Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (107)

Съдбата на Селим

Долът под Сърна бивак сънно се губеше в ранния утринен здрач. По стените му, от всички страни, като по обърнат калпак, се разстилаха непроходими гори. А високо над тях скалистите урви се багреха от пожара на изгряващата заря на изток.

Утринният въздух бе хладен, примесен с надигащите се вълма на мъглата и трудно се дишаше. Над гората лежеше безбрежна тишина, която на места биваше нарушавана от цвъртенето на пробудилите се птички.

Разгънатата верига на отреда се спусна от последния горист хълм, нагъна се като хармоника и се изсипа в подножието на Сърна бивак, отдето започваше долът.

Командирът даде знак за почивка. Четниците се натъркаляха като убити и както се вглеждаха през преплетените клони в озарените върхове, неусетно заспиваха.

Дафина, преди да се задели при девойките, се обърна към Червенокосия:

— Другарю командир, пак си дойдохме в старото гнездо.

Това ме радва тъй много, като че ли се връщам в родната си къща.

— Не бързай да се радваш, другарко — сдържано усмихнат рече командирът. — Предстоят ни нови изпитания: отсега нататък започваме здраво да бием фашистките слуги и кранти! Но първо трябва да се издирят Горица и малкият.

Дафина пресече:

— Довечера тръгваме да дирим.

— И ти ли?

— Ние се уговорихме с Черния.

— Добре, иди да спиш. До довечера има време.

Дафина смънка под нос:

— Мъчно ми е за него. Сега навярно умира от глад, горкичкото!

Останал невредим от куршумите, отправен по бързите му дири, Селим бясно препускаше от бивак на бивак. Търсеше отреда, не го намираше и скимтенето му приличаше на човешки плач. Бедното животно като че ли чувствуваше, че двамата загубени чакат спасение от него и вълнението му все повече нарастваше. Най-сетне то се натъкна на един от партизанските часовои — тъкмо над усоята, дето бе спрял отредът за отдих, и нададе тревожен лай:

— Ваву, ваву, ваву!…

Часовоят го свика:

— Чт! Проклетнико! Какво дириш насам? Нали знаеш, че при нас те чака куршум? Бягай, докато ти е здрава кожата!

Селим обаче не млъкваше. Той се заотърква о бедрото на партизанина, ласкаво въртеше опашка и пак жално и нестихнало си караше своето:

— Ваввву! Ваввву!…

— Гледай сега какъв е неразбран!…

Часовоят знаеше строгото нареждане на политическия комисар и за миг си спомни за своето куче, което сега сигурно го чакаше в село, тъгувайки за своя млад стопанин, и си рече:

— Този, който убива куче, не носи сърце, а камък в гърдите си!

Откъм близката стръмна пътека, обградена отвред със зеленина и прилична на тунел, се показа командирът. Той бе излязъл да разгледа местността. От погледа му нищо не се изплъзваше. Старите партизански гнезда, през които бяха минали на връщане, седяха все тъй глухи и самотни. Не се забелязваше никаква промяна. И купните сено по планинските ливади, и повалените дървета из дълбоката гора, и камъните по каменоломните — всичко си седеше по местата. И птичките сякаш пееха все от едни и същи връхчета на боровете.

Селим го съгледа и хукна насреща му, въртейки опашка и с безпокоен лай. Командирът приклекна и протегна ръка, за да го погали, като в същото време откопча калъфа на пистолета си, за да го убие. Тогава Селим подплашено търти назад и изчезна в близките храсти.

— Защо идеш, Селим, защо идеш! Сам търсиш смъртта си… — продума гласно командирът и завика: — Ела, ела тук!

Но кучето не се обаждаше.

То стигна по една лъкатушна пътечка в дола и тук също заскимтя и задуши из въздуха. Пръв го забеляза един млад четник, който реши да изпълни заповедта на политическия комисар… Той помами Селим, но кучето не се помръдна дори. На сърцето му лежеше старото предчувствие, затова избягваше срещата с мъжете и хукна да дири Дафина. Но партизанката нийде не се виждаше. И докато той търсеше и помирисваше всяка шумка, младежът го издебна с готов пистолет и даде изстрел в главата му. Удари го в тила. Животното се обърна през глава, без да издаде звук.

Политическият комисар изтича запъхтян:

— Кой гърми? Какво има?!

— Кучето, другарю комисар!…

— Хвърлете го в храстите! — заповяда той на притичалите четници.

Младежът го повлече за опашката и изпълни заповедта.

Селим падна от приятелска ръка, без някой да забележи, че под парцалчето на шията му лежеше съдбата на двамата подгонени и смъртно застрашени партизани…

Събудена от гърмежа, Дафина дигна глава и поиска да узнае станалото. В това време тъкмо край нея минаваше Горан.

— Спокойствие, дребна работа! — небрежно подхвърли той. — Ей го къде опъна краката.

— Кой, какво? — нетърпеливо попита тя.

— Кучето.

Девойката зяпна изненадано.

— Брава! — рече мрачно тя. — Малкият е още жив, а вие!… Какво искате от животното?

— В отреда има дисциплина, другарко!

— Дисциплина… наистина — глухо отвърна партизанката и отново легна на мястото си.

Но Дафина никак не можеше да заспи, нито да се успокои след тази случка. Нещо я тикаше към убитото куче. Искаше да види как изглежда след неочакваната смърт. И пак стана и тръгна нататък, като си казваше:

— Добро и умно кученце беше Селим.

Навлезе в храстите, поразблъска ги с лакти и надникна. Кучето лежеше с глава заровена между шумата. Дафина го обърна. Тогава тя забеляза книжката, която се подаваше — кървава и изцапана от прострелването — изпод парцалчето на шията му.

— Какво ли е туй? — попита гласно тя, но край нея нямаше никой, който да я чуе.

Развърза парцалчето и сетне разгъна хартийката. На нея прочете това, което бе длъжен да прочете всеки четник от отреда, загрижен за безопасността на своите изчезнали другари.

— Другари, хубаво направихме! — внезапно викна тя и се огледа.

По пътеката слизаше Червенокосия. Той застана до нея, отметна с ръка къдрите си от челото и попита:

— Какво има, Дафина? Какъв беше този изстрел? Убихте ли Селим?

— Четете, другарю командир! Биваше ли така?! — Гласът й се задави. Тя захвърли записката й разплакана се притули зад близкото дърво, като само това повтаряше: — Биваше ли така!

— Кучето трябваше да се убие — твърдо забеляза командирът.

После грабна бележката от земята и зачете:

— Да-а, не биваше!… — мрачно поклати глава той и заповяда: — Да дойде Мануш! Веднага!…

Набързо съставиха група от десетина храбри и изпитани партизани, която хукна да дири следите на загубените.