Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (52)

Духовете са бодри

Отредът се отдръпна в един усоен кът навътре в планината. Командирът седна мрачно на голям камък край потока и потъна в мисли. Мануш, подпрян на бялата бреза пред камъка, гледаше невесело. В душата му, разкъсвана от горчива мъка по загубените, не бе останало място за шеги. По едно време той въздъхна:

— Ех, Мусата…

Командирът тъжно поклати глава:

— Чудесен другар беше…

Горан също се обади:

— А Марин, Калитко, Горица… Как ще ги забравим?…

Мълчание. И пак се заредиха въпроси, които падаха като живи въглени в душите на четниците.

Командирът се загледа в пенливите води на потока.

— Може би не всички са убити — каза той. — Да почакаме завръщането на другарите. Те ще ни донесат сведения за всичко. Тогава ще разберем.

Трима партизани се бяха върнали и отправили по следите на отреда, за да търсят загубените четници — убити или ранени.

— Чакайте, ако си нямате работа — заяви недоверчиво Мануш. — За мен фактите са ясни: не можете ми върна вече ни Марин, ни Калитко, ни Горица.

На друга страна Дафина утешаваше Верка:

— Не скърби. Може само да е ранен твоят Марин. Не се измъчвай напразно. Никой не бива да скъпи живота си. Той не отива даром. Народът ще ни бъде признателен за жертвите.

Тя вдигна глава и гласът й екна:

— Другари! Макар и да загубихме скъпи наши другари, бодър е партизанския дух и твърда е нашата воля за борба до победа, по-твърда от стомана, а душите ни горят за разплата с народните врагове.

Партизаните дигнаха глави и я погледнаха с открито чело. У тях нямаше вече отчаяние, нямаше колебание и страх, а един непреклонен дух, който събаряше всички прегради по техния, изпълнен с безброй трудности борчески път. Затуй, когато командирът викна: „Другари, път ни чака!“, всеки бързо зае мястото си в походната редица и тръгнаха пак бодро из глухите усои на планината.