Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (41)

Старият воденичар

Излязоха от гората. Пред очите им се просна широка и необгледна равнина, която стигаше чак до село Крушата, дето отиваха. Калитко се поспря. Погледът му неспокойно зашари из ливадите. Страхуваше се от засада. Тук-таме из равнината властта поставяше секретни постове. Но страхът на момчето не беше личен: не биваше да се оставя работата по средата, защото партизаните гладуваха.

Задачата беше трудна. Но Калитко не се плашеше. Днешното съвсем не бе по-мъчно изпълнимо от отвличането на карабините, нито от тършуването в офицерската палатка. Тези спомени го окуражиха. Той се извърна и прошепна на другаря си:

— Гапи, лягай и да пълзим. Там се чернее нещо… Легнаха по гърди върху мократа земя и запълзяха.

На брега на дола пасеше магаре. То беше привързано на дълго въже за кол, забит в земята.

— Режи въжето!

Белязаното се подчини. На бърза ръка отряза въжето и поведе животното.

— Дай да му се метна — рече Калитко, метна се на гърба му, заклати крака и подвикна:

— Дий, Таласъмчо!

Магарето смешно заподскача в мъглата.

Гапи тичаше след него и си бъбреше под нос:

— Голям хитрец е, ама аз ще го обадя на командира!

От хладната баня в тръстиковото блато дочените панталонки бяха полепнали за месата му. Зъзнеше и зъбите му непрекъснато тракаха. Но трябваше да кротува, за да не дразни приятеля си.

На места мъглата се разредяваше и висеше на тънки парцали във въздуха. Овчарчето подкара към една могилка, изкачи се на нея и като пълководец, повел невидима армия, понадигна се прав на магарето и дълго обмисляше и избираше пътя.

— Сега, момченце, ще слезем в дерето и работата ще се оправи.

— Не щеш ли да минем оттук?…

— Няма да ме учиш ти мене!

Повървяха още малко и воденицата се мярна сред белите пари на светлата нощ. Мярна се за миг като сянка и като сянка изчезна следната минута.

— Ето я! Зад дърветата… — продума тихо белязаното.

Калитко скочи на земята и подаде повода на своя придружвач.

— Привържи го за върбата. Легни тук до брега и чакай! — заповяда той — Гледай да не заспиш, ще отговаряш!

Отмина напред и се изгуби в мъглата.

Дълго напряга очи, а слухът му, изострен като у дивеч, ясно долавяше шума на водата от воденичния яз. Воденицата не работеше и изглеждаше запустяла.

Съвсем наблизо се чу откъслечен говор от пресипнали гласове.

— Войници!

Две сенки смътно се очертаваха върху мъглявото небе. В скута си държаха готови карабини.

Партизанчето замръзна на място. Отдръпна се и прилепи гръб до попуканата кора на една стара върба. След малко пак пропълзя напред, залегна безшумно и зачака.

Войниците се размърдаха. Ножовете на пушките им грозно бляскаха, отразявайки мътната светлина на пълния месец.

Момчето горещо желаеше да узнае разговора им. Без съмнение, щеше да научи какво се мисли и говори в село за партизаните… Повлече се на четири крака, прецапа тихичко вадичката, образувана от дъжда, и излезе отсреща. Цървулките му, пълни с вода и пясък, жвакаха. Трябваше да ги събуе и изцеди. Сетне се покатери по брега и се притаи зад един шипков храст. Прилепнал плътно до земята, Калитко ясно чу думите, които последваха:

— О-ох! — прозина се широко единият войник.

— Спи ли ти се? — попита другият.

— Толкова вечери без сън!…

— Омръзна ми и на мене.

— Защо седим? Като сме тръгнали да вършим работа, да я вършим, та всичко да свърши наведнаж.

— Не смеят нашите началници.

— Не смеят. Страхуват се да не минем на страната на партизаните…

Те помълчаха. Всеки имаше в душата си по нещо, което му тежеше като камък. Но, види се, те се бояха един от друг, затова не смееха да разкрият сърцата си. Накрая единият се престраши и рече:

— Пращат ни като глупци срещу народа. Дивеч ли е този народ, да стреляме срещу него?…

— Диви са тези, дето ни пращат.

Отново мълчание.

— Да мога, сам бих минал при шумкарите. Как мислиш?

— Готов ли си?

— Да мога, казах…

— И аз…

— Тъй ли?

— Не питай! И стените имат уши.

— Добре. Да мръднем към селото.

— Може!

Откъснаха се от брега и бързо изчезнаха.

Калитко нахлузи мокрите цървулки. Ръцете му трепереха от вълнение. Думите на войниците го боднаха като с остен. „Наши момчета“ — си каза на ума.

Бързешката подбра Гапи. Стигнаха до прихлупената воденица. Потропаха на побелялата от паспал врата. Никой не отговори. Калитко тропна повторно. Старият воденичар се изкашля отвътре.

— Кой е?

— „Един за всички, всички за един, дядо!“

Това беше паролата, която Калитко научи от командира, когато тръгваше насам.

Вратата се отвори. Из нея се подаде побелялата глава на воденичаря.

— А този кой е? — попита старецът, като съгледа Агапи, който се криеше под сянката на воденичната стряха.

— Мой другар…

Предпазливо тръгнаха към купчината царевична шума край яза. Разровиха я. Под нея се провидяха два чувала, пълни наполовина.

— Та вие сте малки… — сухо рече воденичарят.

— Малки, но големи работи вършим — отговори овчарчето.

— Помня дядо ти. Човек беше. Крушата не пада далече от дървото си.

— Не е за приказки сега!

При вида на магарето старикът зацъка с език:

— Гледай ти, да се сетиш!

Калитко го дръпна за ръкава:

— Грабвай! И ти, момченце! Няма време!

Натовариха чувалите и ги привързаха здраво за гърба на животното.

— Как са момчетата?

— Шетат, дядо.

— Бийте се, гладни няма да ви оставим.

— Дий!

— Ходете си със здраве!

— Благодарим, дядо! — отвърна Калитко и тръгна, като нетърпеливо сбутваше ту задницата на магарето, ту Агапи.

Вървяха направо, без да избират пътеките. Но на места пак трябваше да спират и изчакват да не би сто пътя им да се появи някаква непредвидена опасност.

От една ниско обрасла долчинка ги залаяха овчарски кучета. Замириса на овчи тор, мокра вълна и сурово мляко. Гърдите им поеха издълбоко дъх. Някой протежно извика:

— Хе-е-ей! Е-е-ей!

Обаждаше се овчарят. Напомняше, че е буден около загасналия огън в кошарата.

Агапи с отворена уста замръзна на място. Не му достигаше въздух. Сърцето на Калитко заудря с тежки, неравни удари.

Протекоха няколко минути в напрегнато мълчание. На изток се показаха светли ивици. Мъглата се пръскаше. Наставаше зората — зла и враждебна.

„Дали ще свършим докрай работата си?“ — помисли Калитко.

— Какво мислиш? — попита плахо трътлестото.

Овчарчето процеди през зъби:

— Още малко, още малко… — и пак подкара магарето.

Наближаваше да стигнат и се шмугнат в гората. Кръвта заби двойно по-тревожно по слепите им очи.

Викът отново ги подгони:

— Хе-е-ей!

— Бързай, бързай! Да си умреш от страх!

Вмъкнаха се в гората. Но Калитко не искаше да бъдат хванати накрая, затова смъкнаха чувалите. Без да се бавят, те ги повлякоха навътре в гъсталака и добре ги загърнаха от всички страни. И пак зачакаха. Времето течеше неизразимо бавно.

Калитко изведе магарето извън шумата. Огледа полето и ливадите. Беше тихо, тихо! Тупна животното по хълбока и каза:

— Да живееш!

Магарето се спусна, потърча малко, сетне се спря, протегна шия и започна да прищипва ливадската росна трева.

Вечерта отредът се прибра. Извлякоха торбите с брашното. Край скалите лумна весел огън. В медния казан Дафина вареше качамак за партизаните.

Овчарчетата, с гръб към огъня, лежеха на земята и сладко почиваха.