Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (36)

Верчето

Надвечер партизанчето подаде глава през храстите на велевската гора, тъкмо срещу гарата. Но то не бързаше, а почака, докато хубаво разучи — до най-малката подробност — пътя за настъпление… и отстъпление, в случай че се усъмнят в него и откажат да признаят помашкия му произход.

— Е-е там трябва да диря — реши Калитко, като напрягаше поглед. — Зад оная ограда, пред одърчето на къщата, стърчи тънка тополка. А на пътната врата, зашумена с хмелова зеленина, зее голяма дупка на прага, през която влизат и излизат кокошки.

От ниската и схлупена стара къщица с побелял покрив се подаде млада девойка със светлоруси коси.

— Верчето! — изахка помачето. — Веднага я познах.

Девойката отиде при вратата и погледна нагоре-надолу по улицата, сякаш чакаше някого. „Подир малко ще си поприказваме с тебе и работата ще се оправи — помисли Калитко. — Ако щеш. Ако не щеш, остани си, нека те гонят пияни подофицери.“

— Та-па, та-па, та-па, та-па, тап!…

По прашната улица се зададе селският глашатай и трескаво удряше по своя изпокърпен барабан. Спря при чешмата и продължи да тупа. Момичето със светлите коси отмина напред и застана до барабанчика. От околните къщи веднага наизскача женски свят и деца, любопитни да чуят новините на глашатая. Напоследък те слушаха все неприятни забрани: да не ходят тук, да не ходят там; да се прибират с кокошките, да се презаписват в общината, да вадят лични карти…

Калитко напрегна слух и това, което смътно дочу, гласеше:

— Господа-а-а! Военният комендант заповядва всички да додат в училището. Ще има кино безплатно. Ще видите германските победи в болшевишка Русия и още — как руснаците морят от глад малките русначета. Полицейският час се продължава до 10 часа. Който не дойде, ще му се спре дажбата от комисарството… Та-па, та-па, тап! — завърши с чукане по овчата кожа на тъпанчето барабанчикът и отмина. Децата се юрнаха след него, като дигаха с босите си крака облаци прах.

Селянките си зашепнаха, повъртяха се минута-две, сетне всички се прибраха. Момичето също потъна в одърчето пред високата тополка.

— Кино! — рече на себе си Калитко. — Никогаш не съм гледал кино! — И сериозно добави: — Ще вървиш и ти, помаче. Инак ще ти спрат дажбата… Господ да ти помага. Там ще срещнеш годеницата. Също като Васил Левски сред потерята на турския аскер…

Калитко стана. Огледа се. Площадът около гарата беше безлюден. Войниците, които пазеха линията, вечеряха. Мъжете бяха по кръчмите; жените приготвяха вечеря на огнищата по дворовете. Той взе пълните кошнички. Излезе от гората. Пресече линията и стъпи на прашния път. Една летовничка изскочи от близката вила и викна:

— Момченце! Хей, момченце, продаваш ли малините?

Калитко, като се погледна за миг от глава до пети, веднага се сети, че като помаче трябва да говори малко и по помашки, затуй бързешката отвърна:

— Не, ки! Не ги пурдавам. Заръчани са, гуспуджа.

Жената се върна отсред пътя.

Босото помаче бързо стигна дома на годеницата. Мушна се направо в двора. Сложи кошничките на одърчето и запъхтяно заприказва на момичето, което излезе да го посрещне:

— Поздрав от Марин. Ела на кино. Там ще си поприказваме повечко… Ако си съгласна, тръгни с мене. Ще те чакам зад тепавицата…

Момичето плахо го гледаше. Сетне закри лице и заплака, като на пресекулки и задъхано нареждаше:

— Знам. Марин ме обича. Ще дойда. Божичко, изядоха ме тия кучета! Не мога да търпя. Прескачат в двора, плашат ме. Ще дойда!

— Не гледай баща, ни майка! — окуражи я овчарчето.

— Ще си стегна бохчичката и ще чакам…

— Зад тепавицата!

— Толкоз!

Калитко разбра. Момичето беше наплашено. Много добре. Верчето сякаш с нетърпение бе чакала появяването му, за да тръгне веднага с него.

— Разбрахме се, нали? При тепавицата — продума той тихо, грабна кошничките и изскочи на улицата.

Навън беше мрачкаво и глухо.