Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (170)

Сражението при ветрени скали

Партизанските постове бързо се прибраха.

За късо време всичко се изясни.

Полкът от града още през нощта беше заел позиции в подножието на Ветрени скали и бе поставил въстаниците в обръч. Новите властници, начело с полковника, бяха узнали за подготвяния щурм и идеха да попречат на опасността, която ги заплашваше.

Но чудно, тоя път партизаните не трепнаха, както можеше да се очаква. Защото не знаеха истината. Те само се гледаха в нямо недоумение, като зашеметени от неочакваната новина. Мнозина мислеха, че това не е лошо: може би и самата войска, напуснала своите началници, идеше да се присъедини и да окаже помощ на партизанските отреди.

Каква горчива самоизмама бяха тези младежки надежди!

Командирът на зоната свика командирите на всички отреди. С тях тръгнаха и партийците-партизани. След кратка размяна на мисли, решиха да приемат боя. Тяхното положение беше по-изгодно, тъй като се намираха на билото на планината, а врагът — в подножието, и още не предприемаше никакъв опит за атака. Само едно обстоятелство смущаваше командирите: войската беше по-многобройна и въоръжена с най-модерно оръжие: картечници и автоматки; беше снабдена с безчислен брой бомби и патрони, а имаше и един взвод минохвъргачки.

— Другари, това е работа на някои самозабравили се военни, които се държат за сламката, преди да ги погълне морето от престъпления, в което са потънали — заяви началникът на партизанската зона. — Но ние добре познаваме от миналото техния нравствен кураж и не бива да им се плашим, нито да отстъпваме крачка назад!

Отговориха му възгласи от решителни одобрения от страна на партизаните.

Началникът на зоната Панайот беше около петдесетгодишен мъж, стар комунист. Повече от двадесет години той бе водил нелегален живот; беше лежал в много затвори и живял в чужбина като политически изгнанник. Другарите му с право го смятаха по професия за „политически нелегален“…

Защракаха затвори на пушки и пълнители на шмайзери.

Момчетата бяха готови и тоя път да действуват неустрашимо. Да умрат, но да победят многочисления враг.

Средногорци заеха позиция наляво върху билото, бригадата Ягодец — в средата, а лесничейските — на изток. Само по пътеката за букака в дерето пътят им беше открит за възможно отстъпление. Там се настани Дърварската група…

Внезапно един офицерски глас изрева:

— Комунисти! Предайте се! Вие сте обградени и ако не се подчините доброволно, ще ви смажем до един!

Четите се смълчаваха. Командирите продължаваха да разискват. След това се върнаха по местата си.

— Предайте се! — викна се повторно и друга офицерска каска се надигна иззад храстите.

— Стръвник! Смърт на фашистките слуги и убийци! — изрева в отговор Черния.

Дружен залп изтрещя срещу офицера. Той побърза да се скупчи на мястото си. Затрещяха в барабанен огън разновидните оръжия и пистолети. Пламъчетата на автоматките засвяткаха по посока на бригадата.

— Та-та-та-та-тррр! Та-та-та-та-тррр!

— Па-па-па-па-па! Па-па-па-па-па! — забиха и се кръстосаха в смъртоносен хор картечници и карабини.

Червенокосия разбра, че не всички от нападателите бяха тръгнали да проливат кръв. За това свидетелствуваше едно особено обстоятелство. Първата картечница в ръцете на войниците биеше някъде високо над главите на Бориловите четници и брулеше листата на букака. Това помогна на десетникът Берьозка да изтегли навреме своите единадесет другари, които заеха друга позиция.

Чуваха се и викове:

— Напред, момчета! Никой да не отстъпва, ще го застрелям!

Но войниците — това бяха младежи, влезли наскоро в казармата — гледаха своите началници нямо и безмълвно и не слушаха заповедите им.

А един подпоручик продължаваше да приканва и своите, и противника:

— Ха сега, де! Крачка напред! Предай се! Пускаме минохвъргачките!

Благодарение на твърдото държане на войниците един техен картечник пропусна неколцина партизани, които преминаха под самото дуло на картечницата и се спуснаха в букака, за да подсилят отбраната в гърба на отредите.

Изглеждаше, че тези момчета бяха известени за положението по фронтовете на Изток, не се престараваха и се надяваха, че най-сетне началниците им ще разберат безумието си и ще се откажат от своята авантюра.

Но имаше и такива, подбрани от полковника желаещи, на които той бе обещал богата награда и едномесечен домашен отпуск…

— Предай се! Има амнистия!

— От подлеци амнистия не щем!…

В повечето случай партизаните се смълчаваха и пестяха куршумите си. Те чакаха само някой да се покаже и тогава стреляха на месо.