Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (46)

На акция!

Решителният ден настъпи. Идеше голямото, за което овчарчето тъй дълго бе мечтало. Жадуваше да помирише огъня на боя и желанието му се сбъдна.

Една ранна утрин, преди съмнало, бе дадена тревога. Лагерът изведнаж се дигна от сън и партизаните грабнаха оръжието си. Раздадоха нови патрони. Имаше достатъчно бойни припаси за всички. Партизаните окачиха бомбите на поясите си. Някои неща и предмети се прибраха, скътаха се във вързопи и ги притулиха сред потайни кътища в гората. Жените препасаха санитарните чанти.

— Здравке, взе ли достатъчно бинтове?

— Всичко има, Дафина.

— Марля и йод?

— Погрижих се, бъди спокойна.

— Не съм много спокойна — отвърна партизанката. — И друг път съм яла попарата на фашистките куршуми.

Горица дочу разговора и пристъпи към тях:

— Изплашихте се още отсега? Като гъски? — попита тя с укор.

— Дафина се плаши.

— Глупости!… Само напомням, че отиваме право срещу лицето на смъртта.

Горица нервно затрака затвора на малката манлихера, която мъжествено стискаше в ръце.

— Окото ми няма да трепне!

— Приказваш си.

— Ще видите как знам да се бия!

— Да се бием — продума на себе си Верчето. — Това трябва… да се бием и победим!

Куражът на двете млади партизанки се предаде и на останалите жени.

— Казват, че пъзливите първи падат в битката.

— Кой знае?

— Нужна е смелост, то се знае.

Дафина тръгна към палатката, в която лежеше партизанинът Мустафа Ибраимов — Кишиша. Миналата вечер той отново бе храчил кръв. Заповедта на командира бе ясна: болните да не тръгват. Но Мусата беше вече на крака и се стягаше за път. Около него се навърташе Местан.

— Ага, недей, ба! — говореше той, когато Дафина влезе при тях. — Не слуша, сестро — обърна се Местан към партизанката.

— Не е право, Муса. Погледни хала си!

Помакът взе да протестира: оставят ли го, значи, той е излишен в отреда — тъй ще си помисли и сам ще тури край на живота си.

— Намери какво да кажеш!

— Що съм дошъл? Да ям хляба напразно?

— Нийде не се е чуло и видяло болните да се вкарват в боя — недоволно рече Дафина.

— Моята болест е невярна болест. Ще издържа.

— Ага, остани, ба! — повтаряше едно и също братовчедът на болния.

— Ще помоля командира да те вържат! — заплаши го Дафина.

— Разбирам, другарко, по-добре положението си. Но тръгвам, сестро. Мене ми се струва, че нито моята жена, нито децата ми имат вече полза от мене, а само отредът!…

Той говореше развълнувано. Страните му порозовяха. Партизанката се помъчи да го успокои.

— Не бива, другарю Муса. Ти живееш само за отреда, това е известно на всички ни. Но тръгването ти ще бъде една несправедливост и черно петно за самия отред. Помисли!

— Ага, послушай, ба!

Мусата не даде да го разубедят. Дойде командирът. Той познаваше добре своя четник и бързо разреши опора:

— Хайде с нас, Муса.

Помакът светна. Тънка болнава усмивка разшири бледите му устни. И още по-трескаво се застяга и заопасва бомбите.

Командирът се извърна и глухо попита:

— Температурата?

— Тридесет и седем и осем десети, другарю командир — отвърна девойката, като изпитателно загледа Червенокосия.

— Не можем да помогнем. Мусата е упорит, остави го. Нали, другарю Муса? — обърна се той към помака.

— Готов съм, другарю командир. Това е!

— Заповядай, Аз снемам всяка отговорност от себе си. Така да знаеш!

— Здрав съм за акция, другарю командир.

Без да продума повече, Червенокосия го остави, напусна палатката и даде втори сигнал. Мануш и политическият комисар притърчаха.

Черния бе неспокоен и пръхтеше като жаден кон. Затулиха се зад палатката и зашепнаха.

Минута след това Мануш се откъсна от двамата. Отмина при четниците, преглеждаше внимателно оръжието им и даваше нареждания.

— На акция! — викна Червенокосия, като се отправяше към момчетата. Охлювчетата немирно заиграха по набръчканото му чело.

— Първа и втора чета, строй се! — изрева Мануш.

Четниците се строиха в две редици.

— Преброй се!

Преброиха се. Всичко петдесет и двама души.

Командирът погледна часовника си. Беше време.

— Другари, помнете сигналите! Не се пръскайте! Слушайте моите команди! — само толкова изрече той и също прегледа оръжието си.

Колко твърдост и спокойствие изразяваше в този миг лицето му! Калитко внимателно го наблюдаваше и си мислеше: „Не трябва повече! Една думичка стига. И всички сме готови да умрем за тебе!“

Но те не отиваха да мрат заради командира, а за един цял народ, който обичаше своите партизани и вярваше в успеха на тяхното дело.

Тръгнаха в колона по един. На първо място вървяха патрулите, един зад друг, на стотина-двесте крачки пред редицата. Ако се появеше опасност, те първи щяха да се натъкнат на нея и да загърмят, докато отредът се разгъне и заеме позиция.

Не беше се още разсъмнало, но командирът забрани да се пали светлина. Движеха се в пълен мрак, като понякога се държеха за ръце и напредваха бавно и мълчаливо.

Калитко изпревари напред и тръгна редом с Марин.

— Къде отиваме, знаеш ли?

— Командирът знае — отвърна войникът.

— Така — рече смутено Калитко. Той бе забравил, че не бива да пита и смутено прехапа език.

Сетне изостана назад и се прилепи към пастирчетата, които вървяха заедно.

— Работата не е шега, момченца…

— Отиваме да обезоръжим войнишката застава при гара Врабец — прошепна Радуил.

Той бе ходил редица пъти на разузнаване и знаеше това.

— Сигурен ли си?

Радуил смънка нещо и не отговори ясно на въпроса.

— Свърши се царството ни в гората — продължи Калитко. — Отсега нататък ще ходим от село на село, ще се свържем с другите партизански чети и сетне дружно ще тръгнем за града да си видим сметчицата с фашистите! Така е решил командирът, а преди него е решила партията…

Той винаги се хвалеше с командира, сякаш ядеше и пиеше с него.

Радуил каза:

— Не остава друго. Не искам да бъда повече аргатин на Шилето, звяра неден! По-добре да умра…

— Да умреш, хубаво, ама да катуриш барем десетина кучета!

Това се иска от нас — намеси се трътлестото. — Нагладувахме се в гората. Аз пак изядох хляба си.

Калитко недоволно го стрелна с очи. Бръкна в джеба на раницата си и извади парче корав хляб. Отхапа малко и го даде на Гапи:

— Последният залък. Стига да останем живи и здрави, работата ще се оправи.

На съмнало стигнаха в дълбок дол със стръмни и непристъпни гористи скатове, дето колоната спря за отдих.

 

 

Командирът разпредели задачите на отреда. Първа чета, водена от Черния, щеше да тръгне за Сойкин припек в западна посока. Мануш трябваше да направи препятствие на железопътната линия и когато влакът спре, всички партизани да се нахвърлят в купетата.

— За всяка съпротива от страна на пътници или железничари да се отговаря веднага сурово с куршум!

— Разбирам, другарю командир! — заяви твърдо Мануш.

Червенокосия продължи:

— Сетне отстранявате препятствието и влакът тръгва незабавно за гара Врабец… Останалото ти е известно, другарю Мануш. Нареди хората си така, щото да не се дадат излишни жертви.

Мануш, студентът-химик, Мусата, Местан, Горица, Марин, Верчето, Радуил, Гапи и останалите двадесетина партизани, които образуваха първа чета, тръгнаха.

Във втора чета оставаха командирът, помощникът Горан, Дафина, Здравка, Калитко, двамата войници и други.

На тази чета предстоеше да се приближи незабелязано до околностите на гарата и ако стане нужда, да се притече на помощ на Мануш.

Преди това Калитко и друг един млад четник, с ножици в ръка, трябваше да тръгнат в две противоположни посоки на линията, да се покачат на телефонните стълбове и да изрежат жиците до една.

— Без точно и смело изпълнение на вашата задача отредът ще бъде като с вързани ръце! — строго им напомни Червенокосия. — Дори нещо повече — можем да загинем до един!

— Слушам, другарю командир! — отсечено заяви овчарчето.

— Така. Сетне ще бягаш при мене за свръзка и няма да се отделяш нито за минута.

Втора чета потегли. Стигна набелязаната височина и се укри притулена сред храстите на гората. Сърцата лудо биеха в очакване на влака…

 

 

Полегнал на една скала и маскирал главата си с лешникови клонки, Червенокосия наблюдаваше района на гара Врабец. Мястото, дето прекарваше караула, беше едно тясно и дълго дъсчено помещение. Наоколо не се забелязваше жива душа. През отворения прозорец на гаричката, дето беше апаратната стая, се виждаше чиновникът с червена шапка на главата. Срещу него седеше на стол стрелочникът. Малко по-късно от прозореца на втория кат се подаде жена и взе да изтръсква разни одеяла и чержета.

Командирът се завъртя по корем, обърна глава назад и поклати пръст във въздуха. Един от партизаните, на име Вълчан, пропълзя до скалата. Привдигна се на лакът, извърна лице към Червенокосия и зачака.

— Какво виждаш в този момент?

— Иззад моето дърво не виждам нищо особено!

Партизанинът Вълчан беше мрачен на глед, говореше малко и гледаше намръщено. Такъв беше по характер.

— Как мислиш?

— Наблюдавам. Когато забележа нещо съмнително, ще ви доложа.

— Повтори!

— Повтарям: числото им е девет. Много са за тази гаричка.

— Ти ми кажи последните си сведения — натърти командирът.

— Казах: девет плюс петнайсет, двамата подофицери не влизат в сметката. Последните петнайсет, са само временно тук. Вчера са слезли от влака. Отредени са за друг железопътен участък, обаче чакат.

— Какво чакат?

— Какво чакат, защо чакат — дявол знае!

— Девет плюс петнадесет — продума като на себе си командирът и наведе ниско глава до края на скалата. Къдрите по челото му закриха напълно очите му. А след минута добави: — И първа чета наброява приблизително толкова.

— Силите са почти равни. Така излиза сметката, другарю командир. Друго?

— Стига ми!

След тия думи командирът отново се прилепи до скалата и продължи наблюдението си. Вълчан тръгна пълзешком в обратна посока и се затули зад своето дърво.

На една редица с помещението се виждаха правилно наредени квадрати от дървени траверси, които стигаха до пояс. Върху тях съхнеха на слънце партенки, войнишко бельо, имаше и чифт мокри цървули.

Разстоянието от стръмнината, дето лежаха четниците до траверсите, беше около сто и петдесет до двеста метра.

Калитко се беше свил в подножието на скалата и чакаше заповед да тръгне да реже биците. Като усещаше нервните и неспокойни удари на сърцето си, той си казваше: „Не изпитвам никакъв страх, макар че за пръв път може би ще чуя гърмежите на истински бой. Само едно ми е криво: защо не са сега край мене Мигача и Трътлето да си приказваме…“