Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (127)

Застъпничеството или грехът на Калитко

Просмукани до кости и разтреперани от студения дъжд, изпърво те мълчаха и се гледаха под вежди, като всеки чакаше другият да почне пръв.

— Имаш ли едно аспиринче? — попита най-сетне Зеленко. — Зъбите ми тракат.

— Като влезем в Пъстрово, ще намерим и аспирин — каза Калитко.

Зеленко се размърда:

— Ти виж за мене, че моята работа хептем се закучи. Аз да не съм тук пискюл на фес? Вкиснах се от лежане. А пък обичам да шетам, да мърдам, инак перушина ще поникне по ходилата ми.

„Ето, той пак се разкашкави — помисли си оскърбено Калитко. — Аз съм пред него… не друг… и пак захвана да се преструва.“

И му стана неприятно.

— Там е работата — заяви с горчива усмивка той, — че тия, които още не са свикнали на бой, винаги остават в бивака. Чакай де, вчера си дошел!

Зеленко го изгледа от глава до пети и рече:

— Върви доложи на командира. Колко пъти ще ти казвам? Инак ще бягам с голи ръце до първия срещнат стражар и ще го удуша заради карабината му.

— Дали ще го направиш? — Калитко го изгледа с насмешливи очи.

— Върви, ти казват. Нали сте едно с Червения?

— Че какво от туй? Тук всички сме равни и няма „едно“, няма „две“…

— Нали си уж нещо свързочник? Застъпѝ се за мене, подхвърли там две думи, няма да те заболи глава. Фю! — Зеленко безнадеждно плю срещу мрежата на дъжда.

— Нали ходих и се застъпвах за тебе?

— Ходи ли?

— Кажи го, че ходих. Но не става бърже.

— Е, какво ти рече той, какво му рече ти? Кажи да повярвам. Сега ще разбера дали си искрено момче.

Калитко поиска да каже нещо, но се запъна.

— Хубавичко си ме наплескал, нали? — попита войникът случайно, но твърде на място и сполучливо. Той сякаш се бе досетил каква е работата, щом момчето се стесняваше да заговори открито.

Калитко се зае да му възпроизвежда разговора си с командира. Но той не каза всичко. Като се съобразяваше с дисциплината в отреда, премълча някои тайни нареждания. И пред Зеленко каза само онова, което не можеше да увреди на тая дисциплина.

Завърналата се група от Паче-дере не можа да си отпочине нито за миг във временния лагер в дола под Сърна бивак. Командирът заповяда походен марш към връх Гребена — местност твърде непристъпна и удобна за защита от всички страни.

Преди да тръгнат през нощта, той поиска да узнае някои подробности около личността на Зеленко, доброволно дошел в отреда. И тъй като Мануш и Вълчан, които бяха отвели Горица в село, отсъствуваха, Червенокосия се обърна към Дафина.

— Никак не го познавам — рече партизанката, — но тъй като те станаха приятели с малкия, я да попитаме него, другарю командир.

Калитко беше помислил, че пак ще го мъмрят за някое неволно провинение и като премигваше ситно-ситно, стеснително пристъпи към Червенокосия. Но като разбра, че случаят се отнася до Чичин, сърцето му се отпусна и реши да защити стария войник.

— Той — каза между другото овчарчето — ми се вижда смислен човек, щом не ме застреля в корубата, ама пак не знам!

— Може би се е изплашил от тебе? — пошегува се командирът.

— А, не! — трескаво отговори момчето. — По ми се струва, че той не е от тия, дето се плашат, защото галиба не е с всичкия си: едната му дъска хлопа.

— Ако го нямаше, би било по-добре.

— Нали му виках още там — да се маха. Но той сам се натискаше. И имаше време да си иде, отдето беше дошел, когато другарят Мануш го питаше. Ама се примоли и каза, че поискал да тръгне с нас.

— Накъсо казано, ти се застъпваш за него, така ли?

— Ами! Никак не се застъпвам, другарю командир — безпокойно заяви Калитко. — Но ако заповядате, аз мога да го изпитам и сетне ще ви доложа.

— Остави се — твърдо отсече Червенокосия. — Ще разберем по-нататък от неговото държане.

— Той моли да бъде готвач, другарю командир. Таман лека работа за него. Защото май че е мързеливичък като шопар.

Командирът се обърна към политическия комисар и каза:

— Горане, нареди този човек да бъде наблюдаван. Ако го оставим да избяга, толкова по-добре, само че е нужно да бъдем подготвени за това. Де да го знаеш какво мисли!

След това отредът тръгна.

А сега, когато Калитко отчасти възпроизвеждаше горния разговор, Зеленко смрачи вежди и въздъхна дълбоко:

— Хубаво си ме наредил. Нали си знаех!

— И аз се хапя за туй нещо, ама не се стига.

— „Дъската му хлопа“, „не е с всичкия си“ и не знам що си! — недоволно простена Чичин и потъна в дълбок размисъл.

— Тежи ли ти? — Овчарчето го бутна по рамото. Той не отговори, а тежко поклати глава.

— Сърдиш ли се? — току присядаше Калитко да му отговорят. — Аз не можех да лъжа, нали? Такова ми е било първото впечатление, дето се казва. Отговаряй, де!

— Ще си помисля и сетне, като си дигна чуковете оттук, няма да ме видиш повече. Тук ме гледат накриво.

Калитко нищо не отговори.

Денят се роди сред нови дъждове, ветрища и мъгли, които се сменяха като по някакво странно съвпадение. Остър вятър пронизваше вмушамените дрехи на момчетата и щипеше месата им. При това на тях не им остана време да мигнат през цялото денонощие. Едва през следната нощ дъждовните облаци се разнесоха, небето се отдръпна високо над Гребена и през изкъпания простор заблестяха първите звезди.

Настъпи светло утро. Слънцето изплува над планината, топло августовско слънце. Но момчетата, пръснати по скалите, още спяха. Стълбове пара, надигащи се от мокрите им дрехи, се виеха високо над тях. Сякаш това не бяха хора, а някакви запалени купчини, които горяха с невидим пламък, горяха, без да изгорят…