Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (45)

Карабината решава изхода…

Времето минаваше отегчително бавно. Но никой на тоя свят не е имал толкова търпение както Калитко. Той съвсем не знаеше, че търпеливите хора са и най-храбри. Не го интересуваше това. Овчарчето слушаше само какво му шепне горещата юношеска кръв, а тя никога досега не беше го лъгала и се надяваше, че не ще го излъже и този път.

Нащърбената луна изплава над планинските зъбери и позлати краищата на един тъмен облак. Облаците вървяха пръснато от запад на изток.

— Пра̀ви се на дъжд — продума фъфлещият, като погледна небето.

Между това, както бе подгънал крака под себе си върху изтравничето, Калитко често потрепваше с колена. Правеше някакви мълчаливи опити, които стражата не разбираше. Всъщност от правилното дишане на единия можеше да се разбере, че той беше унесен в сладка дрямка. Оставаше другарят му, който от минута време си играеше с пушката. Изтегляше затвора й, вадеше и вкарваше пачката с патроните или се целеше неопределено към храстите. Той беше страхлив. Това се разбираше от погледите, които често местеше от пушката върху момчето и от момчето върху пушката.

— Какво рипаш такъв?

— Нищо! — отвърна Калитко, загледан в небето.

— Речеш ли да бягаш, ще те очистя!

— Боиш ли се, чичо?

— Аз ли? Не ме познаваш!…

— Тъй мисля и аз: с една пълна пушка като твоята мога да пазя петдесе безоръжни момчета, без да ми мигне окото. Страх лозе пази.

— Тъй! Пък подскачаш.

— Студено ми е! — оплака се овчарчето.

— При партизаните тъй ли беше?

— Беше.

— Къде спяхте?

— На голата земя.

— Колко сте?

— Двеста-триста — излъга момчето.

— Пиехте ли вино?

— Много.

Стражарят възмутено зацъка с език.

— Вчерашни хлапетии, а ги учат на лошо. Пръчка за вас, а за големите — изрежи им главите!

Настъпи кратко мълчание. Човекът се замисли, обронил глава на гърди. Все пак с крайчеца на окото си той не изпускаше движенията на пленника. Сетне попита:

— А храна?

— Колкото щеш!

— Каква?

— Пържени пилета.

— Крадяхте от селата?

— Пфюй!

— И вашите началници… кокошчица не остана във Велево. А масло отде намирахте?

— Пак крадяхме от селата.

— Лошо! — проговори като на себе си фъфлещият. — Началници и шумкари ограбиха народа. Ами кашкавала?…

— От мандрата.

— Аха.

— Яде ли ти се?

— Пфюй! — на свой ред свирна стражарят. — Комендантът, господа офицерите и околийският управител винаги ядат сирене и кашкавал.

— А ти, чичо?

— Години не съм хапвал — рече той, като се наведе и дъхна в лицето на малкия.

Калитко се почувствува ударен от струя противна миризма, сякаш смес от прокиснало вино, чесън и барутен дим.

— А момичета имате ли в отреда?

— Имаме.

Калитко си мислеше с разтуптяно сърце: „Ха ме подкачи за Горица, няма да мога да се стърпя: като го ступам бързешката, ще си събере в шепа проядените си жълти зъби!“

Но не стана нужда от ступване. Спящият стражар изръмжа и се извърна на другата страна. А фъфлещият бързо промени разговора, като строго заплаши:

— Аз ще те дера тебе! Де са твоите хора?

— Как тъй, чичо, нали обещахте да не ме биете?

— Няма! Само че ако ни държиш на вятъра тук, мисли му! Изпотрепах си ногите заради тебе.

Щом изрече тази заплаха, човечецът сложи пушката в скута и се наведе да притегне цървула си. Тогава стана нещо неочаквано. Толкова неочаквано, че сякаш светът се завъртя. Овчарчето светкавично грабна пушката му и без да се допре до земята, като пружина отскочи нагоре и стъпи здраво на крака.

— Горе ръцете! Селим!…

Настъпи страшна бъркотия. Този, който стягаше цървула си, не можа да стане вече: кучето с бесен лай се нахвърли отгоре му, стъпи на гърдите му и взе да го хапе, като свирепо ръмжеше.

Другарят му рипна на крака, готов да разбере какво става и да накаже безумното партизанче, но вече беше късно: оръжието в ръцете на момчето изтрещя. Той се хвана за крака и жално изрева:

— Аввв! Убиха ме! — Карабината му отхвръкна настрана. Калитко побърза да я прибере и прокара през рамо, като говореше:

— Мога! Но не искам да убивам! Не ми трябва вашата мръсна кръв! Не ви позволявам да мръднете оттук! И ще мълчите. Или — тук ще ви е гробът, помнете! Аз съм овчарчето Калитко!…

Стражарите, изгубили и ума, и дума пред това сърдито и храбро момче, послушно обещаха. Но същевременно те помолиха да им се върне оръжието, за да не пострадат от страна на началството си.

— Обери патроните, момченце, и ни върни пушките.

Калитко решително отказа.

— Вие ще намерите. Но отредът отде да вземе пушки? Те ще ни свършат добра работа занапреж. Хайде, без разправии! Инак ще ви откарам в бивака, па мислете му тогава!

Препасал едната карабина през рамо, здраво стискайки другата в ръка, той се шмугна в гората и започна да тича.

— Селим — възрадвано говореше той на умното животно, — и този път спасихме кожичките. Благодаря ти за помощта… Ама видя ли как завчас напълниха гащите?! Разбраха, че овчарчето не се шегува. Който си е сложил главата в торбата, не му остава друго да прави… Аз ще помоля командира да те награди. Един тлъстичък кокал стига ли ти? Но станахме много и храната не стига за всички. Трябва вече да се краде от броеното. От кравите, овцете и телиците на селските чорбаджии. Аз ще поговоря на командира да тръгнем по тая работа, та да има повече и за тебе.