Спокойно е навред
— Знаеш ли, тази птичка сякаш предвещава. И по-рано така цъкаше, а отдолу бяха плъзнали ловните. Нека погледна от върха: да видим какво става, кой препуска по пътя. Сякаш че тропат копита.
От дългото напрежение и страх слухът му се бе безкрайно изострил и му се струваше, че бе разпознал откъм прохода звука на конски тропот.
— Какво има? — полита го с очи Горица.
Калитко не я забеляза и не отговори, а се въртеше между клоните на бора и оглеждаше околността.
Малка ивица от шосето попадаше в зрителното му поле. Там изрядко профучаваше военна кола, заоблачена от пепелта на пътя, и нищо не можеше да се разбере. Появи се и керван от коли, пълни с борови трупи. Но тези коли бяха безнадеждно празни — от техния изглед не лъхаше нито искрица надежда.
Често през деня овчарчето изкатерваше дървото, слизаше мълчаливо и отчаяно се скупчваше при краката на девойката. Тя не го питаше повече, а той си мислеше: „Нищо! Но довечера непременно…“
Прочее, той не губеше кураж. А когато гладът повторно се обаждаше — бодлив и нетърпим, — несъзнателно протягаше ръка към ябълките. Но едва ги захапваше и помирисваше, тозчас се опомняше, обземаше го някакво чувство на вина пред ранената и бързо слагаше плода обратно между корените.
Горица мълчаливо се смееше на това и по-късно направи шеговита забележка:
— Защо се мъчиш, човече? Дай да ги изхвърлим, за да не се дразним от вида им.
Калитко започна да мята една по една ябълките, които затупкаха нейде из храстите зад гърба му.
