Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (61)

Горският неспокоен

След сражението арестите продължиха два дена. Селото заглъхна, хората гледаха като попарени. И слънцето сякаш потъмня, а лъчите му не топлеха.

Ягодовчани не излизаха на мегдана както преди. За по-голяма сигурност прекарваха дома, скрити зад басмените завески на прозорците. А тези, които се срещаха по улиците, се разминаваха като непознати. Не дигаха очи дори да се погледнат. Бяха наплашени от престъплението на военните при гара Врабец. Само тук-таме тайно през пролуките на стоборите съседите си шепнеха и споделяха тревогата си.

Евтим отиде в кметството. Тоягата лежеше под мишницата му. Писарят го погледна и се учуди: сега горският трябваше да бъде в общинското лесничейство, сред планината.

— Ти не си ли горе? — попита той.

— Тръгнах аз, ама не стигнах — заговори тихо Евтим, за да скрие тайната от останалите служащи, които бяха навели глави над книжата си.

— Говори! — рече Савата.

Преди да започне, Евтим свали фуражката си и разроши коси. Очите му горяха като на подплашено добиче.

— Не мога да си найда място, писаре! — подзе той и веднага млъкна.

Савата се раздвижи. Махна ядосано с ръка и рече:

— Върви по дяволите! Нямам време да се разправям с тебе, чуваш ли как?

Горският го потегли за ръкава:

— Стой, писаре! Аз те признавам за човек и не мога да крия от тебе. Да излезем навънка, там да ти разправя.

Излязоха в двора на читалището. Евтим продължи да шепне:

— Стигнах аз до крива пътека и Исидор спря да досипе вода. Тогива чухме гърмежи. Биеха се. Над гаричката се дигаше пушилка. Чакахме, чакахме, ама пушкането не спира. А когито тръгнахме и стигнахме там, отсреща се зададе автомобил. Стаменко завъртя колата, дигна се прахоляк и спря зад гаричката. Затърчаха натам. Затърчах и аз. Там се трупаше много народ. Тогива комендантът гръмна в ухото на партизанина…

— Сетне? — попита нетърпеливо писарят, тъй като горският пак се канеше да замлъкне.

Евтим му разказа за срещата си с партизаните, за техните закани да се разправят с подполковника, но за другите двама премълча.

В последния миг той беше размислил:

„Какъв е писаря? Слушам — аргатин на властта. На него не бива да казвам за момчето и момичето.“

Савата не настоя да научи повече, а каза:

— Попаднал си в устата на вълка! Сега трябва да те арестувам и ще чакаме нареждане от Велево какво да правим с тебе. Безспорно, ще има дознание, разтакане.

Горският изблещи очи. Долната му устна увисна и затрепера неудържимо.

— Може да се наложи и да те бием — продължи писарят, — за да кажеш и нещо друго, което премълчаваш. Затуй върви, предай на кмета всичко. Може би той ще потъпче работата.

— Недей така, писаре! Лошо ще си изпатя — проплака горският. — Аз на тебе всичко ще разкажа, защото си човек!

И му разказа.

— Сигурен ли си, че това бяха момче и момиче? Евтим претупа с пръсти гърдите си:

— Т’ва ми е кръст! Момичето галиба беше ранено. Денем, безспорно, партизаните не биха го пуснали. Но е бил мрак. Писарят му изказа съмнението си.

— И аз така си премислях — отговори горският. — Имаше да ме влачат. Ама пак добри момчета излязоха.

Савата повторно го подкани да отиде при кмета. Естествено, той не го пращаше с искрено сърце, а желаеше да го изпита.

Горският се заопъва:

— Убий ме, не отивам!

— Военните ще помислят, че си ятак — зададе му нова заплаха Петела.

— Като нищо, писаре!

— Ще кажат: длъжен си бил да ги проследиш и сетне да донесеш. А ти не си сторил това.

— Видиш ли?

— Тогава… можеш ли да мълчиш? За твое добро…

— Мога! А ти, писаре?

— За себе си съм сигурен. Но ти си слаба душа и се страхувам да се не разплещиш.

— Никоги, писаре!

— Щом обещаваш, тръгвай веднага за лесничейството. Никой да не разбере причината на твоето завръщане. И никому нито думичка!

— Никому!

Горският разроши косите си и тръгна.

Савата се прибра на мястото си. Запрелиства книжата, които го чакаха. Но работата никак не му спореше. Мисълта му се носеше далече, далече — при загубените партизани. Но кои бяха те, той още не знаеше.

Групата трябваше да влезе във връзка с отреда и да извести за случката. Савата събра момчетата. Те трябваше да ходят нощем из планината, при познати места, и да се справят със знаците, които бяха установили с командира на отреда.

Знаците бяха невинна работа. Ако по земята, около дънера на някое предварително избрано дърво, се появяха забити клечици, беше ясно, че партизаните са наблизо. Но през тая нощ, след изповедта на Евтим, а и през следващата момчетата не откриха никакво указание. Отредът сякаш бе потънал в земята и никой нищо не чуваше за него.