овчарчето, запалено повече от всеки друг, току се въртеше безпокойно на място и не обелваше зъб.

Неочаквано някой го бутна и рече:

— Погледни на скалата горе!…

Калитко обърна глава и сърцето му замря.

Редом с това изведнаж се разнесе шум от търкалящ се камък.

Отдясно на пътя им, през гората, се провиждаше гърбата скала, затрупана от горе до долу с клоните на вековни букови дървета. Там се укриваха стражари, нахлупили каски до веждите и облечени в ризи със защитен цвят. Те почти не се разпознаваха от общия тон на зеленината, но на овчарчето се стори, че вижда нечий ботуш, подкован с железни кабари.

— Кой там? — като попарен извика Калитко и мигновено се скупчи на тясната пътека.

Вместо отговор се чу свирепо: та-та-та-та-та!

Биеше автоматична пушка. Последва втора и трета.

— Картечно гнездо, другари! Връщай се назад!…

Но назад не можеше да се мине. Мястото беше прострелвано от скрития враг. Особено в тежко положение се оказа Пирин, който беше отминал доста напред.

Ясно беше, че звънците служеха за примамка. Имаше засада от частите на контрачетата, които бяха пристигнали в село Тиган. Те обсипваха с куршуми горската пътека и се смълчаваха.

Зеленко пребледня като брезовата кора на дървото, зад което беше подирил прикритие. Той се срасна със земята. Сетне потърси с поглед момчетата, но не видя никое от тях: те се бяха укрили кой където свари.

Тогава се чуха и карабинни изстрели. Отговаряха партизаните.

— Врян! Вряннн! — Ехото заблъска като дървен чук по стените на меден казан.

Калитко се обърна към едного от другарите си и подвикна:

— Ами сега? Кой ще иде за помощ в бивака? Къде е Чичин?

— Чичин скочи зад скалите и избяга! — неочаквано се обади зад гърба му Агапи.

От тази неприятна новина Калитко се почувствува като ударен с плесница през лицето. Пред очите му потъмня…

— Ще отговаря с главата си, кучето! — само това продума той, но веднага забрави за „кучето“ Чичин и се примъкна навътре в храстите.

— Да иде Пирин!…

Пирин, който бе забелязал скока на Зеленко, бързо се придвижи, зае мястото му зад дънера на брезата и не смееше да мръдне. Но щом чу вика на другарите си: „Пирин, бягай в бивака!“ — той реши — става що става — да изпълни задачата, защото никак не се знаеше какво може да се случи. Можеха да ги изловят с обходно движение, тъй като доста се бяха отдалечили от лагера.

Младият четник дигна лекичко глава, облегна се на лакът и протегна лявата си ръка, за да направи първото движение. Но като погледна нагоре, изведнъж замръзна на място: през клоните на буките го следеше дулото на вражеска автоматка. Той не можеше да върви напред, а трябваше да търси спасение в скока, който беше направил старият войник, ако не искаше да бъде убит, и то много скоро. И тъкмо когато се канеше да отстъпи, редица изстрели го покосиха за миг.

Пирин се изправи на колене, болно изстена, обърна се по гръб, обърна се още веднъж и като боров труп се отърколи по стръмния откос. Последен въздъх се изтръгна от гърдите му:

— Другари, къде сте? Помощ!…

Но никой не го разбра.

Последва страхотен вик, който смрази сърцата на всички:

— Господин старши, заварди пътя отзад! Рашко, Стояне, дръж брега на рекичката!

— Другари, обграждат ни! Огън!…

Пукотът на стрелбата се разпали с нова сила. Стреляше се от двете страни, без да се виждат една друга. Калитко не беше дал още нито един изстрел, защото търсеше противника, но не го виждаше и не искаше да хаби куршумите напразно. Между това той си мислеше: „Чичин, Чичин, лошо направих аз, дето не ти светих маслото в Паче-дере!…“

Привлечени от тътнежите в дола, група партизани, начело с Вълчан, с ура и нестихнали викове се хвърлиха в боя, но без да пукнат пушка: стражарите се бяха изтеглили. Те бяха дошли с големи надежди за богат лов, но не усетиха как сами се заплетоха в собствената си уловка и имаше опасност мнозина от тях да пострадат…

Вълчан се обади:

— Паднаха ли другари?

— Зеленко избяга! — отговори Калитко. Мисълта му непрекъснато бе заета със стария войник, а сякаш забравяше за убития другар…

Между това той току хвърляше погледи към бялото петно сред храстите — един чудно изгладен от дъжда и времето варовит камък. Никаква крава не се виждаше. „Може би врагът я бе подкарал със себе си“ — упорито си мислеше Калитко: самолюбието му, че е станал жертва на гладното си въображение, го караше да страда. Но следния миг той отново трябваше да залегне. Гърмежите се повториха. Някой стреляше при другия бряг на откоса, а автоматките сърдито му отговаряха от далечината. След малко се чу познат глас:

— Момчета, помогнете! — и пак изстрели, които следваха с методична точност и бавност.

Старият войник не беше избягал.

След попадането на Пирин в откоса, Зеленко грабна пушката му, избра си позиция и дълго чака да се подаде врагът. Той беше унищожил един и ранил друг от засадата, а останалите постепенно се отдръпнаха.

Калитко тръгна свободно между дърветата, като питаше на висок глас:

— Чичин, ти ли си? Има ли крава?

— Има хлопатар! Изтървали го мерзавците в рекичката!…

За Вълчан стана ясно, че противникът, използувайки своя минал опит, беше си послужил с тая хитрина, след като е научил за глада в бивака. Но Вълчан не знаеше, че това бе станало по нареждането на велевската петорка.

От тоя ден нататък въображаемата крава стана пословичен израз в отреда: когато не вярваха на някого, партизаните обичаха да казват: „Кравата ти дрънка.“

Когато се намериха, Калитко и Зеленко застанаха лице срещу лице и дълго се гледаха, без да промълвят. Сетне овчарчето изтри с ръкав потното си чело, тръсна глава и като подаваше ръка на стария войник, рече:

— Чичин, сега вече разбрах, че си напълно наш!

Политическият комисар нареди веднага да се пренесе бивакът надалече зад Гребена. Но на другата нощ отново се прибраха обратно.

Сърцето на една майка

След арестуването на писаря, Кула, която не можеше да забрави миналото, ходеше с душа, изпълнена със злорадо чувство. Веднъж дори тя бе тръгнала да се види със затворника и да го попита; добре ли му е като седи в тъмното?

Слънцето пареше високо от зенита, когато тя се намери във Велево и спря пред вратата на прогимназията. Но часовоят, който пазеше в будката под високия зид, бързо я прогони.

Кула се опита да възрази нещо, но войникът строго я заплаши:

— Махай се, докато е време, инак ще те тикнат в зимника!

Кула нямаше какво да прави. Подбра полата си, затъкна едина й край на кръста под престилката си и зашляпа с чехлички обратно по прашния път.

Но по-късно, когато се разнесе вестта за случката край малката горичка и ягодовчани уверено си шепнеха, че с Петела е свършено вече, тя пожела сама да се увери в истинността на тоя слух и отново потегли за Велево.

Тоя път тя тръгна с влака: не искаше да си трепе повече краката заради мъртвеца, когото никога вече нямаше да срещне, нито да му продума заветните думички, които лежаха на огорченото й сърце.

Когато стигна на Велевската гара, преди да слезе от вагона, тя видя от прозореца неочаквана картина: на перона, точно под часовника, придружен от въоръжен млад войник, стоеше писарят и разбърканите му коси блестяха на слънцето. Станционната камбанка почти допираше до главата му. За миг не й се стори, че самата камбанка е някаква примка, обхванала шията на Петела. От тая картина, родена от възбуденото й въображение, на Кула изведнъж прилоша.

Тя усети колената си силно подкосени. Свлече се с мъка по стъпалата на платформата и побърза да седне на пясъка, пред стоборките на станционната градинка. И остана да седи така, неподвижна, като си викаше:

— Ох, лошо ми е! Що ли ми стана така лошо?!

А когато подири с поглед арестанта, той беше изчезнал изпод камбанката.

 

 

Полковникът беше повярвал, че хитрините на неговата петорка ще му донесат по-сигурни успехи, затуй бърже се отказа от намерението да се саморазправя с „фантома“, който, въпреки всички изпитания, не отстъпваше пред никакви заплахи и увещания. Между това той, комендантът, беше вече убеден, че в тила на ловните няма „бандити“, нито някаква си черна ръка, която се е опълчила срещу личността му, а има друго — това стана явно при последното сражение над Велево, има партизани, които нападат и отмъщават из засада. Затуй заповяда да преместят затворника в общия арест в дълбокото мазе, а след това нареди да бъде интерниран в съседната околия, в един малък градец в полите на Пирин.

Докато Кула слизаше от едната страна на вагона, от другата вече се качваше писарят и конвоят след него. Това беше същият оня войник, който го питаше през вратата на килията с уговорените думички: иска ли клечка кибрит…

Кула се дигна от пясъка и застана там, дето преди малко стоеше Савата. Най-сетне арестантът се появи зад наполовина спуснатия прозорец на купето. Той стоеше прав, с гръб към машината, и Кула виждаше лицето му. Писарят беше страшно посърнал, с дълбоко хлътнали страни. Само очите му светеха с ярък блясък. Той смъкна докрай рамката на прозореца и седна на седалището. Кула почака с надеждата, че той ще се извърне към нея и тогава ще му викне със сърце, препълнено с неукротима ярост: „Петел, леко ли е? Макар да си направен от камък, опитай и ти тази попара!…“

Сетне щеше да се върне в село и да разкаже на хората: видях, когато бяха го повели да го бесят.

Но Савата гледаше неуклонно пред себе си, като на някои познати отвръщаше с едносрични думи: „да“ или „не“ И никой не можеше да разбере какво става в тоя миг в душата му.

Внезапно до нея долетя потайният разговор на двама мъже, които бяха застанали зад гърба й.

— И него ли?…

— Смятат го за ятак.

— Къде го водят?

— Сигурно по пътя ще го убият…

Кула трепна и още повече наостри слух. Но мъжете зашепнаха толкова ниско, че тя не можа да чуе нищо повече. Собствено Кула и друг път бе слушала тайно да се приказва, че Петела играе на въже, но не искаше да вярва, че той е чист пред самата нея. А сега нещо я жегна и тя помисли: „Сигурно ще го убият…“

Наистина не беше ли тя заслепяла в своята безкрайна омраза и не правеше ли грях спрямо тоя Петел? Трябваше да изучи по-добре това и тогава да се отдава на чувствата си.

В гърдите й се набра някаква твърда буца, която я задушаваше. Но следния миг, като си спомни за патилата, които беше преживяла, сърцето й отново се ожесточи.

Влакът потегли. Железата задрънчаха. Задрънча и нещо неприятно в главата на обидената ягодовчанка. Тя се надигна на пръсти и — ха, ха — да му викне… Но в същото време Савата извърна глава и едва сега съгледа своята бедна съселянка. И стана чудо — писарят се усмихна. Усмихваше се може би за първи път в живота си.

Кула замря и не можа да промълви дума.

Но изведнъж сякаш някакъв злокачествен цирей се пукна в сърцето й. Отровата му бързо се изля навън и престана да я души. Тогава майката на партизанчето смъкна черната си забрадка, размаха я над главата си и викна:

— Писаре, макар душата ми да гори, пак не съм ти душманин! На добър час… и нека господ да оправи всички, па и тебе!

Тя дори тръгна наред с движещия се влак. Вървя известно време, взе да потичва и тича, докато влакът засили движението си, сви по завоя на пътя и писарят изчезна от погледа й. Тогава бедната майка отново се забради, подбра с ръка полата си и тръгна направо по трасето на линията към Ягодово.

„Някоя луда“ — мислеха си тия, които не я познаваха.

Лилян

Като не вярваше на думите на Дядо Ване, че Савата е жив, Милена често осъмваше без сън и проливаше безутешни сълзи. Щом научи за това, Кула тръгна да я навести и да й се скара. Тя знаеше какво нещо е отлъчен от къщи любим човек и никому не позволяваше да знае и страда повече от нея.

— Нали го видох, нали ми се засмя насреща? — уговаряше я тя да не хълца напразно.

— Не, како Куло, ти не знаеш! Савата е убит от коменданта…

— Що вярваш на хорските лъжи? Та нали и аз ги имам, пущините! — ядосваше се нисичката жена, като слагаше пръсти на очите си. — Как тъй да не знам? Спала ли съм, или съм сънувала, божичко!

— Хич не знаеш! — поклащаше тъжно глава Милена. — Не беше той такъв — да се усмихне на човека. Нали ми е мъж, нали го знам? Припознала си се, сестро.

— Фю, глупава!… — сърдеше се не на шега Кула.

Но едната си знаеше своето, другата — своето и не се разбираха.

 

 

Писарят и охраната му пропътуваха няколко станции, без да разменят дума. А когато влакът спря на гара Желъд, той слезе мълчаливо, последван от войника, и не се върнаха вече във вагона.

Арестантът изведнъж се намери на свобода. Учудено се озърна на всички страни и тръсна глава. Всичко му се струваше като невероятен сън. Но той съвсем не подозираше отде иде тоя сън, превърнал се в жива действителност…

А работата седеше така:

Една заран, като излизаше от минералната баня във Велево, Лимонов бръкна в джеба на шинела си и заедно с носната си кърпичка извади писмото на Червенокосия. Очевидно, докато подпоручикът се бе къпал, някой външен човек го беше пъхнал в джеба му. Той веднага разкъса плика и жадно прочете съдържанието на писмото.

— Хм… — усмихна се той — значи, хората имат доверие в Лимонката. Добре. Аз ще гледам да оправдая това доверие.

И настина той оправда надеждите на командира, като тайно се нареждаше под знамето на партизаните, без да каже нито думичка на самия арестант…

Когато гарата остана далеч зад тях и навлязоха в гората, писарят се обърна към момъка с думите:

— Сега кой ще командува — ти или аз?

Войникът се усмихна с бегла усмивка, без да отговори. Той беше буден младеж, изкарал пети клас на гимназията, и приказките на Савата му се сториха като казани на смях.

— Безспорно ти си още млад и не разбираш добре, че ние с тебе отсега ще бъдем пак войници; но малко по-други войници, напълно съзнателни и по-дисциплинирани, защото ще служим на самия народ.

Войникът продължаваше да мълчи. Писарят отново подзе:

— Да бъдем наясно: като ставаме от днес нелегални, нашият живот ще бъде съпроводен с безброй опасности. И докато намерим отреда, може би ще ни се случи неведнъж да се сблъскаме с твоите довчерашни другари — ловните. А хванат ли ни, ти вече знаеш какво ни чака.

— Командувай ти — внезапно рече момчето, прибра крака и сложи пушката си „при нозе“.

Савата сякаш не забеляза това и продължи:

— Аз още от пръв поглед схванах, че си храбър момък: в твоето поведение виждам един рядък случай на войнишко доверие в началството, тоест — в Лимонов… Но сега аз ще командувам дотогава, докато не ме намериш негоден за тая работа. Затуй ти давам правото да ме съдиш, когато нещо не ти хареса у мене. Няма да се страхуваш и ще бъдеш откровен.

— Ще бъда.

— Между другари това е най-добрата школа: да се поправят един друг.

Този кратък увод преди онова, което тепърва щяха да преживеят двамата нелегални, изведнъж спечели сърцето на Лилян. Така се казваше войникът.

Повикан на няколко пъти в запаса, той беше намразил смъртно казармените порядки, които съществуваха по това време. А когато получи последното повиквателно, Лилян доброволно мина в редовете на ловните, защото така му се искаше: да бъде близо до гората — сгоден случай за бягство при партизаните.

Лимонов бързо го опозна в оная минута, когато Лилян му довери болките си, а именно: че му е омръзнало да служи, защото винаги така се случва, че все едни и същи хора свикват в запас, а до по-заможните и богаташки синове работата съвсем не допира…

През това време, когато писарят му каза няколко приятелски думи, войникът дълбоко се замисли и разбра, че е твърде приятно и достойно да служиш рамо до рамо с началник, който те смята равен на себе си, не те навиква като говедо (както беше в казармата) и ти дава право да критикуваш неговите слабости.

Савата прекъсна мислите му.

— Сега, Лилко, ние ще останем тук до мръкнало. А сетне ще видим — каза той.

 

 

Настъпи вечерта. Те тръгнаха и навлязоха дълбоко в гората.

Лилян на всяка крачка се препъваше о хвойновите храсти и корените, на дърветата. Планинският терен му създаваше час по час всевъзможни неудобства, но това не го отчайваше, а го караше да се смее пресилено на своята непохватност. А Петела, който познаваше добре местността, често му помагаше, като му подаваше ръка в непрогледния мрак. Така вървяха цяла нощ и едва при изгрев слънце спряха пред една запустяла дъскорезница, в дъното на дълбок дол. Срутеният яз разливаше безредно водите на планинската река. Пенливите струи яростно бумтяха във вира под улея, който бе отвлечен от скорошния порой.

— Почакай ме тук! — рече Савата и изчезна в дъскорезницата, дето дълго се бави из нейната запустяла вътрешност.

Войникът беше смаян от чудното хладнокръвие на своя „началник“ и не знаеше какво да мисли.

Писарят се върна и когато Лилян го погледна, не можа да го познае. Той беше облечен в извехтяла офицерска куртка без пагони и обут в ботуши. През рамо бе препасал офицерска чанта, а на кръста си носеше колан, за който бе прикачен голям военен пистолет в жълтеникав кожен калъф.

— Писаре — изненадано рече младежът, — сега разбирам защо не можах веднага да те позная: като не виждам белите ти коси, сякаш не си ти човека от арестантската килия. Все едно, че си се подмладил с тая военна фуражка.

Савата не отговори и неволно се тупна по джеба: броунингът, който той бе получил от Лимонов, лежеше в десния джоб на куртката му. Освен това той носеше в ръце малка дървена кутия и няколко бомби-одринки. Той даде една одринка на войника и каза:

— А в тая кутия има взривни материали. Пази я, Лилко, като очите си!

Лилян мълчаливо прибра бомбата и кутията с взрива.

Той беше помислил, че това място е някакъв таен склад на партизаните и не посмя да попита. В същност — по предварително споразумение с писаря — Минко Каленин бе изнесъл и укрил тук оръжието, вещите и всичко останало.

— Сега можем да продължим — подхвърли писарят и се отдалечи от дъскорезницата.

Лилян покорно го последва.

Равносметка

Притиснато от всички страни в огнен обръч, ударното ядро смело се отбраняваше срещу многобройния противник. Пушки, картечници и автоматки ожесточено тракаха и сееха смърт. Откъм храстите долитаха отчаяните стонове на ранени и умиращи.

Когато наближи да се съмне, бойните припаси на ударното ядро бяха вече на привършване. Партизаните искаха патрони. Тогава командирът заповяда да не се отговаря на противниковата стрелба, а всеки — сам за себе си — да се измъкне незабелязано от обкръжението и само там, дето е необходимо, да се бие на месо.

Оцелелите незабавно изпълниха заповедта, като оставиха зад себе си неколцина убити и ранени другари.

Два дни и две нощи пръснатите партизани се лутаха из планината, без да се свържат помежду си, тъй като ловните вървяха по петите им. Денем те се криеха из долища и усои, а нощем, поради опасността от ловни засади, пътят им никак не беше спорен.

Посрещнати отново и повторно разстройвани от преследвачите, които бяха подпомагани от хората на петорката, партизаните захвърляха раници и дрехи и бягаха, за да се спасят.

Изморени, гладни, недоспали и с подбити крака, те капеха един по един и когато отново се събраха, не можаха да се познаят. Дотолкова гладът и изтощението ги бяха направили неузнаваеми. Някои от тях бяха яли месо без сол, бяха почернели като въглени и едва движеха крака като спънати в букаи. Така командирът изгуби още два дни.

А когато най-сетне се събраха в орешака над село Карабелене и се прочетоха, трима от тях липсваха: Петруш, Огнян и Павел.

Веднага пред оцелелите другари се поставиха на разискване някои тактически въпроси и обмяна на опит. Установиха се и се отбелязаха редица несъзнателни грешки като: неспазване и отстъпление от бойната дисциплина на отреда.

Дойде ред и на Серафим — един от тримата диверсанти, който впоследствие се беше присъединил към разбитата група. Той даде отчет за работата по овладяването на телеграфо-пощенската станция в Каменно корито.

Серафим подзе:

— Промъкнахме се сполучливо през секретните постове. В един часа без четвърт бяхме вече пред станцията и нахлухме в помещението. Вързахме чиновника, но само за лице: той се оказа наш човек. Иззехме парите от касата. В един часа влязохме във връзка с казармата. Отговориха ни, че веднага изпращат исканата помощ…

— Изпращат, но останахме с пръст в устата — прекъсна Черния. — Ловните са се досетили, че партизаните обикновено режат телефонните жици.

Червенокосия се обърна към всички:

— Другари, забелязах, че по пътя на отскубването от врага нашето самообладание не стоеше на нужната висота. Така, другари, повече решителност и мъжество при подобни обстоятелства! Но някои от вас просто отстъпиха на чувството на страха и може би още в същата минута паднаха последните наши другари… Друг един се обади:

— Другарю командир, разрешете да обясня: Пашката падна по своя вина. Той ми каза, че изгубил мастилената си писалка и се върна да я дири, макар да не му давах.

— За една писалка — един живот, видите ли!

— Той ми каза: не е работата заради писалката, тя не струва пукнат грош, но не бива да оставяме следи, отдето е минала групата. Затуй се върна, макар че аз го дръпнах за ръкава и му рекох: — „Върви, Пашка, да я вземат дяволите твоята мастилена играчка!“ Но той не ме послуша.

— Това не бива да се повтаря, другари — заяви командирът. — После установих и друго: вие слабо държите връзка помежду си, паролите се викат високо и врагът успява да ги научи. Това не е тактика на партизани! Така, мисля, загубихме Петруш и Щифан…

Когато групата се прибра в бивак номер три, командирът изслуша Горан, който му предаде в какво състояние се намира отредът, и веднага поиска да види пресния гроб на убития Пирин. Гробът беше изкопан между две млади ели, на малка полянка, потънала във висока до пояс папрат. Върху рохката пръст на могилката личаха пресни елхови клонки, положени от девойките.

Тук между командира и Вълчан също произлезе остро спречкване. Застанали под еличките, те буйно се прекъсваха един друг:

— И вие, другарю командир, на мое място бихте разрешили… гладът, гладът и само гладът е причина за смъртта на младия другар.

— Ние с тебе неведнъж сме гладували. И като имаш предвид…

— Гладът, гладът!… Ако пък съм виновен, аз съм готов да понеса отговорността. — Вълчан разкъса ризата на гърдите си и пристъпи напред. — Хайде, другарю командир, стреляйте! Готов съм да умра, ако съм нарушил партизанската дисциплина.

Червенокосия нищо не отговори.

— Ей такова нещо! — ненадейно подхвърли дядо Тарас, изтръпнал от вида на Вълчан.

Старият колар се беше върнал с групата си от Влашките поляни, отдето докараха два овена и десетина шилета, купени с пъстровски пари.

В лагера се прибраха и всички останали. А Раковски, Дафина и Румен докараха два коня, натоварени с брашно и торба сол.

На село

— Дойде време да не се заседяваме повече на едно място. Моментът е назрял, работа ни чака и от нас се искат решителни дела. Ще тръгнем по акции и ще позабравим другарката Горица. А през това време всичко може да се случи с нас. Така. Затуй ще й занесеш и оставиш малко пари, от които тя изпитва несъмнена нужда. А когато напълно оздравее, тогава ще я върнем в отреда.

Така говореше, между другото, Червенокосия на Калитко.

— Ти вече разбра къде трябва да я търсиш. Не бързай. Давам ти срок два дни. Това не е малко. Ще успееш да се справиш със задачата.

Командирът заповядваше да не бърза. Но Калитко си налагаше търпение навред другаде и само когато ставаше въпрос за Горица, всяко негово търпение губеше три четвърти от силата си. Тогава кръвта на момчето пламваше в неизразим копнеж и искаше по-скоро да види ранената другарка. След патилата в Сухата пещера с всеки изминат ден нейният образ ставаше все по-близък на сърцето му, близък като на родна сестра.

 

 

Между два тънки бряста с корони от гъсти листа по върховете той се спря и ослуша. Тук някъде трябваше да дири връзка със стария пазач на общинските бикове — нейния укривател. Калитко се сви между два реда бобови лозини и издаде някакъв звук, приличен на грозния плач на полунощна сова. Никой не му отговори. Наблизо залаяха кучета. Самотна птица изпляска с крила над главата му, откъсна се от шумата на едина бряст и полетя в тъмнината. Калитко отново повтори сигнала. Най-сетне една неясна сянка израсна между фасулевите гнезда и като се озърташе, предпазливо се запъти натам, откъдето идеше тайнственият звук.

— Ти ли си? — попита глухо ятакът, след като размениха паролата.

— Аз, дядо бикар.

— Много рано! Що бързаш? Ама пак добре си дошел.

— Аз дойдох за нея и не бива да се мая, дядо.

Бикарят го хвана за ръка и го поведе след себе си. Излязоха при брега на реката. Старият се откъсна от малкия и тръгна да предупреди своите.

Калитко, свит на дъното на речното корито, провери пистолета и бомбите около кръста си. Всичко си беше на мястото.

Изтече сякаш цял час, а селянинът не се вестяваше. Калитко полегна зад един камък, като не сваляше очи от брега, над който горяха и трепкаха като живи детски очи няколко ярки звезди. По едно време изостреният му слух долови тих говор и бавни стъпки. По пътя минаха неколцина селяни, които шепотом разговаряха и сякаш никак не бързаха за мястото, където отиваха. Тъмните им фигури бавно се изгубиха.

Старецът дойде. Двамата се потътриха по коритото на реката, като бикарят често го сграбчваше с пръсти за рамото. Не му позволяваше да бърза.

— Страшно ли е в село, дядо?

— Не е баш страшно: някои от вашите момчета се били забъркали из просека и нашенци отидоха да ги гонят.

„Значи страшно“ — помисли си овчарчето.

Когато отново полазиха по стръмния бряг, пред Калитко се показаха няколко купни сено, напластени посред обширен двор с ограда от слънчогледови стебла. Между купните личаха редки дървета. Насън изплашени кокошки късичко покрякваха между клоните.

Пред дълга схлупена къща ги посрещна престаряла бабичка с разпилени по челото и бузите бели коси. Преди да изчезне обратно в мрака на нощта, бикарят рече:

— Бабо, по-скоро ми го връщай! Хич не бива да се маят.

— Бива — отговори старата и като прегърна малкия, целуна го по бузата и добави: — Ти ли си, гълъбе?

Двамата минаха през някакво мазе и продължиха да вървят по-дълбоко под ниския таван, който опираше почти до главите им. Сетне тя махна една каца, отстрани втора и се изкачиха по малка стълбичка от три дървени стъпала. Бабичката внезапно откри една окъсана рогозка, окачена за два черни гвоздея на стената и рече:

— Влявай, синко.

Калитко изведнъж се намери в скривалището на ранената. Бабичката отново намести рогозката и каците. Върна се назад и отиде да оглежда след стареца, който се въртеше около купните сред двора.

Моят спасител иде

Това бе малка, тясна стаичка, осветена от газена лампичка. В нея трудно се побираха повече от трима души. Въздухът беше задушен, изпълнен с мазните, излъчващи се пари от газта на лампата.

Горица полулежеше в ъгъла върху куп царевична шума, застлана с пъстра селска черга. Дебела, пълна със сено възглавница бе сложена зад гърба й. На главата си имаше ясно синя ленена забрадка с червени краища. Лицето й беше слабичко, кожата изтъняла.

Около нея се намираха други две селски девойки, които размятаха шишове с някаква плетка в ръце. Горица също плетеше, лактите й бяха дълбоко забучени във възглавницата. Щом я видя, овчарчето се задъха и лек шемет обзе главата му. „Колко е изтъняло личицето й!“ — учуди се Калитко.

Предупредена за идването на Калитко, ранената го чакаше с голямо нетърпение и с усмивка на уста. Щом позна стъпките му, тя отпусна ръце с плетката на скута си и примижа. И още с влизането му промълви:

— Моят спасител иде!

Овчарчето за миг се смути. Гъста червенина изби по бузите му. Но бронзовият загар на кожата прикри неговото смущение. То подаде ръка първо на партизанката, след това и на останалите момичета, без да продума.

Горицината усмивка грееше като слънце. В това време старата се върна и съобщи, че всичко е спокойно. И тъй като Калитко все още се въртеше по средата на стаичката, тя разтреби набързо и първа го покани да седне, като му поднесе чамово столче, което сложи до краката на ранената:

— Седни, гълъбе.

Започна се разговор. Горица каза:

— Как живееш?

— Хубаво. Поздрав от другарите и Червенокосия.

— Благодаря, че си спомнят за мене. Живи и здрави ли сте всички?

Калитко излъга, че всичко е в ред. Горица проплака:

— Залежах се като готованка и нищо не върша!

— Ще оздравееш, ще вършиш — забеляза между другото Калитко. — Ти не бързай да ставаш.

Редом с това старата току пръхкаше на пръсти насам-нататък, излизаше на двора, вслушваше се на всички страни и влизаше в разговор с бикаря, който по движението на звездите съдеше колко се е минало, тъй като нямаха часовник.

— Какво става в бивака? — попита ранената. — Искам да си дойда веднага с тебе. Там ще се лекувам. Чакай, не ща да слушам! Ти мислиш, че съм още болна? Виж, на! — Горица взе тояжката си, опряна на стената, изправи се и се разтъпка около царевичната постеля. — Увери ли се сега? Нищичко ми няма!

— От мене не се пита: ще лежиш, докато каже командирът — твърдо отговори той. — Лошо ли е тука?

Горица отправи поглед към девойките и проговори:

— Срам ме е вече от тия другарки. Как ли ще ви се отплатя, момичета?

По-голямата, облечена в дълга жълта рокля, весело рече:

— Лесно. Ти гледай първо да оздравееш, па като очистиш един-двама жандари повече — това ще ти е отплатата!

Другата, която носеше червена блузка, също се обади:

— Що се кахъриш, Горке? Я остави, ами се похваляй… — И посочи с поглед плетката на партизанката.

Девойките се засмяха сподавено. Смутен и забъркан, Калитко току обръщаше очи към тях и накрая не знаеше къде да дене погледа си.

— Виж тук, другарче, това е за тебе! — похвали се партизанката Горка, като дигна плетката от скута си.

Малинов пуловер с петолъчна звезда на гърдите.

— За мене! — учудено дигна вежди момчето.

— За спомен от Сухата пещера.

— То и без това ще се помни — мрачно каза овчарчето.

— Стряскаш ли се още насън?

— Нека други се стряскат.

— Страшно беше!

— Страшно, кой казва друго?

— Ле-ле, вярно! — Девойката с алената блузка се хвана за бузите: — Горка ни е разправяла.

Кой знае защо, на Калитко се струваше, че това момиче му се присмива: в очите му пламтеше някакво шеговито огънче, което още повече го смущаваше.

Замълчаха. Калитко скришом хвърляше погледи към селските девойки. Те бяха другарки. Едната беше внучка на стареца и бабата; другата — дъщеря на селския ковач — често навестяваше ранената и оставаше да спи при нея.

Сред настъпилото неловко мълчание едната бързо заприказва за Ягодово и Калитко узна, че крушовци всяка есен отивали там на топилните, дето изтапяли в горещата вода ленени снопчета.

— Аз ще подиря твоята майчица и ще й обадя за тебе.

— Обади й, значи, че съм жив и здрав, да не ме мисли и да чака! Аз ще се върна един ден и работата ще се оправи.

Момичето с жълтата рокля обеща.

По едно време бабичката дойде. Тя носеше бакърена паралия, върху която беше наслагано: чиния мед, сирене, орехи и плодове. Но Калитко, макар и прегладнял, не се докосна до храната, а само поглеждаше ту Горица, ту девойките.

Старата разбра и рече на момичето с алената блузка:

— Времето хвърчи, гълъбице. Ще осъмвате ли? Хайде, късна доба е, лягайте в чергите. Пък и момчето и момичето може да искат да си кажат нещо скришничко.

Девойките си тръгнаха, като се сбогуваха с овчарчето и му пожелаха да бъде все такъв юнак, както бяха слушали за него.

Разговор насаме

Времето течеше неусетно. Газената лампичка догаряше, по фитила се образува тънко въгленче, а разговорът между двамата не стихваше.

Първа Горица започна да пита; нейните въпроси бяха толкова много, че Калитко едва успяваше да отговори на всички.

— Е, казвай сега! — рече тя, като го погледна с премрежени ресници.

— Какво по-напред да казвам, я? На всички ни е мъчно за тебе.

— Колцина са падналите другари?

— Ти знаеш ли за сражението?

— Бикарят ми донесе всичко.

— Изгубихме трима другари — мрачно подхвана Калитко и изреди имената им.

Настъпи мълчание. И двамата си мислеха за неотдавнашните изпитания, но сякаш се бояха да назоват името Сухата пещера и мълчаха като по взаимно съгласие.

Синята забрадка се бе свлякла по раменете на Горица. Калитко забеляза, че разкошните й коси, които лежаха пръснати като ветрило върху възглавницата, бяха станали по-тъмни, може би поради живота в тая влажна дупка.

— Все тука ли прекарваш?

— О, не! Аз седя горе и само при нужда се прибирам в тази язовска дупка. Днеска цял ден се е гърмяло в гората.

— В отреда дойдоха двама другари… — изведнъж изтърва той и замлъкна.

Да й каже ли за портретчето, което лежеше в джеба му? Трябва. Но когато потърси портретчето, не го намери. Калитко си спомни, че то лежеше нейде измежду оскъдния му партизански багаж.

Тогава той й разказа всичко.

— Тъй ли? Нито един ли от тия другари не прилича на оногова, комуто бях подарила това портретче? — живо запита ранената, като се задъхваше от вълнение.

— Така ами. Няма никакъв пелтек, нито нещо друго… — смутолеви момчето.

Партизанката остана дълго замислена, потопила поглед в тъмноалената звезда на пуловера. Значи, нелегалният с правите коси беше убит, щом това тефтерче, за което й говореше малкият и което тя знаеше, че принадлежи на заекващия другар, е попаднало в чужди ръце.

— Ти не разпита ли по-подробно тия другари? — неочаквано се обади Горица, тъй като случаят дълбоко я засегна.

Момчето потърка с длан пламналата си буза, без да отговори.

— Пак попитай, когато ти падне сгода. Но да оставим това и ми кажи: целият отред ли участвува в нападението на Пъстрово?

Той поклати глава в отговор и веднага й разказа за нападението. Разправи й и за болното момиченце.

— Сърцето ми се късаше, като го гледах…

Докато двамата се разговаряха, бабата често подаваше глава изпод рогозката на входа да ги подсеща за времето. А нейде отдалече глухо достигаше дрънкането на домашни съдове. Двете селски девойки, запретнали ръкави, се суетяха в някаква неотложна работа. Когато овчарчето си тръгна, в раницата на гърба му лежеше прясно изпечена баница, пържено пиле, кутия мед и орехи.

— Предай на командира, че му благодаря — рече по едно време Горица. — Аз лично нямам нужда от пари, но тия стари хора, които ми дадоха преждата, трябва да се възнаградят.

— На сигурност ли си тука? — запита накрая Калитко.

— Така мисля. Веднъж тършуваха из селото за ятаци, но не ме намериха. Зимъска тук са се крили и Червенокосия, и Черния, и още много другари. Дано не ме изненадат, зверовете! А когато изляза оттук, ще доведа със себе си и тези две другарки, които точат такива чудесни баници! Те сами настояват да дойдат с мене. Какво да ги правиш!…

Когато Калитко си тръгваше, тя попита:

— Ами какво става със Селим! Ти нищо не ми каза!

„Що ли да я тревожа?“ — помисли той и веднага живо отвърна:

— Живее и слуша. Допъти ще ти разкажа за него.

— Най-много него да поздравиш — рече девойката. — Че без неговата помощ сега щяхме да бъдем в гробищата, нали?

— На гробищата, така.

— Чакай! Да ти кажа ли и друго?

— Аха, казвай.

— Чуваш ли птичката в гората? Веднъж цяла се схванах, като чух гласа й: „Стою-стою-стою… цък-цък-цък!“ Беше кацнала на клонче зад прозореца, събуди ме и не можах веднага да разбера сън ли е това, или истина. Жива си умрях от страх, знаеш!

— Виж ти, значи, кой се стряска насън — беше последната му дума.

С голяма скръб на сърцето малкият се раздели с Горица.

Навън ставаше нещо или предстоеше да стане и старият бикар просто го грабна от ръцете й, като не му даде да продума повече.

Съмваше се, когато Калитко навлезе в гъстата гора. И той бързаше, бързаше с окрилена душа, час по-скоро да стегне в бивака и да разкаже на Трътлето за свиждането си с другарката. Но из гората се движеха преследвачи, чуваше се пукотевица от автоматки. Това забави срещата му с Агапи за още един ден и една нощ, докато се прибере в „къщи“.

С какво най-много го учуди Агапи

Белязаното първо изтича да го посрещне при тясната пътека край поточето. Агапи и в отсъствието на гимназистката продължаваше да се упражнява в четене и писане, затуй лицето му беше изпоплескано с химически молив. Той запита:

— Ще си дойде ли тя? Хич не ми върви на мене: минахме по сметанката събиране и изваждане, а нали трябва и умножение, и делене?

— Потърпи, Гапи, и работата ще се оправи — отвърна овчарчето и на един дъх му избърбори радостта си.

Трътлето се впусна да му разправя новини: две ятачета от Ръжево били убити от ловните, а телата им изгорели на клада в гората…

За да избягнат отговорността пред възможно бъдещо възмездие, напоследък враговете взеха да изгарят труповете на своите жертви. А когато ловните се оттеглиха, намериха се двама горски стражари, които погребаха полуизгорелите трупове на ятачетата, за които ставаше дума.

— Издал ги някой си Белия кичур — горски надзирател.

— Издават, пък сетне погребват, нашите горски! — мрачно подхвърли Калитко.

— Пристигнаха при нас две еврейчета, които са избягали от един лагер, дето затваряли само евреи. Ти видял ли си — на гърдите им окачвали жълти звезди, да се разпознават.

— Знам работата. После?

— За малко ловните да ги впримчат, ама еврейчетата се изскубнали, когато видели големия огън, на който се пържели ръжевчетата.

— Друго?

Новините бяха много, но Агапи не бързаше да каже всичко като премълчаваше някои, и се държеше твърде подозрително.

— Другото оставих за подиря — каза той и ситните му зъби блеснаха в широка усмивка. — Имаш поздрав от майка си…

Калитко трепна и пребледня като платно:

— Имах си аз, Гапи, да кажеш, че и майка ми е тук!

Агапи продължаваше да се усмихва.

— Казвай, Трътле, не ме мъчи!

— Пристигна Петела с един войник…

Калитко изведнъж навъси вежди. Той недоумяваше и искаше да проговори нещо, но думите така си замряха на езика му.

— Ако не вярваш, върви там и го виж. — Трътлето посочи с ръка към гората. — При командирите…

Макар известието за Петела да го учуди най-много, Калитко не бързаше да иде нататък. Той искаше добре да обмисли какво да му каже, преди да се срещне с него. Освен това беше много уморен от безсънието през тия две нощи и трябваше да почине. И както лежеше на голата земя под скалата и си мислеше за това-онова, неусетно заспа. Но сънят му беше твърде неспокоен. В него се преплитаха чудно ясни образи и мисли: той ту се разправяше с Горица, ту спореше с писаря или Агапи…

Соня и Яков

— Ти няма ли да ядеш хляб? — разбуди го Гапи леко с върха на цървула си.

Калитко се събуди и потърка очи.

— Има ли ядене?

Те бяха омели другарски баницата, но Агапи побърза да го успокои:

— И меда, и орехите изамкахме с Мигача, но нали дядо Тарас докара овни и шилета?

— Той в бивака ли е? Много искам да го видя този хубав старик — рече Калитко и веднага помисли: „Искам да се допитам до него. Той ще ме научи какво да кажа на Петела. Да не смята той, че Калитко Кулин лесно забравя!…“

Калитко повторно прокара пестници по сънливите си очи и тръгна надолу по пътеката да се наплиска със студена вода от поточето. А когато се върна, пак заразпитва:

— Петела по каква работа е тук, а? Знаеш ли? Кой го е пуснал от кауша? Сигурно е избягал.

На тия въпроси Агапи не можеше да отговори с нищо определено: писарят беше пристигнал малко преди разсъмване и Трътлето го видя за кратко, когато той питаше за Калитко. Вместо това Агапи бързо зашепна и каза, че от „чиисабахлен“ командирът, писарят и цялото щабно ръководство на отреда седят „заключени“ в палатката и дълго разговарят.

Калитко, който отначало се бореше, със съмнението — каква особена роля играеше в живота на отреда тоя Петел, дълго му се заканваше. Но той споделяше лошите си чувства само с отделни другари — боеше се някой да не му попречи да отмъсти на писаря. А сега, след явяването на тоя човек, той пак пожела да си поприказва с него и да му подири сметка за по-рано. Трябваше му само малко време, за да обмисли как да подхване работата, без да става смешен. Затуй отбягваше да се срещне веднага с писаря. Калитко съвсем не знаеше, че Петела беше известен вече за своя млад и неочакван „противник“ и сам бързаше да се види с него.

— Само това ли знаеш, че седят заключени и приказват — запита Калитко, вперил очи в другаря си.

— Друго не знам. Пече се някаква магия, ама никому не държи да припари до палатката.

Изведнъж нещо привлече вниманието на Калитко. Той се отдалечи и неусетно се намери в средата на еврейчетата, които внезапно се подадоха в полуздрача на гората.

Софка и Яков — със своите изпити и уморени лица — му направиха тежко впечатление.

Соня имаше бели като слама коси, а кожата на лицето й бе възчервеникава, посипана с безброй лунички, и напомняше ягода. Яков, обратно, беше черноок, с дебели вежди и ситно къдрави коси. Те бяха младежи по на двадесет години.

Калитко бързо узна историята им и сетне се впусна да разказва за ловните и живота в лагера. Досега преследвачите не са излезли наглава с Ягодовския партизански отред — нещо подобно каза малкият.

— И няма да излязат! — твърдо се закани той. — Ще ги бием като две и две четири, когато и да се появят, като знаем и не забравяме, че само в съгласуваното действие с другарите победата е сигурна, както казва Червенокосия.

Еврейчетата се спогледаха. Калитко незабавно обясни:

— Така му викаме на нашия командир. Той няма друго партизанско име.

При тях дойде и кашаварят Зеленко. В ръката му подрънкваше говеждият хлопатар, с който свикваше партизаните на обед. Чичин се взря последователно в лицата на Соня и Яков и сетне взе да се ръкува, като устата му сипеше градушка от въпроси. Еврейчетата само хъкаха утвърдително.

— Вие не сте ли от Пловдив? Да-а, колкото и да съм живял за себе си, колкото и да не съм „с всичкия си“, паметчицата ми си стои на мястото — говореше той, като поглеждаше изпод око Калитко. — Нали имахте дюкян на Джумаята? Помня баща ви, — тертиплия човек и много кафе употребяваше. Пиеше го наместо вода. А тази с очилата ваша майка ли беше?

Всичко това бе казано на Соня. А когато приключи с нея и подаде ръка на Яков, нов поток се посипа от устата му.

Еврейчетата го гледаха слисани и не можеха да се начудят, че той помнеше и такива дреболии, станали толкова отдавна в родния им град Пловдив.

Не след много дойде и Агапи. Агапи каза, че със здравето е „екстра“, а след това — на въпроса на девойката: защо се е изпоплескал така, добави, че в отсъствието на гимназистката е бил претрупан с работа и поизоставил учението. Но сега, като примерен ученик, бърза да понакълве повечко и да тури кръст на своята неграмотност.

— Отдавна ли сте в отреда? — попита тя малките.

— „Отдамна“ — отговори Трътлето.

— Подгониха ли ви? — въпросът беше зададен на Калитко.

Той наведе глава и зарови с крак по земята, като си мислеше отде да почне. Но вместо него Зеленко отговори и взе да го препоръчва и хвали. Това никак не беше по волята на Калитко, но нямаше какво да се прави.

— Ние с него ограбихме лесничейството — избърза Агапи. — Нали, Спартак?

Спартак, който стеснително премигваше от похвалите на Зеленко, побърза да каже:

— Да не приказваме за вчерашното, Гапи. Било, каквото било. А сега важното е да се държим и да отговаряме с бомби и огън на преследвачите, да не дигат много-много глава. Така.

След това се разделиха и Калитко тръгна подир кашаваря да му насипят вечерята.

Отредът се преустройва

Командирът беше заповядал двудневна почивка. На четниците предстоеше да се протегнат, да почистят оръжието си, да изкърпят дрехи и обуща и да бъдат в боева готовност всеки миг.

През това време Червенокосия се съвещаваше с помощниците си под палатката. Там беше и писарят. Два дни вече се опичаше „магията“, както казваше неграмотното овчарче.

Командирите набелязваха бъдещата дейност на отреда, която трябваше да се проведе съгласно окръжното на Главния щаб на въстаническите войски. В отреда — черно на бяло — такова окръжно липсваше. Затуй писарят предложи да го възпроизведе по памет.

— Първо, другари — подзе Савата, — окръжното изисква от нас да се осуетяват намеренията на врага по отношение на четническите отреди. Врагът съсредоточава големи сили срещу един само отред и след като го разбие, тогава сподирва и други отреди със същата цел — унищожаването им.

Второ, за да бъдат провалени плановете на врага, необходимо е да се вземат всички мерки за увеличение броя на бойците в отредите… и подобряване на въоръжението. Не бива да се забравя, че въоръжението на отреда никога не трябва да се смята за достатъчно. Обезоръжаването на врага и задигането на оръжие от неговите складове са най-важните и сигурни пътища за въоръжаването на отредите.

— То се разбира от само себе си — натъртено забеляза Мануш, — но откъде да ги вземем тия складове в балкана!

— Трето — продължи писарят, без да слуша, — да се избягва фронтален бой, когато противникът го иска, и да му се нанасят главно удари с изненада…

Сега пък на Дафина й се поиска да каже: „Каквото правим и ние. То, аслъ другояче не може с един многоброен и модерно въоръжен противник!“ — но не се обади.

— Изненадата, смелото действие, решителният удар и маневреността трябва да се усвоят до съвършенство.

— Така — поклати глава Червенокосия, сякаш обзет от чувствата на Мануш и Дафина.

— Разузнаване, връзки и охрана също да се усвояват. Целта е да се обърква и разстройва противникът.

Четвърто, там където срещу партизанските отреди бъдат изпратени войскови части, трябва да се организира преминаването на войници и офицери от тия части към нашите отреди. За тази цел да се влиза във връзка с отделни военни лица и да се проагитирват за минаването им на наша страна…

Пето, на полицейския терор при преследване на четите и отредите да се отговаря с добре обмислени и решителни удари.

— Да се палят обществени сгради, фабрики, да се премахват кметища и бирници, когато се смята, че народът ще бъде морално удовлетворен — допълни за по-голяма яснота политическият комисар.

— Това е всичко, другари — завърши писарят. — Сега остава практически да се осъществи.

Започнаха се дълги разговори и пресмятания.

Когато идеше насам, писарят беше проучил, някои сведения, дадени му от подпоручика, и каза:

— Полицейската контрачета е вече в коритото и в най-близки дни ще бъде пусната в помощ на ловните. В нейния състав влизат разни полицейски агенти, стражари и някаква си сбирщина от цивилни. Старата турска казарма в село Тиган, която досега е служила за дървохранилище на масловската кооперация, е почистена и очаква новите си гости…

— Не са далече — усмихнато проговори Червенокосия, като изгледа поред всички присъствуващи. — И Спартак ми донесе…

— Опасно съседство — прекъсна го Дафина.

Тоя ден съвещанието продължи до полунощ. Редактираха се и различни позиви: до населението, до ловните войници и сътрудниците на властта — кметове и други — из околността.

Между това отредът беше преустроен и получи името „Ягодовска партизанска бригада“. Набелязаха се и ръководните длъжности в бригадата: Червенокосия поемаше длъжността бригаден командир; Савата — негов помощник и командир на първа чета; Мануш — втора чета, а трета чета оставаше под ръководството на Вълчан. Завеждащ културно-просветната дейност и политическа пропаганда се възлагаше на Горан. За помощник-четнически командири бяха назначени Серафим, Дафина и Борил. Към всяка чета се предвиждаха и по трима десетници. Един от тях беше Наско Ширита, който благополучно се бе добрал с другаря си до бивака. Образува се и домакинска част — с домакин дядо Тарас.

Писарят предложи да се изиска от партията някой другар, който да се присъедини като неин пълномощник към бригадата. За тая цел изпратиха куриер в града. Друг куриер замина за щаба на партизанската зона, отдето щяха да се получат нови упътвания от военен и тактически характер. Заминаха и куриери за свръзка с отреда на лесничея…

На девойките бе дадена задача: да пекат питки от брашното, което бе донесено от нарочната продоволствена команда на отреда, която сега влизаше в отделението на стария колар.

Здравка, Джуна, Ирина и две нови партизанки — Светла и Радка — запретнаха ръкави, прибраха коси под забрадките си и взеха да месят тестото в непромокаеми платнища; разстилаха го върху борови кори, които малките изрязваха от дърветата, валяха питки и ги изпичаха върху нажежени плочи; други заравяха направо в жарта. Скоро въздухът наоколо се изпълни с аромата на препечен хляб. От време на време се чуваше пеещият вик на Здравка:

— Другари, дръвца!… Другари, къде се пречкате? Хайде!

Радуил и Агапи отговаряха:

— Готово, другарка!

По едно време Трътлето се обади:

— Ами аз кога ще уча?! — Но бързо добави: — Карай! Да се освободим един път, па сетне лесно!

На него бе възложено да пасе малкото партизанско стадо и когато другарите го закачаха за неговия овчарлък, момчето гордо отговаряше:

— Много работа ми се струпа, ама пак наваксвам!

А Калитко постоянно се въртеше около ямболлията — картечника Страхил, който го запознаваше с картечното дело. Скрипята често лежеше разглобена в краката им и овчарчето беше вече усвоило всички тънкости на нейното устройство и стрелба.

Част от шилетата бяха заклани, накълцани на парчета и сложени в бакърения казан. Агапи току мяташе очи към Чичин, който, запретнал ръкави и с дървена лъжица в ръка, понякога му помахваше откъм кухнята, ако се случваше така, че някоя мръвка „неволно“ паднеше в пепелта под казана…

Когато научиха за станалата промяна, овчарчетата пожелаха да влязат в четата „Левски“, където беше Радуил: да бъдат всички заедно „както по-напреж“ — така рече Трътлето, но Черния се противопостави.

— Вие двамата шикалкавите, знам. Но ви казвам, че ще останете при мене. А щом сте под ръката ми, няма да шавате много-много.

Но и във втора чета, назована на името на Караджата, не беше лошо. Там пък се намираше Зеленко, към когото Калитко изпитваше особени чувства: той му заместваше в познанията за света учителя. Дори за доказателство на привързаността си малкият му подари патронниците си, като казваше, че е способен да си набави други. С преплещена пушка, с патрондаши на гърди и с голямата дървена лъжица в ръка, Зеленко имаше твърде внушителен вид на партизански кашавар и изведнъж спечели симпатиите на целия отред.

В тия трескави приготовления изминаха двата дни, определени за почивка. Сега предстоеше ново излизане и кръщаване на бригадата в огъня на нови боеве с врага. Разузнавачите бяха донесли, че контрачетата е вече в Тиган, където започнали да се мяркат стражари в пълно боево снаряжение.

В навечерието на похода командирът заповяда да се приготви по-изобилна чорба: чорбата щеше да бъде раздадена преди тръгване, а месото четниците щяха да скътат в раниците си, да им послужи за храна из пътя.

За да запознае четниците с новия командир, Червенокосия покани писаря да каже няколко думи преди тръгване. Савата изпълзя на един камък; свали фуражка, прокара длан по белите си коси и заговори. Той обясни каква голяма надежда и упование храни българският народ в дейците на партизанското движение, изложи накратко предстоящите задачи на бригадата и покани другарите да бъдат готови на всички жертви, до пълното възтържествуване на свободата в нашата страна.

— Свободата иде, свободата е близка, ние ще я извоюваме с цената на своята кръв, но няма да отстъпим нито крачка назад от великите завети на Ботев, Левски и Караджата! Заедно с това храбрите съветски войски наближават границите на България. Да бъдем готови да ги посрещнем, като изпълним с чест и достойнство дълга си към родината и цялото свободолюбиво човечество!…

Бурно ура и гръм от ръкопляскания придружиха последните му думи. Гората потрепера…

Хлопатарът издрънка за вечеря.

След вечеря се започнаха другарски беседи и веселби. Момчетата попяха партизански песни, нагласени от самите тях, в които се възпяваше и мъката, и радостта, и боевото другарство в съвместния четнически живот; разказаха спомени. Двете овчарчета пресипнаха от декламации, на които ги бе учила гимназистката.

Сред разгара на веселието някой се обади:

— Кашаваря! Къде е той? Чичин, ще още не сме ти чули гласа. Хайде!

— Чичин, я подкарай някоя народна. Ти и друг път си ми пял и аз харесвам твоите песни — рече Калитко, като стана и отиде да седне до него.

Зеленко не беше от ония, които чакат да ги молят, и веднага изпълни желанието на всички.

— Аз не съм много гласовит — извини се той, — но пак ще ви попея, макар да не знам добре думите на тая хайдушка песен.

И запя:

Събрали ми се, набрали все

отбор млади хайдути

в тая ми Стара планина.

Ялова крава заклали,

бъчва със вино вземали.

Три дена яли и пили,

ялова крава изяли,

бъчва със вино изпили;

три дена жребий хвърляли:

кой да убие Стояна,

четата дето издава

на турци и на сеймени.

Зеленко пееше хубаво.

Когато наближи време постовете извън бивака да бъдат сменени, командирът заповяда веселбата да се прекрати. В ранни зори бригадата трябваше да бъде на крак за предстоящите задачи и първа чета се готвеше за незабавно нападение и разбиване на полицейската контрачета край село Тиган.

Четите — всяка за себе си поотделно — се настаниха из гората за сън. Партизаните веднага заспаха, като пушките лежеха между бедрата им с опрени цеви под брадите. Рано сутринта ги чакаше уморителен път.

Зеленко, Калитко и Агапи легнаха един до друг. Огньовете бяха угасени. Само далечните огнища на звездното небе останаха да горят като будни стражи над смълчания бивак.

В късна нощ

Сред затихналия в сънен покой лагер само един човек не спеше — Зеленко. Той лежеше по гръб, поставил ръце под главата си, и се любуваше на осеяното с безброй звезди планинско небе. Когато се умори да бди и умората започна да притъпява чувствата му, той беше вече готов да потъне в дълбок и крепък сън. Но внезапно го сепна писък на нощна птица и отвори очи. Старият войник леко се надигна и веднага забеляза недалече от себе си някаква сянка, която се провираше между спящите. Той помисли, че това е някой другар от постовете. Но постоянните партизански постове, които нощем биваха отдръпвани назад и разполагани непосредствено до бивака и чието внимание главно бе насочено да следят за опасност отвън, нито се виждаха, нито забелязваха какво става зад гърба им.

Зеленко още в първия миг беше готов отново да сложи глава върху раницата и да забрави станалото. Но ето че пред очите му изплава втора сянка, която ненадейно се откри зад първата и привлече вниманието му. Чичин вторачи поглед, за да разбере кои бяха те, ала напразно. Чак когато сенките преминаха една след друга наблизо край него, едва тогава той ги разпозна. И изведнъж си спомни думите на малкия:

„Съмнителна работа: постоянно са заедно, а все мълчат и седят като гърнета, без да си продумат. Сигурно се пишманят, задето са станали партизани.“

Старият войник застана на колене и видя как те се озъртаха на всяка крачка и пристъпваха бавно, бавно като крадци.

„Тук има нещо!“ — каза си той и сънят му бързо се изпари.

Сенките изчезнаха зад старата ела, където се намираше кухнята. Измина доста време, а те още се не връщаха, сякаш бяха потънали в земята. Тогава Чичин разбуди овчарчето, като го сръга по ребрата.

— Ти ли буташ? Защо? Остави ме да спя. Не ми се слушат приказки!

— Шт! — Зеленко предупредително затули с длан устата му и прошепна: — Стани! Има нещо, казвам ти.

Момчето напълно се пробуди.

— Какво има? — плахо попита то.

— Белият каскет и синьото палто сякаш се отлъчиха натам…

— Защо?

— Стани да разберем каква е тая игра.

Зеленко грабна пушката си и се повлече по колене.

Калитко го последва. Но около кухнята беше пусто.

Не се виждаше жива душа.

Протекоха около десетина минути. Нищо. Чичин се наведе над ухото на малкия и промълви:

— Офейкаха и отвлякоха пушките!

— Само синьото палто… на него дадоха днеска пушка. Да дадем сигнал на постовете и да им попречим…

Калитко не беше довършил, когато двете сенки, отново се показаха, подадени над храстите, и припълзяха към кухнята. Те се повъртяха над пълния с чорба казан, от който още излиташе топла пара, и сетне пак изчезнаха. Оттеглиха се зад близките скали, като лазеха приведени почти до земята.

— Бягай доложи на командира, а аз тръгвам след тях! Бърже!…

Мануш спеше дълбоко и тъй крепко хъркаше, че рейката на палатката се тресеше зад гърба му. Калитко го разпозна между спящите командири и го дръпна за крака.

— Другарю командир! Другарю командир! — От вълнение той беше загубил гласа си и съскаше с широко отворена уста.

Разбудиха се и бригадният, и командирът на първа чета.

Калитко на един дъх им обясни работата.

— Бягай обратно! Идем! — рече Червенокосия и скочи на крака. Те спяха почти облечени, само с изути ботуши и обуща и за минута време вкупом излетяха навън.

Някои партизани, които бяха усетили тичащите край главите си, веднага наскачаха с карабини в ръце и взеха да се питат уплашено:

— Какво става?

— Обкръжение?…

— Тихо, другари! Тихо! — викаше Горан, като спираше на места да ги успокоява. — Всичко е наред, останете по местата си!

Мануш вече тичаше след овчарчето. Но изведнъж го изгуби от очи. Той застана на място и се огледа, но не виждаше друго, освен непрогледния мрак.

Червенокосия нареди да се блокира гората:

— Те няма накъде да бягат, освен през Гребена. Мануш, бърже да се подсилят постовете около бивака!

Калитко знаеше къде да дири бегълците. Зеленко също. Двамата изчезнаха зад скалите, без да се обадят един на друг. Карабините лежаха готови в ръцете им. И изведнаж пропука изстрел. Куршумът рекушира и писна край ухото на овчарчето. Калитко падна по очи.

— А-ах, мръсник! Утрепа ме! — изрева с цялото гърло той и привлече вниманието на другарите си.

В бивака настъпи смут. Но десетниците се намесиха и скоро въдвориха реда.

Сраснат за скалата, върху която бе паднал, Калитко най-сетне дигна глава и забеляза недалеч в тъмнината своите нападатели. Те си прошепнаха нещо и гърбом запълзяха назад. Орловоносият не знаеше дали момчето е убито и чакаше то да мръдне, за да му стреля повторно. Като схвана опасността, Калитко се престори на мъртъв и близо две минути лежа неподвижно. Тогава бегълците скочиха на крака и хукнаха към Гребена.

Зеленко, привлечен от гърмежа, долетя тревожен и задъхан. Той видя падналия Калитко и се наведе, за да го обърне по гръб. Но овчарчето веднага рипна на крака.

— Бягай след тях, вдясно, а аз изтук! — рече то.

След тях се спуснаха и други. Бегълците дълго се отбраняваха със своята единствена пушка, но партизаните не отговаряха на стрелбата им. Така бе заповядал Червенокосия. Те трябваше да ги обградят и най-сетне сполучиха. Орловоносият разбра, че съпротивата му беше безцелна, но не се предаде, докато не изстреля и последния куршум.

Пръв Калитко пристъпи към тях, обезоръжи ги и каза на по-стария:

— Карай пред мене! Ти никак не правеше сметка, че за овчарчето Калитко още не е излян куршум, който да го свали на място. Сега ще се разправяме! — Само това продума той, защото бригадният се намеси и заповяда да доведат причинителите на нощния смут в щаба на бригадата.

А когато виновните застанаха пред палатката, той повторно заповяда:

— Завържи им ръцете! Така. Калитко изпълни заповедта.

Около палатката се трупаха всички, като се блъскаха един друг, и всеки бързаше да узнае какво бе накарало тия хора да бягат.

Командирът даде знак на четниците и те насядаха в полукръг пред палатката.

Започна незабавен разпит.

Съд по партизански

Бригадният предаде воденето на разпита в ръцете на Савата. Той сам пожела това. Писарят неведнаж се бе справял с престъпници, когато служеше в ягодовската община.

Двамата бегълци седяха като поразени от гръм и не смееха да дигнат очи. Те бяха пребледнели тъй много, че повече не може да се каже. Устните им се попукаха от ужас. Съдът на партизаните действуваше бързо. Всяко излишно протакане дразнеше душите.

— Къде бяхте забързали, та не дочакахте дори да се съмне? На сватба ли ви поканиха? — със зла насмешка питаше писарят.

„Синьото сако“ беше загубил ума и дума, мълчеше и с нервни движения току бършеше с ръкав изобилната пот, която на тънки струйки течеше по челото и бузите му. Плосколицият също беше занемял. Сухи и трескави, очите му горяха като на побъркан…

След това този с орловия нос развърза устата си и започна да лъже. Но писарят го спря още на първата дума: той сякаш се беше досетил каква е работата и каза, че му трябват само признания, а не лъжи. Очите на всички бяха вперени в него и чакаха какво ще каже писарят по-нататък.

— Кога дойдохте в отреда и откъде? — повторно запита командирът на първа чета, но никой не му отговори.

— Какво ще си играем! — внезапно рече Черния. — Съд по партизански и това е!

Разпитвачът му кимна да млъкне и се обърна към командира:

— Кой познава най-добре тия хора? Другари ли са?

Червенокосия каза:

— Дошли са в отреда в мое отсъствие. Нека каже Горан.

— Преди пет-шест дена дойдоха, другарю командир — избърза Калитко.

— Малко-о-о! — поклати глава писарят.

— Нямахме време дори да ги опознаем. Но аз наистина ги разпитвах и показанията им не събудиха никакво съмнение у мене — рече Горан.

— Такова нещо е неизбежно в днешно време и в нашата нелегална борба, затуй няма защо да се чудим — забеляза веднага Червенокосия. — Продължавай!

— Развържете ръцете им — заповяда писарят — и ми дайте канче чорба и две лъжици.

Радуил и Агапи хукнаха да изпълнят заповедта.

— Бъдете внимателни: да не сте пипнали нито с пръст чорбата!

Това предупреждение дойде тъкмо на място, защото Агапи — какъвто си беше облизвач на канчета — може би щеше да се опита да оближе пръстите си…

— Яжте — подкани писарят, когато канчето с чорбата бе сложено под носа на двамата подсъдими.

Изведнъж всички зяпнаха: ръцете на престъпниците затрепераха неудържимо. По-младият изтърва лъжицата и в безумен ужас изрева:

— Не мога! Не искам!

Другият също захвърли лъжицата си на тревата.

Писарят погледна отстрани бригадния и промълви:

— Вижте, те се отказват. — И веднага се обърна към белия каскет: — Отрова ли има, та не смееш?

— Той! Той ме накара… — отвърна с полушепот плосколицият и се отдръпна като от въглен от своя по-възрастен Другар.

Той си признаваше престъплението, като се надяваше наказанието му да бъде смекчено.

В същото време ненадейно и бързо командирът на първа чета измъкна пистолета си и го насочи в челото му:

— Ти си полицейски агент! Кажи! Ще стрелям! Чуваш ли как?

— Не съм аз! Той е агент! Той ме поведе насам… той ми обеща, че ще стана агент… ако… ако…

— Ако изтровите отреда, тъй ли?

Стана ясно, че това бяха хора на петорката. Петорката пипаше с опасни маши…

Свидетелството на Калитко с портретчето също установи несъмнената вина на орловоносия, макар той да отричаше до последния миг, че зеленото тефтерче с оръфаните краища е било захвърлено от него там, върху пътеката. Той беше един от убийците на Горициния приятел с правите коси.

— Другари — обърна се писарят към партизаните, — вината на тия хора се установи по един безспорен начин; ние имаме вече от устата на единия пълното му самопризнание. И всички щяхме да бъдем изтровени. А това, че другият мълчи, ясно доказва, че той е главен участник и пръв подбудител на извършеното престъпление!

Повече нито дума. Бригадният направи знак на писаря да спре. Всички разбраха какъв ще бъде краят и облекчено си отдъхнаха. Червенокосия се обърна към Мануш и заповяда:

— Вземи Караджата и Борил. Свършете незабавно с тях, без протакане!

 

 

Малко по малко се разсъмваше. Утринният хлад бодро щипеше лицата на недоспалите партизани. В сипкавия здрач сгърнатите им фигури бързо се заотделяха една след друга, изрязани върху фона на скалите като рисунки, които сякаш с въглен в ръка нахвърляше настъпващият румен ден.

Калитко горчиво се осъждаше и не му бе леко на сърцето. Той трябваше, щом се върна командирът, веднага да сподели с него опасенията си от тия двама съмнителни хора. Но тук портретчето му пречеше, тъй като искаше на всяка цена да го запази за себе си.

Бригадният говореше на писаря:

— Сбъркал е нашият Спартак, Забравил е просто да ме предупреди. И сега заслужава да бъде наказан, макар да не обичам да прибягвам до строги мерки.

— Наказваш ли го често? — запита писарят.

— Понякога е много своеволен…

Изсипаха на една страна пълния казан с чорбата. Агапи залапа пръст и разочаровано произнесе:

— Гледай сега ти! Биваше ли тъй? Не биваше ли и тия хора да са живички, и ние да се налапаме както дал господ?

— Да-а — мрачно и замислено отговори Калитко, — всичко забърка този калпав Чичин: ако не беше той, ти сега щеше да си при дядо Айдамусеневидеше.

Ала престъплението на двамата подкупени хора не спря дотук. Имаше и други изненади.

Пакостите на петорката продължават

Изгряващото слънце багреше скалите с пурпурна светлина. Дядо Тарас слезе при потока, за да се наплиска със студена вода и да оплакне гърдите си, както правеше обикновено — навик, останал му още от село.

— Не сторя ли това — казваше той, — цял ден съм като нагазен от бълхи и кожата ме сърби, сърби! Ей такова нещо.

Той заслиза по тясната пътека, наметнал на рамо син пешкир от домашно платно, като цъкаше с език при спомена за двамата отровители:

— Лош свят се навъди: голо, босо, гащи няма, а тръгнало да служи на тузовете! Брей!

Но още като стъпи на брега на потока, старият дигна неволно глава, погледна през преплетените клони на дърветата и се закова на място.

— Глей, глей!… — избърбори учудено той, като се хвана за врата. — Какво ли е туй нещо на върха на дървото? Намихва на бял гълъб, ама не е гълъб. Я да повикам аз главатаря. Той ще разтълкува каква е работата.

Ятакът се върна обратно, излезе на поляната и завика:

— Къде е командира? Къде е главния? На тебе думам!…

Белязаното овчарче не отговори, а се смееше незлобиво в лицето на развълнувания човек.

След неволното провинение на Калитко Агапи изведнъж изправи уши. Работата му беше пораснала и реши да си направи шега с добродушния колар, като го подкачи:

— Дядка, ами ти няма ли да станеш нещо, а?

— Дивизионен генерал ще стана, муле, ти не бързай като пърле пред майка си! — И старият размаха ръце: — Бягай се, търся бригадния. Ей такова нещо.

Работата не беше до шега. На другия бряг на потока, прилепнали един до друг като братя, растяха два бели смърча. Ако човек се покачеше на тях и погледнеше на север — тъкмо по тая посока дърветата по натрупаните един след друг хълмове образуваха някакъв въздушен канал, — можеше да види полите на планината и сетне — шосето и змиевидните пътища в долината. На върха на единия от смърчовете пъстровчанинът бе забелязъл да се белее някаква кърпичка, размятана от вятъра. Тя беше поставена сигурно през нощта. Но кой я бе окачил там и защо, беше неизвестно. Случката трябваше да се разследва. Очевидно това беше някакъв сигнал за врага.

Старият остави момчето и търти към палатката.

— Командире! — викна отдалече той. — Я ела насам! Бяла кърпичка… като бял гълъб… се мята по смърчовете. Ей такова нещо!

Той не беше сварил да обясни докрай, когато неочаквано се чу изстрел откъм страната на постовете. Бригадният трепна и хукна към брега на дола. След него полетя целият щаб.

Последва втори, трети гърмеж. От постовете предупреждаваха, че бригадата е застрашена от неприятел, който идеше към бивака. Минута след това един от постовете — Динката — се показа на пътеката. Както тичаше запъхтян и тревожен, той размахваше шмайзера над главата си и крещеше:

— Другари, идат! Настъпват насам!

— Другарю командир, каски! По-брега каски!…

— Другари, на оръжие! — викна решително бригадният.

Отляво и дясно, сред храстите и по скалите, като странни костенурки, бляскащи под лъчите на слънцето, се надигаха и слагаха металическите бойни съоръжения върху главите на настъпващия враг, който пълзеше по гърди. Дулата на пушки и автоматки, устремени към бивака, бяха готови всеки миг да блъвнат смъртоносен огън.

Тоя път не друг, а полицейската контрачета беше изненадала отреда, като предварително бе издебнала и заловила двама от постовете.

— Страхиле, при картечницата! — Писарят хукна към Скрипята, която стоеше на постоянна позиция, залостена между скалите вляво.

Вълчан и Мануш се спуснаха при четите си. Партизаните за мит се объркаха и залегнаха кой където свари.

Между това Червенокосия набързо беше разменил няколко думи с командирите, поведе след себе си десетина от най-добрите четници и бърже изчезна зад дърветата.

Това беше някаква маневра за обход на неприятеля. След бригадния изтича и политическия комисар с автоматка на гърдите.

Изведнъж всичко запустя и заглъхна. В бивака настъпи страшно мъртвило, сякаш току-що през него бе минал огнен ураган…

Един разговор през време на боя

Местността бе тясна, неравна и бригадата мъчно можеше да се разгъне. Четниците запълзяха на разни страни, като диреха по-удобни прикрития. Някои, като Яков и Соня, които не бяха още въоръжени, замряха неподвижни, легнали по очи там където ги завари изненадата. Командирите изгубиха връзка с хората си и за един миг се почувствуваха като с вързани ръце. Земята сякаш се разтваряше под краката им готова да ги погълне преди да дадат повторна команда.

А в това време многобройният враг, предвождан от ротния си командир-поручик, беше заел вече позиция по брега на дола и неговото оръжие — пушки, автомати и картечници — нестихнало пукаше и прострелваше местността по всички посоки.

Градушка от куршуми косеше листата на дърветата нататък, където зад всеки дървесен ствол криеше глава някой партизанин.

Страшният смут в душите на четниците изведнаж се стопи, когато Мануш пръв изрева колкото му глас държи:

— Другари, огън! Бийте гадовете до последна капка кръв!…

Неговата чета бе заела позиции зад дърветата — във фронт срещу главните сили на врага.

По силата на някакъв инстинкт Калитко неусетно се намери при картечното гнездо. Командирът на първа чета вече пущаше първите изстрели срещу омразния нападател.

Стрелбата от двете страни се сля в един непрекъснат и зловещ тътен:

— Тра-тра-тра-тра-тра! — пееше своята смъртоносна песен тежката картечница отсреща.

— Та-та-та-та-та! — запя и картечницата в ръцете на писаря.

Вълчановата чета, притулена нейде зад скалите, също заобсипва с пушечен огън неприятеля. Затрещяха ръчни гранати.

— Огън — викаше се от едната и другата страна.

Калитко, които беше хукнал след Петела и Страхил, остана като бойна охрана на картечницата. Обзет от неизразим порив да мъсти, той ту се целеше и биеше в редовете на нападателя, ту пъргаво подаваше от сандъчето патронни пълнители на писаря. Картечната стрелба не прекъсваше нито за миг.

Между това овчарчето си мислеше: „В такъв страшен бой не се знае дали ще оживеем. Дали да го запитам? И дали ще ми отговори?…“

Но тъй като врагът напираше с всички сили, Калитко остави личните си работи и си рече: „За всичко са виновни ей тия кучета отсреща!“ После грабна карабината си и отново изстреля пачка патрони срещу неприятеля.

„Ако косачката на смъртта не ме закачи и тоя път, тогава непременно ще си поприказваме с него!…“

— Другари! — развика се внезапно Дафина, която беше залегнала ведно с останалите девойки в един недълбок изкоп под дърветата. — Та това не са войници, а полицейски чорбари! На тях ли ще се дадем?! Бийте стръвниците и да не забравяме, че не сме побеждавани досега и пак трябва да победим!

Повикът на Дафина изпълни с небивало възбуждение сърцата на партизаните: духът им нарасна, готов да прояви чудеса от храброст, но да не отстъпят пред по-добре въоръжения противник и да се измъкнат от огнения пръстен, който бавно, но сигурно се затягаше около тях.

Ненадейно в гърба на врага запукаха чести карабинни залпове и автоматки, затрещяха бомби. Полицаите се огънаха, в редовете им настъпи паника и заровиха глави в шумата на храстите. Първите им ранени застенаха високо.

Бригадният командир и неколцината четници се бяха покачили на една скала, издадена от брега на дола, и биеха противника в тил…

— Уррра! — екнаха множество партизански гласове.

— Напред! — Не отстъпвай! — ревеше с пяна на уста полицейският командир, скрит зад могилката на Пириновия гроб.

Той скочи на крака и подгони с пистолет обратно своите хора…

Калитко, зарадван от душа, се развика:

— Нашите стрелят в гърба им! Уррра!

После хвърли кратък поглед върху лицето на Петела и изведнаж нещо като с нож преряза вдъхновението му. Може би в сърцето на момчето бе трепнала старата вражда — искаше да провери как се държи тоя човек в боя. И видя:

Писарят напрегнато прострелваше левия бряг на дола, отдето масово напираше врагът, като не му даваше да дигне глава. По лицето му Калитко не забеляза нито страх, нито омраза, нито някакво друго чувство, освен напрежение, присъщо на всеки истински боец, който най-безстрашно изпълнява дълга и човешкото си право, когато животът му е заплашен.

„Гледай ти… бива си го този писар!“

Картечникът с белите коси също погледна за малко овчарчето, едва сега го забеляза (той така горещо се бе предал на стрелбата, че не виждаше нищо друго, освен врага) и запита:

— Тук ли си?

— Тук съм — трескаво отговори момчето, като му подаваше нов пълнител патрони.

— Къде се губиш?

— Тук.

— Аз исках да те поздравя от майка ти.

— Къде я видя, другарю командир?

— На гара Велево… Тя като че искаше да ми каже нещо.

— Добре ли е?

— Не се тревожи. И аз нямах възможност, знаеш, да й продумам две думи.

— Здрава е тя. Повече не я разкарват. Чуваш ли как?

— Ами ти… — Калитко искаше да каже нещо, но смутено млъкна.

— А аз… и ти… — проговори Петела, сякаш беше угадил намекването му — ще станем добри приятели и заедно с тебе ще водим бой като сега. Аз също имам момченце като тебе и постоянно мисля за него. Ти сега се биеш за себе си и твоята майка. А аз — за моето момченце. И винаги ще се бием рамо до рамо, докато победим.

— Ще се бием, другарю командир!

Сърцето на Калитко изведнаж се обърна: писарят разговаряше с него най-другарски и му подаваше ръка за приятелство. Но не беше време за разсъждения. Той остави за след битката да разбере: какъв човек е този Петел, който сега в огъня на боя, вместо да мисли за кожата си, проявява такова съчувствие към малкото момче и неговата бедна майка.

Смъртта на Соня

След като Дафина беше познала в лицето на врага не войска, а пияна полицейска орда, тя се озърна край себе си и попита:

— Тук ли са Соня, Радка, Яков? Що не ги виждам!

Отговориха й трескаво пресичащите се гърмежи на разнородното оръжие, което вече час не замлъкваше.

— Здравке, Джуна, я потърсете тия хора! — безпокойно рече снажната партизанка.

Здравка и Верчето се придвижиха напред.

Безпокойствието на Дафина беше оправдано, тъй като тия другари бяха най-младите четници в бригадата и още невъоръжени.

— Соня! Софка, отстъпвай! — викна след малко Здравка, която беше забелязала на другия край на гората, зад дебелите дървета някаква бъркотия…

За миг пред погледа на девойките се представи поразителна картина, която смрази кръвта им.

Като се прикриваха зад дърветата, срещу еврейчето налетяха с разярени лица двама полицаи, които искаха да го отвлекат със себе си. Дафина веднага отправи оръжието си нататък, за да попречи на тяхното намерение. Но това беше неудобно, тъй като там се разиграваше борба и партизанката можеше неволно да удари другарката си.

Соня яростно се съпротивяваше, като блъскаше с крака и плесници двамата похитители.

По едно време тя се изплъзна от ръцете им и търти назад. Но стражарите я настигнаха и единият от тях посегна към нея и разкъса от горе до долу роклята й. Тогава Соня, като разбра, че не ще се отърве лесно, изведнъж се хвърли напред и с един удар на главата си блъсна в диафрагмата по-високия нападател, събори го и веднага овладя пушката му. Но докато дигне оръжието и го насочи към гърдите му, вторият се спусна с вдигнат приклад, изахка и с всички сили разби черепа й. Соня се строполи, без да отрони звук, и замря неподвижна с ръка под главата си.

В същото време Яков, който внезапно беше изскочил иззад дърветата, грабна изтърваната пушка и веднага се разправи с втория убиец.

Неколцина партизани, неми свидетели на тая сцена, бързо се придвижиха нататък и удвоиха стрелбата. Съпротивата на врага при тоя участък взе да отслабва и само тук-таме още бляскаха каските на стражарите.

Калитко пак изостави картечното сандъче, отри с ръкав изобилната пот, която пълзеше на тънки ручейчета по челото и обгорелите му бузи, грабна карабината и загърмя.

— Няма да ви простим, кучета! Ще ни помните! — викна той извън себе си.

От барутния дим в устата му горчеше и погледът му се замрежваше, но той не мислеше никак за това, а продължаваше да се цели във врага.

Покрай картечната позиция, превити до земята, претърчаха Вълчан, дядо Тарас и двамата му сина, които се изгубиха нейде зад близките скали.

— Бягай нагоре и удряй във фланг! — глухо викаше старият колар. Голото му теме ярко блестеше под слънчевите лъчи.

Отиваха да унищожат огненото гнездо на вражеска картечница, която стражарите незабелязано бяха прехвърлили там и застрашаваха гърба на отбраняващите се.

Калитко веднага ги сподири. Той беше разбрал, че не ще има възможност да си попука със Скрипята и тръгна заедно с тях да отмъщава на врага.

Задружната стрелба, точна и измерена, постигна своята цел: с няколко залпа те успяха да накарат картечницата да замлъкне — картечарят бе покосен, а другарите му се разбягаха.

— Уррра! — викнаха Радуил и Калитко.

— Уррра! — подеха с мощен глас и всички отбранители.

Гърбът им беше спасен: откъм Гребена не ги застрашаваше вече смъртта.

— Удряйте, момчета! Да ги насолим едно хубавичко, гадовете! Ей такова нещо! — рече старият колар; като се задъхваше, ахкаше на висок глас, а пушката постоянно димеше в ръцете му.

Ново ура, по-мощно и неудържимо, разтърси гората. Възправените гранитни коне на Гребена сякаш трепнаха, откъснаха се от каменните си основи и като луди се спуснаха към дола по петите на врага.

След като опасната огнева точка на противника беше бита и обръчът разкъсан, писарят бе вече там и насочваше към вражеската рота дулото на пленената картечница. Положението изведнъж се промени в полза на бригадата.

Враговете запълзяха назад. Напразни бяха усилията и заплахите на поручика, който с викове ги подгонваше напред.

— Другари, в ръкопашен бой! — викна някой.

След тоя повик никой не разбра какво стана. Полицейските каски изчезнаха от повърхността на земята. Групата на Червенокосия биеше вече почти в упор изненадания противник. По стръмния бряг на дола едно след друго се затъркаляха каски и изплашени стражари.

Врагът беше сметен и прогонен до самите поли на планината. Двамата четници от постовете, пленени от полицаите, бяха намерени вързани и другарите им веднага ги освободиха.

Дядо Тарас и неговата домакинска команда тръгнаха да събират изоставената плячка. Освен тежката картечница в ръцете на партизаните паднаха още и следните трофеи: три автоматки, петнадесет пълнителя за тях, десет карабини, два пистолета, две сандъчета с картечни патрони, каса ръчни гранати, раници, каски, два чифта ботуши, един шинел и няколко кожухчета, с каквито бяха облечени някои полицаи.

Врагът отстъпи в пълен безпорядък. Нападателите бяха толкова изплашени, че сами захвърляха снаряжението си, за да не им пречи при бягането. По пътеките се търкаляха трупове, замлъкнали завинаги с ужасени лица, разкривени челюсти и див страх в обърнатите им към небето очи.

На ранените, които можеха да се спасят с бягство, бе предоставено да избират: да умрат от нови рани или сами да се изтеглят по пътя си, без да бъдат преследвани.

Непосредствено след боя от разпита на някои тежко ранени полицаи стана ясно, че контрачетата никак не беше очаквала да се натъкне на такава смела и безстрашна съпротива…

Бригадата даде един убит — Соня, трима леко ранени и един тежко. Бригадният също бе ударен в китката на лявата ръка. Но раната бе незначителна. Санитарките го превързаха и окачиха ръката му с парче бинт за врата му.

На Соня бе устроено скромно погребение, по партизански. Погребаха я на малката полянка под елите, до гроба на Пирин.

Командирът каза няколко думи над гроба, като напомни за краткия, но пълен с героизъм живот на другарката; тя не беше искала да отстъпи пред пияния враг и с голи ръце се бе нахвърлила върху своите убийци, като спаси и своята чест, и честа на Ягодовската бригада.

— Другари, да се простим с тая, която нямахме време добре да опознаем, но която с личния си пример доказа с каква сила и непримиримост е мразила враговете на народа! И когато се разделяме с нея, нека дадем своята клетва пред тленните й останки: „Скъпа другарко Соня, ти малко живя между нас и ние нямахме време да те заобичаме заради твоята самоотверженост и гореща преданост към делото на свободата. Но сега ние знаем вече каква любов си заслужавала, затуй се кълнем, че ще се борим докрай и ще отмъстим за тебе и за всички другари, паднали в борбата!“

Две минути след това, когато трупът бе спуснат в гроба под елите, хор от стотици гласове заеча:

Вий жертва паднахте

в неравна борба…

Соня отмъщава

Бригадата се готвеше за път. Щабът строго определи маршрута на четите. За по-сигурно те трябваше, всяка за себе си, като държат постоянна връзка, да направят обходно движение през Влашките поляни и да се приберат на Орлов връх. Но преди това писарят предложи бригадният да тръгне с ранените, като предварително се реквизират, срещу заплащане, коне за техния превоз и за превоза на багажа. Червенокосия никога не бе се разделял с хората си, но поради ранената си ръка трябваше да се съобрази с решението на щаба и да отстъпи. Само Дафина не беше съгласна с тия решения и на един дъх заприказва:

— Другари, нима нашата работа е свършена дотук? Представете си! — възкликна учудено тя. — Аз смятах, че не бива да оставяме чорбарите на мира, докато не разстроим всичките им планове. Да гоним врага по петите, казвам аз, щом разните му слуги и провокатори си позволяват да ни изненадват с разни отрови и кърпички!

Някои по-стари партизани, скупчени пред палатката, любопитно очакващи решението, което щеше да се вземе, посрещаха думите на партизанката с одобрително поклащане на глава. Те знаеха вече за настроението в редовете на противника и с повишен дух бяха готови отново да тръгнат срещу неканените гости.

— Моля, другарко, изкажете се по-ясно! — забеляза помощник-бригадният командир.

— Другари, ще направим непростима грешка, ако тъкмо сега, когато полицейската рота е още топла и зашеметена от нашия удар, я оставим да се съвземе и окопити. Затуй предлагам пак да я бием, като я проследим до изходния й пункт…

— Право! — чуха се решителни гласове.

Предложението хареса почти на всички.

Между това партизанката добави:

— Другари, казвам ви! Нашата задача е още: да не остане тук в околността нито едно селище неподготвено от нашата пропаганда за бъдещото народно въстание. Това не бива да се забравя! — говореше тя направо на писаря.

— Ей такова нещо, командире: да се бъхтят, дордето са още топли, право рече момичето — допълни дядо Тарас.

— А ти бъхташе ли се, дядка? — закачи го бригадният.

— Макар да съм напълнил години, ама като гледам младите, сърцето ми из един път като пламне, върви го угасяй, ако си нямаш работа!…

Раненият командир погледна заместника си. Той чакаше да види дали писарят не забравя някои основни правила, легнали в задачите на въстаническото движение.

— Другари — подзе незабавно писарят, — вие не дочакахте да чуете по-нататъшните ми мисли, затова криво изтълкувахте моите думи. Аз знам какво трябва и какво не трябва. Но вие само избързахте и сами начертахте пътя, по който ще трябва да вървим. Обаче аз мисля, че ние не можем да останем повече тук и преди да се установим на нова изходна база, не бива да бързаме с гоненето на врага. Това е противно на всяка боева тактика. Нам е необходимо първо — да намерим място за материалната част на бригадата, и сетне — да разузнаем какъв е численият състав на противника. Така мисля аз.

— Базата ще бъде Орлов връх — обади се Дафина и добави: — А колкото до числеността на врага, тя ни е вече известна и пак ще се пратят нови разузнавачи.

Изказаха се и други. Мнозинството беше в подкрепа на партизанката. Решиха да слязат в нови селища, разположени в долината под Гребена. А ранените и някои санитарки да замитат с бригадния за Орлов връх. Изпратиха за коне.

През това време Калитко седеше настрана, замислен и съкрушен. Цялата неприятна история около двамата предатели той вземаше лично върху своята съвест, смяташе се за единствен виновник на всичко и му се струваше, че не би намерил вече утеха, докато не направи нещо, което напълно да заглади вината му пред другарите. Той дълго си блъска главата да мисли по това, но не можеше да намери никакъв изход.

 

 

Скоро разузнавачите донесоха, че контрачетата, долу в предпланините, събира силите си и се преустройва за ново нападение.

Дафина трепна. В очите й пламна старата ненавист срещу преследвачите и рече на ухото на стария колар:

— Дядо Тарасе, ще стане на нашето! Аз ли не познавам тия чорбари?! Те трябва да се бият, да се бият…

— Дордето папера им не остане! — прекъсна я старият.

— Да се бият и унищожават из корен и когато отново възкръснат, отново да се бият — и ако сто пъти оживеят, още сто пъти по сто пъти да се прострелват с куршуми в челото!

Дафина беше пламнала и станала неузнаваема. Коларят бащински я потупа по бузата и рече:

— Ех ти, дъще Райна княгиньо!… Ей такова нещо.

 

 

Поручикът, който се беше перчил във Велево, че ще се справи с Ягодовския отред така, както се бил справил и другаде, още не се отказваше от тази си надежда, макар че днешният удар беше засегнал здраво полицейската му чест. Той предчувствуваше вече как щяха да му се смеят жандармерийските офицери, които по-добре познаваха силата на партизаните из тоя край. Затуй беше решил на всяка цена да отмъсти за нараненото си честолюбие и да си възвърне поне пленената картечница.

Той нареди едни от първите му хора, в които имаше несъмнено доверие, да тръгнат напред, да увлекат след себе си партизаните, за да ги бият на равно място. А останалите заплаши, че ще стреля в главата на всеки, който се опита да направи и най-малката крачка за отстъпление. След това заповяда на разведката си да тръгва.

 

 

Червенокосия, с обвесена ръка на гърдите, пред бинта на която личеше кръв, ходеше напред-назад пред палатката и хвърляше коси погледи в лицето на помощника си. Но тъй като писарят мълчеше, бригадният го запита:

— Първа и втора чета стигат ли?

Писарят трепна и поклати глава.

— Много са! Посочи ми само десетина души, а аз ще взема също от моите ботевци: Борил, Ширита, Лесата, Лилян, Берьозка и още някои. Мануш, и ти, нали?…

— И аз! — викна Дафина. — Нека да отмъстим за другарката Софка.

Планът беше готов в главата му: вместо да чака придвижването на врага близо до лагера, Савата реши да го бие неочаквано, когато поручикът никак не се надява за такъв ненадеен бой.

— Аз ще действувам по ягодовски и ще го накажа по писарски, този поручик!

Междувременно, като се боеше да не бъде поведен от Червенокосия Към Орлов връх, виновният Калитко бързо промени политиката си, и то с пълно право: той беше свързочник на бригадния, а докато ръката на командира оздравееше, трябваше да слуша заповедите на неговия заместник. И за да избегне някои случайни недоразумения във връзка с личното му предназначение на свързочник, овчарчето току се пречкаше пред лицето на Петела, като с твърде красноречиви погледи го подсещаше какво иска от него. Писарят забеляза това и запита:

— Какво има, Спартак?

Момчето веднага намисли какво да му каже и зашепна:

— Другарю командир, вижте да ви кажа: не е ли по-хубаво, докато стражарите са далеч от Тиган, да нападнем казармата и да я подпалим?

— Така ли мислиш? — дигна вежди командирът. — Хубава идея, но… после ще видим това.

— Защо после, другарю командир? — настояваше Калитко. — Защо ни са тия сребърни пръчици, нали за палеж, когато потрябва? И кутията с взрива… що да лежат? С тях ще свършим добра работа.

Писарят рече снизходително:

— Това, което си намислил, не е лошо. Ще видим, не бързай. — И неволно пропусна: — А ти няма ли да дойдеш с нас там долу?

На Калитко не му трябваше повече. Зарадван от душа, той трескаво отговори:

— Как няма, другарю командир? Та аз това чакам… моля ви се!

Редом с това той си помисли: Петела е разбрал навярно каква е работата; че Калитко му е простил за миналото и няма какво повече да дири от него. Затуй писарят му е станал вече приятел и както се случва между приятели, не иска да го изостави да страда в неизвестност за своето бъдещо назначение като четник.

Писарят подбра двайсетина четници „за добра работа“ — както каза той — и всички тръгнаха през храстите за дола. Не след малко, като се придвижваха бързо, но безшумно, те бяха вече в началото на гората.

Главното действие в драмата се започна с това, че Наско Ширита, Лесата и братя Аврикови заловиха двама от разведката на контрачетата и бързо ги обезвредиха.

След поменатите двама настъпваха — нищо неподозиращи — и доверените хора на полицейския поручик. Партизаните останаха добре прикрити в шумата, в тил на врага.

Останалите четници също бяха по местата си. Когато се показа първата вражеска редица, всички затихнаха и се сраснаха с влажната земя. Не се чуваше никакъв шум, биенето на сърцата замря. Само нейде високо над главите, кацнала на върха на клонест бор, грачеше черна птица и въртеше изпъкналите си очи по всички посоки на гората.

Писарят и Мануш залегнаха наблизо един до друг и чакаха приближаването на поручика. И той не закъсня да се яви, като бе поставил на очи бинокъла и гледаше нейде далече между дърветата, без да усети, че врагът, когото той преследваше, беше забил глава зад храстите под носа му.

— Какво чакаме, писаре? — нервно и нетърпеливо попита Черния.

— Още две минутки…

— Защо се бавят? Защо не дават знак да стреляме? — питаха се нейде зад гърба на стражарите други партизани.

— Писарят си знае работата — отговаряше със сподавен шепот Ширита.

Поручикът внезапно се подаде на стотина метра, току пред дулото на партизанската картечница, като се притуляше зад дърветата и сетне пак слагаше бинокъла на очи. Озърташе се насам-нататък и си казваше: „Разведката не се връща, значи, работата е наред.“

— Напред, момчета! За спасението на отечеството и за честта на пагона!

Той беше голям тъпак, този поручик: цялото му духовно величие се ограничаваше само в няколко звучни фрази за цар, отечество и пагон.

Поручикът отново тръгна и пак се спря. Той застегна презрамките си ремъци и като издърпа шмайзера на гърди, пак потегли. Само петдесетина метра го отделяха от командира на първа чета.

— Бъдете готови! — Само това пошушна писарят, като лекичко прилегна над Скрипята.

— Кррр! Кррр! Кррр!…

— Та-та-та-та-та! Та-та-та-та-та!

Поручикът изрева:

— Аввв! Изядоха ме!…

Сигналът бе даден. Редом с картечници и автоматки затрещяха и карабинни изстрели. Партизаните се хвърлиха в атака, като стреляха на месо, без да се прикриват. Редиците на контрачетата изчезнаха като дим. След като командирът им беше убит, повечето търтиха през глава и се пръснаха из деретата, без да дадат нито един изстрел. Те ревяха, дигаха ръце и молеха пощада, но в огъня на пукотевицата нямаше кой да ги чуе. Най-задните редици обърнаха гръб и хукнаха по пътеките за шосето. Дафина и Калитко вече тичаха след тях и в един глас крещяха:

— Не аз, мерзавци! Не аз — Соня ви отмъщава!

— Елате пак, елате, кучета! На меко ще ви постелим! — добавяше Калитко.

След внимателно претърсване джобовете на убития началник, между книжата му бяха намерени поверителни писма, в които му се заповядваше да бъде безмилостен към партизаните — до тяхното пълно изтребване. Тия документи веднага бяха прочетени пред бригадата и това обстоятелство разпали в сърцата на борците неудържимо желание за мъст.

Но най-силно възмутени останаха партизаните, когато в ръцете им попадна една замацана бележка, в която писарят прочете следното обръщение към нейния адресант:

„Драги Съръндаков, когато ти падне на ръка някоя шумкарка, прати я направо в града, без да се бавиш, та и ние да разберем от тия горски пилета…“ — и прочее, от което и самата хартия, върху която бе писана, можеше да се погнуси и зачерви.

Но сега Съръндаков лежеше неподвижно по гръб, а на гърдите му ярко светеше огърлица от кървави петна.

Той никога нямаше да изпълни желанието на своите приятели от града.

Бой без задръжка

Още не беше се разнесъл димът от последните пушечни гърмежи, когато първа чета с усилен ход отмарширува по пътя за Тиган, прекосявайки гори, долища и рътлини. Калитко беше много доволен от това. И както вървеше в редицата, непосредствено до командира на първа чета, ненадейно рече:

— Аз не се надявах, че така бърже ще тръгнем.

— Трябва да избързаме, преди да са се прибрали в новата си квартира. Да им върнем с изненада за днешната изненада. Взе ли кутията с взрива?

— Турих я в раницата. И запалителните пръчици.

— Доволен ли си сега?

— Не мога да кажа, другарю командир. Аз само исках да изпреварим, дордето не сме тръгнали на поход. Защото, като си помисля какво беше днеска, готов съм да дам не знам какво си, само и само да си измия очите пред бригадния.

— Съвестта ли те мъчи? Но ти нищо лошо не си направил — забеляза Савата. — Спомни си думите на Червенокосия. Той каза: „Тия работи стават, те са неизбежни днес…“ Въпросът, значи, е ликвидиран.

— Той нека си казва, другарю командир. Но пита ли ме той мене какво ми е на сърцето?

— Който и да е бил на твое място, също можеше да се заблуди и доведе в бивака двамата провокатори — заяви писарят.

— Там е работата, че не ме пита — продължи овчарчето, без да слуша. — И чак когато изгоним стражарите от казармата, тогава ще видим дали съм доволен.

Разговорът им внезапно се прекъсна. Между дърветата изведнъж се показа селото, разположено на единия бряг на дола. Писарят даде знак с ръка: спри!

Четата застана на място, след туй всички ботевци се придвижиха и заобиколиха командира си.

— Другари, тук ще останем до мръкнало и сетне ще продължим нататък — добави той. — А сега разгледайте добре местността и разположението на казармата.

— Ето я там на рида, в светлината на залеза.

— Трудно се вижда — обади се Румен. Но след залеза всичко ще разберем.

Писарят определи задачите на всеки един, като напомняше, че поради характера на работата всеки трябва да действува добре обмислено и самостоятелно, без да чака заповед…

В четата имаше десетина другари, облечени с войнишки и стражарски униформи и ботуши. Облеклото им бе попаднало при разни сражения, както и от днешните боеве. Командирът нареди момчетата да се потегнат и като забеляза, че външно те не се различават от тиганската рота контрачетници, каза:

— Надеждата ми е във вас…

Казармата беше стара, изградена върху голия хълм над селото. Тя бе останала още от турско време, като изпърво служеше ту за лесничейство, ту за горски пункт. Зидовете й бяха дебели като крепостни стени, но на места дълбоко изкъртени и подронени от времето. Отдалече тя приличаше на грамадна, спъхната и разкривена сива гъба с множество прозорчета. Едва през последните десетина години хълмът около казармата беше залесен с борови дръвчета.

Когато слънцето заседна зад далечните вериги на планината, четата тръгна за дола, изви наляво през селската курия, изпълзя на хълма и се притаи в нискораслата горичка, недалече от казармата.

Наоколо царуваше пустота. Само часовоят отмерено крачеше под полуизкривената на една страна казармена стряха, покрита с пепеляво-зеленикави плочи. Сегиз-тогиз той заставаше пред широката дъбова врата, облягаше гръб и се заглеждаше в далечината, потънала във вечерен здрач. Може би той чакаше да види или чуе някакъв знак от своите пръснати другари, които още не се завръщаха от своята контраакция.

Ненадейно откъм дола се понесоха проточен кучешки лай, неразбрани човешки викове, след това тишината бе пробудена от пушечни изстрели.

Този необичаен шум беше подозрителен. Но не след много всичко се изясни: партизанските патрули донесоха, че из селото върлуват и се разпореждат, пияни като кютюци, полицейски стражари и агенти…

Не само в село Тиган върлуваха те, а и в останалите околни селища, дето се въртяха на групи на групи разбитите под Гребена полицаи, предвождани от своите озверени началници.

След като бяха бити на два пъти през деня, тия хора, за отмъщение, хукнаха да дирят ятаци и укриватели на партизани. Ходеха от къща на къща, изригваха най-долни псувни и закани, биеха и гонеха народа, бъркаха из сандъците на девойките и задигаха каквото им попадне.

Понякога те караха селяните да си вземат най-необходимото — горни дрехи, черги и хляб, и ги подкарваха като стадо към Велево, безцелно да пълнят тамошния полицейски арест.

— Ятаци! Кучета! Солени и през носа ви ще излязат падналите другари! — Така се заканваха полицаи и стражари.

— Ще ви изселим, селото ще запалим, та семето ви да не остане!…

Други команди прескачаха плетища и вратници, задигаха кокошки от курниците и на самото място си устройваха безплатни гуляи.

Но пострадалите не смееха да отворят уста: само на една противна дума пияните агенти отговаряха с куршум и палеха селските къщурки и пленници.

Наско Ширита се обади:

— Бай Сава, да вървим в село… А-ах!… — и проскърца зъби.

— Шт! Не мърдай! Гответе се за нов удар, другари! Бой без прекъсване!…

Край казармата растеше кестеново дърво с гъста зеленина, прилична в тъмнината на черковен купол. Писарят изпрати овчарчето да се покачи на дървото и да хвърли поглед в казармата, на единия край на която мъждукаше червеникава светлина на газена лампа.

Заедно с малкия полази и Ширита. Неусетно стигнаха кестена и се притулиха зад стеблото му. Часовоят едва-едва се тътреше под стряхата на сградата, без да подозира близката опасност.

Четникът застана на колене, Калитко стъпи на раменете му и като се хвана за един от клоните, бързо се покатери и изчезна в шумата на дървото. За по-голямо удобство и лекота той беше събул и завързал цървулите си за гърба на раницата.

— Има-няма десетина души, другарю командир, а повечето легла са празни — предаде овчарчето, когато се върна обратно в нискораслата горичка.

Собствено в казармата нямаше никакви легла, а две редици платнища, пълни със слама, гъсто наредени под прозорците. Върху тях се търкаляха няколко полицаи, покрити с шинели; други — със забинтовани ръце и глави — седяха омърлушени покрай стените. Това бяха леко ранените през деня, които своевременно се бяха прибрали в казармата. По голите стени личаха накачени презрамни торбички, а пушките на стражарите бяха струпани накуп в едина ъгъл на помещението. Началниците и агентите бяха разквартирувани из селото.

Докато Калитко подробно описваше виденото, неочаквано от дъбовата врата излезе полицейският старши — началник на караула. Между него и часовоя се завърза разговор, но не можеше да се чуе нищо ясно. Старшията седна на дъсчената пейка край зида и разговорът им продължи да се води вяло и отпуснато.

Писарят отправи очи нататък. Времето минаваше, а ония не спираха да бъбрят.

— Е, сега?… — пропусна някой. — Ще нападаме ли?

— Веднага! — отговори командирът. — Всеки миг приятелите им могат да се приберат от селото в казармата.

Савата, помощник-командирът Борил и десетниците се заделиха настрана и зашепнаха. През това време вълнението у четниците непрекъснато се засилваше, но никой не отваряше уста да заговори. Всякакви приказки бяха строго забранени.

Неочаквано по пътеката, която разделяше хълма на две, се зададоха трима стражари с каски на главите. Фигурите им все по-ясно се заочертаваха върху тъмния фон на небето, по което светеха няколко едри звезди. Те, изглежда, бяха порядъчно пийнали, клатушкаха се неспирно и пееха с пресипнали гърла.

Когато наближиха казармата, на часовоя се стори, че разпозна едина от гласовете и рече:

— Тенката, господин старши… Здраво се е нарязал!

— Хей, Тенка, твойта вяра! — викна караулният, като стана от пейката и тръгна срещу пияните. — Носиш ли нещо и за мене?…

— Тра-ла-ла! Тра-ла-ла! — пееха ония, без да отговорят.

— Ама че прасета! — Старшията измъкна пистолета си и го насочи към гърдите на един от стражарите.

— Няма да ви пусна в казармата, щом няма за мене…

Той препречи пътя им и се сниши, за да погледне под каските лицата на пияниците. Но веднага стана нещо, което нито старшията, нито часовоят, който се смееше на думите на началника си, очакваха.

Старшията мигновено получи един страшен удар в стомаха и изтърва пистолета. И пушката на часовоя бе измъкната от ръцете му. Двамата „стражари“ го повалиха възнак, а третият лежеше вече върху гърдите на старшията и викаше:

— Ние носим смърт на врага, а не вино! Мирувай, иначе аз знам и да трепя, ако не слушаш!

Това беше Наско Ширита.

Едновременно с това писарят стремително поведе десетина четници откъм горичката. Нахлуха в казармата и бързо се справиха с останалите, които, събудени от шума, веднага надигнаха глави с размътени от съня очи. Но когато разбраха истината, някои хукнаха към изхода, други наскачаха по прозорците, като диреха изход за бягство, ала напразно — от всеки ъгъл ги дебнеха заплашителните дула на партизанските карабини и автоматки.

— Стой! Не мърдай!…

Навързаха ги по двама и ги откараха при резервата на четата в горичката.

— Сядай! — заповяда командирът и веднага започна бърз разпит: — Откъде си ти, какво търсиш тук? Каква е миналата ти дейност? Има ли между вас агенти?

Оказа се, че в казармата не нощува нито един агент…

Между това около хълма бяха поставени партизански засади, а Лилян — един от тримата „стражари“ — беше заместил полицейския часовой и бавно крачеше пред казармата.

Калитко трескаво метеше със стражарските сламеници пода на старото помещение, като предупреждаваше тия, които му помагаха:

— Другари, тук — в средата! Трупай накуп!…

Когато купът от сламеници стигна почти до тавана, овчарчето изтърча и доложи на командира:

— Готово, другарю командир, да палим ли?

— Аз ще дам знак, не бързай — отговори Савата и продължи прекъснатия разпит.

Изпърво обезоръжените и изплашени до смърт контрачетници се изкарваха, че никакъв грях не лежи на душите им, но когато писарят ги заплаши, че ще трепе наред и може би между сухото ще изгори и суровото, някои от тях веднага започнаха да клеветят и стана ясно, че всички бяха с ръце, окървавени от яташка и партизанска кръв.

„Трябва да ги колиш наред“ — помисли си Ширита, като трепереше цял от гняв и възмущение.

А писарят заповяда:

— Дрехите долу! Лягайте по очи и никакво мърдане! Ще видим след това какво ще решат другарите…

Като се поотдалечиха малко, Наско хвана писаря за дрехата и попита:

— Писаре, ти наистина ли смяташ да оставим живи тия гадове?

— Ами ти как смяташ!

— Остави ги на мене, бай Сава — почти с молба в гласа прошепна Ширита. — Аз лесно ще се разправя с тях.

Командирът се поспря, изгледа строго в очите неумолимия десетник и отчетливо произнесе:

— Ширит, помни и не забравяй, че тук аз съм началник! Че тук не е село Ягодово… и ще почна да наказвам! Изглежда, че си одрал кожата на Саръндаков. Но да беше станал тогава полицай! Какъв ще бъде политическият ефект, ако почнем да колим наред? Да не сме касапи като хитлеристите? Не, ще ги оставим, без да падне косъм от главата им. Стига им този урок, че сме в състояние да ги помилваме. Това още повече ще засили авторитета на въстаническата борба. Чуваш ли как?

И заповяда:

— Вземи неколцина от пленниците, които да носят иззетото оръжие и дрехи, и с двама другари вървете и чакайте при Велева чука завръщането на четата.

След това писарят се обърна към Калитко, който вървеше по петите му в очакване знак за палеж, и каза:

— Пали!

Калитко се втурна към казармата.

Изведнъж купът от сламеници, лизнат от проточените през тъмния дим езичета, пламна от всички страни. В казармата се разгоря голям огън, който обързо обхвана тавана и покрива на старата сграда. Езичетата се превърнаха в буйна огнена стихия, примесена с безброй рояци искри, и се изви с диво пращане към тъмното небе.

След малко командирът и Калитко бързо се отправиха за мястото на една от засадите, където ги чакаше Страхил със Скрипята — готова за нов огън срещу врага.

Малкият картечар

Откъм селото отекна нова объркана стрелба. Кучетата лавнаха до скъсване. Оттам бяха забелязали пожара. Контрачетата преустанови саморазправата си с населението и напусна богатото угощение по къщи и кръчми. Агенти и стражари търтиха към хълма. Те бягаха, запъхтени и без ред, като продължаваха да стрелят. В общата бъркотия се чуваше и крякането на домашни птици, които някои стражари бяха помъкнали живи към горящата казарма.

Напразно техните началници ги задържаха и крещяха за дисциплина и ред.

През това време партизаните чакаха около хълма, прикрити зад дръвчета и храсти, огрени от пожара.

Недалеч от кестена се таяха писарят, Страхил и Калитко.

— Другарю командир, идат! — задъхано промълви овчарчето, като напрягаше поглед по линията на хълма, очертана от огъня на горящата сграда.

— Не бързай! Аз ще дам знак. Не изпущай от очи линията на хоризонта и дръж здраво спусъка!

Едновременно с това командирът приготви шмайзера си и рече:

— Страхиле, мини малко надясно. Дръж посоката по пътя надолу… Такава пияна орда не бива да се оставя ненаказана.

Настъпи кратка, но дълбока тишина. И запъхтените стражари и агенти се смълчаха, като вървяха скупчени на групи и с насочени напред пушки и автоматки. Отражението на пожара вече осветяваше с пурпурна светлина тъмните им фигури.

— Време е! — прошепна писарят. Той се надигна, застана на колене и добави: — Готов ли си?

— Готов — отвърна глухо малкият картечар, прилегнал над картечницата.

— Огън!…

Затрещяха пушки и автоматки.

— Кррр! Кррр! Кррр! — Скрипята сърдито забълва огън в ръцете на овчарчето.

Обзет и разтърсван от стихийна треска за мъст, Калитко току повтаряше:

— На̀, мръсници! На̀, на̀, на̀! Да помните!…

Стрелбата трая около две минути. Който падна — падна. А останалите — изненадани до побъркване, мигновено и в панически бяг очистиха голия гръб на хълма.

Стражарите не бяха се надявали на такава последователна съпротива. И през деня, и сега, накъдето и да се обърнеха, срещу тях яростно пищяха партизанските куршуми. Но изненадата и страхът им достигна връхната си точка тогава, когато неочаквано нещо пукна, високо във въздуха се понесе ракета и с ослепителна магнезиева светлина освети полесражението. Писарят бе стрелял с ракетния пистолет, който беше взел през деня от убития Съръндаков.

Когато хълмът беше разчистен, командирът се изправи с цял ръст, свали войнишката си фуражка и изтри потното си чело. След това даде нова ракета — с алена светлина — знак за отстъпление.

При завръщането той се обърна към овчарчето с думите:

— Сега доволен ли си? Изми ли очите си?

— А-ах, другарю командир, напълни ми се сърцето! — възторжено заяви Калитко. — Какво друго да река? Дадохме им хубавичко да опитат нашата попара, хем на три пъти!

— И аз съм доволен от тебе: ти беше целия огън и пламък, когато прострелваше тия разбойници!

— Но вижте да ви кажа, другарю командир: отсега нататък аз съм с картечницата… помощник на другаря Страхил. Коли ме беси ме, няма да се оставя от нея! Бива ли?

— Ще видим, Спартак, какво ще каже Щабът на бригадата. Ще видим това, не бързай!

По дирите на бригадата

Същата нощ втора и трета чета блокираха селищата Жълъд и Равнец; на утрото те нападнаха чифлика край село Ястребово, дето по донесение на тамошната връзка беше открит склад със зърнени храни, предназначени за търговия от някои местни ястребовски богаташи. Непосредствено след това — сред бял ден — първа чета влезе в село Тиган. Полицейската команда, лишена от квартирата си и разстроена морално от преживения ужас през трите сблъсквания с партизаните, се беше оттеглила във Велево. Бригадата шеташе необезпокоявана от никого и намираше най-радушен прием сред населението.

На места нови четници се вливаха като пресни струи в редовете на въстаниците и годното оръжие пак не стигаше за всички.

В ястребовския чифлик бяха освободени двама младежи — горски работници, обвинени във вредителство и връзка с партизаните. Селяните сами разбиха общинския хамбар, който се намираше в чифлика, и извлякоха арестуваните. Работниците веднага се присъединиха към четата на Мануш.

На третия ден в Щаба на бригадата се явиха овчари и предадоха, че ловната рота, заедно с контрачетата, е вече по следите на партизаните. Ариергардните части на въстаниците трябваше да следят за ловните патрули и веднага да предупредят Щаба.

Червенокосия беше заминал с ранените за Орлов връх и сега писарят командуваше. Той заповяда да се върви ден и нощ, без отдих и задръжки.

Само за кратко време партизаните се отбиха в село Мареша, привлечени от вика на една стара помакиня. Нейният човек бил арестуван заедно със сина й, защото не издължил наряда си и сега и двамата лежали в зимника на кметството.

Четите се бяха събрали и бригадният нареди Вълчан да разследва работата. Но от селските управници нямаше никаква следа: те се бяха изпокрили в миша дупка. Затова пък селяните единодушно заявяваха, че като няма с какво, с душа наряд не се издължава!

Хората на десетника Берьозка освободиха арестуваните. Синът веднага тръгна с трета чета, но бащата не пожела да последва примера му. Той каза, че сам ще бяга в балкана и ще се брани там, докато аллах не изпрати мор и чума за хайдутите от марешкото кметство. Горан се опита да го разубеди, като му каза, че се излага на голяма опасност, но помакът не искаше да слуша и просто търти нагоре през картофищата и скоро прехвърли рида, а бабичката тичаше с чехли в ръка след него и кълнеше:

— О-сман, чакай и мене! Ооо-сман, полудя ли, бре!

— Отиват при брата в другото село — рече синът, като се озърна и изгледа поред новите си другари.

Привечер бригадата излезе при Влашките поляни. Населението, което работеше на полето, пръснато из малките си нивки, пълни с камънак, щом зърнеше веригата въстаници, проточена от хълм до хълм като някаква странна смесица от най-различни облекла, мушами, винтяли и оръжие — махаше шапки, каскети, фесове и кърпи и радостно се провикваше. А когато наближаваха покрайнините на някои селища и местните властници бързаха да се изпокрият из хамбари, тавани и купи сено, населението посрещаше своите освободители с плодове, мед, сирене и орехи. Между това те също молеха командирите: момчетата им да останат за нощувка — да се разберат, да си поприказват с „убавите ’ора“ Но заместник-бригадният командир любезно отказваше на поканите, като напомняше на наплашените от властта хора:

— Другари, дръжте здрава връзка помежду си, защищавайте се един друг, не давайте наряди на кметищата и когато ви подгонят, бягайте при нас!

— Валлах биллях! Аллах да помага на шумкарите! — викаха в хор българомохамеданите, които населяваха селата в околностите на Влашките поляни.

От околните ридове, дето тук-таме се сивееха овчи стада, малки овчарчета се спущаха към изворите, грабваха менците на забрадените були и тичаха да посрещат и поят жадните четници. Нерядко те приканваха горските хора да почакат, за да пийнат мляко, но нямаше време за оставане.

Така протекоха няколко дни, докато бригадата търсеше потайни пътища за Орлов връх. След тях устремено се носеха преследвачите, които непрекъснато ги гонеха и за кураж час по час стреляха на поразия.

По околиите височини като изпод земята изникваха жандармерийски патрули-разведки и партизаните със свити сърца си мислеха: тоя път няма да мине без бой! Но благодарение на ловкото маневриране на бригадния командир бригадата винаги успяваше да се изплъзне от очите на ловните, без да влиза в сражение. Савата сполучливо прилагаше всичката си дарба и дългия си военен опит, който имаше от време на войната. И по този начин спечели сърцата на четниците.

При местността Чатала стана едно незначително събитие. Тук Мануш за малко щеше да се натъкне на засада, която може би щеше да вземе не малко човешки жертви. Но тъй като наблизо се чуваше ехото на брадва, скоро партизаните доведоха един дървар и се започна разпит за ония човешки сенки, които се мяркаха в дъното на дола и пресичаха пътя под Хардаловата кория.

Дърварят разказа, че още по-нагоре е по-лошо: около горския пункт от вчера насам се навъртали въоръжени хора. Това беше една набързо сформирана контрачета от войници и стражари, която се готвеше да пресече пътя на чета „Васил Левски“…

Черния заповяда да се приготвят картечниците, тъй като не се знаеше силата на врага. Но когато стражарите усетиха, че партизаните са по-многобройни, куражът им бързо ги напусна и се разбягаха, без да пукнат пушка.

За да ги накаже за дързостта им, Мануш нареди горският пункт да се щурмува, претърси и запали.

В мазето на пункта имаше малък склад с хранителни запаси: две тенекии сирене, половин чувал боб, каче мас, каче сланина, няколко парчета пастърма и половин дузина цървули от свинска кожа. Шинелите и някои войнишки принадлежности също бяха прибрани. И всичко това, натоварено на два коня, които пасяха край пункта, веднага се присъедини към втора чета. Водач на държавните коне беше дърварят, когото партизаните задържаха за известно време, за да им сочи пътя.

Денем на някои места бригадата спираше на почивка. Момчетата поспиваха по два-три часа и пак се даваше команда за поход.

През един такъв престой писарят, след като се осведоми за здравното състояние на своя свързочник, чиито крака също бяха отекли от ходенето, извади от джоба броунинга на Лимонов и му го даде с думите:

— Вземи за спомен от Петела и от нашето бойно братство.

Калитко продума:

— Нали си имам, другарю командир?

— От много глава не боли.

— Друго щеше да бъде — уверено продължи Калитко — да имах една автоматка! Една автоматка по би ми свършила работника.

— Автоматка, да, но за тия автоматки винаги има повече желаещи, отколкото наброява бригадата.

Агапи изведнаж се изстъпи зад гърба на другаря си и надуто подхвърли:

— Дайте му картечница, другарю командир.

Партизаните прихнаха. Те обичаха да се развличат, когато малките се дърпаха, като знаеха, че това е само минутно настроение и сетне двамата пак не можеха един без друг.

— Ти да мълчиш! — сопна му се Калитко.

— Малко ли ти е? Тогава топ му дайте!

Царуващото досега между тях съгласие отново бе нарушено от този дребнав повод. Но това не беше случайно. Откакто Агапи бе научил, че Калитко „прал“ здравата с картечницата полицаите, той сякаш изведнъж се изплаши от славата на приятеля си, която можеше съвсем да го засенчи. Яд го беше при това, когато за някоя работа предпочитаха Калитко, а него задгърбяха.

Разбра ли?! — повторно му се сопна овчарчето.

— Я си мълчи и не ми отваряй устата! Да не те знам барем: и ти си овчар като мене — сърдито заяви белязаното.

Калитко го измери с очи от глава до пети и допълни:

— Разбирам душичката ти: нали наближаваме коритото, тамошния въздух ти пречи да бъдеш добро момче. Там е работата. Или искаш пак да си разтуряме приятелството.

Агапи пламна и проговори:

— Като раздрънкам какво ми плачеше там… тогава ще те питам! — И побърза да се затули зад явора, който беше разперил клони до земята над групата отпочиващи партизани.

Калитко трепна: бяха му напомнили за неговите сърдечни увлечения по ученичката и смънка под нос:

— Какво да го правиш: вари го, печи го, понявгаш му е крив света, прихващат го и не си знае устата!

Поведението на Агапи в много отношения беше осъдително. Калитко се почувствува обзет от горещо негодувание, което бликаше направо от сърцето му. Но той изобщо нямаше желание да се разправя и се въздържа, като не пророни нито една обидна думичка зад гърба на белязаното.

В същото време заместник-бригадният, като не знаеше, че подобно скарване е нещо обикновено между тях и за да им даде пример за другарски обноски, заповяда да застанат един срещу друг и да се гледат право в очите, иначе — „ще има наказание“. Това беше неприятно и за двамата, но трябваше да се подчинят. След това писарят им каза да се помирят. Момчетата веднага си подадоха ръце.

По неволя овчар

Червенокосия и ранените пристигнаха без особени приключения на Орлов връх. Тяхното придвижване беше по-спорно, тъй като трябваше да мислят само за раните си и никакви акции не ги задържаха по пътя.

Още от пръв поглед бригадният установи, че не всичко наоколо е в ред. Сякаш бивакът бе обитаван или най-малко често посещаван от ловните. Той се канеше да подготви другарите, че не би било удобно да остават тук, докато не се разбере напълно кой бе причинил някои промени на това място: пепелта от кухнята бе сметена и огнището замаскирано с големи камъни, отърколени от съседните скали. Тук очевидно бе пипала човешка ръка, но не се знаеше дали тая ръка е приятелска или злоумишлена.

Той тръгна да разучи околността. В това време му донесоха, че някакво си малобройно стадо пасе по края на брезовата гора, но от овчаря нямало никаква следа.

— Останете там и щом се яви овчарят, веднага ми го доведете! — заповяда той.

Измина цял преди обед, но овчарят все още не се вестяваше около стадото си. Тогава командирът се запъти да провери сам, като си мислеше, че в крайна нужда лявата му ръка никак не би му попречила да действува с шмайзера така, както бе действувал доскоро. Той вървеше до пояс между храстите, а от двете му страни го следваха другари.

Малкото стадо пасеше на полянката между брезите. Някои овце бяха налягали на сянка под дърветата и сънливо преживяха.

Изведнъж сред листата се мярна човешка фигура, висока колкото копраля.

— Един дангалак… — прошепна четникът Раковски, който пръв беше забелязал непознатия.

— Кой там! — подвикна Червенокосия.

— Аз — Дядо Ване! Без пашпорт съм, даскале.

Той носеше пушка на рамо и пистолет, затъкнат под колана на кръста му.

Дългунестият, подаден като върлина над ниските храсти, запоклаща рамена, упътен към партизаните. Той се ръкува с бригадния, който веднага попита чие е това стадо.

— На партизаните, чие!

И Ване му разказа, че като прехвърлял Милена и детето й в някакво си село — той посочи с глава на изток, — забрал овцете от кошарата на един туз и в тъмното ги подкарал насам.

— Казвай, какво има из село? — запита Червенокосия, като го прекъсна.

— Нещо се умислиха нашите чорбаджии. Нали братушките идат насам, затуй.

— Така.

— Е, тогава, защо не дигате въстанието?

— Чакаме нареждане от партията, Дядо Ване. Върви да те водя при другарите.

— Писарят тук ли е? Много страхове брах и за него. Искам да го видя сега на какъв хал е.

Но едва след два дни те се видяха със Савата и срещата между двамата бе най-сърдечна. А Зеленко, когато му подаваше ръка и се здрависваше с него, попита:

— Не си ли ти Дядо Ване? Помня, когато правихте турска борба с нашия луд талигаджия от ротата. Там в оная градина беше, когато беряхме ябълки за офицерите през есента…

— Не си спомням за тебе — рече Дядо Ване, — но ако си мераклия, борвам се и с тебе. Само мир да е!

На Орлов връх е спокойно

Тази заран на Орлов връх полегна тънък пласт сребърна слана. Взе да застудява. Есента наближаваше. Пронизващ ветрец, изпълнен с тежката миризма на горчиви треви, повяваше по билото на планината. Листата на лещаците и широколистните дървета взеха да жълтеят. Плодовете на шипките долу сред припеците привличаха погледа със своите яркочервени багри.

Калитко навлече пуловера с петолъчната звезда. Досега той се стесняваше да стори това, въпреки настояванията на Горица.

— Да не си го крал? Защо се срамуваш?…

Горица се беше завърнала от село. Тя дойде една заран на кон, придружена от двете девойки, които й правеха компания в мрачното подземийце, служещо за скривалище.

Калитко с радостно сърце посрещна другарката, но външно не прояви чувствата си, боеше се от другарите. Собствено той се боеше от Агапи и не желаеше да тръгнат приказки за тях двамата и да й създаде излишни главоболия. Затуй дълго отказваше да облече пуловера, но най-сетне послушно се подчини на волята й.

Гимназистката беше почти оздравяла и ходеше свободно, без тояжката си, с която се раздели още щом скочи от коня. Но бледината на лицето й не беше съвсем изчезнала и придаваше някаква неуловима прозрачност на кожата й.

Агапи наистина се беше раздрънкал за скритите чувства на другаря си, който не бе имал нищо скрито от Трътлето. При все това със своята простодушна природа той беше забравил за това и не остави на мира Горица, докато не се подновиха уроците по четене и писане.

Между това връзката с лесничейските беше установена и двете партизански части взеха да си помагат, когато беше необходимо. После всичко си тръгна по старому, като нападенията се редуваха и тук, и там — далече зад пределите на ягодовското корито.

Неочаквано в душата на овчарчето настъпи някакъв прелом. То взе да страни от всички, с изключение на гимназистката. Забелязваше се, че придобиваше навика да се уединява. Самотно прекарваше по-голямата част на деня, когато не му предстояха никакви задачи. Сядаше нейде между скалите над потока и дълго се взираше към прохода на коритото, с надеждата да зърне устремения оттам влак. Едно неизразимо желание — да пътува далече, далече, да опознае чужди страни и нови хора всекичасно обземаше сърцето му и разпалваше кръвта му.

Промяната, настъпила в него, озадачаваше всички, тъй като го знаеха какъв беше преди и каква весела атмосфера на непринудени закачки и смях създаваше той и развличаше другарите. Но въпреки нееднократните опити на партизаните, никой не можа да узнае какво го мъчи. Дори и на Горица овчарчето не поверяваше нищичко.

Бригадният командир, който отново бе поел командуването, взе да се безпокои за поведението му. Веднъж той изпрати Зеленко при Калитко, като се надяваше, че момчето ще се отпусне пред стария войник и ще му каже болката си.

Но и Зеленко има̀ успех в задачата си толкова, колкото и другите, макар дълго да го разпитва.

По едно време той каза:

— Изслушай ме добре, чичин! Краят наближава! Какво си играеш ти? Утре други ден Червената армия ще бъде в пределите на нашето любезно отечество. И ние — да не мислиш, че съм дошел тук за тоя, дето духа? — ще бъдем причислени към нейните редове. А там, чичин, стават чудеса ама какво разбираш аслъ ти! Бригадният ще подаде докладна записка и ще моли за някои другари да получат офицерски чин. Ти мене слушай! И за тебе ще изкрънкаме една звездичка. Но първо ще те пратят да следваш Съветска военна академия. Повярвай — в Червената армия стават такива чудеса. Там не придирват за дипломи и университетски печати, а искат мозък! Да-а, мозък! — Чичин го чукна по темето. — А ти имаш мозък. Аз познавам хората — ти мене слушай. Аз не съм някакъв си дипломиран политик, за да те лъжа, а човек!

Това бяха едни и същи мисли, придружени с безброй възклицания и възгласи, които малко дотягаха на овчарчето. Но Калитко се правеше, че не чува и не отвърна нито думичка.

Зеленко отново се прехласна, като го блъскаше по рамото.

— Що блъскаш? Да не съм те настъпил по мазола? — отегчено рече момчето и стана на крака.

— Къде? Чакай да се разберем!

— Махни се и ме остави!

Зеленко го последва навътре в гората, без да слуша възраженията му.

— Не ме баламосвай, Чичин, а си гледай казана с чорбата.

— Не, няма да те оставя да бягаш от късмета си, щом си бил толкова зелен… просто да не повярваш!

Калитко се поспря и замислено произнесе:

— Хубаво приказваш, Чичин, ама кой ще остане жив… ти не правиш тая сметка!

Като каза това с потиснат глас, Калитко му обърна гръб и бързо сви зад гъстата мрежа от къпинак и лешникови храсти. Зеленко се върна в палатката и доложи:

— Другарю бригаден командир, на Орлов връх всичко е спокойно. Момчето е нещо неразположено, но с кого не се случват тия работи. Дайте му някоя важна задача и ще видите как изведнъж ще се опери!…

Писарят помага на партизанчето

Когато командирът на първа чета научи за безпокойствата на бригадния, веднага се яви при него и му каза:

— За Спартак ли е тая тревога? Оставете го на мене, аз ще побъбря със землячето и ще му помогна да се оправи. Няма да го обесим заради поведението му, нали?…

Минута след това той бързо забрави за Калитко и заприказва за друго:

— Командире, аз имам един план в главата си, който дни наред вече ми човърка мозъка.

— Какво разправяш? — попита Червенокосия, като се пробуди от унеса, в който бе изпаднал поради грижата за малкия четник.

— Работата е следната: щѐ ми се със собствената кола на коменданта, като пленя шофьора, да се представя пред шефа на ловните и да разчистим сметките си с него. С шофьора също трябва да ликвидираме.

— Не е ли твърде рисковано? — рече бригадният.

— Че е рисковано, не бива да се прави въпрос. Но… после ще си приказваме.

След това Савата се обърна към политическия комисар и запита:

— Какво казва радиото, Горане? Върви ли им на братушките? Има си хас да не върви!

— Скоро ще поят конете си на Дунава…

— Научих аз — прекъсна го писарят, — че в Ягодово някакъв си евакуиран фотограф публично ругал ловните. Представете си!… И без да му сторят нищо тия гадове!

— Естествено, мечката не се бои от мухите… — дълбокомислено заяви бригадният.

— След „неутралитета“, обявен по радиото от новото фашистко правителство у нас, те, казват, омекнали — подхвърли Горан.

— Омекнали?… Колкото омеква нрава на вълка, след като си хвърли козината — твърдо заяви Петела. — Но ние пак ще ги гоним до последен дъх, както и те няма да ни прощават. И аз ще туря незабавно в действие моя план. На първо време са ми необходими един-двама другари-разузнавачи. Да се огледа и провери: кога Стаменко си е в къщи и може ли тая кола да се грабне под носа му! Аз съм стар шофьор и искам с тая кола да направя посещение на подполковника…

Днес писарят беше неузнаваем: говореше твърде увлечено, като че ли разговаряше сам-самин, без да забелязва как другарите му тънко се усмихват на неговите кроежи.

— Нека помисля още един-два дни и сетне да се опитам.

Като каза това, той стана от мястото си и с бързи крачки потъна в гората, дето дълго се разстъпва напред-назад по тясната пътечка.

Неочаквано Савата забеляза овчарчето, свито зад един пън, и тръгна към него.

 

 

Калитко продължаваше да се топи, без да разбира причините на своята скрита болка. Между това той взе да сънува странни сънища.

Миналата нощ и по-миналата, и през нощта от преди два дни — той сънуваше винаги почти едно и също: че се е отдалечил някъде си от бивака, загубил е пътя и изведнъж слиза в село; но там не вижда никаква копторка, а купчина черни въглени, разхвърляни по двора като някакви оглозгани черни кости. Миг след това копторката отново израства изпод пепелището, но никой не излиза да го посрещне. Майка му открехва облепеното с пожълтели вестници прозорче откъм уличката и казва: „Що щеш по туй време? Кой ти позволи да скиториш до тъмно? — И му поднася под носа будилника: — Гледаш ли го — колко показва? Аз нямам син, върви, където си бил досеги!“

На сърцето му става мъчно, мъчно: тая, която той обича и знае, че и тя го обича безпределно, изведнъж е променила отношението си към своето малко момче и го гони като чужд от къщи. „Върви си, де, върви си! Я на ли ти казвам, че нямам син! Нямам, ки!…“

Сетне той се намира в задното дворче, дето е стадото. Виторогият овен тича да го посрещне и метва крака на гърдите му. Селим, и той — върти опашка, скимти и сякаш говори: „Мене ме застреляха заради тебе! Но аз не ти се сърдя. Прекрасно момиче е тя… трябваше да я спасим. И никак не ми е мъчно, че лежа сега в земята. Какво да се прави, щом дисциплината е такава!…“

И ето, пак се появява късичката жена — майка му. Тя държи пръчка и го шиба през ръцете, не му дава да се радва на Ганчо и казва: „Хайде, аз нямам син! Не доближавай стоката… Назад! Хайде, или ще викам чича ти Калитин!…“

Тогава Калитко се събужда облян в сълзи и дълго похлипва скришно, без да го усетят спящите другари.

 

 

— Как прекарваш, другарки? — попита писарят, като пристъпи към потъналото в тежки мисли момче и го стресна от забравата му.

Калитко поиска веднага да рипне на крака, но Петела не даде. Той приседна до него и подхвана:

— И аз имам момченце като тебе. Чуваш ли как? То сега е скрито далече, далече… Но къде точно — това е тайна, разбира се, но на тебе мога да я поверя: в Ръжево. Ти няма да издадеш, нали? Знам, ти си сериозно момче.

Калитко се усмихна. Стана му много драго, че този писар, иначе мрачен и необщителен на глед, с него винаги влизаше в най-чистосърдечен разговор. И каза:

— Другарю командир, знам защо си дошел. Ти и вчера крачеше тук, ама се правеше, че не ме виждаш.

Писарят го погледна отстрани — той наистина не беше видял момчето и се чудеше на неговата наблюдателност.

— Затуй си дошел, да ме съдиш, нали? — продължи Калитко. — Но знам ли аз защо ми е така тежко и мъчно? Искам да не бъда тъй, пък не мога, и толкоз!

Думите му бяха пропити с откровеност и чистота като утринната роса по тревите на Орлов връх.

Писарят не отговори веднага. Изминаха близо две минути, когато той отново спря поглед в лицето на малкия и тихичко произнесе:

— И моето момченце понякога изпада в това кашкаво състояние, но то е обяснимо: понякога човек се насища на всякакъв ред и търси отдушник, а не го намира в околната среда, в която е заставен да се движи и живее.

— Няма! — живо заговори овчарчето. — Мене никак и нищо не ми е дотегнало, ами…

Калитко потопи поглед надолу. Мисълта му се забърка, като че ли беше изгубил нишката й.

— Все пак ти се поободри малко, защото смятам да те пратя някъде…

Писарят повторно спря очи в Калитко и помисли: „Да, той може да бъде един от тези, които ми трябват за моята работа.“

— Искаш ли да те натоваря с една задача?

Калитко не отговори. Всяка партизанска задача за него бе свещена и той никога не се питаше иска или не иска да я изпълни. Но след малко, като болно дете, което трябваше да измисли някоя причина за неясната си болест, изведнъж изтърва:

— Другарю командир, трябва да се поразтъпча до Ягодово. Мъчно ми е за майка ми. Тогава, смятам, ще ми мине… Все я сънувам… а като й продумам две думички… Ама невъзможно!

— Ще отидеш — каза писарят с тон, който не търпеше никакво противоречие. — Защо да не отидеш, щом била такава работата?

— То е лесно да се каже — ще отидеш, но да видим кой ще ме пусне.

— Аз ще те пусна.

— Вярно ли, другарю командир? Ами бригадния?…

— Ние ще се погодим с него. При това аз ще ти възложа задача, която ти най-добре ще свършиш.

Калитко въздъхна дълбоко и притвори очи, забравен сякаш в някакво сладко очакване, и подхвърли:

— Щом ще има задача, сигурно бригадният ще ме пусне.

След тоя разговор той вече не помисляше за друго, освен за преките си задължения, които му се налагаха като партизанин. Ала слизането му в Ягодово доста се позабави. Преди това една вечер Петела го взе със себе си, като каза:

— Отиваме да разрушим Дългия мост. Ще дойдеш ли с нас? Двамата ще издълбаем дупките, в които ще наслагаме изобилен взрив… и дреб ще се вдига!…

— С картечницата ли?

— Разбира се. Без картечницата не тръгвам и аз.

— Готов съм, другарю командир — прекъсна Калитко, запален от нова бойна треска. — Почакайте само да си нахлуза новите гуменици.

Минирането в прохода на планината продължи цяла нощ. След това мостът излетя със страшна сила във въздуха. Калитко беше като никога доволен и предоволен.

По-късно, когато се върна с Радуил и Агапи от разузнаването в село, Калитко донесе следното:

Подполковникът, заедно с хора от петорката, отишел в града да води преговори с полковия командир — за по-скорошното унищожение на ягодовските партизани. Тогава е бил предложен и подкупът с парите, събрани от местните богаташи.