Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (28)

Грабеж

За онова малко имущество на опожарената община, което ягодовчани спасиха от огъня, не струва и да се говори.

Кметът нареди всички служащи да се пренесат в читалището: общинарите да заемат читалнята; стражата — малкия театрален салон; селският караул се настани на втория кат, в една от стаите на държавното лесничейство, а горските от общинската гора се сместиха в оцелелия обор на изгорялата община.

Последва втора заповед: всеки сам да си достави необходимите принадлежности за работа: маса, стол, мастилница, писалка, шкафове и друго. Служащите посрещнаха тая наредба като попарени и тъпчеха на място, без да знаят какво да предприемат. Всеки се допитваше до писаря. А той мънкаше под нос:

— Това е заповед. Трябва незабавно да се изпълни!

Кметът беше новак в селото: млад вятърничав мъж, дошъл откъм долината на Марица да управлява ягодовчани. Нерядко неговата неопитност създаваше на писаря сума мъчнотии. Но старият служител винаги сполучваше да запази своята самостоятелност и не правеше опит да му придирва.

Той предложи:

— Кмете, наредете да си доставим някои неща от фабрика „Морунов“

— Морунов не дава мебели за бог да прости — ядосано възрази кметът.

— Общината ще плати — наблегна повторно писарят.

Кметът тресна бастуна си по масата.

— Шумкарите ще плащат: да се изземат нещата от семействата на тия, които палят! Още сега, да помнят!…

Бричката хукна да се разпорежда.

Малко се искаше. Но между това, което бе нужно за обзавеждане, стражарите иззеха и най-различни неща. Иззеха ги за мъст и отплата: маси, столове, чержета, юргани, бакъри, тенджери, будилници, каче със сланина, обувки, рокли, домоткани платна и какво ли не щеш. Ометоха като с метла жилищата на бедните партизани.

— Така нарежда комендантът! — с груб глас боботеше Бричката, като размяташе камшик и посягаше на ония, които протестираха; заплашваше, биеше и арестуваше за най-малката съпротива.

Той беше същият, от когото Калитко на два пъти яде бой.

Наричаха го Бричката, защото беше широк в рамената, с тънки крака и приличаше на бричка, изправена на стръките си. В службата си на старши стражар имаше много лоша слава. Изземаното разделяше със своите началници, които разпореждаха от село Велево, дето се намираше полицейският участък.

Човек трудно може да си представи как грамадата от домашни вещи, натрупана в театралния салон, неусетно се стопи и изчезна неизвестно где.

Когато тършуваха из копторката в двора на чичо Калитин, Късичката Кула се развика:

— Не давам, проклетнико! Не доближавай!

Освен будилника, искаха да й отнемат и бакърения ибрик, нашарен с разни простовати рисунки: петлета, рози и карамфили. В миналото Калитко, като го поставяше между колената си, обичаше да се плиска от него.

Кула ухапа Бричката за ръката. Потече кръв… Заплющя волската жила в ръката му. Жената се бореше отчаяно. Старшията не отстъпваше.

А привечер, след нощта на пожара, първият арестант, когото той въведе в малкия театрален салон, беше пак тя — майката на партизанчето.

На друга страна военните, надошли от Велево, извличаха селяните от къщите. Затваряха ги в мазето на училището.