Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (123)

Неизвестното лице

В ранното августовско утро една военна камионетка стремително премина през спящото село Велево и спря на горния край, пред прогимназията. Вътре в колата седеше Савата, пазен от десетина жандармеристи с натъкнати ножове на пушките. На дъсчената пейка срещу него се изтягаха с цигара в уста двама непознати офицери, дошли наскоро в ловната рота — поручик и подпоручик. През целия път те мълчаха като неми под дигнатите яки на шинелите си и нито за миг не спряха поглед на арестувания. А на писаря твърде много му се искаше да научи арестуван ли е Пантю. Но той знаеше, че тия хора са безчувствени като камъни и не биха си направили труд да му отговорят. Така че засега едничката му надежда беше в това — задачата на Дядо Ване да завърши с пълен успех.

Шофьорът даде сигнал. Притича дежурният офицер и викна от входната врата:

— Водете след мене в дежурната стая! Отивам да предупредя шефа.

Офицерът полетя обратно и грабна слушалката на телефона…

Настъпи ясно слънчево утро, а подполковникът още не идваше. Малко по-късно той се обади от квартирата си в селото и заповяда: арестантът да бъде уединен, а пред вратата на килията да се постави часовой.

Заключиха писаря в малката стаичка с окървавен под, дето беше лежал Витко.

Привечер подполковникът слезе от колата и с тежки крачки се отправи за втория кат на прогимназията. А когато дежурният притича и рапортува, че в ротата всичко е мирно и спокойно, той гневно се развика:

— Не е мирно и спокойно, не!… Баби! Некадърни да хванат един пияница! Защо сте ми тогава? Веднага пуснете цял взвод и до сутринта искам да ми се доведат тримата от секретния пост. Марш!

Дежурният офицер полетя като стрела навън и нададе тревога в казармения двор.

Старият военен беше непоправим педант в службата и гонеше еднакво както войниците, така и офицерите. Но както едните, така и другите изпитваха страшна ненавист към него и често скърцаха зъби зад гърба му.

— Топора, само Топора беше войник на място, а вие сте негодни за нищо! — продължи да ругае комендантът.

След това той прошепна нещо на капитана, разгони с недоволен поглед двамата офицери, които се намираха в дежурната стая, и заповяда да му доведат арестувания. Искаше му се да остане насаме с тоя „тайнствен писар“…

Училищния часовник на стената в учителската стая лениво отмерваше времето със своето еднообразно цъкане. Освен тоя приспивен шум всичко наоколо беше глухо като в дълбок и самотен дол. Подполковникът седна пред бюрото и покани писаря да стори същото, като му посочи насреща грамадното канапе, облечено в синкав плюш със сребърни шарки. Редом с това той смигна добродушно на арестувания, сякаш искаше да каже: сега сме си двама, нека бъдем откровени.

Савата добре разбра значението на това смигване и изведнъж усети как сърцето му се сви, твърдо като юмрук, и помисли: „Сега ти ще питаш и ако тия, които ти, мерзавец, си избил с куршум в ушите, проговорят, тогава ще чуеш и от моята уста някакво признание!“

Разговорът между тях протече леко и без задръжки, което нито един от тях не беше очаквал. Но и двамата с непрекъснат интерес следяха изражението на лицата си и нито за миг не откъсваха очи един от друг. Подполковникът каза, че особено му се харесва личността на писаря, тъй като виждал в лицето му един добър българин-патриот и дори, в някои случаи, военните биха могли да прибягнат до неговите услуги.

— Разчитайте на мене, господин подполковник — хитро отговори Савата.

— Кажи сега, кой уби старшията? Ти сигурно имаш някакви догадки или предположения?

Арестантът дигна рамене.

— Съвсем не знам, господин подполковник.

— Не?

Писарят разтвори ръце.

— Не! Ти знаеш — твърдо отсече шефът на ловната рота.

С течение на времето той ставаше все по-сприхав и избухлив. Времето му беше скъпо: сега там, в градината на ресторант „Веселин“, го чакаха неговите приятели и двамата германци — Август и Майер.

— Стреляно е откъм гората — обясни арестантът.

— Не! — повторно извика шефът. — При секретния пост е имало някое трето, неизвестно лице, забелязано от стражаря. Почакай, аз ще ти напомня кое е неизвестното лице, когато те поставя на очна ставка със свидетелите: стражаря и двете момчета.

Савата се беше загледал в черешовото клонче зад широкия прозорец на стаята, дето бе кацнала някаква птичка с пъстри крилца.

Подполковникът отново наруши тишината:

— Убийството е подготвено от преди, ясно е като бял ден.

Писарят мълчеше.

Изведнъж подполковникът скочи на крака, удари с юмрук по масата и изкрещя тъй, че стъклата задрънчаха, а птичката подплашено литна във вечерната дрезгавина.

— Третото лице — това си ти!

Настъпи мъчителна тишина. Комендантът беше близко до истината, но без доказателства на ръка той не можеше да изобличи равнодушния на глед писар. Оставаше му да действува с принуда. От гняв и безсилие по угоеното му лице потекоха струички лепкава пот.

Телефонът издрънча. Той грабна слушалката и отговори кратко според войнишкия устав:

— Да. В Маслово? Във „Веселин“?… Съвсем не знам. Сигурно. Един момент и тръгвам. Мерси!

Приятелите му го чакаха в село Маслово.

— Марш оттука! Какво стърчиш? — неочаквано викна той на арестанта, като слагаше слушалката на мястото й. — Утре ще се разправяме с тебе! Помисли си дотогава, давам ти време…

Шефът стана от стола, отвори вратата и викна в тъмния коридор:

— Поручик!

— Слушам, господин подполковник! — обади се начаса дежурният, който през всичкото време на разговора в дежурната стая чакаше заедно с часовоя отвън, пред вратата.

— Пазете този човек най-строго! Той е цял фантом, дума да не става, но аз ще превия врата му. Разбра ли, писаре: помисли си добре! Ти си неизвестното лице!

Савата тръпна пред часовоя, без да отрони звук.