Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (84)

Скъпа ли ти е главичката?…

Калитко се реши на дързостта и пристъпи към момчетата. Разговорът беше в разгара си, стигнал точката на кипенето, дето се казва, и никое от децата не забеляза какво става край тях. Той полегна зад гърба на късогледото. Сетне посегна, хвана мълчешката ръката му и я стисна лекичко на два пъти.

Очилатото сякаш добре схвана това тайно стискане и се извърна на бедрото си към новодошлия. Зениците му за миг страшно се разшириха и — ха, ха — да извика, да издаде другаря си! Но бързо се овладя — зяпнало и с разтреперана долна устна.

— Стой сегичка! Тихичката! Ела подир мене… — прошепна овчарчето.

Изминаха близо две минути, докато Калитко се дигне и отдалечи. Сърцето на очилатото силно туптеше. То никога не бе се надявало на такава изненада и не знаеше какво да мисли. Мозъкът му гореше. Все пак момчето стана и без да бърза, с подкосени крака последва партизанчето.

Хлапетата продължаваха разпалено да се препират и не усетиха станалото.

Отминаха нагоре по пътеката под сипея. Калитко водеше за ръка другаря си навътре в гората. Воспир се остави безволно да го замъкнат в гъсталака. Едва тогава той издърпа ръка, пое издълбоко дъх и продума:

— Скъпа ли ти е главичката? Скъпа ли ти е главичката?…

Воспир се разплака. Хълцаше, поставил ръка на уста, с другата отриваше сълзите и така говореше:

— Жив ли си? Бягай, бягай!

— Млъкни! Защо плачеш? Сякаш съм умрял!

Най-сетне момчето с очилата дойде на себе си, успокои се.

— Мъчно ми е за тебе — с пресечен дъх отвърна то. — Тебе те гонят… пари дават за главата ти, а ти!…

— Слушай, първо — подзе Калитко: — аз те моля да не приказваш много. Хвалбешко такъв! Всичко чух. Нека людете ме смятат за убит. За мене е по-хубаво. Чуваш ли, Воспирчо? А ти се сърдиш пред момчетата, разправяш за Ефтим, горския…

Очилатото стоеше, навело виновно глава, и мънкаше:

— Търсят го и ще го хванат, а той!…

— Няма! Не се е родил този, дето ще хване овчарчето Калитко — продума малкият герой, като се хвана за войнишкия нож. — Да не протакаме. Сигурно скоро ще свирят отбой и людете ще се пръснат. Бърже да намериш писаря и ми го докарай!

— Защо ти е? Или искаш да му „видиш“ работата? — попита плахо Воспир. — Заслужава!

— Да… не… щом заслужава… — запъна се овчарчето и не знаеше какво да отговори.

— Такъв изедник…

— Така… щом казваш, че е изедник. Но убийството е подирна работа. Изтрий си очите и върви.

— Къде ще го намериш!

— Ще го намериш, като ти заповядват! — строго заяви Калитко.

Воспир послушно завъртя глава. Погледът му учудено блесна под телените очила: какъв е станал този Калитко… корав… да му се не надяваш!

— Доведи го, без да обаждаш кой го търси. Тихо му предай. Аз ще чакам тук. Тук е заровена пушката ми, кажи му… и бомби имам… да не се е опитал… Така му кажи и да не ми повежда други!

Воспир се върна, без да издири писаря.

— Людете бягат и в помашката махала. И аз бягам там, ама сега дойдох тук… късмет… да се видим!

— Уф! Много ми трябваше този Петел — продума като на себе си Калитко.

— Бягай! Беля ще си вземеш с Петела.

— Няма опасност, казвам ти.

— Защо си дошъл?

Калитко не отговори. Нещо го бодна в стомаха и той мигновено прегърна близкото дърво.

— Болен ли си? Какъв си измършавял!

Калитко мълчеше. Струваше му се, че ако отвори уста, от гърдите му ще се изтръгне проточен рев, с какъвто се бе разревал в пещерата. А това никак не щеше да подхожда на първото му повелително държане, нито на дързостта, с която поведе момчето насам.

Но гладът и несполуката го мъчеха.

— Гладен ли си? — веднага попита Воспир. — Много си слабичък.

Поводът бе даден. Калитко въздъхна и излъга:

— Не съм. Но в Пъстрово оставих едно момиче, което умира от глад.

— Що щеш в Пъстрово?

— Не питай. Ако ти кажа, ще се раздрънкаш.

— Няма. Аз одеве, без да искам…

— Баща ти у вас ли е?

— Татко е патрул. Няма да си дойде тази вечер. Ела у нас. Аз ще те скрия в плевнята и… ще ти дам хляб. ’Гато дадат отбой, ела.

— Там съм. Ходи сега при момчетата и да мълчиш.

— Ще мълча. Честен кръст!…

Воспир тръгна, но след малко се върна и зашепна:

— Да се „види“ работата и на Ерединкиния баща. Бие селяните. А когито отивах в града с железницата, казваха, че той убил партизанка… Ти кажи на учителя.

— Върви при децата — нетърпеливо рече Калитко.

Измина още час, докато свирят отбой. Тогава децата избухнаха във весело ура и се пръснаха по ската надолу. Хората се проточиха към селото на групи, на групи. Между тези групи вървеше овчарчето и слушаше разговорите.

— След сражението нийде се не чуват.

— Ще се чуят. Това е партизанска тактика: учителят мълчи, мълчи, па изведнаж…

— Казват, избили ги уж. Само командира не можали.

— Избили? Вятър! Кажи по-добре: отрядът е станал бригада.

— А за момчето вярно ли излезе?

— Кулиният син ли? Вярно. Изкопали му гроб в гората, край Попивановата чешмичка.

„Значи, аз съм умрял — мислеше си овчарчето, като подслушваше разговорите на хората и вървеше бавно, без да бърза. — Но дали майка ми вярва на лъжата? Трябва да й се обадя, да не ме мисли. Не, не бива. Нека си мислят, че съм умрял. Това е най-хубавото засега. А когато намерим отряда, тогава…“

Ненадейно някой дойде зад гърба му, наведе се и го погледна отстрани. Непознатият трепна. Сетне забърза към моста, като подхвърляше смешно единия си крак напред. Калитко помисли, че го познаха и се пипна за войнишкия нож. Но човекът отмина.

Това беше куцият Запри, селският касапин.