Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (21)

Чудо след чудо

Веднаж командирът се канеше да тръгне на път. Щеше пак да слезе долу в прохода на планината. Калитко разбра това, завъртя се край него и изведнаж изтърва:

— Другарю командир, умирам да тръгна някога с вас надолу по пътя. Може ли?

— Защо не? Тръгвай. Ела да видиш как се ловят добрите живи хора.

Тогава Калитко разбра. Командирът понякога слизаше при шосето и чакаше, като държеше нащрек шмайзера. Минаваха камиони. Изваждаше свирката и свиреше особено. Ако нямаше опасност, сирените на автомобилите също свиреха и отговаряха особено. Сетне спираха. Шофьори или непознати лица бързаха към храстите зад реката, дето се таеше Червенокосия. Започваше тих разговор и размяна на писма. Назначаваха се срещи. Даваха се устни съобщения за някой верен човек от града или близките села.

Сега камионите летяха по начупеното шосе, обгърнати в облаци прах. Един от тях, като наближи тайнственото място, намали хода си. Командирът изсвири. Калитко забеляза на колата военен номер, смути се и искаше да предупреди Червенокосия, но той не му обърна внимание, а рече:

— Слушай, слушай, моето момче!…

Свирката на товарната кола отговаряше приятелски.

— Наш?! — светнаха очите на Калитко.

— Наш — поклати глава командирът.

Колата беше натъпкана с брезенти. Шофьорът — той беше с мушама и войнишко кепе на главата, затуй не можеше да се познае какъв чин носеше във войската — остави кормилото и тичешком се запъти към храстите. Бързо прошепна няколко думи на ухото на командира и се върна обратно в колата. Калитко не разбра. До слуха му достигна само едно „благодаря!“, произнесено с половин глас от Червенокосия.

— Чудо след чудо — повтаряше си овчарчето, като гледаше смаяно сериозното лице на своя безстрашен командир.

До вечерта отредът се сдоби с една брезентова палатка, попаднала по тайнствен начин в лагера. Калитко бързо отгатна отде бе дошла тя, но никому не проговори дума.

Друг път Червенокосия се върна доста развеселен от своята тайнствена разходка. Спря при скалите, извади някакво пакетче от джоба си и го разгъна пред очите на четниците. В него се провидяха шепа металически пръчици със сребърен цвят. Но те само приличаха на метал, а бяха фосфорни и когато се запалеха, излъчваха голяма температура.

— Алекси, предай радиото на Горица и бягай насам — викна той.

Студентът-химик веднага дотърча откъм палатката.

— Днес имах късмет — рече командирът, като посочи пръчиците на Алекси.

— Същия тип, другарю командир.

— Стопих се, докато се сдобия с тях.

Черния ахна:

— Сега на ягодовския кмет ще му припари…

Калитко напрегна слух. Никой не се сещаше каква е работата, но мнозина се засмяха. Засмя се и овчарчето, застанало край командира.

Алекси коленичи, откъсна крайчеца на една пръчица, сложи го на земята и го подпали с клечка кибрит. Крайчецът почна бавно да гори, но сетне изведнаж се разпали и издаде светлина, бяла като памук. Дълго горя този бял памук. През това време Мануш броеше:

— Едно, две, три… Стигна до петдесет и продължи: — Петдесет и едно, петдесет и две, и три… — пръчицата все повече усилваше пламъка си и не гаснеше.

Мануш скочи върху нея, стъпка я, но тя пак не угасна. Тогава той рече:

— На англичаните не им трябва да бомбардират. С тия пръчици могат да запалят цяла София ведно е германските дървеници в пухените легла на нашите управници!

Химикът се отдръпна:

— Работата е наред, другарю командир.

— Доволен съм й аз — отвърна Червенокосия.

Мануш постави пакетчето с пръчиците в джоба на войнишката си куртка и каза:

— С всяка една пръчица аз ще предизвикам пожар до небето. Почакайте!…

Четниците неусетно изчезнаха зад храстите на гората, както бяха дошли. Останаха овчарчетата. Радуил и Агапи искаха да узнаят приключенията на другаря си, когато беше ходил с командира надолу, но Калитко важно мълчеше. Той знаеше да пази тайна и щеше да носи тайната до гроб в сърцето си.

— А тези пръчици? — попита Агапи.

— Какви чудеса има да видите още, само потърпете! — подхвърли Калитко и добави: — Хубаво се живее тук. Всеки ден по нещо ново — хем опасно, хем интересно.

Искаше му се да остане завинаги в лагера на партизаните. Но той и страдаше по малко. Страдаше за своята бедна майка. Нямаше как да получи вест от нея. Дали не беше арестувана? Дали не са я пратили някъде далече, както пратиха семейството на Червенокосия?

Може би командирът знаеше. Той знае всичко. Но щеше ли да разтъжва малкия? Недопустимо! Един добър командир и в нещастията ще говори само хубаво на своите подчинени. А да го запита лично, Калитко не смееше. Само неговата майка ли страда?… Калитко не беше толкова голям егоист, за да мисли само за своите неволи.

— Хубаво е, нали? — обърна се той към Агапи. — Да чуем твоята думичка.

Трътлестото прокара ръка по носа си и рече:

— Екстра! Да ми е никак да се не връщам в село.

Само едно не му харесваше, дето всяка сутрин Дафина го пращаше да се плиска със студена вода от потока. При стадото той беше спокоен откъм тази страна. Изпитваше вражда към водата. Овцете и кучето Селим никога не се миеха и пак живееха.

— Да се хващам на работа. Днес ученичката ще ми преподава — неочаквано трепна Агапи и тръгна с читанка в ръка при Горица да го учи на четене и писане.