Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (69)

Сълзите на партизанчето

В пещерата стана грозно тихо. И в тая мъртвешка тишина бълнуването на девойката стана причина да възкръснат близки спомени. Като страшен ураган нахлуха те в душата на малкото партизанче.

Спомни си за всичко преживяно през миналия ден; спомни си за Мусата, за тежко ранения Алекси, за Марин, за огъня и бъркотията при гара Врабец. И през гърмежите на боя той чуваше ясно ласкавите приказки на падналите другари:

— Малкият, не дигай високо глава!

— Спартак, мини зад камъка!

— Другарю командир, заповядай на момчето да се отдръпне.

Тези, които дадоха кръвта си за свободата, малко мислеха за себе си, а гледаха него да запазят.

Тежка скръб стисна гърлото му.

Следния миг неудържими ридания изпълниха пещерата. Някой плачеше тихо, дълбоко, неутешимо. Горица се съвзе от огъня. Треската беше преминала. Надигна глава и погледна наоколо. Забило глава между колене, овчарчето плачеше. Това бе много чудно. То не обичаше сълзите. Но девойката мълчеше и се преструваше на заспала. Тя знаеше причината на тоя плач. Той идеше от дълго сподавяното напрежение. И го остави да се наплаче. Сълзите щяха да облекчат страданията му.

Плачът продължи минута-две. Бедното сърце на партизанчето сякаш се късаше на хиляди парчета; топеше се в светли капки, които непрекъснато бликаха от големите му кафяви очи. Сълзите бяха горчиви и се лееха като порой. Калитко всеки миг ги изтриваше с длан и размазваше по лицето си. Но на тяхно място бликваха нови, по-горчиви и непресушими. Неочаквано той викна:

— Мъка ми е! Мъка!

Ранената се надигна и опря гръб на стената. Време беше да се намеси в скръбта му, да го утеши. Загледа го, но не виждаше очите му. Той все още държеше глава, отпусната на гърдите. Рамената му потрепваха.

— Овчарче, овчарче! — със свито сърце подзе девойката. — Какво става с тебе, братчето ми? Бива ли тъй?… Но знам… Твоят плач е от безсилие, когато търсиш и не намираш изход от горчилката. Но нищо. Ще се справим. Как да е, ще се справим. И помисли: предстоят ни още изпитания след изпитания. Ще можем ли да ги понесем? Ще издържим ли? Аз ще ти кажа: сигурно! Ние ще можем да ги понесем, защото не сме сами.

Калитко я погледна изпод дългите си ресници, прилични на метлички.

— Аз мога да понасям! — най-после твърдо отсече той.

— Трябва да ги понесем. Ако ли пък загинем, то има други след нас, които ще продължат борбата.

— Аз ще ги понеса! — повторно отсече момчето.

— Бъди твърд и не се отдавай на отчаяние. Това ще ти кажа аз, Спартаче. Ти питай мене какво съм претеглила аз… Ние сме зле. Нашите дни са може би прочетени. Но запомни, момче: днес цял народ страда! А какво сме ние пред народа? Прашинки! Ние не можем да бъдем егоисти, да мислим само за себе си, щом народът страда.

Калитко мълчеше. Замълча и девойката. Замлъкнаха и птиците в гората, доловили сякаш страшната безизходност в думите на партизанката. Само чудната птичка нарушаваше горската тишина, като предупредително се провикваше:

— Сто-ю, сто-ю, сто-ю!…

След малко Горица добави:

— Искаш ли ти да ти разкажа една история? Слушай докрай. Тази история е истинска. Някога и аз плачех като тебе. Но сега сълзите ми пресъхнаха. Сега огън ме изгаря и сърцето ми е пълно с желание за мъст. Слушай, хлапенце. Слушай патилата на една бедна девойка.

И тя му разказа от начало до край онова, което бе преживяла през последните три години. Разказа му как бе изгубила баща, брат и сестра, без да ги види и чуе.

Калитко лежеше на едно бедро върху своето тревно островче и честичко си помислюваше: „Така. Имало и от моето по-лошо. Късмет!“

И не изпускаше очи от ранената другарка.

Същевременно той бе пребит от умора, дори ставите го боляха и когато Горица завърши тъжния си разказ, отпусна се по гръб, затвори очи и неусетно заспа.