Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (38)

Помачето тършува

Овчарчето се извърна, посегна за кошниците си и ахна:

— Ва-ре-е, няма ги!

Малините бяха изчезнали. „Взел ги е някой подофицер“ — каза си Калитко.

От разказа на Марин той вече си бе съставил твърде противно мнение за тях и ги мразеше от дъното на душата си. Обзе го яд. „Не пожалихте и кошниците на помачето. Свикнали сте в казармата да мишкувате, та за мене ли ще заплачете?…“

В главата му заседна една изкусителна мисъл, която го прониза и грабна сърцето му изцяло. Той се усмихна.

Не му трябваше повече кино. Разтревожи го нещо по-интересно и привлекателно. Какво би било, ако се промъкне издалече в палатките и потършува за оръжие? Един военен пистолет би му свършил голяма работа!

Да опита ли късмета си?… Просто и ясно се виждаше как всички бяха унесени във филма. Гледаха като замаяни и друго не ги занимаваше. Часовоят, и той — забравил службата си — зяпаше. Кому би хрумнало да открадне на такова място? Веднага би бил смазан от войниците! Така си мислеха може би военните, затуй бяха спокойни…

Да опита ли?

Не, не му трябва оръжие на Калитко. Бинокъл!… При тая мисъл куражът му порасна. И изведнаж забрави къде се намираше, забрави киното, забрави Верчето, забрави кой беше той — помаче или преоблечено партизанче, — забрави целия свят. Той се дигна, застана под носа на един подофицер и проплака:

— Кошничките ми!…

— Не ми пречи, помашко семе! — изруга го подофицерът и пак се прехласна по картините на платното.

„Чудесно!“ — зарадва се овчарчето. Измъкна се на улицата, като плахо се озърташе, заобиколи градините с ябълкови дървета и скоро се озова зад войнишките палатки.

За първи път налиташе самоволно на такова нещо. Сепнато се спря: къде отиваше?… Но следния миг си спомни думите на политическия комисар: „Дякон Васил Левски взе алтъните на вуйчо си, но ги взе за народното дело.“

„И аз не искам този бинокъл за себе си — помисли Калитко. — Той е нужен за нашето дело. Не бива да се размеквам.“ — И той се реши на най-опасната стъпка в живота си.

Предпазливо тръгна между палатките, като почти лазеше, превит до земята. В тъмнината ясно и определено се очертаваше офицерската палатка. Там трябваше да дири той. Тя беше построена близо до слънчогледовата нива, отдето Калитко гледаше какво става в училищния двор и можеше да избяга всякога, прикрит от стеблата на слънчогледите, в случай на неминуема опасност. Ръцете му трескаво пипаха в тъмнината…

„Слава тебе, боже наш!“ — въздъхна с разтуптяно сърце Калитко. В ръката му седеше нещо твърдо, прикачено за съвсем нови ремъчки.

Той не вярваше просто на нищо в тази минута и всичко му се струваше като сън. За миг затвори очи, за да ги отвори в някакво щастливо и шеметно пробуждане.

Дълго мечтаният бинокъл бе в треперещите му ръце. Полази обратно, навлезе в слънчогледовата нива и — дим да го няма!

„Гледайте сега вие кино!“ — мълвеше на себе си овчарчето, като предпазливо се запромъква към тъмния масив на планината.

Верка го чакаше зад тепавицата. Стисна до болка ръката му и прошепна:

— Да бягаме, момченце!

— Сегичка. Ти не се бой, додето съм с тебе. Овчарчето Калитко си знае работата. Дръж се за палтото ми и ходи след мене. Щом съмне, ще сме вече в лагера на партизаните.

През всичкото време, докато вървяха, Калитко сякаш чувствуваше някакъв едър въглен в пазвата си, който го изгаряше. Беше бинокълът.