Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (122)

С една минутка закъснение

С „алебарда“ в ръка и с разтуптяно сърце Ване се промушваше в мрака напред, прецапа воденичния яз и с пълна решителност отиваше да изпълни своята клетвена задача. Но ненадейно по пътя край реката, откъм фабрика „Морунов“, се зададе малка тълпа въоръжени хора, която, щом премина мостчето, изведнъж се пръсна и обходи от всички страни Пантювата къщурка. Дългунестият се спря сред върбалака и се притаи. Обзе го страшно нервно напрежение; кръвта с яростна сила заби по слепите му очи.

Когато се овладя, той разбра, че това беше караулът, начело с кмета, караулния началник и стражар Симо. Несъмнено те идеха да арестуват бившия стражар. Пияните му бръщолевения бяха достигнали до ухото на коменданта и сега настъпваше най-голямото изпитание за ягодовската бойна група…

„Дявол да го вземе, с една минутка закъсняхме!“ — мина като светкавица през главата на Ване. Едновременно с това, сякаш нещо го стисна за гърлото и пресече дишането му. Той отпусна безпомощно ръка. Балташката копна дълбоко във влажния пясък под върбите.

Но Ване умееше да се владее. Следния миг той се оборави и хукна по обратния път за в къщи. Той беше забравил да вземе със себе си новичкия парабел. Грабна го изпод яслата на кравата, дето го бе притулил, и се затича отново към реката. Искаше да направи последен опит — да застреля от засада стражаря, когато го поведат по моста, и сетне да бяга в нощта, дето му видят очите. Това беше едничкото средство, с което все още можеше да се помогне на писаря.

Малкият триъгълен двор беше пълен с народ. Карабини и пистолети стърчаха подадени напред и грозно потрепваха в ръцете на хората. Един познат глас — гласът на Симо, — преди да потропа на къщната врата, която извеждаше непосредствено на двора, викна:

— Пантьо, де си?

Никакъв отговор. Жабите във воденичния яз неспокойно крякаха. Тихо шумоляха листата на старите върби.

Част от караула се пръсна из ъглите на буренясалия двор и назърташе зад всеки стрък на разцъфтелите гергини.

Дългунестият със свито сърце напрягаше поглед, в тъмнината, гледаше какво става и здраво стискаше револвера в изпотената си ръка.

На вратата се потропа:

— Отворете! Василко, излез! Хора сме, няма страшно.

Завеската на прозореца беше отметната от една гола ръка, зад стъклото се подаде жената на стражаря и рече:

— Пантя спи навънка.

— Ти не го крий, Василко, зер по-лошо ще стане!

Василка отвори прозорчето и подаде разчорлена глава навън. А щом забеляза пълния двор, тревожно се разписка:

— Вааа! Кои сте вие! Пантя ли търсите? Погледнете там, в мутвака, погледнете в курника.

Тя излезе боса, по долна фуста, пулеше сънливи очи и сама помагаше да търсят мъжа й.

Обърнаха всичко, преровиха и съседната ябълкова градина, но Пантю незабелязано се бе стопил в мрака на звездната нощ.

Малко след полунощ стражарят почувствува нетърпима жажда в гърдите си, устата му бе пресъхнала, гореше за капчица влага и той тръгна към близката чешма. А когато се напи, зачу стъпките на караула. Пантю разбра намеренията на тия хора, изплаши се и хукна през ливадите към гробищата.

— Да не го криеш, невясто? — обърна се кметът към жената.

Василка занарежда дълго, с пяна на уста:

— Аз ли да го крия? Отрова ще му сипя в гърлото, дано миряса келестюрина! Що ми е такъв живот? Децата ми ходят голи и боси заради неговото пусто гърло!… Ами що го търсите? — попита любопитно тя. — Откраднал ли е, а? Гледай го, вампирина, не се обажда!

След това се развика на четири страни, с ръце поставени около устата:

— Пантьо-о-о!…

Виковете й събудиха съседите, зад околните дувари надничаха сънливи глави, но всеки се смълчаваше и не дръзваше да излезе на улицата.

Дядо Ване остана много доволен от неочакваното изчезване на стражаря. Но къде беше търсеният и той сам не знаеше. Тази неизвестност го плашеше. Затуй реши сам да тръгне да го дири и да свърши с него, преди Пантю да е попаднал в ръцете на военните.

През това време кметът безпокойно тъпчеше из тревясалия двор и с всеки следващ миг тревогата в душата му нарастваше като тъмен облак: освен Пантю, той трябваше да арестува и писаря. Заповедта на военните не предвещаваше нищо добро за службата му. Той събра около себе си хората от караула и пръсна три двойки из околността да дирят. Друга двойка остана на стража при къщата.

— Той няма къде да иде, този идиот, пак ще се мерне насам. Да се хване на всяка цена! Вървете и си отваряйте очите!

След това тръгнаха с караулния началник и стражаря Симо за дома на писаря.

Ване беше отминал вече. През тази нощ той преобърна, дето се казва, ливадите, гробищата и гората над тях, ала напразно. Изчезналият не се намери.

Малко преди обед горският надзирател доведе в общината едно говедарче-помаче, което предаде, че на ранина видяло някакъв си човек да излиза из запустялата кошара при местността Овча могила. По някои описани от помачето белези излизаше, че това е Пантю. Веднага изпратиха потеря за залавянето му. Кметът не се съмняваше, че уволненият е вече в ръцете му и побърза да телефонира на велевчани радостната новина.

Но ето че оттам му създадоха нова грижа:

— А момчетата задържахте ли?

— Какви момчета?

— От секретния лост.

— Няма такова нещо в заповедта.

— Веднага!…

— И тях ли? Късно съобщавате!

— Незабавно да се вземат мерки за тяхното арестуване.

Кметът, без да продума, се хвана за главата и хукна да се разпорежда.