Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (24)

Ягодовската котловина гори

Лагерът бе разположен пак високо в планината, сред непроходими гори, но поляната беше равна, обградена отвред с шеметно високи ели.

Известен брой четници бяха излезли да вършат своята саботажна работа; други тръгнаха при ятаците в околните села, за да набавят храна за отреда. Но нито едните, нито другите още не се завръщаха. А настъпваше втора черна нощ. Тъмният атлаз на небето бе прошарен с ярко светещи звезди. Дълбоката горска тишина се нарушаваше само от приспивните звуци на щурците из влажната трева.

Командирът, тръгнал по единия край на поляната, отдето планината се спускаше в дълбока пропаст, ходеше мрачно напред-назад и поглеждаше далече към ягодовското корито, осветено от електрически лампички по улиците и пътищата, свързващи трите близки села: Ягодово, Велево и Маслово.

Цял час така: спираше за миг и пак тръгваше. Сетне вадеше часовник и дълго гледаше фосфорните стрелки. Времето минаваше бавно. Червенокосия сякаш губеше търпение и захапваше до болка устни. Някакво нервно безпокойство личеше в движенията му.

Хората му бяха оредели. Не се виждаха шегобиецът, нито Радуил, нито ученичката, нито вторият му помощник и Дафина. Само Калитко седеше наблизо върху един повален дънер и чакаше заповед. Той бе пожелал да тръгне с последните четници, но командирът не даде:

— Не сме правили такъв пазарлък, момче. Ти ще останеш при мене за свръзка.

Момчето послушно остана.

По едно време то се дигна от дървото, пристъпи напред и каза:

— Другарю командир, дойде ми нещо на ума.

— Говори, Спартак!

— Щяхте да ме пращате с писма. Какво стана?

— Писмата заминаха по други пратеници. Така.

— Така — папагалски повтори овчарчето. — Вие все намирате хора… и Борис пращате с четите, а мене не. Не ми ли вярвате?

— Слушай, момче: всеки си има по една дарба. Борис го бива за групова работа, а ти, като вълк, можеш и сам да си вършиш работата. Разбрано?

— Разбрано, другарю командир — изопнато като струна отвърна партизанчето и се зачуди на себе си: „Защо ли не заповядат да отдаваме чест като войници?…“

На Калитко му идваха най-различни хрумвания. Ако човек можеше да проследи мислите му, понякога би се смял от сърце.

Отдръпна се. Но скоро се сети за нещо и пак се обади:

— Другарю командир, аз мисля постоянно за една работа. Позволете ми да я кажа. — Без да чака позволение, той почна: — Другарю командир, ако бях на вас, ако моята къща бяха запалили и ако майка ми останеше на улицата, досега сто пъти да съм заповядал да изгорят и къщите на ягодовските чорбаджии!

— Защо си толкова озлобен? — меко попита командирът, като се усмихна.

— Ей тъй. Защото ме е яд, значи — отвърна чистосърдечно овчарчето. — А ядът е по-сладък от меда, казват людете.

След кратко мълчание Червенокосия го сгълча:

— Калитко, не си запомнил нищо от онова, което толкова пъти сме си говорили…

— Всичко помня, другарю командир — пламенно рече момчето. — Но ядът, ядът… там е работата!

— Нищо не помниш и напразно се държиш за този яд. Ядът заслепява човека. А ние в нашата работа не бива да бъдем слепи…

Без да се доизкаже, командирът погледна отново часовника си и глухо произнесе:

— Време е!… Потърпи една минутка. После ще се донаприкажем.

Калитко отмина при дървото, седна. А Червенокосия, като сложи ръце на гръб, остана загледан към долината.

Изминаха около десетина минути. Ненадейно електричеството в далечината угасна. Малко след това ягодовската котловина пламна. Няколко огромни пожара избухнаха и заизвиваха към небесата огнени езици.

Командирът пусна ръце, извади бинокъла и погледна през него.

Калитко заскача на един крак.

— Другарю командир! — изхлипа задавено той, дори заекваше от радостно вълнение. — Така им се пада, щом не са послушали нарежданията на писмата! — и протягаше ръце да се добере до магическите стъкълца.

— Погледни, погледни, другарче — отвърна самодоволно партизанинът.

— Нека всичко изгори!

— Не всичко. Гори общината, терпентинената фабрика и общинската дъскорезница, които работят за хитлеристите.

— А Денко Шилето?

— Не, Шилето още не гори. Има време.

Калитко беше забравил яда си, гледаше през бинокъла и току повтаряше:

— Дяволските пръчици! Дяволските пръчици!