Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (121)

Жребият е хвърлен

Дядо Ване се прибра в къщи. Под сайваната го чакаше разстлана козя постеля. Старата седеше на единия край на постелята, мачкаше с костеливи пръсти алището и обърнала очи към светлите звезди над планината, току повтаряше:

— Пак не се разбрахме, Ване. Пак не скътахме пазарлъка. Какъв стопанин си ти тогава?

— Мале, кукумявките да дремят като тебе, а ти ставай, че е време — заяви синът, щом я завари още не легнала.

Старата, опряла ръце на колената, се помъчи да стане и рече:

— Да лягаме вече, я. Ама пак да бяхме се разбрали, сине…

Дългунестият се сгъна на пода до нея, задържа ръката й и подхвана:

— Да се разберем, мале, то е лесно. Ще се женя аз, ама за гората…

Старата го загледа втренчено, като често премиташе с побелелите си очи, и попита:

— Къде ще ходиш? В чия гора?

— То не е за казване, старо. Само ти обаждам да знаеш: ако ли някоя заран ме повикаш: „Ставай, Ване, съмна се!“, да знаеш, с вятъра от връх балкана ще ти се обадя.

Старата в отговор само го чумоса с разперена длан и нищо повече. Нали знаеше, че обича да се шегува, не обърна сериозно внимание на думите му. Сетне се понаведе, опря ръце на пода, бавно се изправи на крака и тръгна към стаичката си.

Стопанинът се обтегна с цял ръст върху коравата постеля, костите на гърба му пропукаха, и сложи ръце под главата си.

Откъм двора вееше прохлада. Тих ветрец разклащаше листата на ябълковите дървета. Леко трепкаха светлинките по звездното небе. Дядо Ване притвори очи, но дълго се въртя и сънят все още не можеше да го обори. Разговорът с Пантю се въртеше като жив въглен в съзнанието му и го правеше загрижен и безпокоен като никога.

И ето, заспиваше вече, когато му се стори, че някой ходи на пръсти по двора. Дигна се, наметна шаяченото си палто и се покашля. Отговори му също тихо покашляне. Той присрещна внезапно израсналата при трите стъпала фигура на нощния посетител, помъкна го към одъра и каза:

— Провал ли има?

— Отде знаеш? — учуди се Петела.

— Спопънах го кротко-кротко, той легна и призна всичко…

— Очаквах това, но не предполагах да стане толкова скоро — отвърна писарят.

Заедно с това той измъкна от пазвата си и подаде на домакина един зеблен парцал, в който беше увит чисто новичък парабел в лека гресова смазка, и добави:

— Ето ти „пашпорта“, Ване.

— Нали си имам пушка? — опита се да възрази дългунестият. — Стига ми тя.

— Вземи го. Няма да ти стане много. Жребият е хвърлен и той се падна на тебе…

Дядо Ване сякаш не разбра думите му и като разглеждаше най-внимателно оръжието, реши да попита за момчетата. Но още при първата дума се спря. Той знаеше, че писарят не беше човек, който оставя работата си наполовина. Сигурно момчетата се стягат за балкана… Вместо това той каза:

— Няма да си играем на парабели сега. Ето я там балташката. Ще го издебна… и с нея по кеменето!…

— Както си знаеш.

— Тя ми е на мене „алебардата“ Четох нейде — имало в старо време такова царско оръжие — алебарда.

— Без да се бавиш, чуваш ли как? — строго му напомни писарят. — Трябва с един замах да се премахне всяка по-нататъшна изненада. Сега разбираш какво, ти предстои.

— Ходи си и не му мисли. Аз имам акъл колкото за толкоз.

— Не, има още нещо — заяви Савата. — Да видим сега как да я наредим с нашите.

— Ти говори ли с Милена?

Писарят поклати отрицателно глава.

— Ти, Сава, не бери грижа за нея. Гледай себе си. А щом надушиш дебелия край, хващай балкана.

— Не, Ване — решително отвърна Петела. — И тук трябва да се разберем. Аз няма да мръдна от село, докато не получа нареждане отгоре…

— Ами ако хванат момчетата, тогава? Нищелките изведнаж ще се разнищят.

— Ширита и Лесата няма да хванат. Нали знаеш, че борбата иска жертви? Но ако ме грабнат, разправяй се ти с нашите. Ще ги изведеш в балкана при другарите.

Дядо Ване позаглади с длан темето си и попита:

— Дали ще съгласи Милена? Там е мъчнотията.

— Милена ме смята за отровител. Но когато научи истината, изведнъж ще се обърне. Тя е рядка жена, ти не я познаваш. Милена е македонка, помни!… Помни и друго: у Минко Каленин съм оставил оръжие, бомби, кутия с взривни материали и друго. Всичко трябва да си отиде на мястото. Това е задача на двама ви. Хванат ли ме, аз ще съумея да избягам, ако ще би и цяло отделение войска да ме пази. Но повече съм сигурен, че мене няма да закачат, ако ти свършиш работата си както трябва.

Настъпи минутно мълчание. Скръстил ръце на гърди, Дядо Ване през смижани очи гледаше някаква извънредно ярка звезда, която ту се показваше, ту чезнеше зад ябълковите листа, потрепващи от тихия нощен ветрец.

Писарят се вслушваше нейде в далечината. Откъм реката се носеше дрезгава и провлечена песен.

Седнал дома си сред двора, Пантю пееше една и съща песен и се търкаляше по плочите, с обрасла между тях висока трева.

„Това ще ти е последната песен!“ — помисли Савата.

Из селото се понесоха крекливите ноти на първи петли. Пантю продължаваше да пее все тъй провлечено, като на умряло.

На раздяла двамата мъже си стиснаха сърдечно ръцете и всеки хвърли поглед в очите на другия, сякаш искаха да прочетат съдбата си.

Савата прикъта карабината под връхното си палто, бързо се отдалечи, прекоси съседната ливада и през една ниска вратичка излезе в чуждите градини. Ване го изгуби от очи. Тогава той се върна, грабна балташката и опита с пръсти острието й: то беше годно да повали цял вол. Сетне бавно, с полюляващи се крачки, се запъти по посока на гласа, който продължаваше да се влачи все тъй дрезгаво в тихата звездна нощ…