Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (27)

Нападението

Писарят се оттегли в общината. Момчетата спяха дълбоко. Денем можеше да се спи. Опасността от нападение бе изключена. Писарят също легна и притвори очи. Но сън не го хващаше. Въртеше се по гръб на нара и си мислеше:

„Трябваше да нападнат. Стражарите бяха пияни.“

Освен това той бе подбрал караула — в наряда нямаше богаташки синове.

„Трябваше. Защото рекат ли за тази нощ, не се знае какъв ще бъде изходът.“

За всеки случай Наско оставаше пак караул. А дето беше Наско, като сянка подире му вървеше и Лесата.

Надвечер писарят сдаде службата на сина на фабриканта Морунов — Нешко.

— Отивам дома и лягам. Цяла нощ не съм мигнал — рече писарят и грабна от нара одеялото, на което се излежаваше през нощта.

— А пък аз едва през караулната служба сполучвам да се наспя — заяви фабрикантският син. — Не ми остава време от миткане. Поставям си заместник и хъркам на чамовата пейка.

— Но ти носиш отговорност, помни!

— Аз разчитам на Наско, той е сигурен…

— Наско Ширита?

— Да. Черпим се и той ме слуша във всичко.

— Купуваш си почивката с пари, тъй ли?

— Такова нещо. Пухлевата кръчма не е далече. Прескачаме нататък и пием на крак.

Нешко Морунов бе разхайтен тридесетгодишен мъж, глупав и самонадеян като повечето богаташки синове.

Когато стигна в къщи, писарят каза на жена си:

— Става що става, не ме буди. Дано имам късмет поне веднаж да си отспя до съмнало. Чуваш ли как?

— Какво ли пък ще става? — полугласно смънка тя и легна на другия креват, при малкия си син.

Изпърво писарят бързо заспа. Но сънят му беше заешки: от най-малкия шум отваряше очи. Дълго се вслушва в далечината, чакайки да чуе отде ще се загърми.

Сетне позаспа около две минути, сънува нападението, събуди се и скочи на крака, с разтупкано, безпокойно сърце. И пак легна.

Късно през нощта пропя петел, сетне друг. Писарят стана и спря до прозореца. Заметна на главата си черната затъмнителна хартия и тихичко отвори крилата. Навън беше мрачно. Ранната месечина отдавна бе залязла. Тъмнината се диплеше на гъсти вълни, враждебна и непрогледна.

Той погледна часовника и помисли: „Сега му е времето!…“

Писарят опипа дрехите си, метнати на стола до възглавницата. Всичко беше на мястото си. За две минути той трябваше да бъде готов. „Не, за по-малко от две! — рече си той. — Но по-добре ще сторя, ако още сега намъкна обущата.“

Едва беше вързал връзките на обувките си и изведнаж пропукаха изстрели. Савата трепна, посегна и врътна електрическия ключ. Електричеството беше прекъснато…

— Най-сетне!… — Писарят разбра.

Горният край на селото припламна, тъмното небе почервеня, а пукотевицата дълго не затихваше. Лавнаха кучета. Сирената за първи път запищя. Наско беше предизвикал самолетна тревога…

Писарят бързо се заоблича. Обърка ръкавите на кожухчето, облече го наопаки и така изтича до пътната врата.

Жена му се дигна от леглото — боса и чорлава. Провря глава през отворения прозорец и обърнала очи към озареното небе, с разтреперани устни шепнеше:

— Сава, стани! Сава, гори!

Тя не беше го усетила.

Изпърво пламна общинската дъскорезница. След нея — терпентинената фабрика. Нейде зад реката гърмежите не стихваха. Стреляше се безредно. Виковете всеки миг нарастваха. Селяни, евакуирани и летовници, подплашени от сирената, бягаха сънливи и недооблечени натам, дето смятаха за най-безопасно. Но напразно дигаха глави към небето: там не бръмчеше нито един самолет.

Селото опустя.

С карабина в ръка Петела изскочи на улицата. Огледа се. Тихо! Ненадейно по съседните улици, които като ветрило се събираха при площада, притупкаха безмълвни сенки.

Плътно повлякъл рамо по зидовете, писарят вървеше като сляп, с подкосени колена. Челото му се ороси от студена пот. Той дигна ръка да го избърше. И внезапно се препъна о нещо, подгъна колене. Прикладът на пушката му изтрака по плочите.

— Бай Сава, ще ни убият! Те прерязаха електричеството. Партизани! — разплакано викаше някой под него, като го държеше здраво за крачола.

Писарят се вгледа: беше се натъкнал на млад селянин, скупчен под дънера на акацията при ъгъла на улицата. Младежът бе забравил оръжието си, което лежеше в скута му, и трепереше като листо. Поставен на пост пред общината, той беше усетил опасността и подирил прикритие зад дървото.

Петела нарочно се позабави около часовоя, докато ония, които бяха нахлули в общината, свършат работата си. Сетне изведнъж го заплаши:

— Ставай! Поеми поста си! Ще те застрелям! — и опря карабината на рамо.

Докато се разправяха, нов пожар обагри стените на сградите около площада и прехвърли покривите.

Гореше общината.

Сребърните пръчици бяха изпълнили задачата си и заслужаваха похвала. Но по-голяма хвала се падаше на двамата патрулни — Наско Ширита и Лесата…

Писарят и младежът не сваляха очи от горящата сграда. Сетне притичаха към мястото на пожара и взеха да стрелят в огнените кълба от искри и пушек, изпълнявайки „най-съвестно“ дълга си на верни защитници на властта…

Общинската сграда се превърна в димящо пепелище. Не сполучиха да я опазят нито строгите мерки на ловната рота, нито селският патрул.

Нешко Морунов бе побягнал по чорапи неизвестно где. Той се прибра на разсъмнало в селото и се хвалеше, че дълго гонил партизаните и в тази гонитба изгубил лачените си обувки.

По-късно обаче някой беше изровил от пепелището полуизгорелите му обувки и ги бе окачил на вратата на фабрика „Морунов“.